Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Когато със Зузана бяхме малки и пресичахме улицата, винаги се карахме коя от нас ще се хване за ръката, на която майка носеше пръстена. За красивата ръка. – Не заровихме ли достатъчно неща? – намесих се аз. – Ще ни хванат. Само щяхме да привлечем внимание, ако още малко останем да се караме на двора. – Твоя воля, Халина – каза татко. Започна да хвърля пръст с лопатата, да покрие съкровищата ни. Аз бутах земята в дупката с ръце, за да стане по-бързо. Татко заравни изкопа с крака. Накрая тръгна към сградата, като броеше, крачките, за да запомним къде сме заровили семейните ценности. Дванайсет крачки от вратата. Зузана най-сетне се прибра и заразправя ужасяващи истории от болницата, как лекарите и сестрите работили цяла нощ, за да спасят ранените. Говорело се, че все още има много хора, заринати живи сред развалините. Заживяхме в страх от момента, когато германците ще потропат на вратата ни, постоянно слушахме радиото в кухнята – чакахме добри новини, а чувахме все лоши. Полша се защитавала, претърпяла огромни загуби, но в крайна сметка не можела да се мери с модерно въоръжените германски пехотни дивизии и въздушни сили. На 17 септември, в неделя, ме събуди гласът на майка. Тя разказваше на татко какво е чула по радиото. Руснаците също нападнали Полша, но от изток. Няма ли да престанат да ни нападат от всички страни? Заварих родителите си в кухнята, гледаха през прозореца към улицата. Беше хладно есенно утро, през пердетата на майка се промъкваше лек бриз. Приближих се до прозореца и видях как мъже евреи, облечени в черни дрехи, разчистваха улицата пред къщата ни от отломките. Майка ме приюти в прегръдката си, стояхме до прозореца и гледахме парада на германските войски, който се проточи по улицата веднага щом разчистиха пътя – войниците с всичкия им багаж, като че се нанасяха в някакво общежитие. Първо дойдоха камионите, после пешаците и накрая още войници, високи мъже, надменно изпъчили гърди в огромните си танкове. Поне Зузана не видя тази тъжна гледка, още от рано сутринта беше отишла в болницата. Майка стопли вода за чая на татко, докато той гледаше процесията. Аз правех всичко възможно да не вдигаме никакъв шум. Ако си стояхме тихо вкъщи, вероятно нямаше да ни закачат, нали? Реших да преброя птиците, избродирани по пердетата на майка, за да се успокоя. Една чучулига. Две лястовички. Една сврака. Свраката не беше ли предвестник на неизбежна смърт? Ръмженето на камионите се усили. Поех глътка въздух, за да потуша паниката, която назряваше в гърдите ми. Какво ли ни чакаше от сега нататък? – Вън! Вън! – крещеше някакъв мъж. Ужасяващо скърцане на остри грайфери по паважа. Много бяха. – Не стой толкова близко до прозореца, Каша – каза татко и самият той се отдръпна. Гласът му прозвуча толкова неестествено, че веднага пролича колко е уплашен. – Трябва ли да се укриваме? – прошепна майка. Завъртя пръстена и стисна ръката си в юмрук, за да скрие бляскавите камъни в дланта си. Татко се запъти към вратата, а аз се опитах да се помоля. Дълго чувахме крясъците и заповедите, но после камионите се оттеглиха. – Мисля, че си тръгнаха – прошепнах на майка. 2. Каша 27 Подскочих уплашена, когато на вратата се почука, после мъжки глас извика: – Отвори! Майка замръзна на място, а татко отвори вратата. – Адалберт Кузмерик, нали? – попита грубо есесовецът и закрачи из къщата ни, надут и видимо доволен от себе си. Мъжът беше поне една глава по-висок от татко, толкова висок, че шапката му почти опря касата на вратата, като влезе. И той, и подчиненият му бяха облечени в униформи на Sonderdienst 13 , с черни ботуши и шапка със страховита емблема – череп с две кухи очни ями. Като мина покрай мен, усетих аромата на ментова дъвка. А и изглеждаше добре охранен, толкова беше вирнал брадичката си, че виждах късчето хартия на адамовата му ябълка и кръвта, избила по него – беше се порязал при бръсненето. Дори и кръвта им беше в нацистко червено. – Да – отвърна татко с възможно, най-спокойния си тон. 1 – Началникът на Пощенската станция, нали? Татко кимна. Други двама го сграбчиха за ръцете и го изведоха от къщата толкова бързо, че не успя дори да се обърне да ни погледне. Тръгнах след тях, но високият прегради пътя ми с палката си. Майка прибяга до прозореца, в очите ѝ се четеше див страх. – Къде го водите? Изведнъж съвсем изстинах. Все по-трудно дишах. Друг есесовец, кльощав и по-нисък от първия, нахълта в къщата с брезентова пазарска чанта през рамо. – Съпругът ви къде държи служебните си документи? – попия та високият. – Не са, тук – отвърна майка. – Бихте ли ми казали къде го отведоха? Майка стоеше безпомощна, притиснала с длани шията си, а ниският обикаляше къщата, отваряше чекмеджетата и пъхаше всички намерени хартии в чантата си. – Имате ли радиоприемник на къси вълни? – попита строго високият. Майка поклати глава. – Не. Стомахът ми се свиваше, като гледах как ниският отваря всички шкафове и тъпче в торбата малкото храна, която имахме. – Всички провизии са собственост на Райха – продължи високият. – Ще получите купони. Консервата грах, двата картофа и нещастната малка зелка – всичко отиде в торбата на кльощавия. Той сграбчи и малката хартиена кесийка с последното кафе на майка. Тя посегна към него. – О, моля ви, не вземайте кафето. Само това ни остана. Високият се обърна и за един дълъг миг огледа майка от глава до пети. – Остави го – заповяда той и кльощавият хвърли пакетчето на шкафа. Двамата мъже крачеха из трите ни малки стаи, вадеха чекмеджетата от скриновете и изсипваха чорапи и бельо на пода. – Оръжия имате ли? – попита високият, докато другият претърсваше шкафовете. – Или друга храна? 13 Специални части (нем.) – паравоенни формирования, създадени към Генералното губернаторство в окупирана Полша по времето на Втората световна война. |