Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Независимо че аптеката му беше в гетото, нямаше забрана християни да купуват от пан Зет. Там пазаруваха всякакви хора, дори и есесовците, понеже аптекарят и собственик, познат на всички като пан Зет, всъщност беше лекар, който успяваше да зарежда всякакви лекарства, нищо че беше война. – Можеш ли да отидеш там утре точно в два? – Някога да съм закъснявала? – Тогава се сменя караулът, така че ще разполагаш точно с пет минути и през това време няма да има никакви пазачи, които да те спрат. Във всеки случай избягвай доколкото можеш черните ризи. Сложили са допълнителни патрули. – Ясно – казах и се усмихнах, въпреки че всичката кръв във вените ми се беше смразила. Нещо ме сви под лъжичката, вътрешният ми глас се опита да ме предупреди да не бързам да приемам задачата, но аз го пренебрегнах. – Влез вътре и тръгни направо към вратата в дъното – продължи Петрик. – Тази към мазето ли? – Да. Слез по стълбите. – Петрик хвана ръката ми и ме погледна в очите. – След като направиш връзка, можеш да останеш само пет минути и нито секунда повече. Трябва да приемеш много важна пратка, Каша, разбираш ли? Кимнах. С много усилия запазих тона на гласа си спокоен. – Има ли нещо, което може да гръмне? – Не, но на излизане не говори с никого. Върни се в киното за смяната си, както обикновено. Версията ти за прикритие е, че си отишла да купиш аспирин. Колко сериозен беше Петрик, докато ми обясняваше... версия за прикритие! Та това беше истинска мисия и макар да ми трепереха ръцете, щях да я изпълня безпогрешно. Пет минути си бяха цяла вечност, ако задачата ти е само да вземеш някакви неща. В онази нощ почти не спах, през главата ми се нижеше безкрайна върволица от неща, които можеше да се объркат. Гетото. Всеки можеше да бъде арестуван, дори само за това, че се е оказал на неподходящото място. Всеки ден чувахме за съседи и приятели, отведени в щабквартирата на Гестапо, „Под часовника“, в безобидната на вид административна сграда, с килии в мазето, или в още по-страшния замък на Люблин, където разстрелваха затворниците на двора. Следобед на следващия ден тръгнах към аптеката на пан Зет с разтреперани крака. Денят беше мрачен, вятърът разбутваше тежките сиви облаци по небето. Не трябваше да се страхувам. Точно това можеше да ми довлече неприятности. Нацистите подушват страха отдалече. Бях стигнала до половината на пътя към Гроздката порта, официалния вход на гетото, когато видях нещо, което ме закова на място. Беше майка – излизаше от Deutche Haus 34 , ресторанта, в който се хранеха всички германци в града, същия онзи ресторант с огромната табела над входа: „FUR POLEN VERBOTTEN!“ 35 . Есесовците особено много харесваха това място, защото бяха сигурни, че храната е безопасна и почти безплатна, а и не им се налагаше да седят до някой поляк. Носеха се слухове, че вътре е ужасно задимено, а порциите са толкова големи, че често остават недоядени, но никой от познатите ми не беше влизал вътре, или поне така си мислех. А може би не беше излязъл жив, та да разкаже. Нали такива бяха правилата. Забранено за поляци. Само преди 34 Германски дом (нем.). 35 Забранено за поляци! (нем.). 8. Каша 73 седмица нашият зарзаватчия беше заловен в кухнята, докато доставял картофи, и го арестуваха. Така и не се върна. Такива арести се случваха все по-често. Същата сутрин бях прочела в нелегалния вестник на Зузана, че само за три месеца от началото на войната около петдесет хиляди полски граждани са били арестувани и избити, около седем хиляди от тях – евреи. Пове- чето бяха видни личности – адвокати, професори, религиозни водачи, всеки, който нарушава правилата или се противопоставя на окупаторите. Нацистите смятаха Католи- ческата църква за опасен враг и затова имаше дълъг списък на арестувани свещеници. Отделни граждани също често бяха обвинявани несправедливо в разни престъпления и изпращани надалече или екзекутирани по площадите, а изстрелите ни будеха нощем. Затова, след като видях майка да излиза от Deutche Haus, стиснала до гърдите си пакетче, горе-долу колкото хлебче, трябваше непременно да разбера какво е правила там. Беше по обед, улиците гъмжаха от хора, навели глави срещу вятъра. Майка вървеше срещу мен, в противоположната посока, към къщи. Проправих си път сред тълпата към нея. „Майко!“, извиках. Тя се обърна и щом ме видя, физиономията ѝ мигом замръзна, като че призрак я беше погалил с ледените си длани. – Каша, не си ли в киното? Ще ти донеса сандвича по-късно. – Днес поех късната смяна. Продавах билети на касата на киното, откакто Зузана започна работа като лекар и ми завеща работното си място там. Отстъпихме встрани, за да не се слеем с опашката за дажби вода, която се виеше чак до другата пресечка. – В Deutche Haus ли си била? Та там не пускат поляци. – Смятат ме за германка. Само като си я представих в онова място, ми призля. Вярно беше това за цигарите, усещах миризмата им по нея. – Как можа? – Не се гневи, Каша. Отбих се само за... И двете трябваше да слезем от тротоара, за да направим път на двойка наперени германци, излезли на разходка – такива бяха правилата. – За какво? Тя стисна пакетчето и от него се разнесе аромат, тъмен и екзотичен, на палми и на напечената от слънцето далечна Бразилия. Кафе. – Можеш да ми кажеш, мамо. – Поех си дълбоко въздух, за да разсея паниката. – Нов парфюм ли е това? Тя отстъпи крачка назад, качи се на тротоара и забърза. – Остави, Каша. Вече бях видяла новите копринени чорапи на дъното на чекмеджето ѝ, пъхнати под сгънатите ризи, безжизнени като захвърлена змийска кожа. Изведнъж осъзнах каква е работата и ми се зави свят. – Не можеш да оставиш нещата така. Трябва да се изповядаш. Тя отново се спря, притегли ме към себе си и каза, снижила глас: – „Благослови ме отче, защото пих кафе с есесовец“, това ли искаш да кажа? Ленарт е... Засмях се. – Ленарт ли? Името „Ленарт“ значи „смел“, майко. Ленарт Смелия уби нашата Псина, и то с лопата. |