М о т и в и към присъда от 29. 10. 2012 г. По нохд №4048/2010 г. По описа на софийски градски съд, но 24 състав

Защитата акцентира върху факта, че съгласно експертното заключение, записът бил направляван, спиран и пускан по преценка на оператор. Правел се неумел опит да се напасне разговора между подс. С. и св. П.П.. Органите на досъдебното производство упорито се опитвали да представят, че инициативата за срещата не е на свидетеля П. и на тези, които са зад него, а била на подсъдимите.

Адв. В. твърди още, че в протоколите за изготвени ВДС има добавка на текст. При прослушването на записа от 17 март 2010 година в съдебно заседание на 24 ноември 2010 година съдът изрично бил констатирал това.

Защитата оспорва безпристрастността на назначения от съда експерт, тъй като същият заемал длъжност, за която в БАН трябвало да има най-високото ниво на допуск до работа с класифицирана информация. Това се решавало от органите на МВР и ДАНС, което било достатъчно за наличие на зависимост.

По-нататък адв. В. поддържа тезата, че свидетелят П.П. е ползван в хода на разследването като „служител под прикритие“, което по смисъла на закона е оперативен способ, т. е. включено е в обхвата на специалните разузнавателни средства /СРС/. За такъв способ никога не било давано разрешение.

Включването на следователя П.П. в работата по делото за „С. - 2” е било реализирано при съществени нарушения на закона. П.П. никога не е бил включван чрез случаен подбор, който е задължителен по ЗСВ, да работи по това дело. Резолюцията за включване на П.П. в делото „С.-2” била на бившия шеф на националното следствие, сега завеждащ Отдел 03 на НСлС - А.А.. Нямало обаче разпореждане на Главния прокурор П.П. да работи по делото „С.-2”. Главният прокурор по реда, предвиден в закона, бил командировал този следовател от ССлС в НСлС. Нямало законова възможност командироването да стане за разследване на конкретно дело.

Защитата обръща внимание на случаи, свързани с миналото на св. П., за които по настоящото дело били събрани доказателства. Във връзка с тезата, че той е използван като служител под прикритие, се акцентира, че именно той е човекът, на когото е поставена техниката за подслушване и запис във всичките случаи, в които той участва в разговори с подсъдимите Т.П. и П.С.. Установено било, че преди всеки от тези записи, той е имал среща с оперативни работници от ДАНС и с други лица, които по линия на службите са работили по случая. Преди всяка среща и разговор П.П. обсъждал със служители от службите какво да прави и как да реагира, когато в разговорите се поставял въпроса ще му се дават ли пари.

Горното, според защитата, по абсолютно безспорен начин свидетелствало за наличие на провокация към подкуп, която от гледна точка от практиката на ЕСПЧ е всякога липса на справедлив процес и основание за признаване на нарушаване на Конвенцията по чл. 6, т. 1. Цитира се практика на Европейския съд по правата на човека, който приемал, че е налице нарушение на правото на справедлив процес, като очертавал разликата между използването на легални техники за прикритие при разследване на престъпление и подбуждане към извършването на престъпление. Според ЕСПЧ, подбуждане било налице, когато съответните служби или лица, работещи по техни инструкции, не са се ограничили до пасивно разследване на престъпленията, а са упражнили влияние върху разследваните лица така, че да ги подтикнат да извършват престъпление, което те иначе не биха извършили, като по този начин целят да съберат доказателства и да образуват наказателно производство за това престъпление. Критериите били насочени към това дали престъплението би било извършено и без намесата на властите. Съдът приемал, че има полицейска провокация, когато замесените полицаи не се ограничават до разследване на криминална дейност по един пасивен начин, а за да установят престъплението – да набавят доказателства и започват наказателно преследване, оказват такова влияние срещу субекта, без което той не би извършил деянието. Трябвало да се провери дали има обективни основания да се предполага, че обектът е замесен в криминална дейност или е бил предразположен. За пасивността на разследването се преценявало и като се определи дали полицаите са се присъединили към деянието или са го провокирали да започне. Имало провокация, например в случаите, когато полицаят пръв е поел инициатива и се е свързал с жалбоподателя и е поискал да купи наркотици. Европейският съд изисквал за да се определи дали полицаят не е провокирал дееца. Като изоставяне на пасивното поведение се тълкувало полицаят да поеме инициативата и да се свърже с дееца. В настоящият случай имало категорични доказателства за инициатива у свидетеля П.П.. Нещо повече, той увещавал настойчиво. За наличието на всички тези критерии ЕС приемал, че би следвало съдилищата да следят служебно.

От констатираната по делото зависимост на П.П., от неправомерното му включване в делото „С. 2”, от неправомерното му оборудване с техника за подслушване и видеозаписи, от поведението, което той е имал при записите, категорично според защитата се установявала дейност на „служител под прикритие“ – нещо, за което никога по делото не е искано и никога не е давано разрешение. От показанията на П.П. категорично се установявало, че никога и по никакъв начин той не е говорил и не се е виждал с подс. Н.Ц..

По-нататък адв. В. се спира и на обвинението срещу подс. Н.Ц., изтъквайки, че същият следва да бъде признат за невиновен, дори само на база на това, което представлява обвинителния акт. По делото имало частично прекратяване на наказателното производство по отношение на Ц. за изпълнително деяние „предлагане“ на подкуп, както и за това, че подкупът е осъществен под формата на продължавано престъпление. Обвинението оставало за едно деяние - на 01.04.2010 година в нотариалната кантора на нотариус А. П.. За да е извършител, подс. Ц. трябвало да участва в това изпълнително деяние.

В обстоятелствената част на обвинителния акт за случилото се на 01 април 2010 година нямало нито едно обстоятелство, което да описва даване на пари от Н.Ц. на следователя П.П.. В обстоятелствената част на обвинителния акт за 01.04.2010 година била описана среща на Т.П. с П.П., техен разговор, като се твърди, че Т.П. бил дал 20 000 евро на следователя П.П.. В обстоятелствената част на обвинителния акт нямало нито едно действие на Н.Ц., което да представлява даване на пари в нотариалната кантора на нотариус А. П. така, както е обвинението на Ц.. В обвинителния акт, на лист десети, се твърдяло, че непознат млад мъж е дал на Т.П. запечатан плик. Т.П. го взел, защото очаквал да получи уговорените с Н.Ц. пари. Дори и да се приеме, че в плика е имало пари, въобще не се сочело, че ги дава Н.Ц.. В обстоятелствената част на обвинителния акт фигурирало само предположение на Т.П., че това са пари от Н.Ц..

За помагач по случая с даването бил определен подс. С.. В обвинителния акт за помагаческата му дейност били инкриминирани действия в периода от 12-ти до 26-ти март 2010 година. За този период от 12-ти до 26-ти март Н.Ц. и Т.П. имали в хода на досъдебното производство обвинение за предлагане на подкуп, но прокуратурата била прекратила делото в тази насока, тъй като нямало доказателства. По силата на елементарната логика, според адв. В., нямало към какво П.С. да е помагач между 12-ти и 26-ти март 2010 година, при положение, че самата прокуратура приемала, че в този период подсъдимите Н.Ц. и Т.П. не са извършили нищо противоправно. По силата на фактите от обвинителния акт не можело П.С. да бъде помагач - нито за Ц., нито за Т.П..

По-нататък в пледоарията си адв. В. анализира хронологията на фактите, изложени в обвинителния акт. Посочва, че в показанията си св. П.П. говорел, че около 8-ми март е търсен от С., че се видели на 12-ти март ранния следобед, че С. му казал „При теб има едно дело на Ц.”, П. потвърдил, а С. му бил казал „Той върви с няколко милиона в С., иска да се оправя, ако искаш казвай”. Подс. С. също говорел за този случай, обяснявайки, че бил потърсен от П.П.. После двамата пак се били виждали в „К.“ и П.П. обяснил, че от него зависи как ще върви разследването срещу Ц.. Подс. С. се бил обадил на подс. П. и му казал, че трябва да се видят с негов колега. Видели са вечерта при общи приятели. П.С. обяснил, че П.П. е следовател от Националното следствие, че търси контакт във връзка с разследване срещу Ц., че не знае подробности, но на другия ден П.П. щял да ги даде. С. заявил, че няма нищо общо с подобни разговори, че иска само да запознае двамата.

Защитникът поддържа, че това, което казва свидетелят П. пред съда не е истината и това можело да се установи, ако се анализира останалия доказателствен материал по делото. Поставя се въпроса защо св. П. не бил уведомил никого в продължение на четири дни, че му се предлага подкуп. Във връзка с това чия е била инициативата за срещата особено съществен бил записът на разговор от 17 март със СРС, в който С. казвал на П.: „Кажи за какво искаш да говорим, защото имам след малко среща, ще дойде друг човек”. Свидетелят П. бил човекът, който казвал, че имат поне 15 минути да разговарят, докато С. искал да се разберат бързо. Свидетелят П. е човекът, който казвал: „Не може да е толкова набързо, защото трябва да говорим”. Според защитата, яснота за предстоящия разговор, за неговото съдържание и продължителност, имал не подс. С., а свидетелят П.П.. П.П. бил този, който повдигал въпрос пред С. - „Дай да видим какво правим с тоя Ц.”. Отговорът на С. бил – „Аз не знам“. П. му казвал – „Трябва да кажат какво искат, каква схема и т. н.“. Свидетелят П. още тук започвал да говори, че е добре на някакъв етап да се види лично с Ц.. Инициативата произтичала от св. П.П.. П. си служел с лъжи, за да създаде представа, че това, с което се занимава, е нещо много сериозно и че Ц. трябва да се притеснява. Съдържанието на разговора от 17-ти март свидетелствало, че няма как на 12-ти март подс. С. да е човекът, който да поставя някакви въпроси, свързани с делото „С. 2”, още повече от името на подс. Ц.. П.С. въобще не е бил наясно дали Ц. знае, че има такова дело. П.С., който трябвало да е пратеник, не знаел за какво дело става въпрос при П.П..

В разговора от 18-ти март, проведен в Гранд-хотел „С.“, Т.П. казвал на П., че С. му е казал за какво става въпрос, че Т.П. не е говорил с никой за дела, включително и за делото, което разследва П. и че в края на краищата Т.П. иска да чуе от П.П. за какво дело става въпрос. Св. П. бил човекът, който поставя въпроса за пари и формулирал сума.

На 23 март 2010 година в сградата на съда имало запис на разговор между С. и П.П.. С. искал от П.П. да се занимава лично с Т.П. и той да няма нищо общо с това, което двамата си говорят. От този разговор ставало ясно, че след като П.П. е дал информация за делото, внесъл е яснота за сумата, която иска, за да работи, както той се изразява, не се знае дали въобще някаква информация е достигнала до Ц. един път и втори път – въобще какъв е неговият отговор.

По-нататък се стигало до срещата на 26 март 2010 година в разговор на улицата и в кафене на бул. „В.” между Т.П. и свидетеля П.П.. Т.П. твърдял, че бил предал казаното от П., твърдял, че било казано на Ц., но в същото време заявявал, че няма никакъв отговор от Ц. за каквото и да е било, свързано със случая. И в този разговор, според защитата, нямало нищо, което да изразява каквато и да е воля във връзка с някакъв подкуп от страна на подс. Н.Ц..

На 30-и март имало СРС за разговор между Т.П. и П.П. в кафене. На този разговор за пореден път Т.П. заявявал на П., че няма никакъв отговор от страна на Ц. дали иска да се занимава с предложението на П.П. за подкуп. Не знаел какво е решението на Ц.. На този разговор ставало ясно, че П.П. започва да настоява в съкратени срокове да му се предаде исканата от него сума, започвали отново разговори каква да е тази сума и се определял срок. Отново от това, което говорел Т.П., ставало ясно, че това, което иска П. няма гаранции да е стигнало до знанието на Ц. и със сигурност няма никакъв отговор от негова страна. Тук ставало въпрос и за болничния лист, от който според прокуратурата се установявало наличието на контакт между Т.П. и Н.Ц..

Защитата обръща внимание, че е представила отрязък от призовката, която е оставена на вратата на жилището на Н.Ц.. Това се потвърдило и от показанията на призовкаря на НСлС - Б.Н., разпитан по делото като свидетел. Събрани били и доказателства за действителната причина за неявяването на Ц. на разпит в НСлС. Нямало нито един телефонен разговор, нито едно видеонаблюдение, нито едно проследяване, което да установява, че подс. Ц. осъществява някакъв контакт с подс. Т.П. и на базата на това, което му казва Т.П., влиза в болница. Имало един-единствен човек, който се е виждал и с Н.Ц., и с Т.П.. Това бил свидетелят Д. Д.. Нямало нито едно СРС, което да установява, че този човек предава нещо на Н.Ц. или обратното – предава нещо на Т.П..

По отношение случилото се на 01 април 2010 година защитата акцентира, че на тази дата сутринта подс. Ц. не е бил в болница, а си е бил в къщи. От филми на МВР по задържането се виждало, че Ц. отива по обяд във ВМА и че именно там той е задържан. От всички СРС, които са експлоатирани по отношение на Т.П. и на Н.Ц., нямало данни за среща между тях

Според адв. В., външният вид и номерацията на иззетите банкноти опровергавал това, което Т.П. е говорил – че са събрани от три места. Нямало запис, нямало констатация, че някакъв човек е минал през подс. Ц. и след това се е озовал с парите при Т.П..

На срещата между Т.П. и следователя П. в кантората на А. П. на първи април не се виждало Т.П. да дава на П.П. пари. Виждало се да му дава плик, за който няма данни да е отварян на място. След като П.П. взимал този плик, последният изчезвал от камерата, а след това с него П.П. излизал от нотариалната кантора. После следвало задържането на Т.П.. От това, което се установявало от видеоматериала се виждало, че Т.П. и П.П. държат този плик с голи ръце. От изготвената експертиза се установявало, че по изследвания плик няма следи от Т.П.. Единствените следи, които са открити, били оставени от свидетеля П.П. и водещия разследването следовател -К.. Следата от св. П. била отвътре, поради което нямало как да е оставена при вземането на плика в нотариалната кантора.

Защитникът оспорва съставения протокол за доброволно предаване от 01.04.2010 г. Същият бил съставен в отсъствие на свидетели. Само на една от неговите страници имало подписи на предалия и на приелия. Този протокол в разрез изискванията на НПК не съдържал никакво указание за часа на предаване на парите. Адв. В. обръща внимание върху факта, че св. П. прибирал парите в джоба си, като излизал от нотариалната кантора, откъдето отивал в ДАНС. Едва след това П. предавал плик с пари на разследващия орган. До момента, когато тези пари се описвали и се предавали на водещия разследването, нямало нито едно доказателство или доказателствено средство, което да установява, че това, което Т.П. дава, което след това П.П. взима, с което излиза от кантората, с което ходи в ДАНС, до появата му при следователя К., са именно пари.

Защитата излага теза, че подс. Н.Ц. изобщо не е имал интерес някой да прикрива каквото и да е било във връзка с обществената поръчка за „С. 2” и воденото от св. П. наказателно производство. Подс. Ц. изобщо не се бил занимавал с въпросния договор. В хода на наказателното производство бил разпитван само като свидетел.

Защитникът на подс. С. - адв. А. акцентира в изложението си върху два аспекта - единият, свързан със СРС и ВДС към тях и вторият - с показанията на свидетеля П.П. и доколко действията му са провокация към подкуп и дали е действал като агент под прикритие.

Обръща се внимание върху разпореждането по чл. 18 ЗСРС, касаещо следователя П. от 16-ти март, което било поискано от прокурор Р. В.. В мотивите било посочено, че свидетелят П. е обещал подкуп на длъжностно лице от органите на съдебната власт. Ставало ясно, че П. е този, който обещава подкупа, а не този, на който му се обещава такъв. В конкретния случай обаче, не съществувало мотивирано искане.

Във връзка с декларациите по чл. 12 от ЗСРС, подписани от св. П., се поддържа, че от разпита на свидетеля П. е станало ясно, че по никакъв начин не е бил застрашен нито живота, нито здравето му, нито това на неговите близки. Налице, според защитата, е заобикаляне на закона.

Адв. А. поддържа и становище, че СРС по отношение на подс. С. са негодни. Твърди се, че в нарушение на закона разрешенията за прилагане на СРС по отношение и на тримата подсъдими не са дадени от компетентните за това председатели на съдилища. Отправените искания не отговаряли на изискванията за мотивираност. Следвало да се посочат и причините, поради които необходимите данни не могат да бъдат събрани с другите способи.

Дадените разрешения за използване на СРС били получени, съгласно исканията, от две места – съдилищата в П. и Б., но не ставало ясно защо. Обръща се внимание на факта, че разрешенията били изготвени от зам. градския прокурор - Р. В.. Ръкописните текстове били написани от едно и също лице със сходно черно мастило, като пишещият прибор вероятно бил един и същ. Налице било едно допълнително нанасяне на дати и други неща, важни за законосъобразността на разузнавателните средства. Налице било грубо погазване на закона. Отсъствал и последващият съдебен контрол върху приложението на СРС.

Няколко неща, според адв. А., били направили впечатление при гледане и слушане на изготвените записи в съдебната зала. В записите добре се чувало за какво става дума, противно на направените отбелязвания. Имало разменени реплики. Най-фрапираща била липсата на тайм-код във видеонаблюдението, осъществено от свидетеля П.. От представеното допълнително експертно заключение ставало ясно, че има оператор, който пуска и спира записа по своя преценка. Очевидно било, че това манипулиране на информацията, както и премахването на тази информация, орязването на част от материала, с което е свързано разминаването между звук и картина, показвали, че файловете са манипулирани.

Защитникът адв. А. се спира в пледоарията си и на разпитите на свидетеля П.П. и действията му по делото. Поведението му, според него, съвпадало изцяло с изискванията за поведение, насочено към провокация и подкуп. Още при първоначалното разглеждане на мерките за неотклонение през април 2010 година съдът бил отбелязал активно поведение от страна на свидетеля П.. Впоследствие, други съдебни състави отбелязали, че действията му представляват провокация. Защитата поддържа становище, че свидетелят П. е осъществил провокация. Съгласно дълготрайната практика на Европейския съд, общественият интерес не може да оправдае употребата на доказателства, придобити чрез полицейска провокация, защото това би лишило обвиняемия от справедлив процес. Съдът изрично отличавал законната употреба на СРС от полицейската провокация, която крие в себе си СРС. Критериите за разграничението били дали престъплението би било извършено, без намесата на властите. Дефиницията за провокация, дадена от ЕСПЧ, била следната: има полицейска провокация, когато замесените полицаи не се ограничават до разследване на криминална дейност по един пасивен начин, а оказват такова влияние върху субекта, без което той не би извършил деянието. Като изоставяне на пасивното поведение се тълкувало например: полицаят да поеме инициативата и да се свърже с обвиняемия, да инициира срещи с него, да повтори предложение за незаконно действие въпреки, че веднъж е получил отказ. В настоящия случай имало достатъчно данни, от които да се стигне до извод, че св. П. с действията си е провокирал деянията да започнат. Той не се ограничавал само с обещанията. Направил повторно предложение, а след това дори заплашвал. Поставил срок за плащане. Свидетелят П. ставал припрян, настойчив, защото казвал: „Ами да ги дава, да ги дава утре, че аз в четвъртък на обяд…”.

Очевидна, според защитата, е била липсата на уличаващи фактори. Затова органите се били заели да създават такива, като умишлено се опитат да създават условия и предпоставки за неправомерни действия. Без намесата на П., нямало да има престъпление. Свидетелят П. в разпитите си посочвал как се е виждал със сформирания екип от ДАНС, как са му подготвили реплики, как е задавал въпроси, които са били подготвени предварително.

Защитникът на подс. Т.П. – адвокат К. С., споделя доводите на адв. В. по отношение на СРС и ВДС, изготвени на базата на тяхната експлоатация. Посочва, че исканията и разрешенията за прилагане на СРС са изготвени от прокурор Р. В.. Иска се изготвените ВДС да бъдат изключени от доказателствата по делото. Развиват се доводи, че разпитът на св. П. и образуването на досъдебното производство са извършени, след като е било направено искането до М.а на вътрешните работи за прилагане на СРС. Коментира се личността и миналото на св. П.П.. Поддържа се, че показанията му са неверни. Отново се обръща внимание на начина, по който св. П. бил включен в разследването по делото за „С. – 2”.

Защитникът поддържа още, че св. П. е излъгал относно това колко телефона е ползвал. На 30 март между 15.06 и 15.38 часа, видно от представеното от прокуратурата веществено доказателствено средство /ВДС/, П.П. провеждал разговор по телефона - входящо обаждане. Според справката от мобилния оператор обаче, от телефона на П. не е проведен нито един входящ или изходящ разговор. Това категорично означавало, че свидетелят П. е имал повече от един телефон. В резултат, не можело да се установи чрез справка по мобилния оператор кой е инициаторът на срещата между св. П. и подс. П.С.. На първите проведени срещи подс. П.С. и Т.П. изобщо не знаели за какво дело става дума. И двамата разпитвали П.П. за делото и го питали дали Ц. знае за него.

Адв. С. също, подобно и на другите защитници, се спира и на начина, по който св. П. е бил определен да работи по делото, свързано с подс. Ц.. Обръща внимание на намиращия се по делото документ /разпореждане на МВР/, видно от който св. П.В.П. бил извършил престъпление. Очевидно в този документ не била допусната грешка. Грешка била допусната, като този документ е оставен в делото. Той не е трябвало да остава там. Това, според защитата, бил компроматът, който е използван, за да бъде натискан П.В.П. да съТ.ничи на службите. Очевидно било, че прокуратурата и разследващият орган са държали П.П. в течение с развитието на делото, въпреки че в този случай той не е имал качеството на следовател, а на свидетел. Св. П. си позволявал да разсъждава, да оборва версии, което в никакъв случай не било работа на един свидетел.

Защитникът поддържа, че в периода 30 март - 01 април инициатор на проведените срещи е бил св. П.. За тази цел той многократно „висял” около блока, в който живее подс. С., доста продължително време. След разговори с оперативните работници от ДАНС по въпросния телефон и след посещение на ДАНС, П. започвал да търси С.. Очевидно не били проведен разговори, защото за 2-3 секунди не можело да се проведе разговор, но операторът бил отчел тези обаждания.

Според защитника, справката от мобилния оператор е любопитна и от гледна точка на това какво се е случило след напускането от св. П.П. на кантората на нот. А. П.. Веднага след срещата с Т.П., фиксирана като час, П.П. ***. В 12:42:49 часа провеждал телефонен разговор с Б.Н., намирайки се на клетка „П.С.” № **. В 12.52 часа, намирайки се на „Х.” - бул. „Ч. В.” № *****, свидетелят П. разговарял с оперативен работник от ДАНС. В 12.57 часа разговарял с Б.Н. и в 12.58 часа имало още един разговор. Тук се появявала времевата разлика между излизането от кантората на нотариус П. и предаването на вещественото доказателство - плик с пари.

Според защитата, П.П. се е движил по един странен маршрут, разнасяйки това, което е взел от Т.П. и стигайки след час и половина при следователя, който между другото е бил пред кантората на П., но П.П. не му е предал това, което е взел от Т.П., а е отишъл очевидно в ДАНС /поне движението на неговия телефон било такова/, след което е предал на следователя по делото К. този плик и тези пари. Според адв. С., свидетелят П. не бил дал отговори на важни въпроси, а на други депозирал неверни отговори. Това давало основание на защитника да иска от съда да не дава вяра на показанията на свидетеля.

Адв. С. анализира и заключението на приетата в хода на съдебното следствие допълнителна експертиза. Обръща внимание, че Т.но можело да се направи извод какви изследвания е провеждал експертът, за да стигне до съответните изводи. На много въпроси било отговорено, че не може да се даде информация, защото експертът е преценил, че тя е класифицирана. Въпреки това, абсолютно категорично от отговорът на дванадесети въпрос се установявало кой и по какъв начин е манипулирал протоколите и видеозаписите от експлоатираните СРС. Липсвали цели пасажи от проведените срещи. Тези пасажи очевидно по някакъв начин не били устройвали служителите на ДАНС или МВР или който и да е друг, който е избирал какви доказателства да бъдат представени по делото. Достатъчно било да се погледне какъв брой разговори е провел св. П.П. през периода от 16 март до 01 април, за да се разбере, че ВДС-ите, изготвени на базата на експлоатираното СРС - подслушване на телефон с № ********, са манипулирани. От тях били извадени огромен брой разговори.

Във връзка със СРС, прокурорът Р. В. в искането си бил съставил документ с невярно съдържание. Искането съдържало заблуда по отношение на Председателя на Окръжния съд в П. и оправданието, че той все пак е подписал на базата на документ с невярно съдържание не било достатъчно, за да се приеме, че това прилагане на СРС е на базата на надлежно разрешение на компетентен орган.

В заключение адв. С. моли съда да оправдае неговия подзащитен Т.П. изцяло по повдигнатото му и поддържано обвинение.

По здравословни причини адв. С. - защитник на подсъдимия П.С., поиска от съда да му бъде разрешено неговият подзащитен да прочете пред съда предварително изготвени от него писмени бележки, представляващи становището на защитника по съществото на повдигнатото обвинение.

Съдът, като съобрази, че това не би нарушило изискването за устно провеждане на наказателното производство, залегнал в чл. 19 НПК, разреши на подс. С. да прочете устно бележките на своя защитник, като същите бяха надлежно инкорпорирани в съдебния протокол. За нуждите на настоящото изложение тези бележки ще бъдат третирани като пледоария и доводи на защитника адв. С., независимо, че формално се касае за устно изявление на подсъдимия С..

Така, според становището на защитника адв. С., по делото били налице обосновани данни, поставящи под сериозно съм­нение добросъвестността на свидетеля П.П.. В показанията му се констатирали противоречия и логически несъответствия, които също се отразявали на до­казателствената им стойност, като намалявали достоверността им, поради което показанията на този свидетел не следвало да се кредитират от съда като годно доказателствено средство. Развиват се доводи, че показанията на свидетеля са нагласени, с оглед другите събрани доказателства, както и че свидетелят избирателно си спомня някои обстоятелства, а други не. Тези негови показания, дадени по този начин, са били необходими на обвинението към онзи момент, предвид изричната разпоредба на чл. 177, ал. 1 от НПК, че обвинението и присъдата не могат да почиват само на данните от СРС. Ето защо, показанията на св. П. се явявали схематично тълкуване на изготвените и приложени СРС.

Защитата обръща внимание на изложеното в т. 19 от ППВС № 8/1981 г., а именно: “При обобщаване съдебната практика по делата за подкуп се констатира, че някои следствени и прокурорски органи не привличат към наказателна отговорност всички лица, извършили престъпления и особено в случаите на под­куп по чл. 304 НК, с цел да ги ползват като свидетели”.

В обвинителния акт изложението на фактическата обстановка започвало от 08.03.2010 г., както е заявено от свидетеля П.. Изобщо не били обсъдени обясненията на подс. С., че е имал контакти с П. от началото на годината, като последният е използвал три мобилни телефона. От приложените ВДС от срещата на 17.03.2010 г. било видно, че двамата са водили разговори за среща в кафе „Б.Ф.“ в предходни дни. Този факт противоречал на изнесеното в показанията на П., че са се видели със С. за пръв път на 08.03.2010 г. в кафе „К.“ и потвърждавал посоченото от подс. С..

Също така, в приложеното ВДС било посочено: “Звъни телефон. П. провежда разговор”. Този разговор на П. липсвал в приложените справки, а спрямо него по това време се прилагали СРС. От това, според защитата, можело да се направи единственият логичен извод, а именно, че свидетелят П. лъже и към онзи момент е ползвал повече от един мобилен телефон.

Според защитника, свидетелят П. не казвал истината и за отношенията си с подс. С., с когото всъщност е поддържал близки приятелски отношения. Участието на П. в разследването и оказаното от него съдействие, според защитата, можели да се обяснят със забравеното в настоящето дело разрешение на М.а на вътрешните работи за провеждане на СРС спрямо П.П. от 16.03.2010 г., в което било записано изрично: “Мотиви и основания за използване на СРС: П.П. е обещал подкуп на длъжностно лице от органите на съдебната власт – престъпление по смисъла на чл. 304а от НК” - л. 7 от тома със секретните материали.

Неслучайно, според адв. С., е това съвпадение между датите на тези два факта – искането за прилагане на СРС спрямо П., видно от което той е уличен в извършване на престъпление, и факта, че точно в същия ден той подава сигнала срещу С. - пет дни след разговора му на 12.03.2010 г. Именно заради това П. бил принуден да съчини версия срещу С.. От действията на св. П. се установявало, че същият е съзнавал по­ложението си и е обмислял начини за „оправяне“. Всичко това обосновавало извод, че основният свидетел е заинтересуван от уличаването на под­съдимите като извършители на корупционно престъпление, доколкото това би разрешило неговия личен проблем. Несериозно било да се твърди, че един такъв документ, представен на М.а на вътрешните работи и одобрен от него е грешен и то както в частта относно лицето, така и в частта относно мотивите и основанията за същия. В един такъв документ техническата грешка, според защитата, била изключена.

Несериозно и нелогично звучало и изложеното от П., че е подал докладна чак на 16.03.2010 г., тъй като на 12.03.2010 г. е било петък, а след това - на 15.03.2010 г., ръководителят му бил ангажиран.

Защитникът констатира противоречия в показанията на П., дадени в разпита пред следовател на 01.04.2010 г. и в съдебно заседание на 23.11.2010 г. Тези противоречия в показанията на П. от досъдебното производство и на съдебното следствие още веднъж говорели за недостоверността на изнесеното от този свидетел.

От материалите по делото било видно, че С. отива на срещата с П. с намерението да говорят не по делото, касаещо подс. Ц., а по съвсем други неща, в каквато връзка са били и предходните им срещи и разговори. Този факт, според защитата, се потвърждавал от множество записани реплики. Не случайно свидетелят П. упорито отбягвал тази тема, тъй като вече знаел, че разговорите се записват и искал да покаже, че основната цел на срещата е разговорът относно Н.Ц..

Видно било от съдържанието на разговорите, че С. иска да говорят набързо, дори да проведат разговора на тротоара, тъй като смята, че няма какво толкова да си говорят, но П. изрично настоявал, че трябва да говорят по-продължително. Недоумение за защитата будел фактът, че за срещата на 12.03.2010 г. П. не споделя никакви подробности.

Адв. С. счита, че след запознаване с материалите по делото П. „скалъпва“ версия и дава някакви обяснения за случилото се. Свидетелят П. бил този, който повдига темата за делото срещу подс. Н. Ц.. Инициативата, според защитата, била на св. П.. Цитират се конкретни части от приложените по делото ВДС, изготвени от прилагане на СРС. П. за първи път в разговора говорел за пари, като посочвал, че иска такива принципно, както и в какъв размер. Отново П. посочвал, че трябва да се дадат пари и за вещи лица, които ще изготвят експертизата, като изрично обяснявал, че той ще ги назначи и това ще му послужи като оправдание пред ръководството на НСлС, ако го попитат защо „не излиза това дело“. От страна на С. нямало нито една дума, от която да следва, че той иска пари от този случай или ще вземе такива. Още повече, много ясно било видно, че С. изразява учудване, като чува каква сума обявява П. – 50-60 хиляди евро и дори го пита още веднъж с учудване дали за евро става въпрос, тъй като действително П. говорел за едни огромни суми. На това учудване П. започвал да се обяснява защо иска такава огромна сума, тъй като договорът - предмет на това дело бил за 120 милиона лева. Един вид при такъв голям договор трябвало да вземе едва ли не процентно. П. изрично повтарял на С. да предаде за тази сума. С оглед факта, че С. не говори за пари за себе си, П. сам вмъквал думите: „Нали и ти ще изкараш“, на което С. отговарял категорично, че нищо няма да качва и ще предаде искането на П.. С. казвал на П., че ще го свърже с П., каквото му е настояването, и вече само с него да си говори, като не го занимава него. Самият С. не знаел нищо за делото срещу Ц. и за първи път научавал за него от П.. Същото важало и за П., който също видно от първата среща между двамата на 18.03.2010 г. питал П. дали Ц. знае за това дело, както и въобще какво е това дело и за какво става въпрос. Всички предложения и изводи по начина на водене на разследването били изразени от свидетеля П.. Налице били множество провокации от страна на П. в този разговор, като единствената цел била да се създават доказателства срещу подсъдимите.

Налице били и сериозни противоречия между изнесеното от свидетеля П. в свидетелските му показания и приложените по делото СРС. В нито един от разговорите между С. и П. първият не споменавал НДСВ, а П. твърдял, че С. има информацията и е изпратен от централата на партията. Дори напротив, С. заявявал, че представителите на НДСВ във ВСС не са гласували за него при провеждания конкурс, на който той бил кандидат за председател на СРС.

Защитата отбелязва, че подс. С. е съдия, бивш прокурор, в системата е от много години, поради което добре знаел как да провери едно дело. Ако той бил проверил делото срещу Ц., щял знае, че не П. е водещият следовател по това дело, а следователят Т.Г.. П. бил прикрепен към екипа на следовател Г.. Така С. щял да разбере, че по това дело от П. нищо не зависи - нито план за разследване, нито разпределение на дейностите и ПСД, извършвани от екипа следователи. Щял да разбере, че на П. е било възложено само да извърши разпит на десет свидетели.

Защитникът обръща внимание на преместването на следователя П. от ССлС в НСлС. Предложението за това било направено от А.А. - да бъде командирован П. в НСлС точно по това дело за подпомагане на екипа от следователи. Впоследствие, със заповед на Главния прокурор П. е командирован общо, а не само по това дело.

На 18.03.2010 г. била проведена среща между П., С. и П., насрочена от предната вечер по искане на П.. След като се видели тримата, видно от приложените ВДС, започвал разговор, в който нямало нито една дума от страна на С. във връзка с делото, в което П. участва. Подс. С. се намесвал в разговора спорадично - в моменти, когато се обсъждат общи теми. Според защитата, срещата била инициирана от П.. Подс. С. не е присъствал на по-голямата част от разговора и не била записана нито една негова дума във връзка с повдигнатото му обвинение. През цялото време на видеоматериала се виждал подсъдимия Т.П.. В началото и в самия край за малко се виждал и подсъдимия П.С..

И от тази среща, според защитата, било видно, че инициаторът за целия този случай е П.П.. Нито С., нито П. знаели за какво става въпрос и П. подробно обяснявал на П. в какво се изразява казусът, като било очевадно как той подтиквал към „оправяне“ на това дело и си искал пари. Дори още повече, в тази среща много ясно ставало дума, че в случая се говори за „рекет“ от страна на П.. Категорично ставало ясно, че П. не знае нищо по този казус, не се е виждал с Ц., никой не му е говорил за това дело, а за първи път е разбрал за него от С. след разговора му с П.. Видно било, че срещата и разговора са по инициатива на П.. Очевидно било, че П. трябва да отиде при Ц. и да му предаде исканията на П., т.е. предложенията му. От разговора ставало ясно, че П. иска да изпрати човек при Ц., за да му обясни колко тежко му е положението и заради това следва да си плати. Т.е. тук ставало дума вече за чист рекет.

Показанията на св. П. оставали без разумно обяснение относно поведението на подсъдимия С.. На срещата на 18.03.2010 г. нямало нито една негова дума по казуса. Същото било и на следващата среща – тази от 23.03.2010 г. Подсъдимият С. се опитвал да дистанцира П. от себе си. За това говорел и фактът, че С. не вдига телефона на П. след последната им среща. Касаело се за проявя на пълна незаинтересованост, дистанцираност и най-вече - неинициативност.

На 23.03.2010 г. П. отишъл при С. на служебното му място – в сградата на Съдебната палата. Това действие било продиктувано от факта, че С. не е искал вече да се среща с П., тъй като знаел за какво ще става дума. В същата тази среща С. обяснявал на П., че не иска повече да се виждат и говорят по тази тема, като използвал за оправдание за това свое действие медийния шум към онзи момент около съдията от ВАС – П. Г.. С. се опитвал да се дистанцира от П. по един приятелски и елегантен начин.

Нямало нито едно доказателство, подкрепящо обвинението, че С. е дал на подс. П. телефонния номер на св. П.. Нито от докладната на „външното наблюдение“, нито от каквото и друго доказателство по делото, можело да се направи такъв извод. В тази докладна било посочено, че С. показва нещо от екрана на мобилния си телефон на П. и последния си записва нещо в неговия мобилен телефон. Но какво е това нещо никой не можел да каже.

От срещата на 23.03.2010 г. до момента на ареста между С. и П. нямало никаква комуникация - нито са се виждали, нито са се чували по телефон или по друг начин. Дори още повече, на 31.03.2010 г. П. настоятелно търсел С. по телефон /от известния по делото негов телефон/, но последният не му вдигал. Не му вдигал именно поради факта, че знае за какво го търси П. и не искал да има нищо общо с това, както му е заявил.

От всички СРС и другите доказателства, приложени по делото, ставало ясно и се налагал изводът, че в случая са налице множество провокации от страна на П., с цел да се създават доказателства, което пък от своя страна потвърждавало извода, че става дума за активно мероприятие. На П. и разследващите органи било ясно, че за уличаването на С. в извършване на престъпление са нужни доказателства, който да свързват пряко последния със сценария, който са измислили и че такива към онзи момент те нямат. На 31.03.2010 г., след телефонните търсения от страна на П. към С., на които последният не му отговарял, П. на два пъти отивал и стоял на адреса на С. – за времето от 17:14:31 ч. до 17:51:27 ч. и в 21:00:38 ч. На следващия ден – 01.04.2010 г., по време на разговора с П. в 10:44:32 ч., П. отново е бил на адреса на С., като стоял там до 10:53:19 ч. и разговарял по телефона за инструкции. Не случайно и на 01.04.2010 г. П. стоял на адреса на С..

Самият П. казвал в проведен разговор, че С. няма връзка с Ц.. П. правел провокациите, след като вече знаел, че всичко се записва и като виждал, че от страна на С. и П. няма нищо, което да ги уличава в деянието, за което той е подал сигнал. Цялото обвинение, според защитата, се гради на провокациите на П. и на фразите, които той изрича, създавайки доказателства, като в случая действал като активен агент. Житейски логично било, а и практиката сочела, че когато на едно лице е предложен подкуп и срещите след това се контролират от съответните служби, оплакалият се стои и слуша какво ще му предложи и каже предлагащият подкуп, а в настоящия случай активната страна в разговорите било лицето, което твърди, че му предлагат подкуп /св. П./. Тези действия в случая П. вършел по свой почин, а не по указания, тъй като знаел, че изнесеното в сигнала му до Б. Н. не отговаря на истината и трябвало по някакъв начин така „да закърпи положението“, че да оправдае действията си.

От тук, според защитата, можел да се направи и друг извод - че П. с този сигнал спасява себе си, в подкрепа на което било и приложеното за него искане и разрешение за СРС. Нужно му е било да предложи, да „натопи“ някой друг, като положи всички усилия да изглежда правдоподобно.

В подкрепа на извода, че всичко това е активно мероприятие, най-красноречиво говорело изнесеното от св. П. при разпита му пред съда на 23.11.2010 г. - “Една от идеите беше да се видим с Ц., защото тогава той щеше да има пряко участие, а не само косвено”. Налагал се правнообоснованият извод, че П. е действал като активен агент. По делото нямало приложени доказателства в тази насока - дали е включен в одобрен списък, какъвто изисква ЗМВР или ЗДАНС, и чл. 173, ал. 3 от НК, но всички действия и изявления на П. сочели на този извод. П. участвал пряко в оперативната работа по разработката и бил запознат с всички материали по нея. Само на лица от екипа - действащи агенти, провеждащи дадена операция, можело да са известни всички факти по операцията. Този факт напълно съответствал на заявеното от П. в разпитите му, че всичките му действия са били съгласувани с ДАНС. В разпита си пред съда на 23.11.2010 г. П. вече много ясно и точно сам заявявал и потвърждавал извода, че е действал като агент под прикритие. Изрично обяснявал, че преди всяка среща със С. и П. се е провеждало съвещание в ДАНС, в рамките на оперативна група, на което са се обсъждали различни варианти и различни начини на действие, бил е съставен оперативен план, предвиждали са се оперативни мероприятия, всичко е било планирано и най-вече, че всичко е било съгласувано в тази оперативна група и е имало разработка.

Защитата поставя въпроса може ли П. да бъде свидетел и показанията му да бъдат включени в доказателствената маса по делото. Чл. 118, ал.2 от НПК указвал, че не могат да бъдат свидетели лицата, които са извършвали действия по разследването и съдебно следствени действия. Видно от всички материали по делото било, че П. е участвал в действията по разследването, като е действал като активен агент и е създавал доказателства, които били и единствените, върху които е изградено обвинението срещу тримата подсъдими.

Никъде в материалите по делото не бил приложен документ, въз основа на който св. П. е бил оборудван с технически средства за видео и аудио запис. Законът в чл. 20, ал. 1 от ЗСРС, и практиката били категорични в тази им част, че за да бъде приносител на аудио и видеотехника лицето трябва да работи като служител под прикритие към МВР, като в останалите случай СРС се осигуряват и прилагат само от СДОТО-МВР или СДТО-ДАНС. По делото нямало приложено СРС, разрешено от съответен съд, което да позволява св. П. да е приносител на аудио и видео- техниката, като служител под прикритие, вписан в специалния списък в МВР, съгласно ЗМВР, както и нямало данни същия да е служител на горепосочените две дирекции. Нямало и как да има такива данни, тъй като св. П. работел като следовател в СтСлС на основен Т.ов договор.

В настоящия случай, според защитника, е налице абсолютно заобикаляне и неспазване на закона – както на НПК, така и на ЗСРС, при осигуряването и прилагането на СРС. Документът, въз основа на който П. е бил оборудван с технически средства за видео и аудио запис не бил приложен, тъй като лицето, което го е издало би подлежало на наказателна и административна отговорност. Не случайно разследващите органи не били приложили материалите по чл. 173, ал.3 от НПК и чл. 174, ал. 5 от НПК относно П., с оглед, че нямало да може да бъде използван последният като свидетел, предвид изричната разпоредба на чл.177, ал.1 от НПК, че обвинението и присъдата не могат да почиват само на данните от СРС.

В обобщение, при така констатираната несигурност на показанията на св.П.П., според адв. С., твърдените от него факти не могат да бъдат използвани като категорична и достоверна основа за изясняване на фактическата обстановка и обективната истина.

Според защитника, тезата на подсъдимия С. разумно обяснявала факта защо той е разговарял със св. П., какво е разговарял и кога е разговарял. Защитата развива конкретни съображения в подкрепа на това си становище, позовавайки се на дадените от С. обяснения. Поддържа, че обясненията на подсъдимия С. не могат да бъдат игнорирани и защото по делото липсват поло­жителни, безусловни доказателства, които с категоричност да ги опровер­гават.

Неясно, според защитата, било защо в обвинителния акт не се обсъждал въпросът как се е стигнало до даването на подкуп. Съставът на чл.304а от НК предвиждал три отделни форми на изпълнително деяние, но това не освобождавало прокуратурата да изследва и да опише в обстоятелствената част на обвинителния акт пълната фактическа обстановка, механизма по който е извършено престъплението, което те твърдят, че тримата подсъдими са извършили и начина, по който се е стигнало до изпълнителното деяние – „даване“. Налице било нарушаване от страна на прокуратурата на изискването да се събират доказателства, както в подкрепа на обвинението, така и такива, сочещи невиновност, съгласно чл. 13 от НПК. В обвинителния акт избирателно били посочени доказателства, извадени от техния контекст. Обстоятелствената част на обвинителния акт адв. С. счита за абсолютно непълна, тъй като не обсъждала цялата доказателствена маса, приложена по делото, част от която била в противовес на обвинителната теза.

Защитникът адв. С. анализира и приложените по делото СРС. Досежно подс. С., било налице искане от наблюдаващия прокурор Р. В. за прилагане на СРС, разпореждане за 24-часово такова, както и разрешение от Председателя на АС-Б.. Анализът на тези три документа сочел, че използваните СРС са абсолютно незаконосъобразни. Съставени били не по законоустановения ред и не от компетентните органи. Нарушен бил чл. 174, ал. 4 от НПК, тъй като компетентен в случая се явявал Председателят на Софийския апелативен съд, а приложените разрешения по делото по отношение на С. били дадени от АС-Б..

Разрешението на Председателя на АС-Б. било от 17.03.2010 г., като не бил посочен час. Не се посочвало изобщо защо се иска разрешението от Б., а не от С.. Разрешението на съда било изготвено от Р. В. и това било отбелязано в долния му ляв ъгъл. В разрешението на съда, не се посочвало кое и какво е наложило издаването на разрешението от Б., а не от С.. Печатите на ДАНС били с дата 18.03.2010 г. и 19.03.2010 г.

Адв. С. обръща внимание и на факта, че датата, която трябва да е попълнена от Р. В. за “считано от”, е попълнена ръкописно със същия химикал – туш, който е използван при подписа на Председателя на АС-Б.. Според защитата, тази дата е попълнена по-късно, а не при изготвяне на искането. Комплексната експертиза /техническо и графическо изследване/ давала заключение, че ръкописните текстове, конкретизирани и описани подробно като обекти на експертизата, са написани от едно и също лице и са написани с тънкописец със сходно по цвят и нюанс черно мастило, като пишещият прибор, с който текстовете са изпълнени, вероятно е един и същ. От това заключение на експертизата можел да се направи единствено изводът, че или прокуратурата е представила в АС-Б. празна бланка, или че АС-Б. е дал разрешение върху празни бланки и тези текстове са попълнени впоследствие от прокуратурата.

Следвало да се отбележи, че разрешенията, дадени от АС-Б. са изготвени от наблюдаващия прокурор Р.В., което е записано в левия долен ъгъл на бланките. И в двата случая, според защитата, е налице грубо погазване на закона и на разделеността на институциите. Иска се съдът за изключи от доказателствата по делото изготвените в резултат на прилагане на СРС доказателства, като порочни, издадени в нарушение на закона и всички правила.

Правят се възражения във връзка с разпорежданията на М.а на вътрешните работи. Цитират се конкретни разпореждания, както и констатираните във връзка с тях несъответствия с установените по делото факти и със закона.

Оспорва се наличието на предпоставките по чл.12, ал.2 от ЗСРС спрямо св. П.. По делото били приложени декларации, подписани от П. П., по чл.12, ал.2 от ЗСРС, но не било приложено нито едно доказателство в подкрепа на обстоятелството, че е застрашен животът или имуществото му или тези на негови близки. На това основание защитата претендира, че СРС, приложени спрямо него и съответните на тях ВДС, се явяват незаконосъобразни, тъй като били дадени на несъществуващи основания и така мотивирани се явявали грубо заобикаляне на закона.

Налице, според защитата, било нарушение и на нормата на чл. 29, ал. 7 от ЗСРС - че в едномесечен срок след прекратяване на прилагането на СРС органът по чл.13, ал.1 или 2 ЗСРС предава доклад на съдията, разрешил използването, като докладът трябва да съдържа данни за вида, началото и края на прилагането на СРС, изготвени ли са ВДС и унищожена ли е събраната чрез него информация. В случая доклади не били предадени, дори и формални.

Приложените по делото ВДС, изготвени въз основа на СРС, се разминавали в доста части, което било констатирано от съда, след внимателно прослушване на магнитните носители. Същите били отразени точно и подробно в протокола от съдебното заседание на 24.11.2010 г., със съответните констатации на съдебния състав. Защитата поставя и въпроса за липса на тайм код в приложените аудио и видео файлове от срещите между П. и С., както и между П. и П..

Поддържа се, че експертизата на проф. Н., работила върху коментираните записи, не отговаря на изискванията на чл.152, ал.1 НПК, тъй като не съдържала в себе си необходимите реквизити. Експертът не бил посочил каква техника и софтуер е използвал, какво е установил при т.н. „предварителен преглед“; дали файловете за изследване са се оказали напълно съвместими с парка от оборудване /софтуер и хардуер на лабораторията/; дали и колко работни копия е направил, за да запази оригиналните файлове от промяна; какъв метод на изследване е използван и пр. Така изготвената и представена експертиза, според защитата, представлява едно негодно доказателствено средство. В случая както съдът, така и страните били лишени от възможността да се запознаят въз основа на какво вещото лице е стигнало до своите изводи. Развиват се конкретни съображения и възражения във връзка с експертното заключение. Анализират се поотделно всички точки от същото. В обобщение се прави извод, че първоначално изготвената техническа експертиза не следва да се кредитира при оценка на доказателствата, предвид фрапиращите противоречия между нея и допълнително изготвената такава. В допълнителната експертиза вещото лице недвусмислено посочвало, че е налице спиране и пускане на записа по преценка на оператор.

От правна страна защитникът счита, че не е налице извършено от подсъдимия С. престъпление. В хода на досъдебното производство и съдебното следствие не били събрани доказателства, които да водят до категоричния и безспорен извод, че той е извършил инкриминираното деяние. В случая липсвала и причинна връзка между действията на С. с изпълнителното деяние, както и с предизвиканите от последното престъпни последици.

С. запознал подсъдимия П. със следователя П. по искане на последния, видно от приложените ВДС. На 17.03.2010 г. С. се обадил на П. и му казал: “Един колега иска да се види с теб”. На следващия ден – 18.03.2010 г., той срещнал двамата, за да ги представи един на друг и участието му свършвало до тук.

На тази среща, при гледане и прослушване на СРС, ясно се виждало, че С. се появява в нейното начало и после в нейния край и нямало нищо по темата, касаеща делото “С.-2”. С. не присъствал на масата през по-голямата част на разговора, като абсолютно потвърждение на това бил приложеният ВДС, от който било видно, че С. идвал в един момент на масата и изрично питал двамата други участници в тази среща: “За какво си говорите?”.

След датата 18.03.2010 г. нямало среща, в която да участват вече тези лица. Оттук можел да се направи извод, че С. е съдействал, по изричното искане на следователя П., само за организиране на срещата на 18.03.10 г. и на никоя друга, като личното му участие в тази среща е било да представи П. и П. един на друг.

Прокуратурата твърдяла в обвинителния акт, че С. е съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер. В същото време обаче, в обстоятелствената част на обвинителния акт не било посочено нито едно действие на С. в тази насока. В делото нямало нито едно доказателство в тази насока, нито една дума, изречена от С. за начина на даване на подкупа. Такива доказателства липсвали и в показанията на свидетеля П., върху които било изградено обвинението. Дори той никъде и никога не заявявал, че С. е съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер.

На срещите след 18.03.2010 г., проведени между П. и П., подс. С. не бил участвал. Дори нещо повече - той не знаел за тях и за темите на разговори в тези срещи, за което категорично доказателство било казаното от П. на 01.04.2010 г., че С. нищо не знае и той не е говорил с него. От изгледаните и изслушани СРС, както и в показанията на св. П., нямало нито една изказана от С. дума или извършено действие в насока даване на съвети и разяснения относно необходимите действия по разследването, които следвало да бъдат извършени от следователя П. в интерес на Н.Ц., които в своята съвкупност да бъдат насочени към налагане на извод за невиновно поведение на Ц. по посоченото разследване. Видно било, че С. не знае какво е това дело, срещу кого се води, за какво се води, по кой текст от НК.

На срещата на 23.03.2010 г. в Съдебната палата също липсвала каквато и да е фраза или изречение във връзка с даване на съвети и разяснения, а и отделно - тази среща била осъществена отново по инициатива на П.. След тази среща С. повече не се бил виждал или разговарял по някакъв начин с П.. Посочената в обвинителния акт дата 26.03.2010 г. била абсолютно абстрактна и била внесена само за пълнеж.

По делото нямало нито едно доказателство в подкрепа на изнесеното в обвинителният акт, че С. е дал на П. телефонния номер на П., нито пък, че обвиняемият П., от своя страна, е поел ангажимента да организира, заедно с обвиняемия Н.Ц., даването на св. П.П. на предварително договорени суми за подкуп. Изложеното води защитата до извод, че липсват обективните особености на помагачеството от страна на С.. Не била помагачество тази извършена за „улеснение“ проява на С., която фактически с нищо не била улеснила деянието на извършителя и следователно не стояла в причинна връзка ни­то с деянието, нито с неговите последици. Още повече, че същата била извършена по искане и настояване на следователя П..

От обективна страна, разговорите между подсъдимия С. и св. П., проведени на 17-ти, 18-ти и 23-ти март 2010 г., не съдържали съставомерните признаци на внесеното в съда обвинение. Липсвало всякакво предлагане на конкретен подкуп срещу съответно действие или бездействие в полза на подследствено лице, както и действия, които представляват помагачество по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК. Дори и хипотетично да се възприемела такава теза, то в светлината на категорично установените фактически положения, предложението би било фиктивно, а не истинско, поради което не би било съставомерно по чл. 304а от НК.

Повдигнатото и поддържано обвинение срещу подсъдимите било за активен подкуп. При повдигане на обвинението представителите на обвинителната власт били длъжни да посочат всички факти и обстоятелства, правнозначими за престъплението - време, място, механизъм на извършване, предмет на пре­стъплението, обект на престъплението, средства за извършване на престъплението, размер на вредите, със съответните индивидуализиращи характеристики на всеки един от тези признаци, определящи обективната страна на престъплението, и кумулативно с това - субек­тивните елементи на същото. В конкретния случай обаче в обстоятелствената част на обвинението не били описани никакви релевантни за престъпната съставомерност на деянието по чл. 304а НК факти, които са­мо и единствено обвързвали съда при произнасяне по повдигнатото обвине­ние. В диспозитива на обвинителния акт били визирани всички срещи между подс. С., св. П. и подс. Т. П. в периода 17.03. – 26.03.2010 г., а деянието по даване на подкуп било инкриминирано на 01.04.2010 г. Тези обстоятелства не са достатъчни, според защитата, да се приеме, че обвинението е доказано по безспорен начин.

Изрично с постановление от 27.08.2010 г. СГП била прекратила обвинението срещу тримата подсъдими досежно изпълнителното деяние „предлагане“ на подкуп. В същото време обаче не ставало ясно, след като няма предлагане на подкуп от страна на подсъдимите, как се е стигнало до даването на такъв.

Пледоарията на защитата продължава с теоретично излагане на елементите от обективна и субективна страна. Акцентира се върху факта, че не може да бъде субект на престъплението подкуп длъжностно лице, кое­то приема дар или друга имотна облага за действие или бездействие, което не се включва в неговите служебни права и задължения. В тези случаи не бил налице подкуп, защото длъжностното лице не можело да извърши исканото от даващия дар или друга имотна облага действие или бездействие. Същевременно, когато се давал дар за едно бъдещо действие или бездействие, било необходимо между длъжностното лице и дееца да е постигната съгласуваност относно съдържанието на тези действия или бездействия. В настоящият казус от страна на подс. С. липсвало извършването на такива действия, както по отношение на св. П., така и по отношение на другите двама подсъдими.

Според защитника, подс. С. не можел да бъде субект на престъплението по чл. 304 НК. Такъв субект, според защитата, може да бъде само гражданин, който е заинтересован от едно или друго длъжностно действие на опреде­лено длъжностно лице от държавния или обществения апарат, т.е. следва налице да е цел – определено действие на длъжностното лице. В случая относно С. такава заинтересованост не била налице. Изложеното дава основание на защитника за извод, че по отношение на подс. С. повдигнатото и поддържано срещу него обвинение е несъставомерно от обективна страна. Отсъствали и субективните елементи на престъплението.

Във връзка с повдигнатото обвинение за съучастие, адв. С. посочва, че по дефиниция съучастникът отговаря не за чужда престъпна дейност, а за това, че той лично, със собственото си деяние, обективно и виновно допринася за осъществяване на дадено престъпление. Съучастническото деяние, от друга страна, не било някак­во своеобразно самостоятелно престъпление. То било елемент от комплексна дейност, която, като съчетава прояви на няколко лица, довеждала в своята цялост до осъществяване на определено престъпление. Поради това между деянията на съучастниците (извършители, подбудители, помагачи) съществувала опре­делена връзка. Тази връзка между деянията на съучастниците съществувала и в обективно, и в субективно отношение. Всеки отговарял само в рамките на онова, което се обхваща от не­говия умисъл. Това положение било изрично изразено в чл. 21, ал. 2 от НК. Отговорността на подбудителите и помагачите била обусловена от изпълнението от извършителя на визираното от закона престъпно деяние. При състави, изискващи като конститутивен елемент на престъплението допълнителни субективни елементи, като цел или мотив, последните също трябвало да бъ­дат налични у всеки от съучастниците. За разлика от извършителя, помагачът не участвал в из­пълнението на престъплението, извършването на което само умишлено улеснявал, като съдействал на извършителя, чието престъпно решение е вече формирано

В случая обвинението срещу С. било повдигнато за интелектуално помагачество /даване на съвети и разяснения/ и за обикновено помагачество /съдействие за организирането на срещи/. От субективна страна бил необходим умисъл у помага­ча, че със своята проява улеснява извършването от другиго на конкретно определено умишлено престъпление - нещо, което помагачът пряко иска. Такъв умисъл при подс. С., според неговия защитник адв. С., в случая липсвал.

Подсъдимият Н.Ц. се възползва от правото си да даде обяснения пред съда, заявявайки, че до настоящото дело не е познавал Т.П., П.С. и П.П.. М. на О. подсъдимият бил от април месец 2008 година до юли 2009 година. За този кратък период срещу него били заведени четири дела, две от които са приключили на трета инстанция и едно на първа. Настоящото било четвъртото. Подсъдимият Ц. твърди, че винаги се е явявал по повод на всички призовки, които са му били изпращани. Явявал се бил на тридесет-четиридесет досъдебни производства. Бил дисциплиниран и изпълнявал повикванията на прокуратурата, съда и следствието. По отношение на делото „С. 2” не бил призоваван да дава никакви обяснения и не бил запознат, че има такова дело. За първи път бил извикан да дава показания, когато бил в ареста и то в отговор на въпроса защо бил упълномощил зам. М.а на О. да подпише договор.

Договорът „С. 2” бил от 2002 година. Това бил пореден етап от изпълнение на договора и се решавал с решение на МС, а модернизацията била приета от Парламента. На нито едно от делата, водени срещу него, подс. Ц. не бил търсил помощ за незаконосъобразно решение. Не бил имал никакви отношения с Т.П., а от материалите по делото било ясно, че две седмици преди да бъде задържан е бил подслушван, записван, следен постоянно. Ако бил направил нещо, според подс. Ц., това трябвало да се вижда в материалите по делото.

В хода на съдебните прения подс. Ц. поддържа доводите на защитника си. В последната си дума моли съда да го признае за невиновен.

Обяснения по повдигнатото му обвинение даде и подсъдимият П.С.. Заяви, че поддържа изцяло заявеното от него на досъдебното производство в разпита си в качеството на обвиняем. Допълни две неща. Със свидетеля П.П. се бил видял по настояване на П., като поводът бил съвсем различен от делата срещу Н.Ц.. Срещата била осъществена по повод запитвания на П. дали е процесуално допустимо негов познат, подсъдим по дело, по което подс. С. е бил съдия-докладчик, да сключи споразумение. С. отговорил на П., че това е допустимо процесуално, но трябва да си говорят с представителите на прокуратурата и единственият ангажимент, който подсъдимият поел към св. П., бил да го уведоми за коя дата се отлага делото.

Не случайно, според подс. С., в изготвените ВДС по направените СРС били пропуснати негови фрази, касаещи „май месец“, които били констатирани от съда в съдебно заседание от 24.10.2010 година, където във ВДС било записано, че не се чува, а съдът констатирал, че подсъдимият е споменал за „май месец“ и тогава и адвокат В. заявил: „После ще уточняваме какво се е случило в май месец”. Тогава всъщност подс. С. бил казал, че е отложил делото за май месец и няма процесуална пречка да се разговаря с представителите на СГП за сключване на споразумение. Това бил и поводът, по който се видял с П..

В проведените срещи П.П. вмъкнал разговор по повод Н.Ц.. За първи път тогава С. чул за проблеми с Н.Ц. и не случайно, видно от ВДС, го питал на няколко пъти: „Какво говориш? Самият Н.Ц. знае ли?”.

Подс. С. поддържа, че се е виждал с П. именно по този повод. Видно било от разпечатките на телефоните, че винаги П. го бил търсил. След като разбрал за настояванията на П., подс. С. дори спрял да му вдига телефона.

Второто, което допълва подс. С. в обясненията си е, че когато П. дошъл при него в Съдебната палата, за да му обяснява за това дело, видно и от ВДС, С. изрично му казал, че не иска да се занимава, да не го занимава, да си говори с Т.П., ако има нещо да му каже. П. отвърнал, че му няма телефона и затова С. му дал телефонния номер на Т.П., а на Т.П. дал телефона на П. по искане на П., което било записано и във ВДС. На среща между С. и Т.П. във „Ф.К.“, проведена до Съдебната палата, подс. С. дал на подс. П. телефонния номер на св. П..

След прочитане от съда на обясненията на подс. П. от досъдебното производство, последният заяви в обясненията си, че поддържа казаното от него пред съда. Твърди, че прокурорът Р. В., насаме в стаята на следователя в националното следствие, му предложил сделка – ако пише срещу съдията и М.а, за него да няма никакви последици. Обяснява, че следователят го е викал през два или три дни на разговори, които не се протоколирали. Намеквал му, че докато не даде показания, с които да обяви, че е комуникирал с Ц. и че той е дал тези пари, няма да излезе от ареста. Опитал се и да го заплаши, че ще започне и други дела срещу него, ако продължавам да се държи по този начин. П. си спомнил за случая с Х.Л. и си дал сметка, че очевидно П.П. има ресурса да мачка всички, които не се съгласяват с неговата воля. Почувствал се изправен пред аналогична заплаха да го досъсипят с и с други дела, без да може да излезе от ареста и да организира защитата си, поради което се видял принуден да даде тези обяснения, след като предварително се бил консултирал с адвоката си и получил уверението му, че законът му позволява да ги оттегли впоследствие пред съда, доколкото не са дадени пред съдия. Подс. П. обяснява, че е отказал да отговаря на въпросите как е текла комуникацията с Ц., защото не е искал да си измисля неща, които впоследствие могат лесно да бъдат проверени. Не случайно бил казал, че е получил парите в къщи от непознат човек, за да не може да обясни нищо повече, което да може да бъде проверено. В заключение заявява категорично, че обясненията му, дадени в досъдебното производство са в резултат от приложеното срещу него насилие и от оказания натиск от разследващите, включително и чрез медиите, и че са неверни.

Подс. П. поддържа доводите на защитника си и счита обвинението за недоказано. Здравият разум при едно такова обвинение предполагал, че то трябвало да се опира на три съществени фактора. Първо, П. да се познава и да е близък с Ц., за да може той чрез него да предложи подкуп на следователя П.. Второ, да поддържа контакти с Ц., защото той е човекът, който би следвало да е дал парите и би следвало да е вземал решение как да се действа. Трето, да е дал определена сума пари, в случая, както е по обвинителния акт - 20 000 евро.

П. поддържа, че не познава Ц. и не е близък с него. Твърди, че няма нито един разговор с него и нито една среща с него в инкриминирания период и не е имал повод за такива срещи. Твърди още, че не е дал представената сума - 20 000 евро. Това били факти, които според него нито той, нито защитата му, биха могли да доказват, просто защото били отрицателни факти. Редно било прокуратурата, след като твърди обратното, да докаже първо - че П. е бил близък с Ц., второ - че е имал контакти с него и да свърже представените 20 000 евро по някакъв начин с него, или с Ц., или с плика, който бил дал. Нищо от това не било налице в обвинителния акт, поради което П. моли съда да постанови присъда, която се опира върху тези факти. В дадената му последна дума моли да бъде признат за невинен.