Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета В „Разцъфтяла младост“ насърчаваха персонала да си затваря очите, ако се случи двама арийци да се съберат в двойка. Ако в резултат на това имаше бременност, изпращаха майката в луксозен санаториум и всички приветстваха раждането на здраво дете, независимо дали майката е омъжена. Това, дето всичко се въртеше около децата, беше разбираемо, няма съмнение, в крайна сметка за бъдещето на Германия трябваше да населим територията на страната. Но тъй като моето внимание беше изцяло съсредоточено върху желанието ми да стана лекар, не можех да си позволя бременност. Измъкнах ножицата от една метална кутия и я скрих в джоба на шортите си. Пипи ококори очи. – Ти правила ли си го? – попита тя небрежно. – Болезнено е, пък и... каквото и да говорят, ако забременееш, те изключват от БДМ и те изпращат във Верингероде, на края на света. Пипи извади няколко пощенски картички от джоба на панталона си. Изгледи от луксозната сграда на дома за майки с деца Lebensborn 20 . На едната се виждаше медицинска сестра, застанала до бебешка люлка с драпирани дантели на тераса, оградена с дървета, под флага на СС. – Казват, че било като на почивка – каза Пипи, – получаваш най-доброто. Месо. Истинско масло... – Може и така да е, но бащата няма никаква роля. Щом детето се роди, го вземат и го дават за отглеждане от непознати. – Херта, способна си всичко да полееш със студена вода. – Пипи размаха картичките пред лицето си като ветрило. Момчетата довършиха каквото правеха там с подпорите на греблата и застанаха с ръце в джобовете. Опитах се да се позабавя и да изчакам да си тръгнат, но все пак беше време да се прибираме. С Пипи тръгнахме една до друга към нашето спално помещение. Обърнахме се и видяхме, че момчетата вървят след нас и все повече ускоряват крачка, Пипи прехапа устна, за да скрие усмивката си. – По-бързо – казах аз и задърпах Пипи за ръката. Момчетата набраха скорост и ние с Пипи побягнахме към гората. Аз зарязах пътеката и се втурнах през гората, сред ниски храсти и бодливи шипки, докато Пипи, която иначе беше ненадмината в спринта, сериозно изостана. Докато бягах, върхът на ножицата се забиваше в крака ми. Защо ли това ме караше да се чувствам така странно жива? Заобиколих едно изоставено спално помещение, докато стигна далечния му край, до брега на един бързей, и приклекнах на обраслия с мъх бряг. Докато си възстановя дишането, оставих ножицата до мен и огледах раната на бедрото си. Беше повърхностна, но кървеше изненадващо обилно. Дори и през шума на водата чух, когато момчетата настигнаха Пипи. – Колко бързо бягате – каза тя през смях. Тримата се изкачиха тромаво по стълбите и влязоха в спалното, а аз се опитах да потуша ревността, която се надигаше в мен. Какво ли е да целунеш такова красиво момче? Дали трябваше да доложа на началника си, ако Пипи поддадеше. Чух гласа на Пипи: – О, колко добре се целуваш! 20 Система от лагери, създадена от Schutzstaffel (SS, на български предавано като СС), в които се раждат незаконни деца на родители арийци. 3. Херта 39 Дочувах скърцането на пружини, смеха на Пипи, който ставаше все по-неудържим, а после и стоновете на едното момче, А другият къде беше? Гледаше ли? Пипи оказа срамно незначителна съпротива, до мен достигаше вече тежкото им шумно дишане. Как можа? – Не може да си останеш с дрехите – каза едното момче. – Тук е много мръсно – отвърна Пипи. Стараех се да не мърдам, защото всяко движение щеше да издаде местоположението ми. На Пипи отначало явно ѝ харесваше, но по-късно се разколеба. – Недей, моля те – каза. – Трябва да се прибирам... – Не е честно, стигнахме чак дотук... – Боли ме – извика тя. – Херта! Приятелите си помагат, но аз я бях предупредила. Защо не ме послуша? Проявяваше слабост, нямаше никаква дисциплина. – Помощ! – извика Пипи. – Помогнете ми... Би било опасно за мен, ако се отзова на молбата ѝ, но не можех да я изоставя в такава ситуация. Грабнах хладната тежка ножица и се запромъквах по изгнилите стъпала на бараката. Вече беше почти тъмно. Мрежестата врата беше свалена и захвърлена настрана, така че и отвън се виждаше всичко. Беше пълно с ръждясали железни кревати, обърнати настрани, а Пипи лежеше на единственото хоризонтално легло. Разпадаше се, а дюшекът му беше лекьосан и разкъсан. Едно от момчетата лежеше върху нея, оголените му задни части бяха толкова бледи, че синееха в сумрака, бяха гладки и мускулести, стягаха се при напъните, които караха Пипи да вика. Второто момче, тъмнокосото, стоеше до главата ѝ и притискаше раменете ѝ с ръце. Влязох и тръгнах към тях, като внимавах да прескачам дупките по пода, където дъските липсваха. – Престани – казах. Лицето на тъмнокосото момче се озари, като ме видя, сигурно се надяваше, че и той ще има възможност. Размахах сребристата ножица, която в полумрака изглеждаше тъмносивкава. – Тя не се шегува – каза тъмнокосото момче и пусна раменете на Пипи. Русият се хвърляше още по-ожесточено, страхуваше се, че Пипи ще успее да се измъкне. Приближих още малко. – Махни се от нея – казах. – Да вървим – подкани го тъмнокосото момче. Русият се отдръпна от Пипи, бързо взе шортите си от пода и двамата се изнизаха от помещението, колкото може по-далече от ножицата ми. А Пипи само лежеше на дюшека и плачеше. Развързах кърпата от врата си и я поставих на леглото. – С това може да се почистиш. Обърнах се и излязох да проверя дали момчетата са си отишли. Бяха получили каквото искаха и нямаше да се върнат, а аз тръгнах към потока. Хванах в едната ръка ножицата, а с другата опънах дългата си коса на опашка и я отрязах. Почувствах облекчение, всички мускули в тялото ми се отпуснаха, продължих да режа, опипвах косата си, та да не се изплъзне някой кичур, накрая косата ми беше останала на дължина около четири-пет сантиметра навсякъде. Хвърлих отрязаната си коса в бързея и я проследих надолу по течението, носеше се по повърхността, промъкваше се покрай камъните и накрая потъна в тъмнината. 40 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Помогнах на Пипи да стигне до нашето спално помещение. През много сълзи ми благодари и призна, че е трябвало да ме послуша. Обеща да ми пише, когато се прибере у дома в Кьолн. Родителите ѝ дойдоха на следващия ден да я приберат и не бяха особено щастливи, ако можеше да се съди по грубото им държание. Гледах я как се отдалечава, а тя махаше през задното стъкло на колата – единствената ми приятелка си замина. През останалите дни от престоя си държах ножицата подръка, но в крайна сметка остриганата ми саморъчно коса постигна целта – момчетата ме оставиха на мира. Когато лагерът приключи, половината момичета от моето спално се върнаха по домовете си, изпълнени с надежда да са забременели, а аз напуснах лагера доволна, че нито една от яйцеклетките ми не е оплодена. |