Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 8. Каша 1940-1941 година Едно нещо трябва да стане ясно: участието в нелегалната организация беше изклю- чително важно за социалния живот на младите хора. След като германците ни окупираха и обявиха херцерските организации за престъпни, ние продължихме дейността си тайно, но вече под името Szare Szeregi, „Сивите отряди“. Отчитахме се пред задграничното правителство в Лондон и почти всички момичета от херцерската организация се включиха. Нашата групичка беше единствената ми връзка с външния свят, защото сестра ми Зузана даваше дълги дежурства в линейките на люблинската „Бърза помощ“ и почти не се прибираше у дома. Освен това така по-лесно понасяхме разочарованието, което ни беше донесла германската окупация. В херцерската организация бяхме минали доста сериозни обучения за първа помощ, но в „Сивите отряди“ продължихме да се развиваме в тази посока и посещавахме нелегални медицински курсове. По-големите момичета се бореха рамо до рамо с момчетата или работеха като медицински сестри и шивачки, други ръководеха сиропиталища. Някои дори помагаха в освобождаването на хора от немските затвори, във взривяването на мостове и в кражбите на германски военни планове. Ние, по-младите момичета в моя седемчленен отряд, спасявахме полски книги, за да не ги унищожат немските войници, и водехме тайни учебни занятия. Упражнявахме се също да разшифроваме кодирани съобщения и доставяхме фалшиви документи и бележки. Давахме своята дан в саботажа на нацистите, като размествахме уличните знаци и табели, за да се загубват из града. Нощем се заканвахме на честотата на немските радиоточки по улиците и пускахме полския национален химн. Колкото по-сериозни нарушения ни се разминаваха безнаказано, толкова повече ни се услаждаха, като наркотик. Все пак трябваше да внимаваме, защото немците бяха решили да разположат генералния си щаб в Люблин, но това далеч не беше всичко. Из цяла Полша немските шпиони бяха започнали да разпознават бившите членки на херцерската организация и да ги арестуват. Освен това „лапанките“ се случваха все по-често. Lapanka беше нещо, което държеше майка ми в постоянен страх: неочакван и безогледен лов на глави, извършван от есесовците. Властите вече не чакаха прикритието на нощта. Прибираха жертвите си – полски граждани, случайни – посред бял ден, на най-неочаквани места. Църкви. Гари. Опашки за дажби. Всеки, който е имал нещастието да го хванат, беше пленяван и отвеждан в някой от затворите. Повечето изпращаха в Германия, където ги караха да работят до смърт. Полските деца с арийски черти също не бяха в безопасност. Започнаха да изчезват на големи групи от градовете в цяла Полша. Веднъж цял влак с такива деца беше отвлечен и изпратен нанякъде. Немците застреляли майките, които тичали след влака. Извън градовете, там, където почти нямаше работници, подпалваха цели села. Петрик не говореше за това, но баща му, капитан от Полската армия, беше арестуван и отведен заедно с други негови колеги офицери и Петрик беше останал единственият мъж в къщата. Преди войната всеки, който беше завършил университет, задължително подлежеше на мобилизация като офицер от запаса, затова на немските власти им беше много лесно да елиминират най-образованите, като просто арестуват всички офицери в 8. Каша 71 Полската армия. Добре, че Петрик все още не беше зачислен в армията, когато започна войната. Молех Петрик да ми възлага по-тежки задачи, като на по-големите момичета, но понеже беше командир на нашата група, той можеше да изтъкне всякакви причини да не го прави. – Добре, можеш ли да кажеш, че не се справям с мисиите? – поставих ребром въпроса веднъж, когато Петрик беше у дома. – Нали свърших добра работа, когато трябваше да отида до къщата на Надя? Петрик ми помагаше да измия няколкото четки, които майка не беше заровила. Тя ги криеше под една от дъските на пода, за да може да рисува нощем. Те не бяха обикновени четки, а „Колински“ – за акварелни бои, със самуров косъм. Почистването им беше истинска чест, а майка ми се доверяваше за тази задача. Беше наследила тези стради- вариуси на четките от своята майка и всяка от тях струваше цяло състояние. Имаха си червен памучен калъф, с отделения за всяка една от тях, и всички бяха направени от козина на руски самури, при това само мъжки, а на тегло струваха три пъти по-скъпо от златото. – Нямам задача за теб, Каша – отвърна Петрик, – в момента има затишие. Въпреки че имаше ръце, големи дори за момче, Петрик се отнасяше много нежно с четките. Натапяше всяка в сапунената вода и плъзгаше пръст по металната втулка към тънкото снопче самурови косми. – Ако още един ден прекарам затворена в тази къща, ще полудея. Петрик остави своята четка до моята на кърпата за сушене на чинии. – Знаеш правилата, не си достатъчно голяма още. Чети книги. – Бива ме и за по-сериозни... – Не, Каша. – Борбата срещу тях е най-удовлетворяващото занимание, Петрик. Прати ме някъде. Не е нужно да е на много важна мисия. – Ако те хванат, това, че си красива и млада, няма да те спаси. Разстрелват хубавиците наред с другите. Красива? Аз? Хубавица? – Ако не ми дадеш задача, ще отида да работя за свободния печат. Чух, че търсят разносвачи. – При мен си на по-сигурно. – Прав си. Най-после крачка напред! Петрик обърна лице към мен, изражението му беше ужасно сериозно. – Е, има една задача, сложна е, затова трябва внимателно, ама много внимателно да слушаш. – В гетото ли? – попитах аз. Той кимна. Още тогава ме хвана страх, но не посмях да се издам. Само един уплашен поглед и край с моите задачи. – Трябва да отидеш до аптеката на пан Зет. – И млъкна изведнъж. – Не, размислих. Няма да ходиш там. – Ама кой би се справил по-добре? Преди с Надя често си купувахме сладолед от господин Зауфани. Той идва в нашата църква. |