Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 41. Каша Декември 1958 година И ето ни, трийсет и пет изключително развълнувани полякини, които се приземиха на летище „Айдълуайлд“ 108 в Ню Йорк в 8,30 сутринта. В самолета вдигнахме страхотна глъчка на полски, но останалите пътници бяха много мили и сякаш им беше драго, че сме там. Когато заслизахме по стълбичката – някои от нас особено бавно, – видяхме, че Керълайн вече ни чака, повела след себе си цял парад от инвалидни колички. Името Керълайн означава „радост“ и беше някак съвсем естествено, че всички се радвахме да я видим. Изглеждаше прекрасна в тъмносиния си костюм, френския шал и кокетната филцова шапка с перце на върха. – Как така не е омъжена? – питаха се всички полякини. С нейната висока и стройна фигура, деликатната ѝ красота и благородната осанка на кралица, Керълайн всеки ден би получавала поне едно предложение за брак в Полша. Когато минахме през митницата, ни заобиколи многобройна тълпа: репортери, доброволци на Червения кръст, приятели на Керълайн... и толкова много проблясващи светкавици! – Как ви се струва Америка досега? – попита един репортер с насочен към лицето ми микрофон. – Ако може да се съди по храната в самолета, пътуването обещава да е приятно – отвърнах. Всички се засмяха. – Добре дошли, мили дами, чак от Полша – каза Керълайн и прегърна Зузана през кръста. – Вие сте като маслиново клонче от отвъд океана. Никога през живота си не сте виждали толкова много усмихнати лица на едно място. През същата седмица групата ни се разпръсна към различни градове из страната. Ние със Зузана останахме в Ню Йорк при Керълайн, защото щяха да ни лекуват в болницата „Маунт Синай“. Някои от другите заминаха за Бостън за реконструктивна хирургия, за Детройт, Балтимор и Кливланд – за кардиохиругия. Две от жените отидоха в Денвър, в Националната еврейска болница, където предлагаха най-доброто лечение на туберкулоза в света, защото дробовете им още бяха в лошо състояние. Ние със сестра ми бяхме късметлийки, че останахме в Ню Йорк, защото там имаше толкова много неща за гледане. Керълайн ни возеше навсякъде с колата, а Зузана, разбира се, седеше на предната седалка. Керълайн, изглежда, хранеше много топли чувства към нея, като че изведнъж бяха станали първи приятелки. – Това е Сентръл Парк, момичета, един от най-красивите паркове в света – обясняваше Керълайн. – И в Полша си имаме красиви паркове – обадих се аз. Говореше за своя град така, сякаш беше единственият град в света. Минахме с колата по Пето Авеню. Стотици коли задавяха улиците и в много от тях имаше само по един човек. Какво разточителство! Как изобщо им го позволяват? 108 Придобило гражданственост название на международното летище на Ню Йорк, открито през 1948 г. По-късно получава названието „Джон Кенеди“. 296 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Първият ни ден в болницата „Маунт Синай“ беше много натоварен, постоянно ни правеха някакви изследвания: и кръвни, и какви ли не, не знам дали останаха такива, които не са ни направили. „Маунт Синай“ беше огромен медицински комплекс, поне десет пъти по-голям от която и да е болница в Полша. Придвижването между кабинетите отнемаше много време, защото болката в крака ми ме принуждаваше често да си почивам, а и Керълайн спираше всеки срещнат да ни представи. – Тези дами са дошли за лечение чак от Полша – казваше тя всеки път. Хората бяха много учтиви, но ни гледаха със съжаление. Много беше мило наистина Керълайн да ни представя на всички, но така никога нямаше да можем да се смесим с другите. Стъклените входни врати на основната сграда се разтвориха като вълшебни порти и Керълайн се втурна вътре със Зузана под ръка, защото бързахме да се срещнем с лекаря. Зузана се оглеждаше на всички страни и възкликваше удивено за всяка дреболия. – Невероятно място! Можеше ли да си представиш? Огромно е! Керълайн се извърна към нея, без да забавя ход: – Шест етажа. Навсякъде с най-модерното оборудване. – Как изобщо успяват да обърнат внимание на пациентите в такава огромна болница? Зузана изостана, за да върви с мен. – Това е бъдещето на медицината. Нямам търпение да видя рехабилитационното отделение. – Имаме си такова и у дома. – Ти чуваш ли се? Въже за скачане и две гири. Та тук има отделна клиника за хидротерапия. Повечето хора биха били благодарни да получат възможност за такова лечение. Преоблякохме се в болнични роби и една сестра залепи хартиена лента на ръката ми като гривна. Докато вървяхме към рентгена, аз стисках дрехите и чантата си, въпреки че ми бяха предложили да ги заключа в шкафче. – Невероятно оборудване! Аз облякох мек халат върху робата си. – И нашето у дома върши същата работа, само дето не е толкова ново. Тръгнахме към кабинета на лекаря, обути в чехли, които ни позволиха да си запазим. – Нека взема нещата ви – предложи сестрата на нашия лекар, висока жена с плисирана сестринска касинка. Опита се да измъкне дрехите и чантата от ръцете ми, но аз стисках здраво. – Ще си ги нося, благодаря. Сестрата ми помогна да стъпя на помощно стъпало, за да седна на кушетката. Като седнах, намачках хартиената постелка. Доктор Хауърд Ръск беше хубав мъж, с гъста рошава коса с бял кичур и миловидно лице. Вдигна ръка, в която държеше метална кутийка, толкова малка, че се побираше на дланта му. – Позволявате ли, вместо да водя записки, да записвам констатациите си на това устройство? Спестява много време. Доктор да иска позволение от пациент! Е, това вече беше нещо различно. Кимнах, а доктор Ръск заговори в машинката си: – След поредица операции през 1942 година в концентрационен лагер „Равенсбрюк“, край Фюрстенберг, Германия, госпожа Бакоска, трийсет и пет годишна жена от европеидната раса, с полско-германски произход, е с редуцирана мускулна функция на левия прасец, с усложнения поради вкарване на чужди тела. 41. Каша 297 Той пъхна рентгеновата ми снимка в металната рамка на визуализатора и светна лампата. Зузана се обърна към мен със зяпнала от учудване уста. Та те имаха визуализатор във всяка манипулационна. У дома имахме само един в цялата болница. На рентгеновата ми снимка се видяха разпръснати чуждите тела в прасеца ми. Колко странно изглеждаха, като се виждаха в такива подробности! Много рентгенови снимки са ми правили, но досега не бях виждала толкова ясен образ. Споменът за операционната зала в „Равенсбрюк“ нахлу в главата ми съвсем картинен и истински. Доктор Гебхарт, доктор Оберхойзер. Започнах да се потя, а докторът пъхна друга снимка във визуализатора. – Тибията е скъсена с шест сантиметра, в резултат на което е развита анталгична походка. Около засегнатия участък се е образувала мрежа от невроми, които са един от източниците на невропатична болка, от която страда госпожа Бакоска. Да се приложи следният план на лечение: процедури за премахване на чуждите тела и невромите, за да се увеличи притокът на кръв и да се облекчи болката, както и реконструктивна пластична хирургия. Препоръчва се ортопедична протеза, болкоуспокояващи според необходимостта и рутинна постоперативна оценка на психичното състояние. Когато доктор Ръск натисна копчето на записващото устройство, аз вече се задушавах. Дали виждаше? – Имате ли въпроси, госпожо Бакоска? – След операцията ще изпитвам ли болка? – Трудно е да се каже с абсолютна сигурност. Възможно е да има някаква остатъчна болка, но ще е значително облекчена. А и походката ви ще се подобри съществено. – Нямам други въпроси докторе, благодаря. Слязох от кушетката, вече нямах търпение да се измъкна от тази стая и рентгеновите снимки, провесени там. – Ще ви насрочим и постоперативна консултация при психиатър, но по-късно. – Не съм луда, докторе. – Това е стандартна процедура. На девиците от Хирошима им се отрази добре – каза докторът и помогна на Зузана да се качи на кушетката. – Чудесно, значи. Ще пренощувате тук и утре сутринта започваме. Може да почакате тук или да слезете до рецепцията да се регистрирате. – Утре ли ще бъде операцията? – попитах аз. – Колкото по-рано започнем, толкова по-скоро ще приключим с процеса на реанимация. Процес на реанимация ли? В главата ми изплува споменът за реанимационната зала в лечебницата. Нима бих могла да преживея това отново? Доктор Ръск се зае с прегледа на Зузана, а аз излязох от стаята, обзета от паника, която бушуваше из цялото ми тяло. Дали операцията ще е болезнена? Дали пак ще лежа в гипс дни наред? Преоблякох се в своите дрехи, тръгнах през лабиринта от коридори и изскочих през вълшебните стъклени порти. Никаква операция! Предпочитам да си остана с анталгичната си походка, много благодаря. |