Криминалистика-обща характеристика. Принципи и особености. Възникване и развитие. Връзки с други науки.
Понятие.
Криминалистиката е специална наказателноправна наука, изучаваща обществените отношения, свързани с разкриването и разследването на престъпленията и в определени граници с тяхното предотвратяване.
Криминалистиката изучава:
1. Процесите и закономерностите на отразяване на събитието на престъплението в обективната среда и възникването на материалните и идеалните следи, както и процесите за тяхното изменение и загиване под действието на външни и вътрешни фактори.
2. Способите и средствата за фиксиране, запазване, изземване и изследване на материалните и идеалните следи и други веществени доказателства.
3. Тактическата организация на разследването.
4. Методиката на разследване на отделните видове престъпления и способите и средствата за тяхното предотвратяване
Предмет на криминалистиката.
Към предмета на криминалистиката следва да се отнесат:
1) изучаването на релевантни наказателно-правни събития, процеси и явления;
2) отражението в обективната действителност на тези наказателно-правно релевантни събития, процеси и явления.
3) процесът на откриване, фиксиране, предаване и изследване на информацията относно разследваното престъпление.
Следователно може да се обобщи, че предметът на криминалистиката включва: изследване на отделни моменти от човешката дейност, свързани с конкретно разследваното престъпление, в резултат на която дейност се формират, променят и изследват следи и веществени доказателства ( следи и в тесен трасеологичен смисъл, и следи въобще).
Система на криминалистиката.
Системата на криминалистиката обхваща:
1.обща теория на криминалистиката, включваща въпроси от уводен и общ характер
2.криминалистична техника – за откриване, фиксиране, запазвани и изземване и изследване на доказателства
3.учение за следите (трасология)
4.криминалистични експертизи
5.криминалистична тактика
6.методика на разследване на отделните видове престъпления
7.криминалистична профилактика
Особености на криминалистиката.
1. Не е нормативна наука.
2. Използва знания от наказателното право, наказателния процес, криминология, съдебна медицина, съдебна психология, естествени и технически науки и др.
3. Съдейства за усъвършенстване на наказателно-процесуалната нормативна уредба.
4. Създава предпоставки за практическо използване на постиженията на научно-техническия прогрес в правораздавателната и правозащитната дейност.
Принципи.
Основава се на три основни принципа:
1. Принцип на законност. Съгласно този принцип работата по разкриването, разследването и предотвратяването на престъпленията трябва да почива на закона /НК и НПК/ и да не му противоречи.
2. Принцип на обективност. Съгласно този принцип е необходимо винаги да се извършва паралелно изследване на фактите и обстоятелствата, имащи отношение към разследването, с помощта на два или повече метода, независимо един от друг.
3. Принцип на изчерпателност. Съгласно този принцип трябва да се даде отговор на всички задачи и да се проверяват всички версии, като се изследва цялото отражение на събитието на престъплението в обективната среда преди повреждането и унищожаването на доказателствата и се положат всички усилия за установяване на обективната истина по делото.
Посочените принципи се намират в органическа връзка и зависимост помежду си.
Възникване и развитие на криминалистиката.
Предпоставки. Като наука криминалистиката възниква през ХІХ век. Няколко предпоставки за възникването й:
- навлизането на постиженията на техническите и естествените науки в правораздаването;
- обновяването на наказателното законодателство в Европа;
- нуждата от криминалистични знания в борбата с престъпността;
-появяването на криминалистични изследвания в областта на трасологията, балистиката и т.н.
Възникване на криминалистиката в България. Смята се, че възниква след 9.ІХ.1944г. Според някои източници криминалистиката у нас възниква още през ХІХ век. Предпоставки за възникването й:
1. бързото развитие на страната след освобождението от османско робство;
2. нормативното закрепване на идеите на най-напредничавите законодателства;
3. влияние на чуждестранната криминалистика след І-вата световна война;
4. необходимостта от криминалистични знания в съдебната и следствената практика.
За състоянието на криминалистиката в края на османското робство свидетелстват малко източници. Характерно за този период е издирването по фотографии, по описание на признаците на външността. Прилагани са и тактически способи при разпита и очната ставка. Разпита на Левски (система от въпроси).
Първият период в развитието на криминалистиката маже да се раздели на 2 етапа: 1878-1925г. и 1925-1944г. През първия етап се превежда от руски учебникът по криминалистика на Лебедев /1898г./ и се въвежда антропометричната система на регистрация /1906/, дактилоскопна регистрация /1907/, развива се и съдебната фотография. През втория етап българи специализират в чужбина през 1926г. се усъвършенства системата за наказателна регистрация и се създава централна адресна служба. България става член на Интерпол, но през 1951г. напуска организацията. През този период криминалистиката се развива с типичните белези на западноевропейската криминалистика – придържаща се към техниката и изцяло загърбила тактиката и методиката. След І – вата световна война започва използването на криминалистиката за защита на интересите на управляващата класа.
Вторият период /сред 1944г./ се различава съществено от първия. Българската криминалистика се привързва изцяло към съветската.
Връзка с други науки.
1. Връзка с наказателния процес. Освен по въпросите за същността на доказването и доказателствата, наказателния процес и криминалистиката се намират във връзка относно способите за събиране и проверка на доказателствата. Връзката между криминалистиката и наказателния процес е именно във възможността на основата на наказателно-процесуални правила, криминалистиката да открива, събира, изследва доказателствата.
2. Връзка с наказателното право.отношенията между криминалистиката и наказателното право са обусловени от значението на квалификацията на деянието за разследването. Наказателното право е основа за изграждане на следствени версии, за правилното прилагане на криминалистични способи и средства и индивидуализация на предмета на доказване по конкретно разследваното престъпление.
3. Връзка с криминологията, Криминологията е наука, която има общ обект с криминалистиката, но решава различни задачи. Общият обект са извършените престъпления. Различните задачи на криминологията са свързани с: изучаването на структурата и динамиката на престъпленията като цяло; установяване на причините за конкретните видове престъпност и разработването на цялостна система от мерки за профилактика на отделните видове престъпност.
4. Извън системата на юридическите науки, криминалистиката има връзка със съдебната медицина, съдебната психиатрия и съдебната психология.Връзките се проявяват при откриване, изземване и оценка на следите върху човешкото тяло и установяване на причините за смъртта, при избора на тактическите способи за събиране на личните доказателствени средства и при преценката на обясненията на обвиняемия.
Съдебна идентификация. Видове идентификация. Идентификационни и неидентификационни съдебни доказателства.
ПОНЯТИЕ:
Съдебната идентификация съдейства за установяване на връзката на определено лице или материален обект с разследваното престъпление. Това е познавателна дейност, изразяваща се в наличието или липсата на тъждество на конкретно определен обект, а когато това е невъзможно, в установяване на груповата принадлежност на обекта.
Основни понятия от значение за съдебната идентификация:
1) класификация - метод на систематиката, който се използва при СИ с цел индивидуализиране на определен обект;
2) индивидуализиране – процес на определяне на качествата, свойствата и признаците на определен обект, които не се изменят при отражението му в обективната действителност;
3) вариационност (вариативност) - форма на проявление на качествата, свойствата и признаците при отражението на един обект, включен в процеса на идентификация
Понятие за съдебни идентификации.
В теорията не съществува единство по отношение понятието за съдебната идентификация. Съществуват 3 групи становища:
1) Становище на създателя на ТСИ – проф. Потапов (края на 30-те – началото на 40-те години). Според Потапов съдебната идентификация е общ метод на познание, с който се установява наличието или липсата на тъждество на определен обект, явление, участъци от местност, части от времето със самия него /обекта/.
2) Второ становище (Вакарелски го подкрепя) – съдебната идентификация е процес на познание на обективната действителност, при който се установява съществуването на връзки на обекти от материалния свят с факти от миналото, както и установяване на връзката на тези факти със събитието на престъплението.
3) Трето становище – съдебната идентификация е конкретен познавателен процес, насочен към решаване на определени задачи при разкриване, разследване и предотвратяване на престъпленията. Този процес предполага научно изследване чрез система от научни, технически и логически способи и използване на психологически процеси. Това становище, което се поддържа от проф. Цеков, най-пълно отразява същността на съдебните идентификации.
Идентификация в наказателното производство.
В НП идентификацията се осъществява посредством два процесуални способа: експертиза и разпознаване. При експертизата това става на основата на специални знания, а при разпознаването – посредством изградения мисловен образ.
Съдебната идентификация се характеризира със следните специфични черти:
1) Обектите на съдебните идентификации имат връзка (пряка или косвена) с конкретно извършеното престъпление.
2) Съдебната идентификация се осъществява в целия процес на доказване от момента на разкриване през цялото разследване на престъплението до постановяване на присъдата;
3) Съдебната идентификация е подчинена на задачите на наказателния процес. Тя се извършва по предвидения в НПК ред и форма, и с предвидените в НПК средства.
4) Съдебната идентификация се отнася до изследване на минали събития, следователно предполага и използването на специфична система от способи и средства.
5) Съдебната идентификация е насочена към съдебните доказателства и е зависима от Теорията на съдебните доказателства.
6) При съдебните идентификации – положителният извод за тъждеството на един обект представлява доказателство в наказателния процес.
Научни основи и принципи на съдебните идентификации :
I Научна основа на съдебната идентификация е теорията на познанието, в чиято основа лежи възможността по сетивен или мисловен път да се разкриват и изследват качества, свойства и признаци на материални обекти;
II В основата на съдебните идентификации лежи и учение за отражението. Отражението е присъщо обективно свойство на всеки обект от живата и неживата природа. Всеки обект отразява в различна степен и форма присъщите му свойства и признаци върху обектите, с които въздейства.
Познати са две форми на отражението:1/ материална и 2/ мисловна (психическо отражение).
1. Материалната форма на отражение предполага физическо въздействие върху два материални обекта, при което въздействие се пренасят свойства и признаци на единия обект върху другия.
2. При психическата форма на отражение се предполага въздействие върху човешкото съзнание, в резултат на което се формират нови възприятия, усещания и мисли.
Всяко отражение предполага наличие на няколко обстоятелства:
8.да съществува качествена определеност на обектите;
9.въздействие върху обектите;
10.външно обективиране на свойствата на обектите.
Когато се говори за отражение и за съдебната идентификация да се различават понятията “свойство” и “признак”:
Свойство: външно обективирано проявление на качествата на определен обект, чрез които той се индивидуализира;
Признак: външно обективирано опосредено проявление на свойствата на определен обект.
Следователно съотношението: свойство и признак е като съотношението: общо към частно.
От гледна точка на Криминалистиката в процеса на идентификация има многостепенно отражение на свойствата на обектите на идентификация. Това многостепенно отражение върви в следната последователност:
1. материалният обект – първа степен на отражение – следа от него;
2. отливка;
3. степен на отражение: снимка на отливката;
11.степен на отражение: изводи в експертното заключение по криминалистичната експертиза.
Във всички тези степени на отражение има загуба на информация относно свойствата и признаците на обекта. В най-добрия случай се отразяват част от свойствата и признаците на обекта, и отражението не е точно копие на обекта.
Признаците биват общи и частни:
а) Общи признаци: дават информация за обекта като цяло, т.е. чрез тях може да се определи родовата и видовата принадлежност на обекта.
б) Частни признаци: дават информация за индивидуалните особености и детайлите на обекта. Измежду частните признаци съществено доказателствено значение имат случайните признаци. Принципът е колкото по-рядко се среща един признак, толкова по-голяма е неговата идентификационна стойност.
III Трета основа, върху която почива съдебната идентификация e индивидуалността на материалния свят, т.е. всички обекти от материалния свят имат качествена определеност, а тя се обуславя от 2 обстоятелства: 1) от неповторимостта на съчетание на свойства и признаци на всеки обект; 2) от относителната стабилност във времето на това съчетание от свойства и признаци. Индивидуалността на материалния свят се обуславя и от възможността за вариантност в проявлението на съвкупността от свойства и признаци.
Обекти на идентификация.
Обща характеристика. Това са материални обекти, които могат да бъдат възприети от човека и изследвани непосредствено или с помощта на специални знания. Главен обект на идентификация е човекът. Обект на идентификация са също оръдието или оръжието, с което е извършено престъплението. В някои случаи обект на идентификация могат да бъдат и съвкупност от материални обекти. Обектите на идентификация се изследват непосредствено и по-често опосредено по оставените от тях следи.
ОБЕКТИТЕ НА СЪДЕБНАТА ИДЕНТИФИКАЦИЯ
Съществуват три групи обекти:
1) всички материални обекти от органичната и неорганичната природа; 2) отраженията им, т.е.следите и
3) мисловните образци на материалните обекти.
Обектите на идентификация /издирваните обекти/ се наричат идентифицируеми. Но изследването им е невъзможно без т.нар. идентифициращи обекти – обектите, в които са отразени техни признаци и с помощта на които може да се извърши отъждествяването. Идентифицируемите и идентифициращите обекти са органически свързани помежду си.
Свойства на обектите на идентификация.
Идентифицируемите обекти са годни за идентификация, ако притежават в съвкупност две основни свойства: индивидуалност и устойчивост.
Индивидуалността отличава идентифицируемия обект от останалите от същия род и вид. Индивидуалността се проявява чрез съвкупността от свойства и признаци, естествено присъщи на обекта поради закономерното им възникване, развитие и проявление при съответните условия.
Устойчивостта осигурява трайност на съответната качествено определеност на обекта, на неговите свойства и признаци, на неговата индивидуалност. Тя не е и не може да бъде абсолютна, а се запазва само за определен период от време – идентификационен период. При преценка на устойчивостта трябва да се има предвид и причините за изменението на обекта.
Измененията на обектите биват: естествени, умишлени и случайни.
Естествените изменения са резултат от протичащи вътрешни процеси – имат непредотвратим характер. Това не се отнася за умишлените и случайните изменения. Когато те не са засегнали същността на свойствата и признаците на обекта, няма затруднения при планирането на идентификационните следствени действия. Случайните изменения се преценяват по същество и с оглед възможността за възстановяване на оригиналното проявление на свойствата и признаците на обекта.
Видове идентификация.
1. В зависимост от характера на процесуалните способи разграничаваме експертна идентификация и идентификация при разпознаването.
2. С оглед степента на индивидуализация различаваме индивидуална идентификация и установяване на груповата принадлежност.
В зависимост от степента на установяване на тъждество на обекта и връзката му със събитието на престъплението различаваме две фази в процеса на идентификация:
Първа фаза на съдебна идентификация: установяване на груповата принадлежност – въз основа на изследване на родовите и видовите свойства на обекта на идентификация.Установяването на груповата принадлежност има за цел да покаже съответствието на свойствата и признаците на определен обект към свойствата и признаците на съвкупност от обекти от същия тип, клас, род, вид.
Резултатите от установяването на груповата принадлежност са от значение за:
1. изграждане на следствените версии и
2.за установяване на причинно-следствената връзка между обекта на идентификация и извършеното престъпление.
Свойствата и признаците, които се изследват при установяване на груповата принадлежност се откриват по пътя на непосредственото наблюдение и сравнение със свойствата и признаците на еднородни обекти.
Втора фаза на съдебна идентификация: същинска идентификация – при нея се установява тъждеството на отделни общи и частни признаци на конкретно определен обект с неговото отражение. При същинската идентификация се извършва строго индивидуализиране на обекта на идентификация и индивидуализиране на връзката на този обект със събитието на престъплението.
Същинска идентификация:
Установяване на груповата принадлежност:
Обект – конкретно определени материални обекти, строго индивидуализирани;
Обект – обекти, които се характеризират само с родови или видови свойства;
Задачи:
1.установяване на тъждеството на обекта;
2.индивидуализиране на връзката на обекта с престъплението;
Задачи:
Да се установи съвпадението на свойства и признаци на обекта на идентификация с обекти от същия род или вид;
Доказателствено значение:
Установява се причинно-следствената връзка на определен факт, събитие или явление с разследваното престъпление, т.е. налице е пряка доказателствена връзка.
Доказателствено значение:
Изразява се във възможността за изграждане и проверка на следствени версии, т.е. имаме косвено доказателствено значение.
3. В зависимост от характера на идентификационните признаци – идентификация по признаците на външния строеж и идентификация по признаците на вътрешния строеж на обекта. Първият вид е най-често срещаната криминалистична идентификация. Към нея се отнасят – трасологичните експертизи, а също и идентификационните балистични експертизи. Особености: а/ почива на добре разработена частна методика; б/ изводите се изграждат не само въз основа на индивидуалните, но и на груповите признаци; в/ обикновено признаците могат да бъдат възприети непосредствено от компетентния орган; г/ възможно е да се извърши както пряка така и опосредствена идентификация.
4. В зависимост от особеностите на отразяване на идентифицируемия обект – идентификация по функционално-динамичен комплекс /експертизи на документи и разпознаване на човека по динамичните признаци/. За обективното протичане на тази идентификация е необходимо да се осигурят условия, максимално сходни с тези, при които е станало отразяването на признаците на обекта.
5. В зависимост от характера на идентифициращия обект – идентификация по мисловен образ. Използва се при разпознаването, като почива на връзката между материалния и идеалния образ на идентифицируемия обект.
6. В зависимост от особеностите на идентифицируемия обект – идентификация на цялото по неговите части. Извършва се по два типа признаци: признаците на целия обект до разделянето му на части и признаците, възникнали при разделянето на обекта.
Стадии на идентификация при съдебните експертизи.
Три стадия, извършени при определена последователност, тъй като резултатите на всеки стадий влияят върху резултатите на следващия.
1. Разделни изследване. През този стадий се установяват идентификационните признаци на идентифицируемия и идентифициращите обекти.
2. Сравнително изследване. Състои се в сравняване признаците на идентифицируемия с признаците на идентифициращите обекти. При сравнителното изследване се решават два основни въпроса – определят се съвпадащите признаци, връзката и зависимостта, в която се намират и се систематизират различните признаци, като се установява техният произход.
3. Оценка на резултатите от сравнителното изследване. Правят се окончателни изводи, като се определят и основанията, върху които те почиват. Ако е необходимо се извършва допълнително разделно и сравнително изследване. При положителен идентификационен извод се изяснява произходът на съществуващите различия, какво е относителното им място при характеристиката на обекта и кои са закономерностите, които ги обуславят, и факторите, които водят до изменението им. При отрицателен идентификационен извод на преценка подлежат съвпадащите признаци.
Идентификационни признаци. Отразяват характерни индивидуални особености и дават основание да се направи извод за наличието или липсата на тъждество на изследвания обект. Тези признаци се установяват посредством аналитично, синтезирано и сравнително изследване на обекта.
Важен момент е преценката на тези признаци. Индивидуалността на идентификационните признаци се обуславя от индивидуалността на механизма на образуването и отразяването на тези признаци. От индивидуалността на идентификационните признаци зависи степента на категоричност на извода за наличието или липсата на тъждество, достоверността на идентификационното заключение и тактическите способи, които трябва да се използват при извършване на идентификационните следствени действия и преценката на резултатите от тях. Индивидуалността на признаците е свързана с определен обект и период на проявление. Устойчивостта е предпоставка за провеждане на идентификационното изследване или за извършване на идентификационното действие. Степента на устойчивост се обуславя от природата на признаците и условията на образуването и запазването им. Устойчивостта е пряко свързана с индивидуалността.
Идентификационното значение на признаците се преценява и от гледна точка на тяхната връзка и зависимост помежду им. Колкото отделните признаци са свързани помежду си, толкова по-слаба е тяхната идентификационна стойност, защото е по-малка самостоятелността им. Това становище предизвиква възражения. Идентификационните признаци не могат да възникнат и да се проявят откъснато от общите закономерности и условия, на които е подчинено развитието на обекта.
Идентификационните признаци могат да се класифицират в няколко групи:
Индивидуални и групови признаци. Те са органически свързани и зависими едни от други. Но те са и достатъчно самостоятелни при решаване на въпроса за наличието или липсата на тъждество на изследвания обект. Най-напред се изследват груповите, а след това индивидуалните признаци. Груповите характеризират обектите от съответната група, а индивидуалните – единичните обекти.
Общите и частните признаци. Първите характеризират обекта като цяло, а вторите – отделни негови частни особености.
Според произхода идентификационните признаци са необходими и случайни. Необходимите са обективно обусловени, а случайните са резултат от стечение на обстоятелствата.
|
