Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Огледах с възхищение творението си. На масата имаше една бяла Библия. – Хубава Библия – подадох ѝ я. – Но гледай гръбчето поне малко да се пречупи. Да личи, че е отваряна често. И в църквата да коленичиш ето така, на дясно коляно. И да се прекръстваш – показах ѝ как – така. Не, с дясната ръка. Да, просто гледай как правят другите. И не дъвчи нафората. Остави я да се стопи в устата ти. Тя пое ръката ми. – Ще трябва ли да ям свинско? – Кажи просто, че ти прилошава от него и не можеш дори да го гледаш... – Благодаря ти – каза Хана. – Но аз нямам какво да ти дам. – Ивона, моля те – каза жената. – Не се тревожи. И най-важното, не показвай, че се вълнуваш. Говориш полски достатъчно добре. Последно – свалих верижката с кръстчето от врата си и я закопчах на нейния. Момичето заби поглед в пазвата си. – Знам, че ще ти е трудно да носиш това, но всяко момиче католичка има такова. Петрик щеше да разбере. На вратата се спрях и се обърнах. Хана изглеждаше като обикновено момиче, което отива на неделна служба в католическа църква. – Минаха повече от пет минути – каза жената. – Дали не е по-добре да почакаш да мръкне? – Ще се оправя – казах. Петрик щеше да ме чака. Качих се по стълбите, минах през аптеката и излязох на улицата. Чистият въздух навън приятно ме освежи, чувствах се добре, бях свършила добра работа. Докато вървях към киното, си мислех, че това наистина щеше да е последната ми задача, поне за известно време. Погледнах часовника, подранявах за смяната си. Шефът ми щеше да се зарадва. Исках само да се добера до там безпроблемно, а ако имах нужда от помощ, Петрик щеше да ме чака там. Напредвах бързо, но още преди да изляза от Стария град, усетих, че някой ме следи. Наведох се да стегна връзките на ботите на Хана, хартиеното пакетче изшумоля в чантата ми, хвърлих крадешком поглед назад. Беше онзи с кафявата риза, който ме беше засякъл в аптеката на господин Зауфани: беше се спрял да разпръсне някаква групичка младежи. Дали ме е видял, че влизам в мазето? Разсеях лошите мисли и продължих по пътя си, като почти тичах. Стигнах до киното пет минути преди започването на смяната ми. Заглавието на филма, изписано на маркизата, гласеше: „Вечният евреин“. Откакто нацистите реквизираха киното, всички филми идваха от щабквартирата им в сградата под часовника и вътре не пускаха поляци, но дори и само от името се разбираше, че е нацистка пропаганда. Пред касата вече се трупаше опашка – клиентите, все германци, се редяха, а по лицата им се беше изписало нетърпеливо очакване на запалени зрители. Другата придобивка, която германците ни бяха наложили насила, беше патриотичната музика, която кънтеше от високоговорителите отвън. Безкрайно се въртеше „Песента 8. Каша 79 на Хорст Весел“ 37 , химнът на Нацистката партия (марш, но звучеше по-скоро като погребален заради тромпетите), който отекваше по павирания площад цяла вечер, дори по време на филма. „Вдигнете знамето високо – пееше немският хор. – Стегнете бойните редици! Уверено и безстрашно напред върви СА“ Промъкнах се през вратичката на билетната каса и най-сетне си поех въздух. Стаичката беше малка, като тясна баня, и в нея имаше само малко, закрито с картон прозорче за билети и висок стол. Дали някой ме беше проследил? Включих лампата и опрях ръце на хладната гладка каса, за да се успокоя. Трябваше да си опичам акъла, да подредя парите и да не вдигам засега картона от прозорчето. Къде се губеше майка? Трябваше да е дошла вече със сандвича със сирене, който ми беше обещала. Тъй като беше бивша медицинска сестра, я бяха накарали да работи в болницата в Стария град. Защо закъсняваше точно сега, когато умирах от глад? Мирисът на немските сладкиши ме побъркваше. Понадигнах картона, погледнах навън и какво да видя! Сякаш мълния мина през мен. Нима беше възможно? Онзи с кафявата риза, който ме беше видял в аптеката, се беше наредил на опашката и си бъбреше с две по-възрастни Hausfrauen. Страшно се зарадвах, когато Петрик се шмугна в будката за билети и зае обичайното си място на пода, до краката ми, опрял гръб на стената под прозорчето. Бузите му бяха порозовели и очите му изглеждаха още по-сини. Луиза, малката му сестра, която вървеше по петите му, също се вмъкна вътре, опря гръб на стената, плъзна се надолу и седна до него. Тя беше почти пълната му противоположност: неговите очи бяха много светли, а нейните – съвсем тъмни. Той беше сериозен, а тя постоянно усмихната. Беше вече на петнайсет, а не стигаше и до рамото му. – Как беше разходката до аптеката на Зауфани? Седнах на високия стол и пооправих полата си, та краката ми да се виждат възможно най-добре. – Като цяло добре, с едно малко изключение... Петрик ми хвърли един бърз пронизващ поглед – знак да не говоря за това пред Луиза. – Каша, търся най-яркия си талант, ти как мислиш, кой е? Какво ѝ трябваше точно сега, в такъв напрегнат момент, да задава толкова безсмислен въпрос. Отново дръпнах картона и огледах опашката. Кафявата риза още беше там, този път оживено разговаряше с двама мъже. Дали разпитваше за мен? – Не знам, Луиза – отвърнах. – Сладките, които печеш, са много хубави. – О, това всеки го може. Аз искам да е нещо уникално. Отново погледнах навън. Имаше нещо нередно. „Не ставай параноична!“, казах си, докато сортирах парите и проверявах дали съм изпълнила всички указания: етикетчето с цената на сладкишите – поставено, парите в касата – подредени. Откакто повечето ни зрители бяха германци, ми трябваше още по-строга самодисциплина, иначе при шефа ми щяха да завалят оплаквания дори и за най-малките ми грешки: Зузана също се вмъкна в будката и затвори вратата след себе си. – Каша, защо си толкова пребледняла? – Видя ли войник с кафява риза отвън? Тя метна чантата си в ъгъла. 37 Германски поет и националсоциалистически активист, автор на текста на „Die Fahne hoch“ („Вдигнете знамето високо“), позната още като „Horst-Wessel-Lied“ („Песента на Хорст Весел“). 80 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Това се казва мил поздрав. Досега се мъкнах по селата да лекувам болни... срещу яйца за закуската ти, мила сестричке. Отново отместих картона. Ето го, придвижил се беше още по-напред и вече си говореше с една млада жена. – Мисля, че този ме проследи от аптеката на Зауфани до тук. Тръгвай! Веднага! – Погледнах Петрик. – Ти и Луиза също! Ако ви намерят тук, при мен, ще отведат всички ни. Зузана се изсмя. – В последната сводка, която слушах, не казаха, че аптеката е в списъка на забранените обекти. Макар че напоследък има забрани за какво ли не... Отново огледах опашката. Жената кимна и посочи към будката за билети. Цялата изстинах. – Разпитва за мен – казах. Чувствах се така, сякаш земята се разтваряше под мен и се опитваше да ме погълне. – Казват му, че съм тук. От това, което видях в следващия момент обаче, сърцето ми спря. В другия край на опашката майка си проправяше път към будката, с кошничка в ръка. Зузана дръпна картона от ръката ми. – Ако продължаваш да гледаш така виновно, наистина ще загазиш. Едва дишах. Майко, не идвай, моля те, моля те, обърни се и си тръгни, преди да е станало твърде късно. |