Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета През облаците се процедиха слънчеви лъчи и едно малко черно петънце на бузата ѝ улови светлината и проблесна. Въглен. – Рисувала си ги! Вдишай дълбоко... Тя ме придърпа към себе си. – По-тихо, Каша. Харесват работата ми, а и така съм по-близо. – Опасно е. – Да не мислиш, че много ми харесва. Всичко е заради баща ти. Досега да са го застреляли. – Ако имах съпруг като татко, по-скоро бих умряла, отколкото да му изневеря. Майка продължи по пътя си, промушваше се сред тълпата. Тръгнах след нея, отвсякъде ме блъскаха хора, забързани в различни посоки. – Не би могла да разбереш – каза тя. Дръпнах ръкава на палтото ѝ, но тя избута ръката ми. – Наричат го оскверняване на расата, майко. Полякиня и германец. Заедно. Тя се обърна, погледна ме в очите. – Може ли малко по-тихо? Какво ти става? Дъхът и миришеше на кафе и „Ангелски крила“ 36 Дори нямах сили да заплача, Как може да е толкова безразсъдна? – Всички ще ни приберат, татко също. – Отивай на работа – каза тя, а от очите ѝ струеше гняв. Тя забърза да пресече улицата и една скъпа открита кола замалко не я блъсна, пътниците – мъж и жена – ѝ креснаха нещо на немски, докато клаксонът пищеше. Тя стигна до тротоара и се обърна. Дали ѝ беше домъчняло, че така ми се ядоса? – Ще ти донеса сандвича в киното – извика тя към мен с ръка като фуния на устата. – Ще намина по-рано да ти го оставя. Като не получи отговор, тя притисна кафето към гърдите си и продължи по пътя си, докато тълпата я погълна. Стоях там и треперех. На кого можех да кажа? На татко, не. Той би убил Ленарт Смелия и щяха да разстрелят всички ни. Обърнах се назад към Deutche Haus и видях Ленарт да слиза по стълбите с трима други. Човъркаше зъбите си с клечка. Как може майка да се среща с такъв човек? Насочих мислите си отново към моята мисия. Какво беше мотото на девическата ни херцерска организация? „Внимавай!“ Трябваше да се съсредоточа, за да изпълня безпогрешно мисията на Петрик. По-късно щях да кажа на Зузана. Тя можеше да помогне на майка да си върне здравия разум. Продължих към гетото, минах през Гроздката порта и изминах разстоянието до аптеката на Зауфани за невероятно кратко време. Дотук беше лесно. Милиони пъти съм ходила там с Надя, но този път, докато слизах по паважа, не можех да се отърся от усещането, че влизам в Дантевия ад. Старият град преди беше най-оживеният търговски квартал в Люблин, с Надя винаги много се веселяхме, когато за Ханука отивахме да се черпим с топли и поръсени с пудра захар понички или да разглеждаме магазините и сергиите, отрупани с картофи и репи. Тогава по улиците играеха деца на групички, търговците, с черните си шапки и габардинените мантии с широки ръкави, разговаряха с клиентите пред магазините си и 36 Сладки, познати още като „фаворки“ или „крушчики“. 8. Каша 75 държаха вратите широко отворени, за да се вижда стоката им: обувки и пантофи, гребла и вили, клетки с кокошки и патици. В това далечно време огромната синагога „Хевра Носим“ на улица „Лубартовска“ гъмжеше от мъже с черно-бели молитвени шалове на раменете, които влизаха и излизаха. Често виждахме щмъжете на излизане от банята, запътили се към домовете си, а горещият въздух, който лъхаше от тях, се усещаше чак до отсрещния тротоар. Но сега, откакто дойдоха германците, всяко минаване през гетото навяваше тъжни, ужасни мисли. Замъкът на Люблин, кой то се издигаше над Стария град, беше реквизиран от нацистите и превърнат в техен главен затвор, и сега, надвиснал над квартала, като че надничаше из витите калдъръмени улички, по които вече не се тълпяха купувачи и не играеха деца. Нацистите бяха отвели повечето млади мъже на някакъв строителен обект да разчистват някаква площ, на която казваха, че ще строят нов трудов лагер, „Майданек“, в околностите на Люблин, на юг от града. Затова на повечето дюкяни бяха сложили капаците, а няколкото дребни търговци, които все пак работеха, не предлагаха кой знае какво. Тук-там се виждаха патрулиращи есесовци, а младите момчета, които все още не бяха изпратени да работят, се събираха на групички и с угрижени лица обсъждаха нещо. Видях няколко жени, скупчени над тава с остатъци от месо, и едно момченце, което продаваше ленти за ръка, всички с щамповани давидови звезди. Прозорците на синагогата бяха заковани с дъски, а на вратата имаше надписи на немски. Банята беше притихнала и от вратите ѝ вече не бълваше топла пара. Зарадвах се, когато стигнах до аптеката. Тя беше едно от малкото отворени магазинчета и в онзи следобед там беше доста оживено. Носеше се слух, че господин Зауфани подкупва всеки нацист, до когото може да се добере, за да не му спират работата, а и той беше единственият собственик на магазин в гетото, който не беше евреин. Надзърнах предпазливо през дебелото стъкло на витрината, а по масите вътре седяха мъже с черни шапки, залисани в играта си на шах. Пан Зет стоеше зад аптекарския щанд и обслужваше някаква двойка, които търсеха лекарство. Завъртях гладката кристална топка на бравата. Вратата се отвори с проскърцване и някои от мъжете вдигнаха глави от дъските. Проследиха ме с поглед, докато се промъквах към дъното, някои ме гледаха доста озадачено. Въпреки че познавах бегло господин Зауфани от нашата църква, той не ме разпозна, когато влязох. Докато се промъквах между масите, долавях части от разговорите им – повечето на идиш, само някои на полски. Щом стигнах до вратата в дъното, хванах топката, завъртях я, но не поддаде. Нима беше заключена? Опитах още веднъж, но дланта ми се хлъзна по метала. Отново не успях. Дали не трябваше да се откажа от мисията? Извъртях глава и потърсих погледа на господин Зауфани. Той се извини на клиентите си и тръгна към мен. Точно в този момент един нацист с кафява риза – униформата на СА – сви длани, като че държеше бинокъл, опря ги на стъклото и заоглежда помещението. Той спря поглед върху мен! Дори някои от мъжете по масите забелязаха и се поизправиха в столовете си, като внимателно следяха какво се случва. Повтарях си наум клетвата: Да служа Изтегляне 2.11 Mb. Сподели с приятели:
|