Людмила и Вангелия Валентин Сидоров

Оставаше само един начин, който често използваха тогава благонадеждните граждани, без да си дават сметка, че така уронват достойнството си и достойнството на страната си. Върволица от недоволни се отправи към съветското посолство.

Съдейки по всичко, те не се стесняваха в изразите си. Какви само клюки и слухове не се разпространяваха за Людмила! Говореше се, че изцяло била попаднала под влиянието на Запада, тогава, когато тя се увличаше от Рьорих и Аоробиндо Гхош, а би трябвало да я упрекват (щом се налагаше) точно в противоположното че е под влиянието на Изтока. Без да познават личните страни на нейния живот, описваха с ярки краски стремежа й към разкош, модни дрехи, приеми, изискани вина и ястия. И накрая, обвиняваха я, че едва ли не със съгласието на баща си провежда линия на скъсване на отношенията със Съветския съюз. Всичко това бяха глупости. За Людмила Русия на Рьорих беше символ на вярата, от която тя при никакви обстоятелства не би се отрекла. А баща й бе толкова предан на нашата страна, че дори поставяше въпроса за интеграция на България в рамките на Съветския съюз. По-късно, когато той бе свален от власт, именно тази безрезервна преданост към Русия и Съветския съюз му бе вменена като негова глав-на вина.

Съветското посолство тогава изпълняваше функциите на контролен орган. Тук не само приемаха жалващите се, но и ги утешаваха, вдъхваха им надежда, обещаваха им помощ. После, подходящо обработена, информацията се изпращаше в Москва, а оттам вече позаобиколни пътища се оказваше натиск върху българското ръководство. Естествено, това пораждаше взаимни търкания, обиди, сблъсъци. Стигна се дотам, че в София пристигна Черненко, за да намали напрежението между българското правителство и съветското посолство. (За това научих от Людмила.) Като опитен апаратчик той смекчи общата атмосфера, но по същество нещата не се промениха, защото не се промени недоверчиво подозрителното отношение към Людмила.

Но как можеше да се промени, щом то адекватно отразяваше настроението, което битуваше в горните етажи на властта? Там неочакваното появяване на Людмила Живкова на българската политическа сцена се възприемаше като стихийно бедствие. Знаеше се, че брежневското обкръжение се ръководи от знаменития лозунг: „В никакъв случай да не се разклаща лодката." А тук на практика се появява непредсказуем фактор, който, дай му свобода - не само ще я разклати, но - почакай! - и ще я обърне.

Враждебните действия можеха леко да забавят процеса, но не и да го спрат. Разбира се, те не можеха да окажат влияние върху непреклонната воля на Людмила Живкова. Тя принадлежеше към онази група хора, които заради убежденията си са готови, ако потрябва, да отидат на кладата. Людмила изобщо не забелязваше своята храброст доколкото тя беше естественото състояние на духа й, а когато изразявах възхищението си от нейната често безразсъдна смелост, тя само махваше с ръка. Но веднъж ми каза:

- Вие ме наричате смел човек. Но ако се замислим, истински смел сте вие. Ето, вие наистина рискувате, защото сте сам и нямате сигурна материална опора. Аз съм друго нещо. Имам защита. Това е баща ми.

Не спорех, въпреки че вътрешно не бях съгласен. Работата бе в това, че мен ме бяха учили повече да се осланям на невидимата защита (която мислех, че имам), отколкото на веществено-осезаемата и видима (която, за разлика от Людмила, нямах).

Затова, когато аз или някой от Индия идваше (оттам често пристигаха по нейна покана), тя отпускаше душата си в беседи с нас. Знаейки колко е заета, отначало не разчитах на толкова срещи (ние се виждахме почти всеки ден, понякога и два-три пъти на ден). Постепенно свикнах и по този начин планирах своето време. От време на време ми изпращаха кола. Друг път Людмила сама идваше да ме вземе от хотела. Понякога късно вечер отивах да я взема от сградата на ЦК на партията, където работата я задържаше (от политбюро й бяха дали най-големия сектор, който включваше наука, култура, образование). Обикновено тя вече стоеше пред един от входовете на масивната сграда с големи тъмни прозорци и ни очакваше.

Най-често се отправяхме към извънградската вила на Живкови близо до София. От прозорците на малката уютна гостна - традиционно място за нашите разговори – се откриваше успокояваща, малко идилична гледка към ниска гориста местност, по чиито склонове пасяха овце и кози. Людмила палеше индийски ароматни пръчици. Съобразявайки се с вкусовете ни, донасяха напитки: за Людмила - варено мляко, а за мен запарваха чай без захар. Увлечени в разговор, не забелязвахме как лети времето и често оставахме до полунощ.

Трябва да кажа, че Людмила беше убеден езотерик. Тя, която беше вече била зад невидимата преграда на битието, се интересуваше не от външната страна на живота, а от вътрешната, съкровената. Оплакваше се, че няма достатъчно време за духовни занимания. Людмила най-сериозно обмисляше възможността да захвърли всички постове и обществена дейност и дори беше спо-делила плановете си със Светослав Николаевич. Но той я бе разубедил. Казал й, че такова осъществяване като при нея е изключително рядко, а положение като нейното се среща може би веднъж на сто години.

Между другото, Светослав Николаевич направи за Людмила това, което на мен някога категорично отказа - заведе я при Сай Баба. Според думите й разговорът със Сай Баба имал твърде банален характер, но когато се сбогували, той, както винаги, демонстрирал своите способности: сътворил от нищото платинен пръстен с вграден голям тъмносив на цвят топаз.

- Той отгатна – каза после Людмила. – Моят камък е топаз.

Людмила ми показа пръстена. Държах го в ръце, гледах как топазът оцветява пръстите ми в лилаво. Изглежда, пръстенът притежаваше някакви магнетични свойства, защото пръстите ми също започнаха да излъчват лилава светлина. Забелязахме това, когато го върнах обратно на Людмила. Наистина явлението не продължи дълго, не повече от две-три минути.
12.

Имах намерение да се запозная с Ванга. Но като се съобразявах със служебното положения на Людмила Живкова, не споделих плановете си с нея. Обърнах се към мой стар познат да ме заведе в Петрич – той често посещаваше Ванга и разчиташе на нейното приятелско отношение. Обеща и аз започнах да се приготвям за пътуването. Но по някакъв начин Людмила разбра. Тя ме попита:

-Вярно ли е, че искате да се срещнете с ясновидката?

Потвърдих и казах, че се готвя да пътувам за Петрич.

• 
  Няма нужда да ходите – каза Людмила.
  
• 
  Защо? – попитах.
  
• 
  В другиден, в петък, Ванга ще дойде в София. Ако искате, ще ви помогна да се срещнете с нея. Ние с Ванга – добави тя – сме големи приятелки.
  

Спрях пред къщата – стандартен съвременен блок, както се уговорихме, към пет часа. Качих се на третия етаж. Вратата на апартамента беше предвидливо открехната.

Влязох в стаята и видях две жени с еднакви черни дрехи. Едната – на мястото на очите й зееха два празни кръга и лицето й имаше добродушно-лукаво изражение (досетих се, че това е Ванга). Втората беше нейната сестра Любка.

Там бе и Людмила Живкова. Дошла бе по-рано, за да съобщи за неочаквания гост. Но Ванга не й дала възможност. Едва Людмила прекрачила прага и чула:

- Къде е писателя от Москва?

Ванга ме посрещна с шумни възгласи, твърде ласкателни и лични, за да ги споменавам. Веднага – не бях успял още да седна – тя ме озадачи със странния въпрос дали ходя в Ленинград. Отговорих, че отдавна не съм бил там.

- Трябва да ходиш в Ленинград – каза Ванга – не по-рядко от три-четири пъти в годината.

Гласът й бе рязък, отсечен. Тя не признаваше друг начин на обръщение освен на ти. Твърденията й бяха категорични, редуваха се с най-различни въпроси. А ако в отговор имаше несъответствия или неточности, усмихваше се и веднага те поправяше. По този начин като че ли предварително предупреждаваше: не хитрувай и не премълчавай нищо, безполезно е.

Ванга вече знаеше, че съм писател, но уточни какво пиша.

- Стихотворения

- А песни?

- Не.

• 
  Трябва да пишеш стихотворения – решително възкликна Ванга, - цял живот ще пишеш стихотворения.
  

• 
  Имаш много знания, но ще имаш още повече и трябва да ги предаваш на хората.
  

• 
  И така и иначе.
  
• 
  По-добре работи навън, в гората, в градината, около реката. И задължително бъди с леки обувки.
  

- Тежките пречат на мисълта.

Даде ми ред препоръки (между другото, много практични от професионална гледна точка). Съжалявам само, че не винаги мога да ги следвам. Например тя казваше:

- Твоето най-добро време за работа е до десет сутринта. Започвай на гладно. Ставай от бюрото само когато почувстваш глад. Продължавай работа след закуска, но най-много до дванайсет. След това няма смисъл да упорстваш и да продължаваш. По изключение може да се работи и след дванайсет, но само през деня, никога вечер!

Според думите й силите свише не помагат вечер или помагат много малко, а без тяхната помощ нищо свястно няма да излезе. Ванга ме посъветва да оставям нощем отворен ръкописа, върху който работя. Защо? За да поеме небесното излъчване и небесните сили. На другия ден то-ва може да се превърне в неочаквана сполука;

Каза ми и някои неща за самия мен.

- Твоят мозък е устроен така - рече тя, - че веднага и непосредствено възприема и отразява Учението.

Поинтересувах се какво има предвид.

- Учението на Бялото братство - каза Людмила, но зададе въпроса ми на Ванга. Тя отговори, дословно думите й бяха, че става дума за древно индийско учение. Напечатано в новите книги, то ще завоюва целия свят.

- Ти - кимна тя към мен - в трудовете си утвърждаваш това учение. И добави:

- След две години ще се създадат условия, които ще ти помогнат по-свободно да изразяваш мислите си. След две години ще настъпи обрат.

И отново за Ленинград:

- Щом имаш възможност, веднага тръгвай за Ленинград. Там те чакат не само живите, но и мъртвите.

Трябва да кажа, че за Ванга нашият разговор - във всеки случай в началото - беше малко необичаен. Той не протичаше по обичайния сценарий. Не задавах въпроси. Не се интересувах нито от моето бъдеще, нито от съдбата на моите близки. Не се безпокоях за здравето си. Затова тя сама трябваше да проявява инициатива, да налучква, да пита и получава отговори, невинаги ясни за нея. Нищо чудно, че се умори. Тя прекъсна разговора. Каза, че й трябва почивка. Отиде в кухнята, за да се подкрепи с мляко и да остане насаме. Людмила предположи, че сме я изненадали - вероятно бе неподготвена да възприеме новите вибрации, дошли с нас. Но и така да беше, тя ги овладя бързо. След пет-шест минути се върна, отдъхнала, поосвежена и без да показва никакви признаци на умора. А когато се сбогувахме, както винаги ясно и категорично каза:

• 
  Нека този човек да идва колкото може по-често. Искам да разговарям с него.
  

Затова не се учудих, когато Ванга назова имената на моите близки, ефектно позна някои случки в миналото, беше точна - това винаги поразява въображението – до най-незначителните подробности. Каза например, че живея на шестия етаж (което действително е така); описа болестта на майка ми - натрупване на соли в костите на краката - и препоръча твърде нетрадиционни методи на лечение, като изпревари въпроса, който мислех да задам.

Смайващият момент дойде по-късно, когато моята стройна и последователна концепция се разби на пух и прах. Ето как стана.

Ванга попита:

- Къде живеят родителите ти? Къде са сега? Отговорих, че живеят във Воронеж и сега са там.

За няколко минути Ванга като че ли се изключи от разговора и изведнъж рязко и категорично възкликна:

- Не, не. Сега не са във Воронеж, при тебе са, в Москва.

Не ме домързя и на другия ден позвъних вкъщи. На телефона беше майка ми - пристигнали с баща ми в Москва по някаква работа. Пътуването не бе планирано предварително, не знаех нищо за него и затова нямах никаква информация нито в съзнанието, нито в подсъзнанието си.

Тя обясни защо с такава настойчивост повтаря един и същи въпрос.

- Там има много загинали. Душите им се молят и пречистват пространството и в това чисто пространство ще се явят изключителни духове. В духовно отношение - каза Ванга - Ленинград днес е по-високо от Москва.

Неочакван въпрос към мен:

-Защо смениха името на града?

Като изслуша обяснението, тя каза:

- Справедлива промяна. Цар Петър се радва на промяната.

Този път съветите й сякаш имаха характер на заповед.

Изреченията бяха ясни, резки, кратки.

- Никога и от нищо не трябва да се боиш. При никакви обстоятелства не бива да изпадаш в униние. Ти си защитен и имаш покровител. Никакви суеверия и предразсъдъци не трябва да има по твоя път. Върви направо. Ставай рано сутрин. Пиши. Преди работа и по време на работа мий лицето си със студена вода. Твоят ден е вторник. В този ден ще ти върви във всичко, ако положиш усилия, ако прогониш съмненията.

Накрая дълго разпитваше за жена ми.

- Как се казва?

- Лариса.

Ванга хареса името. В превод от гръцки то означава чайка, но тя, кой знае защо, му даде друго тълкуване:

- Лара - каза ми - е име на красиво цвете, което живее във водата. Също като лотоса - каза тя. - Тя много ще ти помага, на теб и на Учението.

Строго ме запита защо не е дошла с мен - отговорих, че е много сложно.

- Нека да дойде. Ще й кажа няколко думи и тя всичко ще разбере.

Тя ги каза по-късно, когато успях да организирам съвместното ни пътуване. Смисълът им беше в това, че в далечното минало Лариса е била българка, жена на вожд. Това е толкова важно превъплъщение, че тя трябва периодично да посещава България.

- Твоят път нагоре - казваше Ванга, обръщайки се към Лариса - минава през България. Тук, както никъде другаде, ти ще можеш с лекота да възприемаш гласовете и думите, които идват от небето.

16.

Обикновено с Ванга се срещахме в извънградската вила на Людмила Живкова. Но веднъж пътищата ни събраха в бившия царски дворец¹⁰ край София. Духовете от миналото веднага наобиколиха Ванга и тя с усмивка започна да описва онова, което виждаше вътрешният й поглед: ръката с пръстен, която чука по прозореца; циганския хори танцуващите циганки; високия, мургав брат на царя -Кирил, според думите на Людмила - безделник (негов е бил дворецът). Ванга разреши да запишем един от разговорите на магнетофон. После едва ли не цял ден се занимавахме с разшифроването на записа.

Естествено, стараех се - при тази благоприятна ситуация - колкото може по-внимателно да вникна в тайнствения механизъм на „чуването" и „виждането" при ясновидството. Не беше трудно например да забележа, че за Ванга миналото, настоящето и бъдещето съществуват като един миг. Но забелязах и друго, че понякога се затрудняваше да ги разграничи. Някак си стана дума за института, в който работя. Това е бившият дом на Херцен на Тверски булевард. Ванга каза: „Виждам до него манастир." Но там наоколо няма никакъв манастир. Изглежда, Ванга се бе объркала. После си спомних, че преди революцията близо до института действително е бил Страстният манастир. По време на съветската власт го бяха разрушили. Във всеки случай можех да направя извода, че е станало някакво отклонение на вътрешното зрение, при което контурът на миналото се е вписал в панорамата на настоящето.

Понякога Ванга задаваше гатанки и се налагаше да си блъскаме главата, за да изясним от какво е предизвикан един или друг обрат в мислите й. Помня какво недоразумение възникна при срещата й с жена ми. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав Ванга заговори нещо, което изглежда нямаше никаква връзка с нея.

- Виждам онзи, който се намира в Индия. Виждам жена с черни коси и червено цвете в косите.

Отначало решихме, че нещо е объркала. Людмила каза, имайки предвид Лариса:

- Тя не идва от Индия, тя е от Съветския съюз.

Но Ванга продължаваше своето:

- Дошли са много духове от Индия. Жената не е бяла, но е красива и винаги носи в косите си цвете.

Не знам колко щеше да продължи недоумението ни, ако не се бях сетил: върху раменете на Лариса беше наметнат ръчно изработеният шал, който й бях донесъл от долината Кулу - подарък от Светослав Николаевич Рьорих. Изглежда е „проработило" информационното поле на хималайския шал и пред Ванга са оживели образите на Светослав Николаевич и Девика Рани. А трябва да кажа, че винаги в прическата на Девика имаше червен карамфил или някакво друго ярко цвете.

Предположението ми се оказа вярно. Ванга кимна, когато споменах името на Светослав Рьорих. И приключи:

- Духовете казват, че тази жена трябва да носи цвете в косите си не само в Индия, но и когато дойде у нас или от де другаде. За нея то е много важно.

Колко пъти стигах до убеждението, че за Ванга не съществува ограничение в пространството и времето. Помня с каква точност описа моя роден край Воронеж, където често ходя и където сред познатия пейзаж работя над моите стихове.

Но както винаги в началото тя питаше:

- Какво значи „Дон"? Чувам думата „Дон". Отговарям - Дон е река.

- Виждам хълм. Виждам река. Виждам те на хълма. Реката е много бърза.

Потвърдих. Реката тук тече толкова бързо, че е невъзможно да се плува срещу течението.

- Реката широка ли е? - пита Ванга. - Колко метра?

- Около сто - разсеяно отговарям.

Но тя веднага ме поправя.

- Повече. Казват, че е двеста - двеста и петдесет метра. Съгласявам се, защото може би повече отговаря на действителността.

- Чий е паметникът на хълма?

- На военните летци.

- А защо виждам около него космонавти?

- На откриването му присъства космонавтът Береговой.

С неочаквана категоричност тя казва:

- Трябва често да идваш тук. Този хълм е особен. За да почувстваш въздействието му, трябва да ходиш бос. Тук растат лековити треви, има и лечебен извор. Мисли постоянно за реката, хълма, паметника.

След малка пауза продължава:

- В Русия има много свети места. Този хълм също е свят. Тук три пъти е бил Свети Сергии и три пъти го е благославял. На това място той е издигнал кръст. Затова трябва да се чувстваш тук като в църква. Трябва да идваш тук, за да получаваш сила от Свети Сергии.

Ще минат пет години и тези (позабравени вече) думи на Ванга ще оживеят в паметта ми. На съседния хълм започнаха разкопки. Почти веднага експедицията се натъкна на останки от древноруска крепост. Възникна хипотезата, че това е описаният в летописите Воронеж, чиито следи се смятаха за безвъзвратно загубени. Ръководителят на експедицията професор Пряхин сподели с мен плановете си за бъдещето. Оказа се, че имат намерение да продължат разкопките и на хълма, който дълги години ми служеше за кабинет. Според предположенията им там се намираше княжески гроб. Предварителните проучвания вече бяха завършени. Долу в подножието на хълма откриха малък извор, за чието съществуване изобщо не подозирах. Заедно с Пряхин слязох до него и пих от ледената му вода. Мислех си: дали не е онзи лечебен извор, за който ми говореше Ванга?

За Ванга контактите с извънземния свят бяха нещо естествено. Тя не ги криеше, пък и как можеше да го направи, когато всичките си сведения - понякога малко известни, друг път съвсем неизвестни - според собствените си признания получаваше оттам.

Оплакваше се:

- Понякога спя само по един час в денонощието. Духовете не ми дават покой. Не ми дават мира, будят ме. Казват: „Ставай. Време е за работа."

Ванга отдавна е вегетарианка. Случва се обаче по цели дни да не изпитва нужда от храна. Задоволява се само с вода, непреварена и студена - друга не обича. И което е невероятно, изобщо не чувства ни най-малка умора. Изпитва прилив на енергия. Кой знае дали не е резултат от общуването с извънземния свят, който при определени условия може би я зарежда с невидима енергия.

Според описанието на Ванга духовете са прозрачни и безцветни (като вода в чаша). Но в същото време те светят (като жарава в печката). Държат се като хора. Седят. Ходят. Смеят се. Плачат. В последно време повтарят все едно и също: „Не се страхувайте. Светът не отива към гибел."

Ванга ми обясни защо обича да се среща с мен.

- С теб идват духовете. Много-много духове. Повечето не ги познавам. Това са онези, които са живели още преди Ленин и които са по-високо от Ленин.

Веднъж ми каза, че чувства присъствието на Николай Рьорих. Не се стърпях и за кой ли път реших да проверя ясновидството на Ванга. Попитах я:

- Какъв цвят са очите на Рьорих?

Работата бе в това, че мнозина, кой знае защо, мислят, че очите му са кафяви или черни. Но Ванга веднага и безгрешно отговори:

- Сини-сини.

След малка пауза добави:

- По-точно небесносини. Като на Христос...

Ванга разказа как научава за предстоящата смърт на някого.

- Виждам до него висок мъж с необикновено хубаво лице. Но от него лъха студ като от леден връх. Когато човек дойде при мен заедно с този свой спътник - той не го вижда, но аз го виждам,— разбирам, че дните му са преброени. Но нямам право да му кажа.

По време на първата ни среща - през лятото на 1969 г., Ванга заговори за Индира Ганди. „Ти си приятел с Неру и Индира Ганди" - каза тя с присъщата си категоричност.

И веднага съобщи - забележете, че за това говори, когато Индира Ганди е в опозиция и неотдавна е излязла от затвора, - че скоро тя ще дойде отново на власт. Тогава още не се предвиждаха предсрочни парламентарни избори - щеше да стане по-късно - и никакъв компютър не би могъл с такава точност да прогнозира хода на събитията, както ги предвиди обикновената и слабо грамотна българска селянка. Във всеки случай, когато обявиха предсрочните избори, доколкото ми е известно, в посолството ни в Индия смятаха, че шансовете на Индира Ганди за победа са равни на нула.

Наистина Ванга допълни - и това също е отразено в българския ми дневник, - че тя няма да се задържи дълго и смъртта ще прекъсне властта й, Както знаете, така и стана.

Разбира се, далеч не всички предсказания на Ванга можеха да се възприемат без предварителна подготовка. Понякога бяха необходими определени усилия, за да проникнеш в смисъла на думите й. Често той се изясняваше едва когато се сбъднеше предсказанието.

- След две години - каза Ванга при първата ни среща -ще ти бъде по-лесно да предаваш мислите си на хората, след две години ще настъпи обрат.

Той беше вече започнал - само че тогава още не го разбирах, - когато през есента на 1981 г. се заех с повестта „Седем дни в Хималаите". Съзнателно рискувах, тъй като пишех забранена от цензурата книга - върху духовно -религиозната тема, а тя беше ключова в ръкописа, имаше официална забрана. Но въпреки трудностите и въпреки консервативния и затворен характер на времето се роди това, което заради замисъла си не би трябвало да се появи. Повестта „Седем дни в Хималаите" беше отпечатана, и то в масов тираж, в списание „Москва". Тогава това бе своего рода знамение.

Малък епизод от онова време. Докато работех над ръкописа, периодично давах отделни части и откъси на жена ми - строг и взискателен редактор на всички мои работи. Четях й поредната глава - в нея ставаше дума за вегетарианството и основната мисъл бе, че отказът от месо не бива да се превръща в самоцел, както правят някои.

Неочаквано тя ме прекъсна:

- Спомняш ли си какво ти каза Ванга?

Какво ми каза? Спомням си:

- Пишеш ли за ядене? - беше ме попитала тя.

- Не, не пиша и нямам намерение да пиша.

- Сега е рано - категорично каза Ванга. - Но след две години ще пишеш.

Така и стана: не съм и забелязал как, изпълнявайки предсказанието на Ванга, наистина започнах да пиша за това.

Трябва да кажа, че глобалните прогнози на Ванга вдъхваха надежда. „Няма да има война" - твърдеше тя тогава, когато ядрената конфронтация достигна критичната си точка, когато мирът висеше на косъм и можеше да бъде прекъснат от всяка случайност или небрежност, да не говорим за зла умисъл. Между другото, когато се случваше по време на авторските си срещи да разказвам за Ванга (но само в общи линии), аз давах за пример нейното предсказание - „Война няма да има", - тогава залата избухваше в аплодисменти.

„След шест години светът ще започне коренно да се променя." Не забравяйте, че за това се говореше в разгара на брежневската епоха, през 1979 година. „Старите вождове ще си отидат. Ще дойдат нови."

И накрая - с известна тържественост - Ванга често казваше: „Новият човек под знака на Новото учение ще се яви в Русия."