Лекции изнесени за работещите на строежа на Гьотеанума в Дорнах

Виждате, че от въпроса зададен от господин Мюлер произтича цяла наука, при това такава наука, че да я овладееш може само ако привлечеш духовното начало. Иначе всичко това, което се отделя, се разглежда просто като отходен продукт, отпадък, за който никой не го е грижа. Обаче, със своите секрети човек показва, какъв е той като дух. Даже повърхностният поглед показва, че при фекалиите това е именно така. Сравнете конските и кравешките изпражнения. Кравешкото изпражнение е по-голямо и се разстила. Конските изпражнения са малки, закръглени главички. Ако имате чувство за красота, – защото не само нещата лишени от миризма могат да бъдат красиви, – та, ако имате чувство за красотата като такава, то виждайки кравешко изпражнение ще възкликнете: тук е цялата крава! В кравешкото изпражнения е отпечатана цялата тя, с широките и маниери, с бавността и, със склонността и да полегне; тя цялата се намира в това изпражнение. Докато конят, този спринтьор сред животните, който винаги иска да се откъсне от Земята, да скача и да скача по целия свят – конските ябълчици съдържат целия кон! Така стои работата с на всички животни, по тях може да се познае цялото животно. Оттук можете да видите, какво са подразбирали древните под думата «мумия»; това е просто астралното начало. Свръхсетивното животно, свръхсетивният човек – всичко това живее в отделяните секрети.

С помощта на духовната наука тези неща могат да се овладеят. Само да не стане така, че враговете пак да кажат: духовната наука се занимава с пот, урина и други подобни; тя е «фекална наука». Това враговете искат повече от всичко!

И така, господа, поставихте въпрос, а аз ви казах, как всичко това стои всъщност. При всякакви обстоятелства можете да се позовавате на това, че в толкова специфичната тематика става дума не за нещо мръсно, а за дух. Защото човек би станал безсилен, ако градивният процес в него прекомерно се усили. Ако само гради, в него ще се появят тумори. Той трябва да поддържа процесите на разрушение. Той именно трябва да руши. Човек става обезсилен, за дълго изпада в несвяст, губи присъствие на духа, умствените си способности, ако в главния мозък процесът на разрушение протича неправилно. Нервите на главния мозък възникват като продукт на разрушението, като духовни продукти от разпада. Ако разпадът стане твърде силен, то твърде силно се намесва в кръвта; възниква възпаление. Ето къде е разликата между образуването на тумори и възпаленията. Ако имате тъмна урина организмът ви е предразположен към възпаления. Ако имате светла урина сте предразположен към тумори. Това е едно на ръка. Но вие можете по урината да диагностицирате всички заболявания, ако само я изследвате правилно.

В сряда ще продължим.

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ.

Дорнах, 27 февруари 1924 година.

Добро утро, господа! Измисли ли някой тема за днес?

Господин Бурле поставя въпрос за теорията на относителността; как стои работата с нея днес? По темата се е случвало много да четат, особено по-рано. Сега за това сякаш са забравили; поне вече не се чува толкова, колкото преди.

Доктор Щайнер: виждате ли, въпросът за теорията на относителността е трудно нещо, трябва да бъдете много внимателни и даже ако се постараете да бъдете внимателни, в края на краищата ще трябва да кажете, че не сте се ориентирали в този проблем. Но така е и при тези хора, които днес говорят за теорията на относителността. Макар и да казват, че смятат тази теория за велико достояние на нашето време, те не я разбират. Ще се постарая, доколкото изобщо е възможно, да я изложа популярно. Както се казва, днес ще бъде трудно, но следващия път ще преминем към по-интересни неща.

Теорията на Айнщайн описва движенията, извършвани от някакви тела. Знаете, че движението на телата се състои в изменение на мястото им в пространството. И така, ако искаме да опишем движението, ние казваме: тяло, намиращо се в точка «а» се движи към точка «б». Ако стоейки някъде в страната наблюдавате как край вас минава влак, нямате съмнение, че влакът минава край вас, а вие стоите на място. Обаче лесно можете да се заблудите, – разбира се, само за кратко, докато се опомните, – ако седейки в купето заспите, а след това, като се събудите, погледнете през прозореца и видите, че край вас минава влак. У вас възниква несъмненото усещане, че другият влак се движи. Но това може да се окаже невярно: просто преди да заспите, влакът ви е стоял на място и докато сте спали, той е тръгнал. В съня си вие не сте забелязали, че влакът ви е потеглил и ви се струва, че другият влак се движи. Но като се вгледате, ще видите, че влакът до вас стои на място, а вашият влак се движи. И така, вие, намирайки се в движение, смятате, че сте в покой, а се движи другият влак, който всъщност стои. Знаете, че може да стане така, че човек, като погледне през прозореца, смята, че влакът, в който се намира спокойно си стои на мястото, докато целият Цуг (град и кантон в Швейцария) се движи в противоположна посока. Така изглежда това за очите. Виждате, че нашите изказвания не винаги са верни. Събудили сте се и сте си съставили съждение: влакът, намиращ се отвън, върви. Но веднага ви се налага да поправите грешката си: грешка, този влак стои на място; аз самият се движа! Такава корекция на съжденията често е ставала в световната история в къде по-голям мащаб. Само преди шест-седем века хората са били убедени, че Земята твърдо стои в пространството на едно място, а цялото звездно небе се движи покрай нея. Този възглед, както вероятно вече сте чували, е бил коригиран в XVI век. Дошъл Коперник и казал: всичко това не е така; Слънцето, неподвижните звезди, всъщност, стоят на място, докато ние с нашата Земя с огромна скорост се носим в мировото пространство. Ние смятаме, че се намираме в покой на Земята, – точно както (в предния пример) човекът вярва, че той във вагона остава на място, а другият влак се движи, – но сега грешката е поправена. Коперник поправил грешката на астрономията като цяло, когато казал: не е вярно, че звездите се движат; те стоят на място. Но Земята с хората с огромна скорост се носят в мировото пространство.

С това вие сте поставени пред факта, че човек от пръв поглед не може да каже, кое се намира в движение; дали самият той е в покой, а движещото се край него тяло действително се намира в движение, или самият човек се намира в движение, а тялото, което той смята за преминаващо покрай него, се намира в покой.

Обмисляйки това, ще кажете: корекция може да се наложи във всичко, което признаваме за движение. Например: колко време е потрябвало на цялото човечество, за да стигне до изправяне на съждението за Земята. Били са необходими хиляди години. Когато седите във влака на линията, са ви необходими две секунди, за да коригирате съждението си. Различно време може да потрябва за поправяне на такъв род съждения.

Това е дало основание на такива хора, като Айнщайн да кажат: не можем да знаем, действително ли се намира в движение това, което ни се струва като движещо се; не се ли намира то в покой, докато ние, – видимо пребиваващи в покой, – не се ли намираме по някакъв таен начин в движение? Така че правим последното си заключение, без да знаем, какво всъщност става.

Тогава, господа, може да бъде и така: да допуснем, че това е автомобил (изобразява го на рисунка). В този автомобил, човек се изкачва от дома Ханзи нагоре към Гьотеанума. Но кой може да твърди, че автомобилът действително върви нагоре? Кой може да каже това с пълна увереност? Може автомобилът спокойно да си стои на мястото, само гумите му да се въртят, а целият Гьотеанум, – към който отиват, – да се спуска надолу в обратно направление? Това би било откритие, равносилно на откритието на Коперник относно Земята! (смях)

С този проблем се е занимавал Айнщайн, като е казвал: не можем да бъдем уверени в това, движи ли се едно или друго тяло. Ние знаем само това, че те се движат едно спрямо друго, че разстоянието между тях се изменя; това е единственото, което знаем. Разбира се, това става известно, ако човек пътува към Гьотеанума, тъй като той се сближава с него; но човек не може да знае, той ли пътува към Гьотеанума, или Гьотеанумът пътува към него. Виждате ли, на какво основание може да се каже, действителни ли са покоят или движението? На основание на понятието за абсолютното. Какво е абсолютният покой или абсолютното движение? Такива биха били този покой или движение, за които би могло да се каже: в мировото пространство даденото тяло е в покой, или даденото тяло се движи. Обаче, този проблем носи фатален характер: защото още от времето на Коперник са вярвали, че Слънцето стои на едно място, а Земята се върти около него. По отношение на Земята то си е и така, но по отношение на Слънцето това не е вярно, защото Слънцето много бързо се движи, втурва се с чудовищна скорост по направление на звезден куп в съзвездието Херкулес, – и, разбира се, ние всички се втурваме заедно с него. От една страна ние се въртим около Слънцето, но въртейки се около Слънцето, заедно с него летим през мировото пространство. Следователно, за Слънцето също не може да се каже, че то се намира в мировото пространство в абсолютен покой. Затова Айнщайн и неговите единомишленици твърдели: въобще не може да се говори, обектът в абсолютен покой или движение се намира, може да се говори само за това, че обектите се намират в релативен покой, – релативен значи един спрямо друг, – те се струват на наблюдателя в покой или в движение.

Виждате ли, господа, веднъж, по време на курса проведен в Щутгарт, един (участник) сметна, че ние антропософите, нищо ясно не знаем за теорията на относителността; тогава той, като фанатичен неин привърженик, се опита популярно да разясни на хората колко ефективна и ценна е тази теория на относителността, теорията на относителността на Айнщайн. Какво направи този човек? Той взе кибритена кутийка и каза: ето, имам клечка. Държа кутийката неподвижно и драскам клечката. Появява се огън. Но сега ще направя втори експеримент: сега държа неподвижно клечката, а движа кибритената кутийка към себе си. Отново се появява огън. Става същото. И в единия, и в другия случай се появява огън. Но движението, което правя при това носи не абсолютен, а относителен характер. Първия път, когато тук беше кутийката, а тук – клечката, аз движих клечката, а втория път аз движих кутийката. За да се запали огън не е важно, клечката ли се движи или кутийката, важно е само това, че те се движат една спрямо друга, намират се в движение една спрямо друга.

Този принцип може да се разпространи върху целия свят. За целия свят може да се каже: неизвестно е, дали едно или друго се движи, или дали едното се движи по-силно или по-слабо или другото се движи по-силно или по-слабо. Известно е само, че едното се движи спрямо другото, че се сближават или отдалечават едно от друго; нищо повече не знаем. Не знаем по-бързо или по-бавно се движи едно тяло. Да допуснем, че пътувате в носещ се със страшна скорост бърз влак, а отвън преминава пътнически влак; вие гледате през прозореца. Не можете да си направите заключение за ставащото, защото в момента, когато на своя бърз влак пътувате в това направление, а пътническият влак върви в това (паралелно – бел. на прев.) направление, във вас възниква усещане, че бързият влак е почнал да върви много по-бавно от преди. Пробвайте това. В този момент във вас ще се появи усещане, че влакът веднага е забавил ход. Ще възприемете, че бързият влак е намалил скоростта си със скоростта на движещия се успоредно влак. И така, във вас възниква съвсем лъжлива представа за скоростта на движение на вашия собствен влак. И обратно, ако по-бавен влак се движи в съседство в насрещно направление, имате чувство, че вашият влак е тръгнал по-бързо. Наблюдавайки двете движения вие не можете да си съставите единно мнение за това, как те се държат едно към друго; можете да решите само как се изменя разстоянието между двете тела.

Тук бихме могли да спрем и да възкликнем: дявол да го вземе! Понеже този Айнщайн е бил гениален човек, той най-накрая открил, че в Космоса въобще не може да се говори за абсолютни движения, а само за относителни движения. Всичко това е разумно и даже, както можахте да видите, до голяма степен вярно. Защото нито един човек, виждайки някъде неподвижна звезда, не може да твърди, че тази звезда се намира в покой, че тя е неподвижна. Когато се придвижвате с някаква скорост, то ви се струва сякаш звездата се движи в противоположно направление, но тя би могла да се движи и по курса. И така, няма да можете от пръв поглед да кажете, звездата движи ли се или е в покой. Необходимо е да се знае това; защото благодарение на това придобито най-накрая в днешно време знание трябва да се измени формата на изразяване, стилът в някои научни дисциплини. Искам да ви покажа това с един пример.

Как въобще получаваме ние познание за звездите и небесните тела? Виждате ли, няма да разберете, как се е развивала науката за звездите, ако не знаете, че някога е имало князе, управници, и те минавали през обсерваторията, където астрономът, – от самосебе си се разбира, само защото това са били князете, управниците на държавата, – е трябвало да им демонстрира своите наблюдения над звездите. На князете е било разрешавано да гледат през телескопа и да наблюдават звездата или небесното тяло. Телескопът насочвали към някакво място, където отначало нищо не се виждало. Налагало се малко да почакат; след това небесното тяло или звездата, влизали в полезрението на телескопа, както се предполагало, и отново излизали от другата страна. Князът наблюдавал всичко това. Тогава той казвал: да, сега се убедих, че знаете това-онова за звездите, знаете, къде стои звездата и как тя се движи, всичко това можах добре и сам да видя. Но и до сега не мога да разбера, как разбирате името на звездата, намирайки се толкова далеч от нея. Основавайки се на такива възгледи не е можело, разбира се, да се придвижи астрономията напред. Какво все пак става, когато се наблюдават звездите? Ето зрителната тръба, телескопът; тук седи астрономът, тук – забил глава нагоре – той само гледа, а тук е разположено кръстчето в зрителното поле на оптическия прибор. Докато звездата е видима тук, тя още не се вижда (в зрителното поле), а когато тя съвпадне с кръстчето на телескопа, се определят координатите на тази звезда, нейното местоположение.

Ако по-рано са правели такива наблюдения, са възниквали предположения от такъв род: а не се ли движи самата Земя, не се ли движи напред самият наблюдател със своя телескоп и обектив – така се нарича далечното стъкло на телескопа, а близкото се нарича окуляр, – не се ли премества той толкова, че неподвижната звезда да влезе в зрителното поле? По-рано са вярвали, че самата звезда се движи. Днес трябва да се говори така: за покоя или движението на звездата нищо не е неизвестно. Може да се каже само едно: в полезрението кръстчето на моя телескоп съвпада с изображението на звездата; те се припокриват. Не може да се каже повече от това, което става непосредствено пред вас. Как стои работата със света като цяло, остава неизвестно.

Това е имало далечни последствия и е важно за нашите възгледи за движението не само на небесните тела, но и за телата на нашата Земя. Изводите, направени оттук от Айнщайн и неговите единомишленици, отиват много далеч. Те, например, казват: ако движението е само относително, ако то не е абсолютно, е невъзможно да се каже нещо истинно за синхронността или асинхронността. Ако, например, в Дорнах имам часовник и в Цюрих също имам часовник, стрелките на които показват едно и също време, това още не ми дава пълна увереност – тъй като часовниците са отдалечени един от друг, – че моето наблюдение не носи всъщност погрешен характер; може би синхронността отсъства!

И така, вие виждате, че от този проблем произтичат далеч отиващи следствия. Пита се: нима не можем да се оправим в този проблем? Нима нищо не можем да кажем за самото нещо, ако то се движи? Това е важен въпрос. Съвсем ясно е, че на (пръв) поглед ние нищо не можем да кажем за движението. И даже в по-широк смисъл остава актуално, че когато се качвам с кола нагоре към Гьотеанума, също толкова вероятно е, самият Гьотеанум да идва насреща ми.

Обаче, с едно не всичко е така гладко, господа. Вече примерът с кибритената кутийка, посочен от мен, не изглежда напълно коректно. Виждате ли, на господина, който така фино направи всичко това, бих могъл да предложа следното: забий с пирон кибритената си кутийка за масата и пробвай да я движиш насам-натам. Ще ти се наложи да приложиш голямо усилие, ако движиш кутийката насам-натам заедно с масата. В това е трудността.

Тази трудност можете да забележите, ако по-внимателно се отнесете към предмета. Да допуснем, че човек пътува от Дорнах към Базел с автомобил. При това може да се каже: не е вярно, че автомобилът се движи, той стои на място, а само гумите му се въртят и Базел идва насреща. Прекрасно. Но някой ще възрази: автомобилът след няколко години ще се потроши. И причината за потрошения автомобил вие можете да изведете не от това, че улицата се е движила, а само от това, че самият автомобил се е движил и се е развалил от нещо, което е станало вътре в него. И така, ако не се ограничавате с (абстрактно) разглеждане на движението като такова, но надникнете в самия предмет, в самото тяло, ще стигнете до това, че изводите на Айнщайн не напълно се потвърждават. Следователно, вие можете да забележите, че автомобилът все пак се разрушава, а не се износват само въртящите се гуми. Някой може да каже: щом се въртят, дали планината, или Базел, или нещо друго идват насреща, детайлът се износва. Но тук бихме могли да кажем и така: може пък работата да е именно така. В случая с безжизнените предмети този проблем остава неразрешим, при неодушевените предмети може само да се констатира неразрешимостта на въпроса за това, колко бързо се движи едно или друго тяло. Но да вземем жив организъм! Представете си, че вие самият отивате пеш до Базел, а друг остава да стои тук, в Дорнах, остава цели два часа, докато вие не стигнете до Базел. В случай, че не се движехте вие, а Базел се движеше към вас, нямаше да ви се налага да правите нищо по различно от този, който стои. Но вие сте се уморили, във вас са настъпили промени. По измененията настъпили в самия вас, все пак можете да възприемете, че сте се движил вие самият. При живите същества, все пак може по настъпващите в тях изменения, до известна степен да се установи, действително ли те са се намирали в движение или движението е било привидно, докато те са били в покой.

Това, обаче, би могло да доведе до разбирането, че въобще, основавайки се само на външно разглеждане на света, не може да се изгради теория даже за такива видимо ясни явления, като движението, а теорията трябва да се гради основавайки се на вътрешните изменения. В дадения случай отново се сблъскваме с това, което може да бъде казано покрай другото и по отношение на теорията на относителността: този, който разглежда само едната външна страна на нещата, до нищо не може да стигне. Трябва да се гледа вътрешно. Именно благодарение на теорията на относителността човек стига до там, че поне първа крачка да направи към духовната наука, към антропософията, тъй като антропософията навсякъде сочи необходимостта да се разглежда вътрешно.

Теорията на Айнщайн доведе до извънредно необичайни последици. Особено интересен става този въпрос, когато Айнщайн привежда своите примери. Той дава пример, с който иска да докаже, че изменението на местоположението въобще няма значение. Тъй като на (пръв) поглед не може да се реши, изменя ли тялото местоположението си или не, това местоположение също няма значение. По този повод Айнщайн казва: ако изпратя в мировото пространство часовник, стрелките на който се намират в определено положение, така, че този часовник да се движи със скоростта на светлината, а след това хване обратен курс и се върне назад, то такова движение няма да има значение за това, което е вътре в часовника. Часовникът ще се върне в непроменен вид. Айнщайн дава своя пример: ние не можем да решим, движи ли се тялото или не. Часовникът остава един и същ независимо от това, движи ли се или е в покой, на него му е все едно и също. Обаче, господа, би трябвало да ви предложа да погледнете този часовник, който със скоростта на светлината лети в мировото пространство и отново се връща! Вие въобще никога не бихте видели този часовник! Той би се превърнал в прах и вие не бихте го видели.

Но какво означава това? Това означава, че така изобщо не може да се мисли. Човек развива мисли, които сами по себе си са безсмислени. Така че, от една страна, ще намерите, че Айнщайн е страшно умен човек, неговите умозаключения, неговите съждения очароват хората. Защото обикновените хора, ако не са много добри математици, няма да разберат много от теорията на Айнщайн; те ще почнат да четат някоя популярна книга за тази Айнщайнова теория, ще прочетат първата страница и ще почнат да се прозяват; ще прочетат втората страница до половината, но по-нататък няма да могат. И тогава ще кажат: това трябва да е нещо страшно умно. Защото ако не беше необикновено умно, аз щях да го разбера. Освен това, много хора казват, че това е необикновено умно. Така се формират съжденията за теорията на относителността. Но има, разбира се, и такива хора, на които това е понятно. Сред такива разбиращи хора Айнщайн намира своите привърженици и броят им расте всеки ден. Работата не стои така, както смята господин Бурле, сякаш тази теория са я забравили. Ако бихте заговорили с университетските професори преди две години, те нямаше нищо да искат да знаят за Айнщайновата теория. Днес теорията на Айнщайн е запълнила със себе си всичко в научния свят.

Обаче, при това хората идват до доста необичайни възгледи. Например, веднъж дебатирах с университетски професори на тема теорията на Айнщайн. Виждате ли, оставайки в току що очертаната от мен област, Айнщайновата теория на относителността е правомерна; тук нищо не можеш да направиш, всичко това е така и с влака, и със Слънчевата система, и с движението на всичко в света. Засега тя е съвсем правилна. Но тези господа я разпространяват въобще върху всичко; те, например, казват: височината на човека, неговият ръст също е относителен; той няма абсолютна височина, а само относителна. На мен само ми се струва, че той е с такъв ръст. Той притежава височина по отношение на – щом се намираме тук – столовете или по отношение на дърветата, но за негова абсолютна височина не може да се говори. Виждате ли, това е правомерно, докато оставаме в сферата на математиката, докато имаме работа с абстрактната геометрия. В момента, когато спрем да имаме работа с геометрията и преминем към живота, идва краят на забавленията и тонът става по-строг! Виждате ли, безчувствен човек би могъл да изреже от дърво глава, сто пъти по-голяма от вашата. При него тя би се получила. Но човек, притежаващ съответното чувство не би почнал да прави това, знаейки, че големината на човешката глава не е нещо относително; тази големина е обусловена от цялото мирово пространство. Размерът може да бъде по-голям или по-малък, но ако човек е джудже, това е болест, ако стане великан, това също е болест. Тук го има не само относителното, тук се вижда и абсолютното. Разбира се, размерите на човека се колебаят в определени граници. Обаче известен размер на човека е обусловен от Космоса. Тук за никакъв релативизъм не следва да се говори. Тук може да се говори само за това, че човек задава собствените си размери посредством своето отношение към космоса. Единственият от професорската колегия, с когото водих дебат, се съгласи с това. Останалите толкова се объркаха от теорията на относителността (буквално си изкълчиха главите) че казаха: размерите на човека също са само относителни, просто ние ги виждаме такива.

Вие знаете, че ако картината се намира тук, тя е голяма; ако се отдалечите, тя по законите на перспективата ще става все по-малка. Размерите на картината, която вие виждате, са относителни. Привържениците на релативистката теория предполагат, че човешките размери също имат изключително такъв характер, тъй като причините, по които тези размери стават видими, навсякъде са едни и същи. Но това е глупост. Големината на човека вече в самата себе си носи нещо абсолютно; човек не може да бъде много по-голям или много по-малък отколкото му е предопределено. Хората измислят всичко това, тъй като нямат никаква представа за участието на Космоса в процесите и явленията, ставащи на земята около нас. От всичко, което вече ви казах, можете да направите следния извод: тук се намира Земята; на Земята се намира някакъв човек. Но вие знаете, че човек зависи не само от силите на Земята, но той зависи от силите, въздействащи от Космоса. Например, нашата глава отразява целия Космос. Обсъждали сме това. Ако нямаше значение, каква големина има човек, какво би било? Да допуснем, че главата на господин Бурле, главата на господин Ербсмел, главата на господин Мюлер се формират под въздействието на Космоса. Господа, ако главите тук се отличаваха три-четири пъти по размери една от друга, за всяка от тях трябваше да съществува отделен Космос. Но съществува само един Космос и той няма заради отделния човека нито да се увеличава, нито да се намалява, той си остава един и същ, така че главите на хората също приблизително са едни и същи. Само доколкото хората не знаят, че живеем в общ за всички свят, който при това действа духовно, те могат да вярват, че е безразлично, колко голяма е главата на човека, че това е само относително. Тази големина не е относителна, тя зависи от абсолютната големина, която има Космосът, вселената като цяло.