Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета прегърна ме силно и започна да повтаря безброй пъти: Ja cif Kocham, като развалена плоча. Обичам те. Майка и аз спахме на нейното легло тази нощ, и двете нащрек, чакахме татко и Зузана да се върнат. Псина, която съвсем не се държеше като птица, спеше в краката ни, с глава, затъкната под пухкавото ѝ крило. Разбуди се с кудкудякане, когато доста преди зазоряване татко си дойде. Той застана на вратата на спалнята, вълненото му палто беше набито с прахоляк. Лицето на татко винаги е било тъжно, като на ловджийско куче. Дори и на снимките му като бебе най-силно впечатление правеха печално увисналите му бузи. Но в онази нощ сенките от лампата в кухнята придаваха на лицето му истинска скръб. Майка седна в леглото. – Аде! – Отметна одеялото и се втурна към него, от кухненската лампа силуетите им изглеждаха призрачно тъмни. – Къде е Зузана? – Не съм я виждал – каза татко. – Като не можах да намеря Каша, отидох в Пощенската станция да изнеса документите си навън и да ги изгоря. Всичката информация, която германците ще искат да получат. Имена и адреси. Списъци за армията. Окупирали са Пощенската станция във Варшава. Прекъснали са телеграфните жици, значи, сега е наш ред. – Какво е станало със служителите? – попита майка. Татко погледна към мен и не отговори. – Смятаме, че в най-добрия случай германските войници ще нахлуят в града до седмица. По всичко личи, че ще дойдат първо тук. – Тук? Майка загърна плътно яката на пеньоара си. – Да ме търсят. Може да им трябвам. – Татко се усмихна, но очите му бяха все така мрачни. – Ще искат да използват Пощенската станция за свои цели. Никой не познаваше Пощенската станция по-добре от татко. Беше началник, откакто се помня. Дали знаеше някакви тайни? Татко беше патриот. По-скоро би умрял, отколкото да им издаде нещо. – Как изобщо знаят къде живеем? Татко я изгледа, като че беше наивно дете. – Месеци наред са планирали това, Халина. Ако ме отведат, се надявам, че ще съм им достатъчно нужен, та да ме оставят жив. Почакай два дни. Ако не получиш вест от мен, с децата заминете на юг. – Англичаните ще ни помогнат – започна майка, – французите... – Никой няма да дойде да ни помогне, мила. Кметът се евакуира заедно с полицията и пожарната. Засега е важно да скрием каквото можем. Татко извади кутията с бижута на майка от чекмеджето и я метна на леглото. – Първо измий и подсуши каквито имаме тенекиени кутии. Трябва да заровим всичко ценно... – Но ние нищо лошо не сме направили, Аде. Германците са културни хора. Хитлер просто нещо ги е омагьосал. Майката на майка е била чиста германка, а баща ѝ – наполовина поляк. Дори и събудена от сън, майка беше красива. Нежна, но не крехка, със светлоруса коса. Татко я хвана за ръката. 2. Каша 25 – Твоите културни хора искат да не остане и следа от нас, за да могат да се нанесат. Не разбираш ли ? Татко тръгна да обикаля жилището ни и да събира най-ценните вещи в метална кутия с капак на панти: дипломата на майка за медицинска сестра, свидетелството им за брак, малък рубинен пръстен от семейството на майка и плик със семейни снимки. – Извади и чувала с просото. И него ще заровим. Майка извади платнения чувал изпод мивката. – Сигурно ще претърсват всяка къща за полски войници, които се укриват – каза татко, а гласът му съвсем се губеше. – По радиото казаха новите правила. Полша вече не съществува като държава. Забранено е да се говори на полски. Всички училища се затварят. Ще има вечерен час. За да си навън по това време, ти трябва розов пропуск, освен това е забранено да държим вкъщи каквито и да е оръжия или туристически обувки, или повече храна от дажбата. Укриването на такива неща се наказва с... – Татко отново погледна към мен и млъкна. – Вероятно просто ще вземат каквото искат. Татко извади стария си сребрист пистолет от чекмеджето на скрина. Майка отстъпи назад. – Зарови и това, Аде – каза, очите ѝ бяха широко отворени. – Може да ни потрябва – отвърна татко. Майка отказваше да се съгласи. – Пистолетът нищо хубаво не може да донесе. Татко се поколеба, после сложи пистолета в кутията. – Каша, трябва да заровиш херцерската си униформа. Надпетите преследват херцери, в Гданск са разстреляли цял отряд. Побиха ме тръпки. Знаех, че не бива да споря с татко, затова сложих в тенекиени кутии всичките си ценни вещи: вълнения шал, който Петрик носеше преди и който още миришеше на него, новия сукман от червено рипсено кадифе, който майка ми беше ушила, херцерската ми униформа – ризата и връзката, и една снимка, на която с Надя бяхме яхнали една крава. Майка уви сноп четки за рисуване със самуров косъм, които имаше от майка си, и ги сложи в една от кутиите. Татко запечатваше капаците на кутиите с разтопен восък. През тази нощ само звездите осветяваха градината на къщата ни – малко голо парче земя, оградено с няколко дъски, които се крепяха само на треволяците наоколо. Татко натискаше с крак острието на стара ръждясала лопата и я забиваше в засъхналата пръст. Лопатата се врязваше в твърдата земя като в тесто и скоро татко изкопа доста голяма, дълбока дупка, като за гроб на новородено. Бяхме почти готови, но въпреки че нищо не се виждаше в тъмнината, бях сигурна, че майка още не беше свалила годежния си пръстен, той беше подарък от майка ѝ за годежа, защото татко е бил твърде беден и не е можел да ѝ купи. Този пръстен беше като прелестно цвете – с голям диамант по средата, ограден с венчелистчета от малки сини сапфири. Пръстенът проблясваше като нервна светулка, докато ръката на майка се движеше в тъмното. „Диамантът е обработен като през осемнайсети век, когато са рязали диамантите така, че да блещукат дори от пламъче на свещ“, казваше майка, когато някой се възхищаваше на изящното бижу. Блещукаше и още как, трепкаше като живо. – Ами пръстенът ти? – попита татко. Светулката хвръкна и се скри зад гърба ѝ. – Него не – отсече майка. |