Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – По-скоро не бих... – Татко, моля те, намери начин да я убедиш. За миг по ръцете ми преминаха хладни тръпки. Татко ли? – Госпожица Керълайн Феридей, Лина Родиер – каза Пол с онази усмивка, която все още беше крайно опасна от близко разстояние. – Сценичното ми име е Паскалин, но моля ви, наричайте ме Лина. Как така не бях забелязала? – Аз също играх Балтазар, госпожице Феридей, това беше първата ми роля, точно както и за вас. Татко ми е разказвал толкова много. – Наричай ме Керълайн, мила – казах аз и се вгледах в нея. Лина беше съвършената комбинация от родителите си, висока и несъмнено със сценичното присъствие на баща си. – Сигурна съм, че си била прекрасен Балтазар, Лина. Момичето ме прегърна и ме притисна силно към себе си. Същото онова прелестно дете, което бях открила в сиропиталището „Сен Филип“. Паскалин – родена на Великден... Паскалин ме пусна. – Обещайте, че ще дойдете в Париж, Керълайн. Предстои ми да изиграя първата си главна роля. За мен би означавало наистина много, ако присъствате. Кимнах – само това съумях да сторя, за да сдържа сълзите. Мило момиче беше, наследило чара на баща си. – Разбира се, мила – казах аз. – Е, трябва да тръгваме – каза Пол. – Татко ще ме запознава с хора от киното – похвали се Лина. – Au revoir, Керълайн – каза Пол. Целуна ме по двете бузи. Усетих познатото драскане на брадата му, което толкова обичах. – Какво ще кажеш този път ти да ми пишеш? Идва момент, когато дори и аз се отказвам. – Не си се променил – казах аз. Той се усмихна. – Предполагам, че някъде, в някое от кътчетата на сърцето си, винаги сме на двайсет. Пол се изгуби сред тълпата, а аз усетих пак онази празнота в момента, когато се откъсна от мен, но този път сякаш беше малко по-лесно. Наистина ли това се беше случило току-що? Наистина ли дъщерята на Пол ме беше поканила в Париж? Измъкнах се с едно такси, а пиколото напъха в багажника плика ми с подаръци. Вече бях набелязала всяко от нещата вътре за благотворителност. Докато таксито се отдалечаваше, зърнах Пол сред група хора и изведнъж ме обля retrouvallies – още една от онези думи, които нямаше как да се преведат на английски, нещо като „щастието, че след дълга раздяла виждаш човек, когото обичаш“. Обвих тялото си с ръце там, на задната седалка на таксито, и този път не страдах, че се прибирам сама у дома. Дали ще ми пише? Може би. А може дори да му отговоря, ако имам време. На следващия ден реших да последвам съвета на Розмари и се обадих на Норман Казънс – прочутия редактор на „Сатърди Ривю“ – с надеждата да си поговоря с него в кабинета му. Евентуално да го помоля да спомене полякините в списанието. Той ми предложи да намина същия следобед. Седнах в чакалнята и заразлиствах вестника. По навик отгърнах на рубриката „Общество“ и какво да видя: цяла страница със снимки от бала „Април в Париж“. Точно 38. Керълайн 281 под снимка на Мерилин Монро и посланика на Великобритания, впил поглед в деколтето ѝ, се мъдреше снимката ни с Пол. Само дето не паднах от стола си. Нищо че смокингът му беше по европейска кройка и малко прекалено втален на кръста, а шлейфът на моята рокля – зацапан от настъпване, ние всъщност бяхме доста прилична двойка. Под снимката пишеше: „Мис Феридей и Пол Родиер: Ще има ли завръщане на Бродуей?“ Още не бях се окопитила от видяното във вестника, когато служителката на рецепцията ме поведе по един коридор с окачени на стените уголемени фотоси на кориците на списанието в алуминиеви рамки, отвори вратата на съвещателната зала и ме покани да вляза. Норман беше свикал там цялата редакционна колегия – бяха насядали около дългата маса и пред всеки от тях имаше жълта папка с документи. – Радвам се да ви видя, Керълайн – каза Норман и се изправи да ме поздрави. Нямаше как да се устои на старомодния му чар и сърдечната му усмивка. Дори най-семплата папийонка може да изглежда плачевно, ако я носи неправилният човек, но многоцветната карирана пеперуда на врата на Норман беше идеално допълнение към достолепната му осанка. – Разполагаш напълно с вниманието на всички ни за цели пет минути. Норман се изтегли в далечния край на залата и се облегна на стената. За миг се притесних от присъствието на този толкова виден редактор, известен по цял свят. Стомахът ми се сви от напрежение и устата ми пресъхна. В този момент си спомних Хелън Хейнс и нейния съвет, който винаги ми е помагал на сцената: „Не бъди скучна, използвай цялото си тяло.“ Успях да се окопитя и да започна речта си силно и уверено: – Господин Казънс, тъй като вие и съпругата ви успяхте да , наберете значителна сума за „Девиците от Хирошима“... – Огледах се из залата. Служителите на Норман, изглежда, имаха много по-важни занимания от това да ме слушат. Някои си играеха с часовниците и химикалките си, други пишеха нещо в папките. Та как може да се внуши каквото и да било на такава разсеяна публика? – Предположих, че бихте се заинтересували от тази група жени, които са в сходна ситуация. – Те са полякини, нали? – попита Норман, докато премяташе из ръцете си диктофон. – Господин Казънс, опасявам се, че не бих могла да продължа, ако не разполагам с вниманието на аудиторията. Все пак трябва да оползотворя напълно малкото време, което имаме, нали? Норман Казънс и екипът му се приведоха напред и всички погледи се насочиха към мен. Сега вече имах публика. – Да, жените са от Полша, католички, политически затворнички, арестувани за участието си в Полското съпротивително движение. Били са в концентрационния лагер „Равенсбрюк“, единствения от големите лагери на Хитлер, който е бил само за жени, и са били използвани за медицински експерименти. Имаше съдебен процес в Нюрнберг специално за лекарите, но светът забрави за жертвите, а и оцелелите не получават каквато и да е помощ или подкрепа. Норман извърна поглед към кафявите камъни и водните кули на Готъм 105 , които тук, на десетия етаж, преобладаваха в гледката. – Не съм сигурен, че нашите читатели са готови за следваща благотворителна кампания толкова скоро, госпожице Феридей. 105 Едно от названията на Ню Йорк. |