Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Кабинетът на психиатъра беше малък и подреден, но претрупан с вещи и книжа и това никак не спомогна за уталожването на нервността ми. Имаше едно малко прозорче, през което гледах как снежинките танцуват по крилата на вятъра. С изненада установих, че докторът е всъщност млада жена. Носеше красиви очила с черни рамки, леко извити нагоре в краищата. Дипломата ѝ на стената изглеждаше съвсем нова. Сигурно току-що беше дошла от студентската скамейка. Дали беше достатъчно неопитна, за да ми лепне диагноза „душевноболна“, без това да е така? Трябваше да запазя самообладание. Почти не ме погледна, когато санитарят ме въведе с количката вътре. Посрещна ме само със: – Закъснявате. Половината от времето ви изтече. – Май направих грешка, че изобщо дойдох. – Никой не ви задържа. Нима нямаше по-любезни лекари в тази болница? – Толкова сте млада... Докторката сложи капачето на химикалката си и я метна на бюрото. – Не сме тук, за да говорим за мен. Посегнах да завъртя едно от гумените колела на количката, но санитарят беше сложил спирачките. – Не мога да остана – казах. Докторката седна и се отпусна в стола си. – В тази страна имате право на свободен избор. Допрях връхчетата на показалците си. – Първо, не съм психически нестабилна. – Аз съм психиатър. Тук съм просто да си поговорим. Дали можех да ѝ кажа за сандвича със сирене? – И в Полша си имаме психиатри. – Пада се по един на всеки пет хиляди поляци, или поне така чух. Едва ли е много лесно човек да си запише час. – Нямаше да е толкова трудно, ако германците не ги бяха избили. Докторката се пресегна и взе картона ми. – Тук пише, че имате проблеми със съня... – Сестра ми е лекарка. Тя им е казала всичко това. – И затруднено дишане в затворени и тесни помещения. Това се нарича още пристъп на паника в резултат на вторична клаустрофобия. – Медицинска сестра съм, знам как се казва. – Тогава сигурно знаете и как се овладяват пристъпите? Как го правите? – Тя впери поглед в мен. – Били сте в лагер. – Пише го в картона ми... – „Равенсбрюк“. Само жени, наистина ли? – Да. – Мъчения имаше ли? – Всеки ден беше мъчение. – При тези думи устните на доктор Кразни леко се разчупиха в нещо като усмивка. – Нямам нужда да ме съжаляват. Доктор Кразни се поизправи в стола си. – Разбира се. – Отново се зачете в картона. – Майка ви... Поех си дълбоко въздух. – Беше дошла да ми донесе сандвич със сирене и я арестуваха заедно с мен. 42. Каша 301 – Надявам се, не мислите, че това е станало по ваша вина. Огледах ноктите си. Разбира се, че беше по моя вина. – И тя не се върна с вас... от лагера... така ли? – Изчезна. Не зная какво се е случило. – Нямате ли някакви предположения? – Не мисля за това. – Ни най-малко ли? – Наблюдавах как едно малко снежно торнадо се завихря по перваза на прозорчето. – Там се случваха разни неща – отвърнах аз. – Не бихте ли искали да опишете подробностите. Така работим. Отмахнах един кичур от челото си. – Просто изчезна. Беше помощничка на лекарката. – Лекарката ли го е направила? – Не зная. – Ни най-малко ли? – Не е толкова просто. Не разбирате. – Снегът се вкопчваше в стъклото на прозореца и ни затваряше вътре. Започнах трудно да дишам. Не сега. Моментът изобщо не беше подходящ за пристъп. – Много от колегите на лекарката бяха екзекутирани, но тя лежи в затвора. – И какви чувства предизвиква у вас това? – Добре ми е. Стига да си стои там. – А когато излежи присъдата си? – Това ще е чак през 1967 година. Тогава ще му мисля. – Иска ли ви се да бяха екзекутирали и нея? – Не. Доктор Кразни ме изгледа, вдигнала учудено вежди. – Защо? – Тя знае какво е станало с майка ми. – Какви бяха отношенията ви с майка ви? Обичахте ли я? – Разбира се. А и аз бях любимката ѝ. Но какво значение има това изобщо? Ощипах се по ръката, за да спра сълзите. Лекарката поклати глава. – Не знам със сигурност. – Ни най-малко ли, докторе? Доктор Кразни свали очилата си и избърса стъклата. – Но знам, че въпросите, останали без отговор, нанасят сериозни поражения на психиката. Предизвикват враждебност. Съсипват взаимоотношения. – Тя постави отново очилата си и впери поглед в мен. Гледа ме така един доста дълъг миг. – Рядко давам съвети на пациентите си, госпожо Бакоска... – Няма нужда да започвате точно сега. – Но вие имате щастието да сте жива. – Щастие ли ? – Дланите ми вече бяха мокри от студена пот. – О, моля ви. – Изстрадали сте много, но сега сте тук. – Е, понякога ми се иска да не бях. Изобщо нямате представа какво беше. – Но знам, че сте се вкопчили в болката от загубата на майка си. В крайна сметка само това ви е останало от нея, нали? Ако се откажете от тази болка, все едно се отказвате и от последното, което ви свързва с нея. |