Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 42. Каша 1958 година Веднага щом се озовах на улицата, скъсах хартиената си гривна и я хвърлих в някакво кошче. Да се разхождам анонимна из оживените улици на Ню Йорк, никак не беше зле. Пешеходният светофар светна с надпис „НЕ ПРЕСИЧАЙ!“. Аз се заковах на тротоара, но всички останали продължиха към отсрещния тротоар. Вървях, докато кракът не започна ужасно да ме боли, разглеждах шапките във витрините на магазините, но после се върнах в чакалнята на болница „Маунт Синай“. Седнах и запрелиствах списанията – това беше любимата ми част от посещението при лекари, особено когато списанията са американски. Разгърнах страниците на „Сатърди Ривю“. Погледът ми се спря на една реклама на нов филм по кината: „Дневникът на Ане Франк“. Красива актриса седеше, кръстосала крак връз крак, облечена в селска пола, и се усмихваше от лъскавата страница. Та така ли си въобразяват американците, че е изглеждала истинската Ане Франк? И после изведнъж застинах, защото попаднах на кратка статия, озаглавена: „Пристигат европейските Lapins“, авторът беше Норман Казънс. „Lapins“. Колко по- хубаво звучеше на френски думата „зайци“! Така разказана, историята звучеше прекрасно. До момента близо триста читатели на „Сатърди Ривю“ са направили дарения за фонда „Lapins“ възлизащи на над 6000 щатски долара... най-сериозните разходи, разбира се, тепърва предстоят... И каква невероятна щедрост бяха проявили към нас американците. Изведнъж Керълайн и Зузана едва не се хвърлиха отгоре ми. – Каша, къде се изгуби? – почти се развика Керълайн. – Викахме те по високоговорителя. – Имах нужда от малко чист въздух. Може ли да си ходим вече? – Да си ходим ли? – Керълайн изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. – Чакат те на регистратурата. Къде е лентата ти за идентификация? – Предпочитам да не.. . – Знаеш ли колко усилия са положени, за да стигнеш дотук? Та доктор Ръск е един от най-добрите хирурзи в страната! Керълайн говореше така разпалено, че чак перцето на шапката ѝ трепкаше. – Никой не ме е питал дали искам всичко това – отвърнах аз. Бузите на Керълайн пламнаха. – Рискуваш да провалиш всичко, за което толкова много се мъчихме. Сега и лечението на Зузана се забавя. Зузана ме сграбчи за ръката, но изобщо не беше нежна и внимателна. – Нека поговоря с Каша насаме. Издърпа ме зад близкия ъгъл. – Да не си полудяла? – Не мога да преживея отново всичко това – простенах аз. – Знам, че ти е трудно, но друга такава възможност няма да имаш... 42. Каша 299 – Нека помисля. – Не, Каша. Сега или никога. – Дори мисълта, че пак ще ме гипсират... а и как да знам, че мога да им се доверя, след като ще ме приспят? – Няма да има никакъв гипс Питах. А и ще те придружа до там. Ще следя отблизо какво правят. – Ще останеш ли с мен? – Ще се вмъкна вътре, стига да ме пуснат. Ще наблюдавам през цялото време. Никой няма да ти причини нищо лошо, освен аз, ако не се върнеш вътре веднага. Когато се събудих след операцията, си мислех, че отново съм в лечебницата в „Равенсбрюк“. Пулсът ми се ускори, но щом попипах крака си, увит в чиста превръзка, и си спомних къде се намирам, по цялото ми тяло, чак до връхчетата на пръстите, се разля вълна на облекчение. А най-хубавото беше, че не усещах почти никаква болка. Вливаха ми морфин интравенозно и не се налагаше да ме човъркат с игли! Не след дълго вече ядях меки храни и дори пиех кафе. На леглото ми имаше шест бутона за промяна на позицията, а и имаше и медицинска сестра, която се грижеше само за мен – сестра Дот, от някакъв дълъг остров край Манхатън. Носеше бяла касинка с черни райета по ръба, което значеше, че стажът ѝ също е бил в „Маунт Синай“. Не беше кой знае колко по-различна от касинката, която носех аз у дома в Полша. Следобеда на следващия ден станах да направя няколко крачки за пръв път, като се опирах с почти цялата си тежест на две сестри, но усещането беше превъзходно! Та аз можех да ходя, без обичайната болка да пробожда прасеца ми на всяка крачка. В мига, в който Дот влезе да ми донесе обяда, така се разбъбрих, че не можах да спра. – Вече навсякъде ще ходя пеш. Отново ще мога да танцувам със съпруга си... Дот се зае да разчиства таблата ми, а това у дома, в Полша, би било задължение на санитарката. – Да не сте от клуба на чистата чиния? Разбира се, аз си изяждах всичко. – Днес имате час при доктор Кразни. Тя е много приятен събеседник. Напъхах пакетчетата сол от обяда в джоба си. – Психиатър ли е? Не, благодаря. Само това ми трябваше! Да изпратят у дома в Люблин доклад, в който да пише, че съм луда. Хората изчезват и за много по-дребни неща. – Няма да се наложи да ходите до там. Ще ви заведа в количка. – Нима Дот дъвчеше дъвка? Ама такива неща позволени ли са? – Доктор Кразни е истинско съкровище. Само да можех и аз да поседя при нея за час и да поговоря за моите проблеми. Отговорникът на етажа се показа на вратата. – Дот, количката, която поръча, е тук. Побързай, иначе ще я вземе някой друг. – Почакай, само момент – каза тя. Така ли говори на отговорника? В нашето травматично отделение Дот не би се задържала дълго. – Е, какво, смятате да откажете лечение ли? Ако потискате всичко и го задържате, то все по някакъв начин ще избие. – Благодаря ви за загрижеността – прекъснах я. Не можех да свикна още с тази настойчивост на американците да дават съвети, макар никой да не ги е питал. Щом Дот ми каза, че всички доклади са конфиденциални и че няма да ги изпращат в Полша, се съгласих да отида при доктор Кразни. Не ми се вярваше много това с конфиденциалността, но реших, че ще е по-лошо да откажа. |