Лекции изнесени в Щутгарт от 21. 12. 1919 г до 1920 г по стенографски записки

изник­ват от тялото, то­га­ва той вяр­ва са­мо в ари­ма­ни­чес­ка­та стра­на на та­ки­ва нужди.

И ка­къв ек­с­пе­ри­мент се пра­ви днес в Източна Европа под ръ­ко­вод­с­т­во­то на запада? (Това ръ­ко­вод­с­т­во не е оче­вид­но са­мо по­ра­ди факта, че Ле- нин и Троцки са ду­хов­ни уче­ни­ци на запада, а съ­що и по­ра­ди факта, че Ленин бе из­п­ра­тен в Русия с изо­ли­ран же­ле­зо­пъ­тен ва­гон от д-р Хел- фанд, гер­ман­с­ки­ят чиновник, кой­то го съпровождаше. Така че онова, на­ре­че­но болшевизъм, е нещо, пре­не­се­но в Русия от гер­ман­с­ко­то уп­рав­ле­ние и гер­ман­с­ко­то во­ен­но командване.) Какво се опит­ват да пос­тиг­нат те в ци­ви­ли­за­ци­ята на Източна Европа? Прави се опит да се пре­мах­не всич­ко човешко, всич­ко въп­лъ­те­но в чо­веш­ко тя­ло ка­то човек, и да се впрег­нат за­ед­но Луцифер и Ариман с цивилизацията, ко­ято те представ- ляват. Бъде ли осъ­щес­т­ве­но то­ва на изток, то­га­ва про­из­вод­с­т­ве­на­та фаб­ри­ка на Луцифер и Ариман би съз­да­да­ла един свят, из­к­люч­ващ всич­ко бла­гот­вор­но за от­дел­но­то чо­веш­ко същество, а са­ми­ят чо­век ще бъ­де на­мес­тен точ­но в та­зи лу­ци­фе­ри­чес­ко­-­ари­ма­ни­чес­ка ци­ви­ли­за­ция ка­то част на машина, в ця­лос­т­на­та ра­бо­та на машината. Но час­ти­те на ед­на ма­ши­на не са жи­ви и се ос­та­вят да бъ­дат намествани, до­ка­то чо­веш­ка­та при­ро­да е вът­реш­но жива, про­ник­на­та от душа, про­ник­на­та от дух. Тя не мо­же да пас­не в ед­на чис­то лу­ци­фе­ри­чес­ко­-­ари­ма­ни­чес­ка организа- ция, а би за­ги­на­ла в нея. Само ед­но раз­би­ра­не на Духовната Наука мо­же да схва­не онова, ко­ето всъщ­ност се случ­ва днес в ма­те­ри­алис­тич­ния свят, кой­то ня­ма и на­й-с­мът­на пред­с­та­ва за Духа. Само про­ни­ца­тел­нос­т­та на Духовната Наука и ней­на­та жи­ва за­дъл­бо­че­ност са онова, ко­ето мо­же да обяс­ни как­во оз­на­ча­ва факта, че през пос­лед­ни­те 30 или 40 го­ди­ни същ­нос­т­но­то ес­тес­т­во на гер­ман­с­кия на­род не се обър­на към она­зи гер­ман­с­ка духовност, по­со­че­на в мо­ето есе, и че в то­зи гер­ман­с­ки кул­ту­рен свят сме стиг­на­ли до там хо­ра­та на влас­т­та да счи­тат за правилно, чрез чо­век на­ми­ращ се на служ­ба при тях да из­п­ра­тят в Русия (в изо­ли­ран же­ле­зо­пъ­тен вагон) хората, въ­веж­да­щи Луцифер и Ариман. В на­ши дни не тряб­ва прос­то да гле­да­ме и пос­ле спо­кой­но да си ля­га­ме в при­със­т­ви­ето на онова, случ­ва­що се всъщ­ност в дъл­би­ни­те на ду­ха на нас­то­ящо­то време. Би тряб­ва­ло да почувстваме, че тряб­ва да кажем: "Ние сме изос­та­ви­ли и по­тъп­ка­ли онова, ко­ето в епо­ха­та на Шилер и Гьоте бе съз­да­де­но в ду­хов­ния жи­вот на Германия. И ние има­ме за­да­ча­та да за­поч­нем оттам, къ­де­то те спряха, и да гра­дим по-нататък." Няма по­-доб­ра но­во­го­диш­на мисъл, ко­ято да вле­зе в ду­ши­те ни, от ре­ши­тел­нос­т­та да нап­ра­вим то­ва на­ша от­п­рав­на точка.

Преди ня­кол­ко го­ди­ни ви ка­зах следното: През 60-те и 70-те го­ди­ни на ми­на­ло­то сто­ле­тие във Виена, мяс­то­то къ­де­то бя­ха със­та­ве­ни мо­ите есе- та, жи­вя един учител, Хайнрих Дайнхардт. Духът на то­зи чо­век го до-
веде от глед­на точ­ка на Шилеровите "Писма по Естетика" да взе­ме ак­тив­но учас­тие в педагогиката, ед­на наука, то­га­ва след­ва­ща с пъл­на па­ра ма­те­ри­алис­тич­ния при­мер от не­го­ви­те дни. Дайнхардт на­пи­са в ня­кол­ко чу­дес­ни послания, от­пе­ча­та­ни по оно­ва време, ра­зяс­ня­ва­щи Шилеровите "Писма по Естестика", че чо­ве­кът тряб­ва да бъ­де въз­пи­та­ван да раз­поз­на­ва неп­ре­одо­ли­ма­та нуж­да от ло­ги­ка от ос­нов­ни­те нуж­ди ("Notdurft"), ко­ито жи­ве­ят са­мо в инстинкта. Дайнхардт бе един от онези, ко­ито на­диг­на­ха пре­дуп­ре­ди­тел­ния зов: "Трябва чрез об­ра­зо­ва­ни­ето да пре­дот­в­ра­тим онова, ко­ето ще се слу­чи със си­гур­ност в про­ти­вен случай." Той още не мо­же­ше да го­во­ри с по­ня­ти­ята на Духовната Наука, но той из­тък­на със свои соб­с­т­ве­ни ду­ми не­из­беж­но­то ид­ва­не на лу­ци­фе­ри­чес­ко­-ари­ма­ни­чес­ка­та култура, ако на­ука­та на образованието, из­кус­т­во­то на об­ра­зо­ва­ни­ето не се оп­ре­де­лят от то­зи баланс. Хайнрих Дайнхардт има­ше не­щас­ти­ето да бъ­де съ­бо­рен на ули­ца­та и да счу­пи кра­ка си. Съвсем прос­та опе­ра­ция мо­же­ше от­но­во да го оправи, но док­то­ри­те откриха, че той бил тол­ко­ва недохранен, че на­ра­не­ни­те час­ти ня­ма­ло да се оправят. Така то­зи човек, кой­то мо­же­ше да проз­ре тол­ко­ва дъл­бо­ко в съ­би­ти­ята на сво­ите дни, ум­ря вслед­с­т­вие на нез­на­чи­те­лен инцидент. Да, в Цен- трална Европа хората, ко­ито бя­ха от­п­ра­ве­ни към то­ва да по­ро­дят не­що от духовното, бя­ха ос­та­ве­ни да ум­рат от глад! Този при­мер би мо­гъл да се ум­но­жи мно­го пъти. Онези, пи­ше­щи ка­то йе­зу­итът отец Цимерман, ко­го­то спо­ме­нах вчера, ве­ро­ят­но ня­ма да ум­рат от глад. Няма да ум­рат от глад онези, ко­ито пи­шат следното: "В брой шес­ти на сед­мич­ни­ка "Dreigliederung des Sozialen Orgaeismu" ('Тричленният со­ци­ален органи- зъм') се въз­х­ва­ля­ва това, че "но­ви­ят импулс" (фраза, лю­би­ма на антропо- софите) се ос­но­ва­ва на пъл­но­та­та на Щайнеровото ду­хов­но познание. Директорът на ци­га­ре­ния за­вод "Валдорф-Астория" в Щутгарт ос­но­ва "Свободно Валдорфско Училище" за де­ца­та на ра­бот­ни­ци­те и на ръко- водството, учи­ли­ще ба­зи­ра­но на им­пул­си­те на всич­ки мисли, дош­ли от Антропософската Духовна Наука на д-р Щайнер. В то­ва учи­ли­ще "Ант- ропософията ще бъ­де ху­до­жес­т­ве­ния ме­тод на образование"." Онези, ко­ито се по­диг­ра­ват и стъп­к­ват в прах­та по­же­ла­но­то от духа, със си­гур­ност ня­ма да ум­рат от глад до­ри в те­зи теж­ки дни.

Но на­ис­ти­на е не­об­хо­ди­мо да при­емем в сво­ите ду­ши но­во­го­диш­ни­те импулси, ко­ито ни пред­паз­ват от сън­ли­во и нев­ни­ма­тел­но пре­ми­на­ва­не пок­рай онова, ко­ето се случ­ва всъщност, им­пул­си ко­ито ни ка­рат твър­до да при­емем неп­рек­лон­на­та цел на Антропософската Духовна Наука. Също и в на­ши­те соб­с­т­ве­ни кръ­го­ве виж­дам мнозина, ко­ито би­ха ис­ка­ли да прос­пят нещата, ко­ито им се разкриват, без състрадание, без със­т­ра­да­ние за онова, случ­ва­що се в на­ше вре­ме и което, ос­та­ве­но на се­бе си, тряб­ва да до­ве­де до крах! Има личности, на ко­ито им лип­с­ва кураж, ­

Би би­ло доб­ре ако онези, ко­ито са в на­ше­то Общество, съ­що взе­мат на­се­ри­оз­но не­ща­та по пра­вил­ния начин. Шпионите, ко­ито са нащ­рек за вся­ко сла­бо място, ко­ето мо­гат да от­к­ри­ят в Антропософската Духовна Наука и във всич­ко про­из­ли­за­що от нея, не са мал­ко на брой. Мисля, че знаете, че аз не съм тол­ко­ва глу­пав да ви ка­жа как­во следва, то­ва не е обик­но­ве­на суета, и та­ка че рис­ку­вам да за­гат­на за него. От ед­на­та стра­на на на­ши­те про­тив­ни­ци ес­тес­т­ве­но въз­ник­ва же­ла­ни­ето да на­ме­рят мяс­то за ата­ка тук или там. Добре е, следователно, да про­че­тем след­ния па­саж на съ­чи­не­ни­ето на д-р Рителмайер "Щайнер, вой­на и революция": "Случи ми се да нас­ко­ро да имам раз­го­вор с млад швед­с­ки учен по ико- номика, пре­ми­нал стро­го­то обу­че­ние на ико­но­мис­ти­те на Касел. Той ми каза, че е про­чел кни­га­та на Щайнер мно­го внимателно, от край до край, с очак­ва­не­то да го ра­зоб­ли­чи ка­то дилетант; но не мо­гъл да на­ме­ри ни­как­ва грешка." В на­ши­те кръ­го­ве би тряб­ва­ло да раз­г­леж­да­ме по­-се­ри­оз­но та­ки­ва теми. Основата, на ко­ято тряб­ва да градим, е познанието: Тук се же­лае нещо, ко­ето ня­ма ни­що об­що с нес­вър­за­ния го­вор на Теосо- фията, при­със­т­ващ другаде. Тук ние гра­дим вър­ху съ­ща­та стро­га про­ни­ца­тел­ност в нещата, как­во­то се изис­к­ва от вся­ка дру­га приз­на­та наука. Чувстваше ли се на­ис­ти­на това, то­га­ва бих­ме раз­б­ра­ли за­що се слу­чи събитието, ко­ето отец Цимерман де­фи­ни­ра ка­то отстъпничество. Знаете, че не бе­ше отстъпничество, а че бях­ме изгонени, за­що­то бе не­въз­мож­но да се вне­се ни­как­ва за­дъл­бо­че­ност в то­ва об­щес­т­во на разводнен говор, там не се ис­ка­ше ни­как­ва ис­тин­с­ка сериозност. Те же­ла­еха са­мо да про­дъл­жат бърборенето по съ­щия начин, по кой­то те бръщолевеха от годи- ни, осо­бе­но във връз­ка с теми, по ко­ито всич­ки въз­мож­ни не­ща мо­же­ха да се ка­жат без поз­на­ние за ду­хов­ния свят. Онова, от ко­ето на­ша­та епо­ха на­й-м­но­го се нуждае, е на­й-­го­ля­ма се­ри­оз­ност в сфе­ра­та на ду­хов­ния живот.