Лекции на д-р К. Таков /за вту/ Предмет и система на общата част
Изтегляне 2.48 Mb.
|
| Ако със злоупотребата са засегнати чужди права или има опасност от това, заинтересованият може с осъдителен иск да предизвика осъждане на нарушителя да преустанови неправомерното упражняване.
Злоупотребата с право може да причини вреди на други лица. Обезщетение ще се дължи при вина на нарушителя на деликтно основание. 19. Защита на субективните права: държавна защита и защита от отделни правни клонове. Системата на гражданския процес като защита на правата. Видове искове. Видове производства в гражданския процес. Арбитражен процес Доброволното изпълнение правните задължения отговаря най-добре както на интересите на страните по правоотношението, така и на обществените интереси. Но осъществяването на субективното право не може да бъде оставено само на добрата воля на задълженото лице. Според чл.56 от К гражданите имат право на защита , когато са нарушени ли застрашени техни права и законни интереси. Правната уредба на защитата на субективните права, която се съдържа в законодателството, е комплексна, защото включва правни норми от различни отрасли на обективното право. Гражданскоправната защита на субективните права включва правни норми както на материалното ГП, така и на гражданския процес. Материалноправната същност на защитата се състои в последиците, които актовете на правозащитните органи имат за материалното гражданско правоотношение. От гледна точка на материалното право защитата представлява принудително осъществяване на неизпълнено правно задължение, прекратяване или осуетяване на нарушенията на субективните права, осъществяване на допълнителни субективни права (за неустойки или обезщетение) като санкционна последица от неизпълнение на правното задължение. Според това кой и по какъв ред осъществява защитата, тя се разделя на три вида: 1. Държавно организирана защита 2. Защита от недържавни институции или лица 3. Самозащита и самопомощ Най-важно практическо значение има държавно организираната защита, която се осъществява от органите на съдебната власт, има най-широко приложно поле, а в някои случаи е единствено възможната правна защита. На гражданските съдилища са подведомствени всички граждански спорове, включително и тези по търговски, трудови, патентни и други правоотношения. Според ЗСВ съдилищата, които решават граждански дела биват районни, окръжни, апелативни и ВКС. Към районните съдилища има съдебно-изпълнителни служби. При съдиите-изпълнители протича изпълнителният процес за осъществяване на граждански притезания. Нотариусите са лица, на които държавата възлага извършване на предвидените в законите нотариални действия. Чрез тях се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти или се удостоверяват обстоятелства, имащи значение за правата и интересите на частноправните субекти. Нотариалните действия по вписванията се извършват от съдии по вписванията при районните съдилища. Прокурорите също участват в предвидените от законите случаи при защита на субективните права, като например отстраняват самоуправно изменени фактически състояния, участие по дела за поставяне пад запрещение, за осиновяване и др. Възможно е законодателят по изключение да уреди възможност за решаване на граждански спорове от особени юрисдикции. Това са несъдебни органи, които правораздават. Понастоящем такъв е само Тарифният комитет към Министерството на транспорта. Комисиите по трудови спорове, които съществуваха до 1993г. са ликвидирани, също и Държавният арбитраж като особен правораздавателен орган е ликвидиран. По изключение субективни права могат да се защитават и по административен ред. Това става чрез обжалване на административни актове, засягащи субективни права по реда на ЗАП или по реда на специални разпоредби в други закони ( обжалване на актове на Патентното ведомство пред отдела по спорове при него по реда предвиден в ЗП). Въз основа на споразумение между тях страните по спора могат да го възложат за решаване от доброволен арбитраж. Това могат да са постоянно действащи арбитражи при Българската търговско-промишлена палата или при Българската стопанска камара, както и лица, избрани като арбитри - ad hoc. Видът и съдържанието на правната защита зависи от субективното право и от нарушението. 1. При неоснователно оспорване на субективното право или на юридическия факт, който го е породил, заинтересованото лице може да поиска установяването им със съдебен акт. За факти това е възможно, когато законът изрично го допуска. Защитата може да се състои в признаване на нищожността на правна сделка, на актове на ДО, в резултат на което ще се установи, че тези актове не са породили правни последици. Установителното съдебно решение внася яснота и определеност между страните. 2. При неизпълнение на гражданскоправно задължение, съответстващо на притезателно субективно право, защитата се състои в осъждане на задълженото лице да осъществи дължимото поведение или резултат. Напр. продавачът да предаде продадената вещ на купувача, наемателят да заплати дължимия наем. 3. Нарушението на субективното право може да се състои в противоправно изменение на фактическото състояние, като напр. извършване на незаконен строеж върху чужд имот от владелец или държател. Защитата се предоставя чрез осъждане на нарушителя да възстанови фактическото състояние от преди нарушението. 4. При неправомерно виновно причиняване на вреди, на увреденото лице по негово искане се присъжда обезщетение в натура, когато е възможно, или паричната равностойност на имуществените вреди. За неимуществени вреди ( болка, страдание, засягане доброто име и чест) се присъжда обезщетение по справедливост. 5. При неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения кредиторът може да получи неустойка, ако такава е уговорена. 6. Когато не е изпълнено задължение, което може да се осъществи от друго лице, кредиторът може да поиска да бъде овластен да си набави изпълнение за сметка на длъжника – напр. продадено е жилище с недостатъци, които строителната фирма не отстранява след уведомяване от купувача. По негово искане фирмата-продавач може да бъде осъдена да плати разноските по отстраняване на недостатъците. 7. Гражданскоправната защита може да се състои в заличаване с обратна сила, прекратяване или изменение на гражданско правоотношение с произтичащите от това правни последици. Това са случаите на унищожаване на сделка, страдаща от пороци, отмяна на дарение по чл.227 ЗЗД, прекратяване на наемен договор с предизвестие и др. 8. При преобразуващите права, които се упражняват по съдебен ред, решението на съда поражда правната промяна, чрез която се обслужват интереси на носителя на правото. 9. Кредиторът е овластен да иска изпълнение и да търси защита по срочно вземане преди настъпване на падежа, когато длъжникът изпадне в неплатежоспособност 10. Самозащитата и самопомощта са също форми на ГП защита. Гражданскопроцесуалното право у нас регламентира три вида производства, чрез които се защитават субективни права. 1. Исковият процес е състезателно производство, което започва по искане на заинтересованото лице. Съдът може да бъде сезиран с три вида искове: - Установителен иск – той може да се предявява за признаване на съществуването или несъществуването на права, правоотношения или факти. С такива искове се защитават субективни права, когато се отрича наличието им. - Осъдителен иск – предявява се, когато е нарушено притезателно субективно право; не е осъществен дължимия по договора резултат; причинени са вреди, които не са отстранени доброволно от длъжника и др. диспозитивът на решението, с което се уважава този иск е годен за принудително изпълнение. - Конститутивен иск – с него се упражняват в предвидените от закона случаи преобразуващи права. Със съдебното решение се постановява правната промяна, която засяга интересите на задълженото лице, ответник по делото. Всички субективни права следва да се съобразяват с правната промяна поради конститутивното действие на решението. 2. Обезпечителен процес - това е другия вид производство, чрез което се осъществява защитата на субективните права. Когато има опасност по бъдещ или вече предявен иск да се осуети или затрудни осъществяването правата на ищеца, по негово искане и при определени предпоставки съдът в закрита заседание допуска обезпечение чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, запор върху движими вещии вземания на длъжника. 3. Изпълнителен процес – той има много важно значение за защитата на притезателните права. Образува се от съдия-изпълнител по искане на правоимащия, който в повечето случаи трябва да има изпълнителен лист. Последният се издава от съда въз основа на правни актове, които удостоверяват наличието на подлежащо на принудително изпълнение субективно право. 20. Защита на субективните права: самозащита на правата. Неизбежна отбрана, крайна необходимост, самопомощ - сравнение и разграничение Съвременните законодателства, вкл. и българското, не допускат носителите на субективни права сами да си раздават правосъдие и със сила да уреждат споровете си. Като изключение от този принцип законодателя изрично урежда в две групи случаи възможност за самозащита на носителя на субективното право, включително и с причиняване на вреди на други лица. В една група случаи самозащита се допуска, за да се отблъсне противоправното нападение, на което е жертва правният субект. Тази правна категория се нарича неизбежна отбрана. Според чл.46 ал.1 ЗЗД при неизбежна отбрана няма отговорност за причинени вреди. В гражданското законодателство няма разпоредба, която да дава легално определение на това понятие. Тя се определя в НК като поведение, което не е обществено опасно, поради което не е престъпление. В чл.12 ал.1 НК се казва:” за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се чрез причиняване на вреди на нападателя в рамките на необходимите предели”. Анализирайки тази разпоредба могат да се изяснят белезите на “неизбежната отбрана”: 1. Необходимо е да има нападение, за да се налага отбрана. Нападението трябва да е действително, а не само заплаха за извършване на действия. При него трябва да има употребена физическа сила или друго средство за въздействие (лазерен лъч, ядрени материали), чрез които да се накърняват имуществени или неимуществени интереси (влизане в имот, отнемане на вещ, нанасяне на удар) 2. Нападението трябва да е непосредствено , т.е да се изразява във въздействие с физическа сила върху човешки същества или материални обекти. 3. Чрез нападението да се накърняват права или интереси на гражданскоправните субекти, без значение дали са ФЛ, ЮЛ или държавата 4. Нападението трябва да е противоправно, а не напр. задържане от органите на полицията или отнемане на вещ по изпълнително дело от съдия-изпълнител. Нападението не е задължително да е виновно – то може да е извършено от невменяемо лице. 5. Необходима е нападението да не е прекратено към момента, когато се причиняват вредите. Правомерно е само поведение, което цели да се отблъсне нападението. 6. При отбраната могат да се причинят вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Превишаване на пределите според НК има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността от нападението. Поведението при неизбежна отбрана, което не излиза извън необхидимите граници, е правомерно, поради което не се дължи обещетение за причинените вреди на нападателя. Другият случай на позволена от законодателството самозащита е крайната необходимост. Според чл.13 от НК при крайната необходимост се причиняват вреди на едно лице, “за да спаси държавни ли обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност , която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените вреди са по-малко значителни от предотвратените”. Характеристиките са : 1. Да има непосредствена опасност от засягане на имотни или лични блага на ГП субекти. Това означава, че опасността трябва да е реална, а не въображаема. Тя може да произтича от природни сили – наводнение, буря, ураган, земетресение и др. Тя може да произтича от виновни или невиновни човешки действия. 2. Опасността е необходимо да не може да се избегне, без причиняване на вреди. 3. Причиняването на вреди да е по-малозначително от тези, чието настъпване е осуетено. При крайната необходимост по чл.46 ал.2 от ЗЗД се дължи поправяне на причинените вреди. В закона не е определено кой да направи това. Тук намира приложение приниципът:” комуто изгодите от дадената дейност, нему и неблагоприятните последици”. Българското законодателство не урежда специално субективно право на самозащита на гражданскоправните субекти. Разгледаните две групи са уредени като допустими правомерни действия при осъществяване и защита на свои и чужди интереси, въпреки че с тях се причиняват вреди на други лица. Тези обстоятелства изключват гражданската отговорност като санкция за виновно поведение. Самопомощта като вид самозащита също не е изрично уредена в нашето законодателство. В ЗЗД, ЗС и други нормативни актове има разпоредби, отнасящи се до специални хипотези на самопомощ – чл.90, 91,103, 105 ЗЗД, чл.72, 74 ЗС. ГГЗ съдържа разпоредби за самопомощта и определя предпоставките, при която тя представлява правомерно поведение, въпреки че засяга лични или имуществени блага на друго лице. Необходимо е: 1. да е налице субективно право, което може да бъде защитено от държавните правозащитни органи; 2. да не може да се получи своевеременна помощ от публичната власт; 3. ако без незабавното действие има опасност да се осуети или затрудни осъществяването на претенцията; При тези предпоставки е справедливо да се допусне извършването на действия по защита или обезпечаване на субективното право, стига да се вземат необходимите мерки самопомощта да не прерасне в самоуправство или престъпление спрямо личността на задълженото лице. Самопомощта може да се осъществи както от носителя на субективното право, така и от други лица, притекли му се на помощ. За вредите, които се намират в причинна връзка с противоправно поведение на лицето, на което са причинени, не би следвало да се дължи обезщетение от прекия причинител. Но ако вреди се причинят на трети лица, кото не са извършили правонарушение, те следва да се поправят от заинтересованото лице. При изрично уредени случаи на самопомощ, като напр. правото на задържане по чл.91 ЗЗД, прихващането по чл.103 ЗЗД, възражението за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД, се има предвид упражняване на субективни права, чрез което се обезпечава осъществяването на други права или те направо се погасяват. От тези специални случаи може да се направи изводът, че законодателят допуска самопомощта, когато поведението на носителя на субективното право е правомерно. 21. Субекти на гражданското право - понятие и видове. Правоспособност на физическите лица - понятие, начало и край, съдържание, същност. Ограничаване на правосп-ността. Сравнения на правоспособн. с автономия на волята и свободата на договаряне. ПН са адресирани до лица, които могат да ги възприемат и да съобразят поведението си със тях. Субективните права и правните задължения трябва да имат носители. Субектът на гражданското право/ГП/ се определя като човек или социална даденост, които по силата на ГП-норми могат да имат граждански права и задължения. Гражданско правните субекти се именуват от законите, като лица. Способността на правния субект да бъде носител на права и задължения се нарича правоспособност /правосубектност/. Нормите на ГП признават три вида правни субекти /ПС/: 1. Хората като ПС се наричат ф.л. 2. Ю.л. могат да бъдат страни по граждански и други правоотн-я Те имат имущество, извършват правни действия, чрез ф.л. тяхната дейност е насочена към задоволяване потребностите на определени ф.л. или на обществото като цяло. 3./държавата — тя е уникален, неповторим ПС. Също може да има права и задължения и е носител на властта. Общото за правен субект, е че обективното право му признава правото да бъде носител на права и задължения. Според възникването и положението на ПС в гражданското правоотношение, и функциите им при изпълнение на правните последици, субектите на ГП се делят на : 1. Активни - са носителите на субективни права /СП/ /собственикът или носителите на вещни права върху чужда вещ, като право на ползване/ 2. Пасивни - те са носители на правни задължения /ПЗ/ . Те се наричат задължени лица. В облигац-те правоотношения – длъжник, а активния - кредитор Правоспособността /Правосубектността/ се изяснява като абстрактна възможност за едно лице да бъде носител на права и задължения, които могат да се породят въз основа на обективното право, а не като конкретно притежание на СП и ПЗ. Правоспособността е основна категория на правото, която се определя по съдържание от закона. Според чл.1 от ЗЛС-всяко лице от момента на раждането си придобива правота да бъде носител на права и задължения", като под всяко лице се разбира кое да е живо човешко същество, без оглед на това дали е пълноценно физически и умствено или има недостатъци. Чл.1 от ЗЛС определя началото на правоспособността от "момента на раждането". Важно изискване за правоспо-собността е плодът да е роден жив. За възникването на правоспособността няма значение колко трае живота на живородения плод. Според нашето законодателство, заченатият не се счита за правен субект, освен изключението по чл. 2от ЗН, когато се отнася до придобиване на наследствени права. Краят на правоспособността настъпва със смъртта на ф.л. Кога следва да се счита, че е настъпила смъртта се определя в съответствие с разбиранията на медицината. При възстановяване на временно спрели функции на важни човешки органи, правоспособността не се смята за временно спряна. Съдърж-то на гражданската правосп-ст не е уредено конкретно в ЗЛС. То е широко и обхваща всички СП и ПЗ, които могат да се породят въз основа на гражданското законодателство. Правосп-стта трябва да се отличава от притежаването на конкретни СП. Придобиването на права може да настъпи само в полза на правоспособни лица. Реална е само правоспособността на ф.л., а не притежаваните от тях СП. Правосп-стта следва да се отличава от дееспособността на ф.л. Докато правосп-стта съпътства ф.л. в течение на целия му живот, дееспособността възниква тогава, когато то става способно да извършва разумни правни действия, с навършване на гражданското пълнолетие. Гражданската правоспособност на ф.л. не може да бъде напълно отнемана, а така също не може да бъде ограничавана въз основа на волеизявление на частно - правни субекти. По изключение НП и ГП допускат в изрично уредени случаи, които на различно основание ограничават частично общата и гражданската правоспособност на ф.л.- 2 групи 1-ва група случаи - ограничаването се налага, като санкция за извършени тежки престъпления. Такива мерки могат да се прилагат. само когато са предвидени като наказание в съответните текстове на НК. Разглеждат се от наказат. съдилища, като присъдите подлежат на обжалване и съдебен надзор. Огранич-та на гражд. правоспособност по правило действат временно и само в редки изключения, ако законът допуска това - до края на живота на лицето. Ограниченията на гражданската правоспособност, които могат да бъдат предизвикани от наложено с присъда наказание са главно: лишаване от възможност за свободно придвижване, на свободен избор на местожителство, на упражняване на професионална дейност. 2-ра група - ограничение , което е предмет на остри критики и дискусии.се установява в чл.73 ал.З СК /дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения, чрез залог ипотека или поръчителство от не навършили пълнолетие лица са нищожни/. НО според чл. 27 ЗЗД, правните действия, извършени при неспазване на правилата за дееспособност на ФЛ са унищожаеми. Чрез по-тежката санкция по чл.73 ал.З СК, се цели да се попречи възникването на задължения от изброените правни действия, за ненавършилите пълнолетие лица, което означава ограничаване на тяхната правоспособност, освен на встъпилите в брак. Според М Павлова е уместно режимът по чл.73 ал.2 СК, да се отнася до всички разпоредителни действия. С гражданска правоспособност у нас се ползват и лица. които не са български граждани. Със специални норми могат да се установят ограничения относно правоспособността на тези лица /чл.22 от К. не допуска чужденци да придобиват право на собственост върху земя, освен чрез наследяване по закон/. Сравнения на правоспособн. с автономия на волята и свободата на договаряне. Автономия на волята - решението ни с кого да сключим договор Свободата на договаряне – възможността сами да определим клаузите на договаряне. Това има съответните ограничения – принуда на договаряне - отношения с монополистите: o НЕК не може да откаже доставка, но и нямаме избор за друг доставчик; o Банка не може да откаже откриване на банкова сметка, ако откаже се обръщаме към БНБ и т.н. o встъпването в дълг на лица ненавършили пълнолетие самоувреждаща сделка–чл. 101, 102 ЗЗД. 22. Дееспособност на физическите лица - понятие и степени. Поставяне под запрещение - ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението. Дееспособността /Д/ е правно качество - годност или способност на правните субекти /ПС/ да извършван правомерни правни действия, чрез които могат да се пораждат съхраняват, изменят, погасяват или прекратяват субективни граждански права и задължения. Човешките същества постепенно придобиват психическа и физическа зрялост, натрупват знания, умения, социален опит, което им помага да разбират правните предписания, да формират и изразяват воля, която може да поражда правни последици. Правната уредба за Д се съдържа в чл. 2-5 ЗЛС и чл. 72, 73 СК. Д. е не само възможността на едно лице чрез своите действия да придобива права и да се задължава, а и да извършва правни действия. Д. се свързва с извършването на правомерни правни действия /волеви актове на ФЛ, съобразени с правните предписания. Гражданската Д е признато и гарантирано от гражданския закон к-во на ФЛ Д. следва да настъпи в такъв момент от развитието на човешкото същество, когато то е достигнало необходимата си физическа и интелектуална зрялост. Според нашето законодателство тази зрялост се достига с навършването на 18 години. Д се намира в определено взаимоотн-е с правоспособността, но се различава от нея. Тя може да възникне само за правоспособни лица и се упражнява само в границите на правоспособността. Д за разлика от правоспособността може да се отнема или стеснява с правен акт - поставяне под пълно или ограничено запрещение. Д е елемент от личния статут на правния субект /ПС/. Без правоспос-ст не може да има Д. У нас Д възниква постепенно, поради което се различават три степени в нейното развитие, 1. До навършване на 14 години лицата са малолетни. Те са напълно недееспособни. Те могат да поемат задължения и да придобиват права, но само чрез действията на своите законни представители./родители, настойници /Действия на разпореждане с права на малолетните могат да се извършват от законни те представители, само при условията на чл. 73 ал.2 от СК - с разрешение на районния съд/. Съгласие за осиновяване се иска от малолетни лица от 10 до 14 год. – изслушват се в съда.Извън този случай тези лица не могат да извършват валидни правни действия. НО като се има предвид, че 6,7 год. посещават училище, ще е необходимо да се признаят за действителни сделките за задоволяване на техните елементарни потребности. 2. Лица от 14 до 18 год. са непълнолетни. Те са ограничено дееспособни. Тяхната Д е регламентирана главно в чл. 4 ЗЛС и чл. 73, ал. 1 и 2 СК. Имат ограничена Д за определен кръг сделки. Волеизявленията им пораждат правни последици – съгласие за осиновяване се иска от 14 год. деца Могат да извършват три групи сделки, като затова е необходимо е родителско или попечителско съгласие и съгласие на РС. а/ 1. Непълнолетните са напълно дееспособни, когато извършват сделките по чл.4 ал.2 от ЗЛС защото за тях законът не изисква никакви други допълнителни волеизявления, освен обикновени дребни сделки за задоволяване на текущи нужди – храна, предмети за бита, задоволяване духовни потребности. 2. Могат сами да разполагат с придобитото от личен труд, като непълнолетният не може да продаде телевизор, без съгласие на родителите, въпреки, че го е закупил със средства от личен труд. Изтегляне 2.48 Mb. Сподели с приятели:
|