Лекции на д-р К. Таков /за вту/ Предмет и система на общата част
Изтегляне 2.48 Mb.
|
| Аналогията се прилага главно при ненаименуваните договори – договор за издръжка и гледане(аналогично се прилага договор за покупко-продажба), договора за услуга – те нямат правна уредба. Днес аналогията слабо се прилага, тъй като почти не е останал неуреден проблем.
13. Гражданско правоотношение. Сравнение с правното явление. Развитие на правоотношението във времето Терминът “гражданско правоотношение” е сравнително нов. Той е утвърден от пандектните правни системи и теория. За разкриване на неговото съдържание е необходимо да се изясни родовото понятие “правоотношение” и чрез видовите признаци да се определи и гражданското правоотношение.
Гражданските правоотношения се състоят от субективни граждански права и правни задължения, което е вторият им видов белег. Гражданското правоотношение определя конкретно какви възможности има носителят на правото и за какво е обвързан носителят на правното задължение. То съществува независимо дали страните осъзнават и съобразяват своето поведение с него. Съдържанието на гражданското правоотношение се състои от едно или повече субективни права и едно или повече правни задължения. Правата и задълженията са свързани с определени правни субекти - това са страните на правоотношението. Гражданското правоотношение има две страни – едната е носителят на субективното право, а другата – на правното задължение. Всяка страна може да включва един или повече правни субекти. Не може да се сподели застъпеното в съветската правна теория разбиране, че всяко гражданско правоотношение включва в себе си като страна и държавата. Не е допустимо да се свързват в единство разнородни категории – правоотношение между равнопоставени субекти и с властнически правоотношения. При доброволно изпълнение на правните задължения правоотношението се прекратява, без да е нужна намесата на държавни органи. Когато се търси защита на нарушени субективни права от съда, в исковата молба се изисква да бъдат посочени юридическите факти, от които произтичат претендираните права. Тези факти представляват основата на иска. Юридическите факти са предпоставка за възникване на правоотношенията, но те не се включват в тяхното съдържание. Юридическите факти, заедно с правоотношението, правните последици в тесен смисъл, субектите и обектите на правоотношението и правната норма образуват съдържанието на понятието “правно явление”. Юридическите факти, които пораждат гражданското правоотношение, определят неговата правна природа, а от там и правните средства за защита на накърнените права по него. От това дали правото за използване на вещта възниква от договор за наем или от договор за учредяване на вещно право на ползване зависи дали ще се породи облигационно или вещно право, с какви искове то ще може да се защитава. Елементи на гражданското правоотношение. Гражданското правоотношение има своя логическа структура, свои елементи. За някои това са страните и съдържанието, а за други субектите и предмета (обекта) са предпоставка за правоотношението. Съдържанието на гражданското правоотношение обхваща7 Субективно право - това е призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение и да иска от друго лице спазването на определено поведение за задоволяване на признати му от закона интереси. Още може да се определи като възможност носителят му да получи едно имуществено или неимуществено благо. Правно задължение – то е предписано и гарантирано от закона поведение, което лице трябва да има спрямо друго лице за задоволяване на признати от закона интереси 14. Субективно право. Теории за същността на субективното право. Субективно право интерес Субективно право и право на иск Терминът “субективно право” е правно-технически, но се употребява изключително в научната литература. С него се назовава едно от основните понятия на ГП – правото като част то съдържанието на конкретно гражданско правоотношение за разлика от обективното право като съвкупност от правни норми. Законодателят нарича субективното право или само право – чл.87 ал.5, чл.91 ал.1 ЗЗД или си служи с други термини (глаголната форма “може” – чл.87, 90 ЗЗД). Като синоним на субективно право се използва и терминът “правомощие”. Терминът “иск” също се използва в законодателството като синоним на субективно право в чл.34 ал.3 ЗС, чл.19 ал.3, чл.59 ал.2, чл.197 ЗЗД. Субективните права са средства за задоволяване потребностите на правните субекти, поради което те играят важна роля по време на тяхното съществуване. Видът, съдържанието и защитата на тези права зависят от нормите на действащото право. А то като съвкупност от правила за социално поведение е подложено на промени и развитие. В съвременният етап правната уредба на субективните права се характеризира с обогатяване с нови видове, като напр. правото на информация, правото на здравословна околна среда, права, възникващи от нови договорни видове като лизинг, лицензионни договори, фючърсни сделки и др. Субективното право като научно обобщение е създадено най-напред от гражданскоправната теория. Постепенно тя се възприема от другите отрасли и придобива универсален характер. През последните три века много от известните представители на правната теория подлагат на задълбочени изследвания правното понятие “субективно право” и предлагат различни определения за него. Усилията и до днес не довеждат до единен възглед за същността на тази правна категория. Теориите, които схващат субективното право като необходима правна категория и се стремят да изяснят неговата правна същност се означават, като положителни теории. Обосновани три основни възгледа, които стоят в основата на определенията на субект-ното право Според школата на естественото право субективните права са иманентно присъщи на човешката личност още от нейното раждане. Всички хора се раждат равни и свободни. Според тази теория субективните права са първични, свързани с естествената човешка природа, неотменими, а законодателят трябва да се съобразява с тях и да осигурява тяхната защита. Този възглед не разкрива същността на субективното право като юридическа категория и въпреки слабостите и критиките на които е подложена, естественоправната школа е изиграла в миналото полезна роля, а днес също има привърженици. През първата половина на ХІХ в. е създадена и разработена волева теория. Според нея субективното право е “отдадена от правния ред волева власт” на неговия носител. На преден план се изтъква волята но носителя на субективното право, която обаче може да се проявява в границите, определени от правния ред. Положителното в тази теория е, че изяснява субективното право в неговата неразривна връзка с правния ред. Само по себе си субективното право не е волева власт на неговия носител. Основателно тази теория се критикува от Йеринг и неговите последователи, тъй като субективни права могат да притежават и лица, които не могат да извършват правновалидни волеви актове и да упражняват волева власт. Недееспособните правни субекти, лицата, които не знаят че са придобили субективни права, не упражняват волева власт и въпреки това субективни права в тяхна полза съществуват. Създател на третата теория е известния немски юрист Йеринг през ХІХв. Според него “субективното право е правозащитен интерес”. Субективното право има за цел да задоволи определени интереси. Чрез тази цел се разкрива същността му. Това е рационалното в теорията на Йеринг. Нейна слабост е, че отъждествява субективното право с интереса. Субективното право е годно да обслужва различни интереси. Конкретното субективно право не е свързано с точно определен интерес. От определението на Йеринг следва, че с отпадане на интереса бе трябвало да се прекрати субективното право. Но в гражданското законодателство не се възприема това разбиране, защото то противоречи на правната сигурност и на обществения интерес. Така собствениците на вредни вещества (ядрени отпадъци и др.), макар да нямат интерес от тези вещи, са длъжни да ги обезвредят и унищожат, а не престават да бъдат собственици поради липса на интерес да ги притежават. През ХХ в. намират широко разпространение еклектични, теории, които съединяват волевата власт с интереса, като съществени качества на субективното право. Наред с положителните теории в правната литература са изразени отрицателни схващания относно необходимостта от правната категория “субективно право”. Според Х. Келзен правното задължение е необходима правна категория, докато субективното право според него има второстепенно значение. В нашата правна теория не се е поставял никога въпросът за необходимостта от съществуването на субективни права. При изясняване на правната им същност преобладава еклектичният възглед, който обединява волевата част и интереса като съществен елемент на определението Определение за субективно право: 1) то е възможност, която възниква въз основа на закона от определен юридически факт, 2) то е гарантирана от обективното право възможност, 3) да получи определено имуществено или не имуществено благо. Субективното право може да се определи като призната и гарантирана от закона възможност едно лице да има определено поведение и да изисква от друго лице /лица, спазването на определено поведение, за задоволяването на признати от закона интереси. На всяко субективно гражданско право съответства и правно задължение. Правно задължение Съчетанието на прилагателно и съществително име има за цел да определи характерът на задължението, за разлика от моралните и други неюридически дългове. Терминът “гражданскоправно задължение” се използва предимно в литературата. В законодателството то се изразява с глаголни форми като “задължава се”, “дължи”, “отговаря”, “трябва”, “длъжен е”, “задължен е”, “отговорен е”. При характеризиране на правното задължение трябва да се започне с връзката му с обективното право. Всяко правно задължение възниква въз основа на закона от юридически факт, който или е конкретно посочен в хипотезата на някоя правна норма, или с общо правило се допуска неговото пораждане. На второ място, връзката с правния ред се проявява в санкционирането от него на неизпълнението на правното задължение. Правното задължение е обвързаност или необходимост за носителя му. В литературата няма единно мнение за съдържанието на тази обвързаност. Според едни автори тя се свързва с определено поведение на задълженото лице. При правното задължение обвързаността е насочена към определено лице – носителят на субективното право. ГП задължение може да се определи като предписаното и гарантирано от закона поведение, което едно лице трябва да има спрямо друго за задоволяване на признатите му от закона интереси. Най-важното качество на субективното право, което му придава юридически характер и го отличава от всички останали форми на социално поведение, е гарантирането на неговото осъществяване чрез използване на държавна принуда. Нарушението на субективното право предизвиква качествена промяна в съдържанието му – то се попълва с реална възможност за принудителното му осъществяване спрямо задълженото лице. Това състояние на субективното право се нарича притезание, претенция или право на иск в материален смисъл. То се различава от правото на иск в процесуален смисъл, което е публично потестативно право. Облигационните права, когато станат изискуеми, а ако нямат срок за изпълнение, още с възникването си, представляват притезания. Останалите субективни права както абсолютните (като вещните, личните, авторските, патентните и др.), така и семейните и наследствените се превръщат в притезания при нарушения. Процесуално право на иск има всеки, който твърди, че притежава определено субективно право, което не може доброволно да осъществи. Съдът е длъжен да уважи иска, защото правото на ищеца включва в съдържанието си правото на принудително изпълнение спрямо ответника. Разграничаването на двете правни категории – субективно право и притезание, има важно практическо значение при защитата. За да се уважи осъдителен иск, следва да се докаже в процеса, че ищецът притежава не какво и да субективно право, притезание. Изпълнителният лист се издава и изпълнителен процес може да се предприеме само след като се удостовери наличието на притезание. То е предпоставка и за допустимост на самозащитата и самопомощта. 15. Видове субективни права. Абсолютни и относителни; прости и сложни; главни и зависими (акцесорни); прехвърлими и непрехвърлими; делими и неделими; нематериални и имуществени права; членствени права; естествени права; според принадлежността им към отделните клонове. Значение на делението. Субективните права I. Според съдържанието си се делят на: притезателни и непритезателни, като критерии за това деление е дали за осъществяване на субективното право е необходимо определено поведение от задълженото лице. Притезателни са тези, които дават право на носителя им да изисква от другата страна по правоотношението спазване на определено поведение - действие или бездействие. За упражняване на притезателните права е необходимо носителят на задълж-то да осъществи или да спазва продължително време дължимо поведение. Напр. поръчващият при договор за изработка следва да получи от изпълнителя осъществения от него трудов резултат съобразно уговореното между тях. От изпълнителя зависи дали ще се осъществи субективното право на поръчващия. На едни от притезателните права съответстват задължения на определени лица – това са относителните притезателни права, а при други задължените лица са неограничен кръг – такива са абсолютните притезателни права. Голяма част от притезателните права – тези, които се пораждат от облигационни договори, могат да се уговарят свободно между страните, стига договорът да не противоречи на повелителни правни норми и добрите нрави. Вещните притезателни права са ограничен кръг, т.е те са само тези, които са уредени по вид и съдържание от закона. Непритезателните субективни права са уредени и гарантирани от закона възмжности носителят им едностранно да въздейства върху чужда правна сфера, като предизвика пораждане, изменение, погасяване или прекратяване на субективни права. Те са регламентирани стриктно с изрични правни норми. Към тях се отнасят преобразуващите права и овластяването на едно лице да действа от името на друго лице като негов представител. Упражняването на непритез-те права зависи от волята на носителя. Тази класификация има най-голямо практическо значение, защото чрез нея се държи сметка за различията при упражняването и защитата им. Носителят на притезателното право е зависим при упражняването му от задълженото лице и ако то не изпълни дължимото, защитата на правото се осъществява чрез установителни и осъдителни искове. При липса на доброволно изпълнение притезателното право може да бъде упражнено принудително. Упражняването на непритезателните права зависи от волята на носителя. С упражняването им се постигне целеният с тях резултат, което не може да се осуети от задълженото лице. В едни случаи тези права се упражняват извънсъдебно с волеизявление на носителя, а в други – законът изисква да се предяви иск, който е конститутивен, или възражение. Съдебното решение, с което се уважават, поражда правна промяна и има действие спрямо всички правни субекти. II. Според това колко правни възможности се включват в съдържанието на субективното право 1.Прости – това са тези правоотношения, които се състоят само от едно субективно право и едно правно задължение. Напр. при договора за заем за послужване заемодателят има само едно право – да иска връщане на заетата вещ, но и заемателят има само едно задължение – да върне заетата вещ. 2.Сложни – тези, които се състоят от няколко взаимни, насрещни права и задължения възникващи между едни и същи страни и обединени от обща цел. Напр. при договора за продажба продавачът има субективно право да иска цената и правното задължение да предаде продадената вещ. Купувачът има право да иска да му се предаде вещта и задължение да плати цената. Практическото значение на това деление, е че при сложните права трябва да се държи сметка за отделните правомощия, които са относително самостоятелнии в правната им уредба е възможно да има различия в момента, от който могат да се осъществяват; за начините на упражняването им; в последиците от неизпълнението; в защитата им срещу нарушения. III. Според това дали при упражняване на субективното право може да се реализира имуществена облага - нещо, което има икономическа стойност в гражданския оборот и се поддава на парична оценка ,биват: Имуществени - това са вещните, наследствените, някои от семейните, като съпружеска имуществена общност, правото на издръжка, някои потестативни права. Неимуществени - при тях не може да се реализират имуществена облага. С тях се задоволяват само неимуществени интереси. Това са правата на физическите лица на живот, свобода, здраве, правото на авторство върху творчески произведения Практическото значение на това деление е в различията в правния режим на двата вида права. По правило имуществените права са прехвърлими, наследими, могат да бъдат отчуждавани с властнически актове, възможен е отказ от тях, те могат да се залагат или ипотекират. При тях по-лесно се реализира принудителното им осъществяване и поправянето на вреди, причинени при накърняването им. Неимуществените права по правило не могат да сменят носителя си и да се използват при принудително изпълнение срещу носителя им. Тези права трудно или изобщо не могат да се осъществят принудително. При накърняването им обикновено не е възможно пълноценно поправяне на вредите с обезщетението, което се присъжда. IV. В зависимост от това дали могат да сменят носителя си : Прехвърлими - за тях е характерно, че могат както по волята на носителя им, така и въз основа на властнически актове да се придобиват от други правни субекти. Те могат да бъдат наследявани по закон или завещание. Прехвърлими права са имуществените права, с някои изключения и онези неимуществени права, за които това е предвидено изрично в закона. Непрехвърлими - за тях е характерно, че се прекратяват със смъртта на носителя си, ако това не е настъпило при друго основаниеприживе на носителя. Те на могат да сменят носителя си. По -голяма частот тях са неимуществени права. V. Според това дали субективните права са самостоятелни или съществуването им е обусловено от наличието на други права те биват: Главни – те не се намират в зависимост от други субективни права, т.е могат да се упражняват независимо и без връзка с други права. Такива са повечето права – право на собственост, лични права, семейните и наследствени пр. Зависими (Аксцесорни) – това са права, които могат да се упражняват само във връзка с други, главни права. Те нямат самостоятелно съществуване и следват съдбата на главното субективно право. Промените, които настъпват в главните права се отразяват и върху акцесорните. Такива са правата на неустойка, лихва, залог, ипотека. Акцесорен характер има напр. правото на лихва – ако няма главно правоотношение по договор за влог, не може да се получава лихва. VI.Според възможността обектът на субект-ното право да се дели, различаваме: Делими - това са субективни права, чийто предмет може да се раздели на части и всяка от тях да се използва самостоятелно според нейното предназначение. Такива са паричните вземания, вещните и облигационните права върху вещи, които са реално поделяеми. Неделими – такива, чийто обект не може да се раздели или ако се раздели, частите му не биха могли да се използват според предишното им предназначение. Напр. ако едно животно се раздели на части, то не би могло да се използва според основното му предназначение. Такива са правото на собственост върху жилище, което не може да се раздели на повече обекти, право на ползване върху пиано, лек автомобил. Когато неделимото право се придобие от две или повече лица между тях може да възникна само съпритежание - един може да придобие правото, а другите да получат дяловете си в пари. Значението на това деление е в това, че при неделимите права възниква съсобственост, а така също и с оглед прекратяване на съсобствеността. VII. Според броят на правно задължените лица и какво е съдържанието на правните задължения, субективните права биват: Абсолютни - тези, при които броят на правно задължените лица в правоотношението е неопределен. На тях съответстват правните задължения на всички останали субекти, подчинени на дадения правен порядък. Правните задължения представляват обвързаност да не се пречи на носителя да упражнява своето право. Те са изрично уредени в гражданското законодателство. Такова е напр. правото на собственост. Правно задължени да се въздържат от въздействия върху вещта на собственика, да не му пречат да упражнява своите правомощия са всички други лица. Абсолютни са още личните, патентните, наследствените права / Относителни – това са тези права, при които правно задълженото лице е точно определено и само от него носителят на субективното право може да иска спазването на определено поведение. Това са облигационните права, защото кредиторът може да иска дължимия резултат само от своя длъжник, не и от друго лице. При тях правните задължения не се отнасят във всички случаи до бездействие, а напротив в повечето случаи обвързват с активно поведение. Те възникват от общото правило да не се вреди другиму /облигационни, семейни , преобразуващи права/ VIII. Според принадлежността на субективните права към определен клон на ГП биват: 1. лични права - чрез тях се защитават пряко не имуществени блага и прояви на личността, като право на живот, здраве, свобода, име, чест, достойнство. Тези права в голямата си част са абсолютни притезателни права, но има и свързани с тях потестативни права като правото да се промени името при определени предпоставки или местожит-вото. Изтегляне 2.48 Mb. Сподели с приятели:
|