Люляковите момичета

76

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета
– Аспирин ли ти трябва? – попита той.
– Да, имам ужасно главоболие.
Щом онзи с кафявата риза отмина, господин Зауфани ме отведе до вратата. Завъртя топката на бравата, отвори и ме въведе вътре, като че ли това беше съвсем обичайно.
Слязох по стълбите, почуках с юмрук по грубата дъсчена врата и застанах под голата крушка. Побиха ме ледени тръпки. Може би щеше да е по-добре да кажа на Петрик, че това е последната ми задача.
– Кой е – попита женски глас.
– Ивона – отвърнах.
Вратата се отвори.
– Ох, дете ми пращат – каза жената, скрита в сенките.
Влязох, а тя затвори вратата зад гърба ми.
Как така дете? Та аз бях на осемнайсет, а и често ми казваха, че изглеждам по-голяма.
– Дойдох за аспирина, разполагам само с пет минути.
Жената дълго се взира в мен, както човек гледа последната останала риба на сергията, после влезе в една от съседните стаи. Пристъпих навътре в избата. Беше два пъти по- голяма от цялото ни жилище, прозорците бяха покрити с черна хартия, та беше съвсем тъмно. Миризмата на плесен и мръсни чорапи беше доста силна, но помещението беше обзаведено добре: с дълъг диван, кухненска маса и столове, над масата висеше лампа с абажур в яркосиньо и червено, а до далечната стена имаше мивка. От кранчето се проточваха сребристи капки и пльосваха в мивката, а отгоре се чуваше стърженето на столове по пода. Къде ли беше изчезнала тази жена?
Тя се върна след малко, в ръката си държеше дебело пакетче. Пъхнах го в чантата си и погледнах часовника. Бях приключила за по-малко от минута, при това с моткането на госпожа Бавностъпкова. И тогава забелязах момичето на дивана. Седеше сгушено в сенките, с наведена глава.
– Кое е това момиче?
– Не е твоя работа. Трябва да тръгваш.
Приближих се.
– Какво сте ѝ направили?
– Нищо, разбира се. Ана ще отиде да живее при едно семейство на католици.
Родителите ѝ мислят, че там ще е в безопасност.
– И ще ходи облечена така, сериозно ли?
Момичето носеше тъмно палто, домашно плетен пуловер, черни ботуши, черни чорапи, косата ѝ беше прибрана и увита като в тюрбан в черно-червен пепитен шал, завързан на възел на върха. Аз, естествено, бях експерт по облеклото на момичетата католички, нали самата аз бях такава, а и благодарение на майка винаги бях първа за неделната служба в църквата. Това момиче нямаше да стигне далече с тези дрехи.
– Никое момиче католичка не би се облякло така – казах и тръгнах да си ходя.
– Имаш ли още минутка да ѝ кажеш какво да облече? – попита жената.
– Ами не знам... – започнах.
Нима тази жена можеше да бъде дружелюбна, когато искаше нещо от мен? Та аз си имах свои проблеми, имах да нося секретна пратка по улиците.
– Това би означавало много за нея – додаде жената. – Съвсем сама е.
– Да, предполагам – съгласих се аз.
Пристъпих към момичето и седнах на дивана до нея.

8. Каша
77
– Аз съм Каша. – Хванах ръката ѝ, а дланта ѝ беше по-студена и от моята. – Ана, какво прекрасно име. Знаеш ли, то означава „обичана от Бога“ ?
– Хана. Истинското ми име е Хана – каза момичето, без дори да вдигне очи към мен.
– Ако ще живееш при католици, трябва първо да махнеш този шал.
Хана се поколеба, погледна ме, очите ѝ преливаха от гняв. Едва се сдържах да не стана и да не хукна нагоре по стълбите, и да я зарежа.
Явно ѝ трябваше известно време, но в крайна сметка развърза шала, размота го и гъстата черна коса се разсипа по раменете ѝ.
– Добре. Освен това не бива да носиш черни чорапи и черни ботуши. Ето, ще ги разменим. Момичето не помръдна.
– Това не мога да направя.
– Но, Хана...
– Имаш още три минути – обади се жената, беше застанала до вратата.
– Трябва да побързаш.
– Не, размислих – каза Хана.
Изправих се и си пригладих полата.
– Добре тогава, аз тръгвам.
– Приятелят ми казва, че за него ще съм мъртва, ако го направя.
Седнах пак до нея. Ех, тези момчета, толкова проблеми създават!
– Приятелят ти ли ? Та той ли е най-важен ?
– Той, така или иначе, вече ме мрази. Казва, че изоставям родителите си.
– Родителите ти искат това. А и приятелят ти ще разбере, че така е най-добре.
Жената се приближи към нас.
– Приключвайте вече, хайде.
– Отвеждат само мъжете. Ако си остана вкъщи, може би ще е по-добре.
– Да живееш при друго семейство е по-добре, отколкото да те пратят да работиш някъде. Направи както е предвидено по план и ще можеш да им носиш храна...
– Невъзможно е.
– Много хора правят така. Горе главата! Засега това е най-важно. Очите ти не трябва да издават мъката ти. Есесовците само това чакат да видят.
Тя избърса лицето си и се поизправи. Това все пак беше добро начало. Хубаво момиче беше, имаше лунички, нежно посипани по носа.
– Вземи моите обувки, хайде, бързо.
– Две минути – обади се жената от вратата.
– О, не, не мога – каза Хана.
– Налага се. Тези ботуши веднага ще те издадат. Хайде, ще си ги сменим.
Ами ако спрат мен? Е, аз имах легални документи, пък и каквото и да станеше, татко щеше да помогне. Хана изхлузи черните си високи боти и обу моите бели половинки.
Аз се намъкнах в нейните. Е, съвсем малко ми стискаха.
– Готово. Сега се обърни. – Набързо, доколкото можех, сплетох буйната ѝ тъмна коса на дебела плитка. – Неомъжените момичета католички носят косата си на една плитка.
Знаеш ли „Отче наш“.
Кимна.
– Хубаво. Научи и полския национален химн. Най-често за него питат сега. И помни!
Ако някой ти предложи водка, не я пиеш на малки глътки, или я гълташ наведнъж, или изобщо не я пипваш.
– Време е – каза жената.

78

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: