Лекции изнесени в Щутгарт от 21. 12. 1919 г до 1920 г по стенографски записки

Докато въп­ро­си от то­зи род не се раз­г­леж­дат с не­об­хо­ди­ма­та сериоз- ност, ня­ма да дос­тиг­нем до пра­вил­но­то раз­би­ра­не за на­ве­че­ри­ето на Ко- смическата Нова Година. В нас­то­ящия мо­мент е край­но не­об­хо­ди­мо да дос­тиг­нем то­ва пра­вил­но разбиране. За нас е съ­щес­т­ве­но да раз­ши­рим сво­ите сим­па­тии - уви, сим­па­ти­ите ни чес­то въз­ник­ват от его­ис­тич­ни из­точ­ни­ци - до ве­ли­ки­те чо­веш­ки отношения, и да по­чув­с­т­ва­ме към ця­ло­то чо­ве­чес­т­во она­зи чо­веш­ка­та симпатия, ко­ято ни под­тик­ва да нап­ра­вим ед­но ду­хов­но дви­же­ние ка­то на­ше­то пло­дот­вор­но за ево­лю­ци­ята на човечеството. Можете ли да изживеете, скъ­пи мои приятели, в то­ва вре- ме, че са­ми­ят Дух на Космоса е онзи, кой­то от де­се­ти­ле­тия тър­си вход? Можете ли да из­жи­ве­ете през ид­ва­ща­та нощ, че то­зи Дух, опит­ващ се да нав­ле­зе в човечеството, ще бъ­де тук та­ка приет, че ду­ши­те на онези, ис­ка­щи да чув­с­т­ват и мис­лят с Антропософската Духовна Наука, мо­гат да усе­тят сво­ето обе­ди­не­ние с то­зи нов Дух, кой­то же­лае да нав­ле­зе в све­та - Духът, кой­то един­с­т­вен мо­же да до­не­се на Земния свят, све­тът кой­то се раз­ру­ша­ва - но­вия гра­ди­вен им­пулс от Небето. В то­зи час, един сим­во­ли­чен час вся­ка година, изис­к­ващ да го пре­жи­ве­ем ка­то ре­ши­те­лен час меж­ду ми­на­ло­то и бъ­де­ще­то - в то­зи час мо­же­те ли да обе­ди­ни­те сво­ите ду­ши с но­вия Дух; мо­же­те ли да та­ка да из­жи­ве­ете в ду­ши­те си до­пи­ра на ми­на­ла­та го­ди­на с ид­ва­ща­та година, че от­ми­на­ва­ща­та Косми- ческата го­ди­на да мо­же да се свър­же с из­г­ря­ва­ща­та Космическа година?

Но от­ми­на­ва­ща­та Космическа го­ди­на ще из­п­ра­ща още мно­го пос­лед­с­т­вия в бъдещето; раз­ру­ши­тел­ни си­ли в сфе­ри­те на Духа, на справедливо- стта, на икономиката. Следователно тол­ко­ва по­-не­об­хо­ди­мо е кол­ко­то
се мо­же по­ве­че хо­ра да бъ­дат об­х­ва­на­ти в на­й-­вът­реш­ни­те дъл­би­ни на сво­ите ду­ши от но­ва­та го­ди­на на ду­хов­но­то бъдеще, и да раз­ви­ят воля, ко­ято мо­же да бъ­де ос­но­ва­та на нов ду­хо­вен свят, свят из­г­ра­ден в бъ­де­ща­та ево­лю­ция на човечеството. Грижещите се за бъ­де­ще­то на чо­ве­чес­т­во­то не са онези, ко­ито би­ха уби­ли ре­ли­ги­оз­ния интерес, ко­ито би­ха пре­мах­на­ли ре­ли­ги­оз­на­та опитност, а са­мо онези, един­с­т­ве­но онези, ко­ито мо­гат да ви­дят как по­ра­ди ин­те­лек­ту­ал­нос­т­та на на­ша­та епо­ха ста­ри­ят ре­ли­ги­озен ин­те­рес замира, как ста­ри­ят ре­ли­ги­озен жи­вот се пара- лизира. За бъ­де­ще­то се гри­жат са­мо онези, ко­ито виж­дат как чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да бъ­де об­х­ва­на­то от нов интерес, как в чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да въз­ник­нат но­ви ре­ли­ги­оз­ни опитности, та­ка че чо­ве­кът да мо­же да вне­се в Космоса но­ви за­ро­ди­ши за ед­но бъ­де­що съществуване.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Посрещайки ви днес с но­во­го­диш­ни поздравления, бих ис­кал да из­ра­зя по­же­ла­ни­ето все­ки един от вас да осъз­нае в дъл­би­ни­те на сво­ята ду­ша кол­ко го­ле­ми и нас­той­чи­ви са изис­к­ва­ни­ята на нас­то­ящия мо­мент що се от­на­ся до ево­лю­ци­ята на човечеството, и ка­то ре­зул­тат от то­ва осъз­на­ва­не все­ки един от сво­ето соб­с­т­ве­но мяс­то да съ­дейс­т­ва до­кол­ко­то мо­же в из­пъл­не­ни­ето на онова, от ко­ето чо­ве­чес­т­во­то се на­ми­ра в та­ка­ва нужда. По то­ва вре­ме на годината, сим­во­лич­но из­ра­зя­ва­що сре­ща­та на ми­на­ло­то и бъдещето, бих ис­кал вмес­то въ­ве­де­ние към на­ше­то но­во­го­диш­но съзерцание, ко­ето с пра­во е съ­що и съ­зер­ца­ва­не на це­лия ход на времето, да при­пом­ня ня­кол­ко от­къ­са от есета, ко­ито на­пи­сах пре­ди по­ве­че от 30 го­ди­ни и ко­ито ско­ро ще бъ­дат публикувани. Въпреки че са свър­за­ни с лич­ни преживявания, те­зи съ­чи­не­ния имат оп­ре­де­ле­но значение, ако ис­ка­ме да се вгле­да­ме в ця­ло­то ду­хов­но по­ло­же­ние на днеш­ния ден. Моята цел ко­га­то ги пи­сах беше, как­то ще забележите, да про­бу­дя съ­вес­т­та на гер­ман­с­кия народ, да дам из­раз на онова, ко­ето мо­же­ше да се въз­п­ри­еме до­ри то­га­ва ка­то по­на­ча­ло лип­с­ва­що в ду­хов­ния жи­вот на гер­ман­с­ка­та нация. Ще ви про­че­та ня­кол­ко па­са­жа от ед­но от есетата, озаг­ла­ве­но "Духовният знак на днеш­ния ден". Тези па­са­жи се от­на­сят към случ­ва­ло­то се пре­ди по­ве­че от 30 години, към ед­но минало, ко­ето то­га­ва бе­ше настояще. Аз при­ба­вих са­мия ду­хо­вен живот, пре­об­ла­да­ващ по оно­ва време, към симптомите, про­явя­ва­щи се на­й-­под­чер­та­но в мис­лов­ния жи­вот на гер­ман­с­ка­та нация. Аз написах: "Нашето по­ко­ле­ние си про­пом­ня със сви­ва­не на ра­ме­не­те периода, ко­га­то през це­лия ду­хо­вен жи­вот на гер­ман­с­кия на­род про­ти­ча­ше един фи­ло­соф­с­ки поток. Мощният им­пулс на времената, зав­ла­дя­ващ умо­ве­те на хо­ра­та в края на ми­на­ло­то сто­ле­тие (т.е. на XVIII век) и в на­ча­ло­то на това, и сме­ло пос­ре­ща­що на­й-­вис­ши­те задачи, ко­ито мо­жем да си представим, се­га се раз­г­леж­да ка­то ­

онова, ко­ето те­зи ду­хо­ве от­к­ри­ха или мис­ле­ха да открият, а то­ва как те се из­п­ра­вя­ха пред проблемите."

По времето, ко­га­то бе на­пи­са­но то­ва есе, на гер­ман­с­ки­ят на­род тряб­ва­ше да бъ­дат по­ка­за­ни те­зи истини, зап­лаш­ва­щи да из­чез­нат от не­го­вия кръгозор. Тогава жи­ве­ех­ме в дру­га епо­ха спря­мо сегашната, в ед­на епо­ха в която, же­ла­ех­ме ли го, все още бе­ше въз­мож­но за оп­ре­де­ле­ни кръ­го­ве да се обе­ди­нят с Духа, то­га­ва в на­ча­ло­то на упа­дъ­ка му, и та­ка да под­гот­вят пъ­тя за все­об­х­ва­ща­що и трай­но раз­ви­тие на чо­веш­кия импу- лс. Наистина, по оно­ва вре­ме тряб­ва­ше да бъ­де въз­мож­но да се на­ме­рят та­ки­ва хо­ра сред онези, на­ри­ча­щи се­бе си ли­де­ри на нацията, сред оне- зи, ко­ито под­гот­ви­ха по­-м­ла­до­то по­ко­ле­ние за по­-къс­ния живот. Тогава ня­ма­ше опи­ти от ро­да на из­ли­за­щи­те се­га на пре­ден план в Русия. По оно­ва вре­ме (в Германия) онези, въз­пи­та­ва­щи младите, все още има­ха шан­са да се обър­нат към це­ли­те и на­ме­ре­ни­ята на ста­рия ду­хо­вен живот, пре­диз­вик­вай­ки на­ди­га­не­то му в но­ва­та форма. Но ни­кой не же­ла­еше да слу­ша ни на­й-­мал­ко глас, кой­то настоява, че сред хо­ра­та от­но­во тряб­ва да се на­диг­не за жи­вот ис­тин­с­ки ду­хо­вен стремеж. Всяко мнение, под­дър­жа­но твър­до от низ­ши­те и вис­ши кръ­го­ве на во­да­чи­те на на­ро­да през пред­ход­ни­те 30 години, бе­ше ата­ка от­п­ра­ве­на сре­щу це­ли­те и на­ме­ре­ни­ята на ду­хов­ния мироглед.

Ще ви припомня, че ко­га­то на­пи­сах то­ва есе, аз ве­че бях пуб­ли­ку­вал мо­ите въз­г­ле­ди вър­ху Гьотевия светоглед, вър­ху Гьотевите на­уч­ни идеи. Бях из­тък­нал две го­ле­ми опас­нос­ти в об­лас­т­та на мисленето, в по­ле­то на ак­тив­но­то на­уч­но изследване. Аз въ­ве­дох по оно­ва вре­ме два израза, де­фи­ни­ра­щи два­та го­ле­ми вра­га на чо­веш­кия ду­хо­вен прогрес. От ед­на стра­на го­во­рих за "дог­ма­та на откровението", а от дру­га стра­на за "дог­ма­та на обик­но­ве­на­та опитност". Желаех да покажа, че ед­нос­т­ран­чи­во­то раз­ви­ва­не на дог­ма­та на откровението, та­ка как­то се е раз­ви­ла в ре­ли­ги­оз­ни­те изповедания, бе точ­но тол­ко­ва гибелна, кол­ко­то и пос­то­ян­но­то на­ла­га­не на т.н. дог­ми на опитността, т.е. неп­ре­къс­на­то­то наб­ля­га­не са­мо вър­ху всич­ко онова, ко­ето външ­ни­ят се­ти­вен свят, све­тът на ма­те­ри­ал­ни­те фак­ти­чес­ки данни, пред­ла­га на уче­ни­те и социолозите. С те­че­ние на вре­ме­то въз­ник­на за­да­ча­та за пред­с­та­вя­не на те­зи мис­ли по-конкрет- но, за раз­к­ри­ва­не на ре­ал­ни­те си­ли зад то­ва или оно­ва явление.

Нека пре­раз­г­ле­да­ме то­зи ду­хо­вен знак на настоящето, опи­тащ се да ста­не со­ци­ален и ма­те­ри­ален белег. Нека от­но­во го об­съ­дим до ня­как­ва сте- пен. Ние чу­ва­ме ста­рия мар­к­сис­т­ки зов да се на­ди­га в Източна Европа: "Сред хо­ра­та тряб­ва да бъ­де ус­та­но­вен та­къв со­ци­ален ред, къ­де­то все­ки мо­же да жи­вее спо­ред сво­ите ин­ди­ви­ду­ал­ни спо­соб­нос­ти и нужди; тряб­ва да бъ­де съз­да­ден со­ци­ален ред, къ­де­то лич­ни­те спо­соб­нос­ти на все­ки чо­век мо­гат да бъ­дат на­пъл­но взе­ти под вни­ма­ние и къ­де­то мо­гат да бъ­дат за­до­во­ле­ни оп­рав­да­ни­те нуж­ди на все­ки от­де­лен човек." Взето абст- рактно, към те­зи ду­ми не мо­же да се от­п­ра­ви как­во­то и да би­ло възра-

Не би ли тряб­ва­ло дос­та­тъ­чен брой хора, ко­га­то чу­ят за та­ки­ва не­ща ка­то това, да мо­гат да на­ме­рят се­бе си и да схва­нат ця­ла­та се­ри­оз­ност на се­гаш­но­то по­ло­же­ние в света? Не е ли вре­ме та­зи сън­ли­вост да преста- не, ко­га­то пред нас се по­яви не­що от то­зи род, по­соч­вай­ки на­й-­из­ра­зи­тел­но зна­ка на нас­то­ящо­то вре­ме - та­зи сънливост, ко­ято ни пре­диз­вик­ва да зат­во­рим мал­ко очи­те си, та­ка че да не схва­нем ця­ло­то зна­че­ние на та­ко­ва нещо? Нищо ня­ма да ни по­мог­не да пос­тиг­нем кон­к­рет­но вник­ва­не в те­зи неща, ос­вен то­ва да изос­та­вим пъ­ти­ща­та на от­в­ле­че­нос­т­та в ду­хов­ния живот. А за то­ва тряб­ва пър­во на­ис­ти­на да до­би­ем чувството, че къ­де­то има са­мо изо­би­лие от ду­ми и фра­зи за ду­ша­та и духа, там раз­го­во­рът е чис­та абстракция. Ние тряб­ва да мо­жем да усе­ща­ме ко­га за ду­ша­та и ду­ха се го­во­ри ка­то за реалност. Например, го­во­рей­ки за чо­веш­ки­те способности: Те въз­ник­ват ка­то про­яви от вът­реш­но­то съ­щес­т­во на човека, ко­га­то ин­ди­ви­дът израства. Благодарение на ня­кои от сво­ите во- дачи, чо­ве­чес­т­во­то се чув­с­т­ва при­ну­де­но да се раз­ви­ва съг­лас­но те­зи спо­соб­нос­ти и сили, ко­ито из­ли­зат на­яве в рас­тя­що­то чо­веш­ко съще- ство. Но в та­зи об­ласт на на­ши­те чув­с­т­ва мо­же да се вярва, са­мо ако оп­ре­де­ле­но въз­п­ри­ема­ме в про­яв­ле­ни­ето на те­зи си­ли и спо­соб­нос­ти ед­но про­яв­ле­ние на Божественото; ако мо­жем да си кажем: Човекът е до­шъл в то­зи свят на се­тив­ни ре­ал­нос­ти от един ду­хов­но­-ду­ше­вен свят на съ­щес­т­ва и онова, ко­ето външ­но се про­явя­ва ка­то чо­веш­ки си­ли и спо­соб­нос­ти и ко­ето раз­ви­ва­ме в се­бе си и в другите, ид­ва от един ду­хо­вен свят и се­га е пос­та­ве­но във фи­зи­чес­ко чо­веш­ко тяло. А сега, раз­г­ле­дай­те ду­хов­но­то зна­че­ние на онова, ко­ето е би­ло обяс­ня­ва­но на то­ва мяс­то от десетилетия; то ще ви покаже, че с вграж­да­не­то на чо­веш­ки­те спо­соб­нос­ти и си­ли във фи­зи­чес­ко­то чо­веш­ко тя­ло на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те съ­щес­т­ва бе да­де­на въз­мож­нос­т­та да се приб­ли­жат до те­зи чо­веш­ки спо­соб­-

Начинът, кой­то мо­же да се използва, та­ка че чо­ве­кът да се обър­не към та­зи вът­реш­на принуда, та­ка че да не се из­диг­не до свободна, чес­т­на по­зи­ция в ду­хов­ния свят, е той да бъ­де при­ну­ден да мисли, че ня­ма та­ки­ва три чле­на на чо­веш­ко­то ес­тес­т­во ка­то тяло, ду­ша и дух; да му се заб­ра­ня­ва да мисли, как­то всъщ­ност се случ­ва на Осмият Вселенски Църко- вен Събор в Константинопол, че чо­ве­кът се със­тои от тяло, ду­ша и дух, и да му се за­по­вя­да да ос­та­ви нас­т­ра­на всич­ки мис­ли от­нос­но духа. Това са вът­реш­ни връзки, ко­ито по­ве­че не мо­же да бъ­дат пренебрегвани. Тря- бва да ги пос­рещ­нем днес яс­но и без предубеждение. През 869 год. сл. н.е. бе ре­ше­но да се заб­ра­ни вя­ра­та за ду­ха в човека. В она­зи го­ди­на за­поч­на во­де­щи­ят на­до­лу към Луцифер нак­лон в ев­ро­пейс­ка­та цивили- зация. И днес има­ме пъл­ния резултат. Достатъчно дъл­го чо­ве­чес­т­во­то е отс­тъп­ва­ло пред нак­лон­нос­т­та да не из­жи­вя­ва истината, а да поз­во­ля­ва вър­ху не­го да ра­бо­ти при­ну­да­та на довода, на без­лич­ния аргумент. Като

Човешките нужди, въз­ник­на­ли пър­во от не­го­во­то чис­то фи­зи­чес­ко есте- ство, със­тав­ля­ват дру­гия по­люс на човека. В сво­ите "Писма по Естети- ка" Шилер е ха­рак­те­ри­зи­рал те­зи нуж­ди мно­го точно, про­ти­во­пос­та­вяй­ки ги на чо­веш­ка­та аб­с­т­рак­т­на ло­гич­на сила. Той ги на­ри­ча ос­нов­ни ну- ж­ди ("Notdurft"), до­ка­то ло­ги­чес­ка­та при­ну­да я ха­рак­те­ри­зи­ра ка­то дру­га­та сила, си­ла бро­де­ща в ду­хов­ни­те сфери. През ве­ли­кия пе­ри­од на гер­ман­с­ка­та ево­лю­ция ед­на лич­ност ка­то Шилер бе на път да об­х­ва­не точ­но по­ляр­ни­те про­ти­во­по­лож­нос­ти в човека. Времето още не бе уз­ря­ло да се ка­же по­ве­че от това, ко­ето Шилер, Гьоте и дру­ги с та­ки­ва въз­г­ле­ди каза- ха. Върху на­ша­та нас­то­яща епо­ха ле­жи не­об­хо­ди­мос­т­та от гра­де­не по­-на­та­тък вър­ху началото. Ако про­дъл­жа­ва­ме да градим, ще въз­ник­не Антропософската Духовна Наука. Онзи, кой­то е за­поз­нат са­мо с ед­нос­т­ран­чи­ва­та си­ла на до­ка­за­тел­с­т­во­то в ду­хов­на­та сфера, се учи да поз­на­ва в жи­во­та са­мо ед­нос­т­ран­чи­ва­та си­ла на при­род­ни­те ин­с­тин­к­ти в чо­веш­ки­те нужди. Лесно е да си представим, че ко­га­то чо­ве­кът със сво­ите спо­соб­нос­ти и си­ли вли­за във фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят чрез за­ча­ти­ето или раждането, и Луцифер над­вис­ва над не­го и от онова, ко­ето би тряб­ва­ло да при­те­жа­ва са­ми­ят човек, взе­ма не­що от ед­на част, от гла­ва­та на чо­веш­ко­то същество, то в чо­ве­ка ос­та­ва един низш вид си­ла за уп­раж­ня­ва­не на не­го­ва­та не­за­ви­си­мост в сфе­ра­та на нуж­ди­те му. Чрез онова, ко­ето Луцифер от ед­на стра­на взе­ма за се­бе си, от дру­га­та стра­на Ариман до­би­ва въз­мож­нос­т­та да си прис­вои онова, ко­ето ра­бо­ти в нуж­ди­те на чо­веш­ка­та природа. Догмата на чис­то външ­на­та се­тив­на опит­ност пос­т­ла пъ­тя за пъл­на­та ари­ма­ни­за­ция на ин­с­тин­к­тив­ния се­ти­вен жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то през пос­лед­на­та тре­ти­на на XIX век. Съвременният чо­век стои днес пред един ужа­сен факт, за­що­то не осъзнава, че спа­се­ни­ето е в със­то­яни­ето на рав­но­ве­сие меж­ду те­зи две крайности, меж­ду спо­соб­нос­ти­те от ед­на страна, и нуж­ди­те от дру­га страна. Материалистичният дух в чо­ве­ка го ка­ра да гле­да са­мо на тя­ло­то ка­то при­чи­ня­ва­що способности- те, т.е. чо­ве­кът гле­да са­мо ос­нов­на­та лу­ци­фе­ри­чес­ка си­ла на способно- стите. Способностите ста­ват лу­ци­фе­ри­чес­ки вслед­с­т­вие на тях­но­то нав­ли­за­не в чо­веш­ко тяло. Ако чо­век вярва, че спо­соб­нос­ти­те из­ник­ват от чо­веш­ко­то тяло, то­га­ва той вяр­ва в Луцифер, а ако вярва, че нуж­ди­те