Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Отворих писмото на Зузана: беше кратко и без заобикалки, точно както тя подхождаше винаги когато новините бяха лоши. Не смяташе да се връща. Беше удължила още визата си и намекваше, че готви сватба. Е, имаше и един лъч надежда. Лекарите в „Маунт Синай“ твърдели, че ракът ѝ все още е в ремисия. Реших да пийна за това и пресуших едната от мъничките бутилки водка от самолета. В шкафа имаше само овесени ядки, та си направих една порция гореща каша и си сипах чашка от водката на Петрик. За алкохол, варен в някакво мазе, беше доста приятна и много леко минаваше през гърлото. Както казваше татко, чак вкусът на картофи се усеща. Ароматът ѝ беше по-силен от този на водката от самолета и се задържа доста дълго, докато не започнах да си представям съдържанието на стомаха си: сивкави овесени ядки, плувнали във водка, се плискат насам-натам. Нищо чудно, че Петрик пийваше от време на време. От водката цялото ми тяло изтръпна, а и пръстите, и ръцете ми се стоплиха, главата също, дори ушите ми пламнаха. Докато дойде моментът да нахлузя американската си рокля, вече и мозъкът ми беше скован. Усмихнах се на отражението си в огледалото. Сега, когато зъбът ми беше излекуван, вече срещах образа си доволна. Защо да не отида да се порадвам на дъщеря си в нейния звезден миг? Найлоновите чорапи покриваха няколкото белега, които ми бяха останали. Дори съпругът ми може би щеше да се зарадва да ме види. Училището на Халина не беше далече. Влязох в гимнастическия салон и се изненадах колко е осветен от ярките прожектори, насочени към работите на учениците по тухлените стени. Хората се шляеха из салона и се възхищаваха на произведенията на децата. Татко и Марта стояха в далечния край на залата и разговаряха с някаква артистично изглеждаща двойка. На масичка за карти отсреща бяха наредени бутилки водка и едно картонено плато със сирене, нарязано на кубчета. – Майко, ти дойде – възкликна Халина, усмихната. – За пръв път идваш. Ела да ти покажа всички рисунки. Петрик стоеше в другия край на залата, облегнал гръб на стената, и се беше увлякъл в разговор с някаква жена с червена шапка. – Може би първо да хапнем сирене – казах аз и изведнъж се оказа, че не ми достига въздух. Отидохме до масата с напитките и аз си взех няколко кубчета сирене и една картонена чашка с водка. – Ти откога пиеш водка? – попита Халина. – Важно е да се пробват нови неща – отвърнах аз. Първо я опитах, а после отпуснах глава назад и изпразних чашата на една глътка. Беше по-пивка и вкусът ѝ беше по-рафиниран, отколкото на нашата у дома. Бях започнала да ставам горещ привърженик на водката. – Ела да ти покажа моя автопортрет – каза Халина. Хвана ръката ми и очите ми се напълниха със сълзи. Кога за последно ме беше хващала за ръката? Работите на Халина бяха подредени на една от стените, която искреше в ярки цветове. Изчистен, графичен рисунък. Портрет на жена – Марта, без съмнение, – изобразена как готви, но като че я е гледала през калейдоскоп. Следващата: риба, но вместо тялото ѝ беше нарисувала нещо като автомобилен двигател с множество зъбни колелца. – Харесва ли ти онази от кухнята? – попита Халина. – Тази на Марта ли? Много красиви цветове. – Това не е Марта. Това си ти. Направих я в синьо. Любимият ти цвят. 44. Каша 317 Очите ми вече се давеха в сълзите и цветовете се завихриха и размиха като боя в буркан с вода. – Аз ли? Колко мило. – Нямам търпение да ти покажа най-хубавата. Учителката иска да я купи, но може би ще си я запазя. Опитах се да задържа сълзите си с една салфетка, а Халина ме дърпаше още по- нататък към своя автопортрет. Когато застанах пред онова платно, то сякаш се втурна към мен и ме захапа – толкова беше живо. – Е? – попита Халина. Това беше най-голямата картина в салона – жена в анфас, със златиста коса и трънен венец на главата. Това беше майка ми. Обля ме топлина и глава ми се завъртя. – Трябва да поседна. – Не ти ли харесва? – каза Халина и обви тялото си с ръце. – Харесва ми, харесва ми. Просто се налага да поседна. Седнах на едно сгъваемо столче и загледах към Петрик, който се смееше със своята приятелка, а Халина отиде да ми донесе още една водка. Неслучайно не излизах много често. Халина сграбчи Петрик за ръката и го доведе при мен. – Ето, майко – каза Халина и ми подаде чашката. – Какво те завлече тук – попита Петрик, усмихнат. – Стадо диви коне ли? – Е, със сигурност не беше ти. Усмивката на Петрик угасна. – Не тук, Каша. – Забавляваш ли се – попитах и рязко вдигнах брадичка по посока на жената с червената шапка. Виждах размазано, езикът ми се беше развързал от алкохола. – Пила ли си? – попита Петрик. – Само на теб ли ти е позволено да пиеш? – казах аз и отпих. Изведнъж мисълта ми съвсем се проясни. Петрик посегна и взе чашата ми. – Ще те заведа у дома. Издърпах я от ръцете му и се изправих точно когато Марта и татко дойдоха при нас, а учителката на Халина ги следваше по петите. – Вие ли сте майката на Халина? – попита учителката, хубава, тъмнокоса жена, с кръгли очила с черни рамки и виолетов кафтан. Учителката вдигна едната си ръка, ръкавът ѝ се разпери като крило на прилеп – и я положи на рамото на Халина. – С Халина дълго си говорим – каза тя. – Казвала ми е много хубави неща за вас. – О, така ли? – учудих се аз. – Нима признава, че има майка? Всички в нашата малка групичка се изсмяха доста пресилено. Не беше чак толкова смешно. – О, да. Такива са. На тази възраст... – опита да замаже нещата учителката. – Виждали ли сте автопортрета на Халина? Колежката ми от университета казва, че това е любимата ѝ работа в тази изложба. – Това е майка ми – казах аз. |