Лекции на д-р К. Таков /за вту/ Предмет и система на общата част
Изтегляне 2.48 Mb.
|
|
Необходимост от тълкуване Правоприлагането се предшества от тълкуване на разпоредбите на нормативните актове, чрез които са формулирани гражданскоправните норми. За да могат да се приложат точно тези норми се налага да се изясни смисъла, вложен в нормативния текст. Тълкувателната дейност като процес на познание заедно с методите, които се използват, са предмет на специална наука – херменевтика. В правото тълкуването намира широки приложение при всички правни актове – както нормативни, така и индивидуални, административни актове, съдебни решения, правни сделки. Понятие за тълкуване Тълкуването е мисловна познавателна дейност, която е неразривно свързана с правоприлагането. Тълкувателната дейност е творческа логическа дейност, която има обаче предварително и обективно определена основа, на която трябва да почива. Тълкуването не може да бъде в противоречие със закона, нито да води до неговото заобикаляне. Като мисловна дейност тълкуването не е уредено в закона. В чл.46 ал.1 от ЗНА се урежда тълкуването като резултат от такава дейност, като се посочват изискванията, на които този резултат трябва да отговаря. Неточността на чл.46 от ЗНА е в няколко насоки: според него разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл. Смисълът се отнася до съдържанието на правните норми, а те като задължителни правила за поведение трябва да се прилагат според точния им смисъл. Но до него може да се достигне само чрез тълкуване. От буквалния текст на чл.46 от ЗНА се налага изводът, че се тълкуват само неясните разпоредби. Но в гражданскоправната теория преобладава разбирането, че на тълкуване подлежи всяка нормативна разпоредба, независимо дали изглежда неясна или не. Мисълта на законодателя е била да посочи допълнителни критерии за изясняване на разпоредбата, която тя в резултат на езиково или логическо тълкуване се окаже неясна. Тези критерии са изброени последователно: трябва да се съобразят другите разпоредби, които се намират в определена връзка с тълкуваната; целта на тълкувания нормативен акт; основните начала на правото на РБ-я и правилата на морала; Една част от тези допълнителни показатели се черпят от законодателството (първите три). Обект на тълкуване са текстовете на нормативните актове, въпреки че неправилно в литературата се говори за тълкуване на правни норми. Целта на тълкуването е от нормативната разпоредба да се изведе съдържанието на правната норма. Изясняването на правната норма е целта, а не предметът на тълкуването. В древното римско право тълкуването на нормативните актове е било буквално и формалистично. Практиката доказала, че такова тълкуване е незадоволително, поради което видни представители на класическата юриспруденция изтъквали, че да се знаят законите означава да се владеят не техните думи, а тяхната сила и власт. И в древността и през средновековието владетелите не гледали с добро око на тълкуването, като средство за изясняване смисъла на закона. По времето на Юстиниан се смятало, че само императорът може да тълкува Кодекса. Негативното отношение към тълкуването продължавало да господства и след Френската революция. Поради страх от връщане към старото съсловно право, чрез тълкуване на новите закони се е предпочитало буквално тяхното прилагане, без да се допуска логически да се вниква в техния смисъл. Школата на естественото право е спъвала развитието на теорията за тълкуването поради прекалено скованите и неизменни правила, от които изхожда. На тази школа принадлежи максимата: “да се спази закона, та макар и да погине светът”. Историческата школа в правото оказала благоприятно влияние върху развитието на теорията за тълкуването, защото не разглежда закона като самоцел , а свързва тълкуването със социалната цел на НА, с необходимостта от справедливо решение към момента, когато се прилага закона. В края на ХІХ и през ХХ век се обосновават социологически теории за свободно търсене на правото, които заместват смисъла на нормативните актове с целесъобразното решение на случая според усмотрението на съдията, та макар и в противоречие на закона. Понастоящем редица теоретици силно преувеличават ролята на правоприложителя като приемат, че смисълът на закона е този, който съдията влага в правната норма. Относно целта на тълкуването като познавателен мисловен процес в правната доктрина са обосновани две становища: 1). Субективна теория – тя приема, че с тълкуването трябва да се установи волята на законодателя (създателя на нормативния акт) така, както тя е била изразена по времето на издаването на закона. Тълкувателят трябва да разкрие намеренията на законодателя, като изходи от нормативния текст, мотивите към него, разискванията по време на издаването му. Срещу този възглед се правят редица възражения: когато законодателят е колегиален орган не може да се знае кой е авторът на акта, за да се търси неговата воля; като се има предвид, че актовете се приемат с мнозинство от гласовете на част от народните представители, ако по-късно мнозинството се формира от други политически сили, не е ясно кой трябва да се счита за законодател; от влизането на закона в сила до прилагането е възможно да е минало продължително време, през което волята на законодателя да претърпи развитие, но при тази теория не се държи сметка за тези изменения; 2). Обективна теория – тя приема, че целта на тълкуването е да се разкрие смисълът на закона като обективирана и изразена воля без оглед на намеренията на законодателя. Когато нормативният акт се публикува и влезе в сила той се отделя от своя автор, превръща се в обективна даденост, от която трябва да се изхожда при изясняване на съдържанието на правните норми. Тези две теории не трябва да се противопоставят, а от всяка да се извлекат рационалните идеи. Освен това трябва да се държи сметка за духа на времето и нуждите, когато се прилага правната норма. Еволюционният възглед в тълкуването е този, според който законът трябва да се схваща в онзи смисъл, който най-добре отговаря на социалното му предназначение в момента, когато се прилага. Нисша и висша критика на ГЗ. Правоприлагане. Правоприлагането се предшества от два вида логическа дейност, чрез които се създават гаранции, че нормативните актове ще бъдат приложени точно и ще се постигнат целените с тях резултати. Първата такава дейност е “критика на гражданския закон” – като правно-техническо средство тя няма нищо общо с преценката на правилността и целесъобразността на закона по същество. Целта на критиката на гражданския закон, като мисловна познавателно дейност, е да се внесе сигурност относно действащият нормативен акт в дадена област на отношения и за неговия точен текст. При критиката на гражданския закон се преценява неговата автентичност и правната му сила т.е. извършва се формална юридическа оценка на ГЗ. Критиката бива два вида според нивото на формалната оценка на нормативния акт: 1. Низша критика - тя има за цел да определи кой е автентичния текст на подлежащия на приложение ГЗ. При тази преценка правоприложителя е улеснен от установеното правно задължение на определени длъжностни лица за публикуване на нормативните актове в ДВ. Нормативно установения ред за изпращане на редакцията на ДВ на текста на нормативен акт, който подлежи на обнародване, създава гаранции, че публикацията в официалното издание на НС съответства на точния текст на нормативния акт. Напълно възможно е да се допуснат при публикацията несъответствия с текста на приетия от съответния орган нормативен акт. Напълно логично в ЗНА се изхожда от разбирането, че нормативният акт влиза в сила със съдържанието, според публикацията на ДВ, освен ако е допусната очевидна грешка. Нисшата критика няма за цел да поправя допуснати грешки и несъответствия между публикацията и текста на нормативните актове. Подобни несъответствия се поправят чрез нова публикация. Ако има несъответствия между текста на нормативния акт и изпратения за публикуване заверен препис, то се установява от органа който е извършил удостоверяването и се поправя чрез нова публикация. Ако при отпечатването е допусната грешка, тя също подлежи на поправяне чрез нова публикация, разпоредена от редакцията на ДВ. Поправките влизат в сила по същия ред, който се отнася за поправения нормативен акт, но срока е винаги тридневен от обнародването. Грешки, които законодателят е допуснал при формулирането на нормативен акт се поправят само с нов нормативен акт или чрез поправително тълкувание. Важно практическо значение има разпоредбата на чл.45 ЗНА, според действията на ГП субекти съобразени с обнародвания текст на нормативния акт преди влизане в сила на поправката, се смятат за правомерни и действителни, освен ако грешката е била очевидна. 2. Висша критика – свързана е с по-квалифицирана и отговорна формално-правна оценка. Има за цел да определи дали ГЗ е действителен /валиден/ и дали поражда правно действие. При нея се преценява дали нормативният акт е издаден от компетентен орган; дали органът, който е посочен в него го е издал и дали са спазени формалните изисквания по неговото издаване. По същия начин, както при нисшата критика и тук публикацията в ДВ поражда оборимата презумпция, че нормативният акт изхожда от посочения в публикацията орган и при издаването му е спазен предписания в законодателството ред. Висшата критика дава отговор и на въпроса дали ГЗ не е отменен или не е суспендирано действието му. В обсега на висшата критика стои и преценката дали ГЗ не противоречи на нормативни актове от по-висш порядък. В ГП съществува най-голяма възможност за тълкуване. В другите правни клонове тълкуването е по-стеснено. в процесуалното право тълкуването трябва да е предпазливо, за да не засегне правото на защита; в административното право тълкуването също е стеснено; в наказателното право е почти недопустимо, като разширителното тълкуване е изрично забранено; В нашата правна система уредба на тълкуването има в чл.46 от ЗНА, т.е допустимостта на тълкуването на нормативния акт е в ЗНА, а на договорите-в чл.20 ЗЗД. При договорите се тълкуват термините-напр. разлика между разваляне и прекратяване на договор. 11. Видове тълкуване според резултата. Видове тълкуване според субекта на тълкуването. Видове тълкуване според способа – езиково, граматическо, логическо, систематическо, историческо, теологическо и сравнително – правно. Съществуват няколко класификации на тълкуването като дейност и като резултат. Критериите са: І. Според това кой извършва тълкуването и дали тълкувателният акт е задължителен, то бива : Официално - извършва се от специално оправомощени от закона длъжностни лица. Те действат по своя инициатива или след сезиране от определени органи и лица. Актовете, които се издават са задължителни за всички или за определен кръг правни субекти. Примери за такова тълкуване са решенията на КС за тълкуване на разпоредба от К, тълкуване в съдебни решения и административни актове, тълкувателните решения на ВКС и ВАС и др. Официалното тълкуване може да се извърши от орган с нормотворческа компетентност с нормативен акт. Такова тълкуване се нарича нормативно (легално) тълкуване. Ако тълкувателният акт изхожда от органа, който го е издал, тълкуването се нарича автентично. (НС може да тълкува издаден от него акт, МС – издадени от него правилници, наредби, инструкции). Официалното тълкуване няма нормативен характер, ако тълкувателният акт не е нормативен – такива са тълкувателните решения на ВКС. Неофициално /доктринално/ - може да се извърши от лица които не са носители на властнически правомощия. На практика такова тълкуване се извършва от теоретици на правото, адвокати, прокурори. То няма задължителна сила, неговото влияние върху правораздавателните органи се определя от убедителността на аргументацията. ІІ. Според това дали тълкуването се дава с оглед на конкретен случай или без да се съобразяват конкретни хипотези, тълкуването бива: Казуално – дава се в мотивите на съдебните решения по граждански дела; Общо – тълкувателните решения на ВКС; ІІІ. Езиково тълкуване Тъй като нормативните актове са изразени с думи, първият етап от тълкуването е изясняването на смисъла на езиковите термини, които са използвани. Тук се изхожда от правилата на науките за езика-лексика, морфология, синтаксис, семантика. При граматическото тълкувани трябва да се държи сметка за развитието на езика и промяната на значението на някои думи. В практиката са се утвърдили три правила за тълкуване на думите: когато думите имат две значения – обикновено и особено, предпочита се обикновеното значение; ако думите имат обикновено и техническо значение като термини, предпочита се техническото значение. За правно-техническите термини владеене, държане, вина, неизбежна отбрана и др. Се съобразяват легалните им определения, ако има такива; ако думите имат две значения-широко и тясно, предпочита се по-широкото; Езиковото тълкуване не може да разкрие смисъла на нормативната разпоредба, поради което задължително тълкувателният процес минава на по-висш стадий – той се нарича логическо (реално) тълкуване. ІV. Логическо тълкуване При този вид тълкуване намират приложение категории и правила на формалната и на правната логика. При определяне съдържанието на понятията се изхожда от законите за тъждеството и за изключеното трето. Напр. навсякъде владението където се има предвид като фактическо състояние, се определя според разпоредбите на чл.68,69,70 от ЗС, а не като право или част от съдържанието на субективно право. Чрез метода на индукцията се извеждат по-общи правила и принципи, които се проверяват като се използва дедукцията. Чрез довеждане до абсурд се елиминират онези значения на разпоредбата, които не отговарят на действителния и смисъл. При логическото тълкуване се съобразява дали правната норма е обща или специална, има ли изключителен характер, използват се аргументи от противното и от по-силното основание. То включва изискването нормативните разпоредби да се тълкуват систематично. Това е изрично указано, макар и непълно, в чл.46 ал.1 от ЗНА. При изясняване смисъла на разпоредбата трябва да се държи сметка за връзките и с други текстове от същия нормативен акт или от други актове. Така напр. чл.46 ал.1 от ЗЗД указва, че не се дължи обезщетение за вреди, причинени при неизбежна отбрана, но тази правна категория е определена в чл.12 от НК. Телеологическото тълкуване също се включва в логическото тълкуване. При него смисълът на разпоредбата се изяснява във връзка с целите на нормативния акт и на конкретната разпоредба. То е най-висшата сфера на тълкуването. За да се извърши телеологическо тълкуване са необходими много знания, висока обща култура, ценности. То ни помага при определяне на това, коя норма е императивна и коя диспозитивна. Логическото тълкуване обхваща и съобразяване на историческия момент и социално-икономическите и политически условия, при които е била приета разпоредбата. Още трябва да се съобразят доколко народностните традиции и психология са оказали влияние върху съдържанието на разпоредбата. Конкретният повод за издаване на един нормативен акт, също има значение при тълкуването. Сравнителният метод също играе полезна роля при тълкуването. Когато се сравняват близки по съдържание и цел правни норми от различни правни системи, това помага да се вникне по-дълбоко в смисъла на тълкуваната разпоредба. V. Според резултатите от тълкуването – критерият е съотношението между логическото и граматическото тълкуване, то бива: Потвърдително - при него се достига до един и същ смисъл на правната норма в резултат и на езиковото, и на логическото тълкуване, т.е. когато буквата на закона съответства на духа на закона. Това е най-желаният вид тълкуване с оглед на резултата. Ограничително - когато от логическото тълкуване следва смисъл, който е по-тесен от езиковата редакция на разпоредбата. Така според чл.27 ЗЗД сделките, сключени от недееспособни са унищожаеми. При логическо тълкуване като се съобразят чл.26(2) от ЗЗД и чл.73(3) от СК се достига до извода, че има сделки, сключени от недееспособни, които са нищожни, а не унищожаеми, поради което чл.27 от ЗЗД се тълкува ограничително Разширително - при него обратната хипотеза е налице, когато буквата на разпоредбата е по тясна от нейния смисъл – това не е средство за разширяване приложното поле на правната норма, а чрез тълкуване се изяснява точният смисъл на разпоредбата. Разширителното тълкуване се различава от аналогията на закона, при която правоприложителят извежда от закона едно правило, което изрично не е установено с по-широко приложно поле в правната норма, която се прилага по аналогия. Пример за разширително тълкуване е чл.26ал.1 ЗЗД, според който нищожни са сделките, които противоречат или заобикалят закона. В този смисъл под “закон” по смисъла на посочената разпоредба се разбира всяка повелителна правна норма. Поправително - Когато несъответствието между буквата и духа на закона е пълно, чрез логическото тълкуване следва да се установи смисъла на разпоредбата, ако това е възможно. Грешките и неточностите в текста се коригират чрез логическо тълкуване. Отменително - Ако в резултат от тълкуването се установи, че в гражданското законодателство има две разпоредби с противоположен смисъл и те са от еднаква степен, те взаимно се обезсилват. Това тълкуване, според резултата си, е отменително. 12. Отделни правно-логически тълкувателни способи. Аналогия: видове, допустимост, понятие за празнота в правото. Сравнение между аналогия и разширително тълкуване ГП се отнася до много широка област на социални отношения. Законодателят не е в състояние да обхване и уреди с изрични правни норми всяко от тях. Друга причина за наличие на празнини в гражданското законодателство са промените, които настъпват във всички области на социалния живот. Законодателя не винаги своевременно откликва на проявите на социалния прогрес. Докато по време на първите граждански кодекси се е смятало, че законодателството е пълно и изчерпателно урежда всички правно релевантни хипотези, то в съвременната теория преобладава разбирането, че обективното гражданско право като съвкупност от правни норми е по-широко от гражданското законодателство. У нас законодателят изрично е изразил тази позиция, като е уредил правни средства за преодоляване на непълнотите в законодателството. Празнина в законодателството има, когато липсва изрична правна норма, която урежда съдържанието на възникнали граждански правоотношения. На липсата на правна уредба се приравняват случаите, когато правната разпоредба е неясна и чрез тълкуване не може да се изпълни разумно съдържание или когато има две разпоредби с едно и също приложно поле, но с противоположно съдържание, поради което взаимно се обезсилват. На практика проблемът с празнините в законодателството има най-съществено значение за ГП. В него действа принципът за договорната икономия – чл.9 от ЗЗД, който допуска да се сключват всякакви договори, които не са уредени изрично в гражданските закони, стига те да не противоречат на повелителни норми и на добрите нрави. Преодоляването на празнини е дейност, чрез която се извежда правило за решаване на конкретен случай, без да се създава една нова правна норма. Празнината в законодателството си остава и тя може да бъде преодоляна само по нормативен път. Преодоляването на празнини в гражданското законодателство е дейност по правоприлагане, а не вид тълкуване на гражданския закон. В законодателството като правно средство за преодоляване на празнини е уредена само аналогията в нейните две разновидности: аналогия на закона (analogia legis) аналогия на правото (analogia iuris) При аналогия на закона от една изрично формулирана правна норма по логически път извеждаме правило с по-широко приложно поле, което обхваща и изрично неуредени юридически факти. Предпоставките на аналогия на закона са уредени в чл.46 ал.2 ЗНА. На първо място трябва да се установи, че има празнини в законодателството. Правоприлагане по аналогия на закона е възможно, ако има правна норма, която се отнася до юридически факти, имащи общи белези с тези, които не са уредени изрично. Следователно между изрично уредените случаи и тези, за които липсва правна норма, има освен някои общи черти и различия. Само сходство в някои характеристики не е достатъчно. Необходимо е да се вникне в смисъла на правната норма и да се определи какви ще са правните последици за двата случая. При аналогията на закона се прилага максимата: ” където основанието е едно и също, еднакво трябва да е и законовото правило”. В чл.46 ал.2 ЗНА се поставят още две изисквания за допустимост на аналогията на закона. Прилагането на дадена норма към изрично неуредени случаи трябва да съответства на целта на нормативния акт. Разкриването на целта на нормативния акт и конкретната правна норма е необходимо, за да се изясни предполагаемата воля на законодателя за едно правило с по-широко приложение. Освен това в чл.46 ал.2 от ЗНА се изисква правоприлагането по аналогия да не противоречи на морала, т.е да не води до резултати, неоправдани от нравствено-етична гледна точка. Правоприлагането по аналогия на закона не означава, че правните последици на правната норма трябва да се приложат напълно еднакво към неуредените случаи. С оглед на различията на между юридическите факти е допустимо известно приспособяване към особеностите на неуредените случаи. Според чл.46 ал.2 от ЗНА не могат да се обосновават чрез аналогия наказателна, административна и дисциплинарна отговорност. Примери за аналогия на закона са прилагането на разпоредбите за отговорност при евикция при продажбата към договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане; правилата за отговорността за недостатъци при продажбата към лицензионния договор; прилагане на чл.87 от ЗЗД към многостранните договори и т.н. Когато липсва правна норма, която урежда близък на неуредения случай, следва да се прецени може ли липсващото правило да се изведе чрез аналогия на правото. Този вид аналогия се основава според чл.46 ал.2 ЗНА на основните начала на правото и правилата на морала. При нея мисловната дейност на правоприложителя е насочена към извеждане на такъв основен принцип, от който би могло да се изведе правило, приложимо за неуредения случай. При липса на изрични разпоредби, които да формулират правните принципи, правоприложителят следва с логическия метод на индукцията да ги изведе от отделни правни норми. След като обоснове подходящият принцип, от него чрез дедукция следва да се изведе и приложи правилото, с чиято помощ да се преодолее празнотата и се даде защита на неуредения случай. Чрез аналогия на правото трябва да се преодолее празнотата на чл.46 ал.2 от ЗЗД, където се установява правилото, че вредите, причинени при крайна необходимост, следва да се поправят, но не се указва кой дължи обезщетение за тях. Причиняването на щети при крайна необходимост е уреден изрично в закона случай на самозащита. Поведението на лицето е правомерно и не би трябвало да се прилагат по аналогия разпоредбите за деликтната отговорност, освен в случаите, в които самата крайна необходимост не се дължи на виновно противоправно поведение. Ако едно лице в състояние на крайна необходимост, за да защити блага на свои близки е нанесъл вреди на трето лице, кой следва да обезщети пострадалия? Отговор не може да се даде чрез аналогично приложение на чл.60 и следващите от ЗЗД, защото в тези разпоредби не се урежда отговорност за причинени вреди на трети лица. Празнотите на чл.46 ал.2 ЗЗД може да се преодолее като се изходи от принципа: “комуто изгодите от дадена дейност, нему и неблагоприятните последици, обвързани с нея”. Този принцип е възприет в гражданското законодателство, като се прилага в чл.50, 60 и следващите от ЗЗД. Следователно, вредите причинени при крайна необходимост следва да се поправят от лицето, което се е облагодетелствало от избягването на опасността, а не от прекия причинител. Разширителното тълкуване не е средство за разширяване приложното поле на правната норма, а чрез тълкуване се изяснява точният смисъл на разпоредбата. Разширителното тълкуване се различава от аналогията на закона, при която правоприложителят извежда от закона едно правило, което изрично не е установено с по-широко приложно поле в правната норма, която се прилага по аналогия. Пример за разширително тълкуване е чл.26 ал.1 ЗЗД, според който нищожни са сделките, които противоречат или заобикалят закона. В този смисъл под “закон”, по смисъла на посочената разпоредба, се разбира всяка повелителна правна норма. Аналогията е израз на по-голяма свобода от разширителното тълкуване. Изтегляне 2.48 Mb. Сподели с приятели:
|