М о т и в и към присъда от 29. 10. 2012 г. По нохд №4048/2010 г. По описа на софийски градски съд, но 24 състав

Писмени доказателства и доказателствени средства по реда на чл. 283 НПК бяха приобщени и във връзка с прилаганите СРС и изготвените ВДС /първоначално засекретените материали по делото/. Приложени са справки-разпечатки и писма-справки от мобилни оператори, протоколи за изготвени ВДС от прилагането на СРС, искания, разрешения и разпореждания за прилагане на СРС, декларации от св. П. за прилагане на СРС спрямо него, писма до АС-Б. за изготвени ВДС и протоколи от прилагане на СРС, уведомления за прекратяване прилагането на СРС. По голяма част от тези материали се съдържат в първоначално засекретените материали по делото. Друга част бяха приобщени в хода на съдебното производство, по искане на съда. Така, от председателите на АС-Б. и ОС-П. бяха изпратени всички материали, налични при тях във връзка с дадените разрешение за използване на СРС. От ДАНС и СДОТО-МВР бе изискана и приложена документация във връзка с експлоатацията на СРС.

Бяха ценени и всички останали писмени доказателства и доказателствени средства, изрично непосочени по-горе, но приобщени по реда на чл. 283 НПК към доказателствената съвкупност и имащи връзка с предмета на доказване по делото.

Като веществени доказателства от значение за правилното решаване на делото бяха ценени 1 бр. плик, формат А4, самозалепващ, с предпазна лента и 100 бр. банкноти с номинал 200 евро, подробно описани със серийни номера в протокол за доброволно предаване от 01.04.10 г. /т. 1, л. 91-93 ДП/. Бяха взети предвид като такива и мобилните телефони, обект на експертизата на в.л. В.Г. и В.Г. / л.35-117 от том 4 на сл.д./.

Останалите събрани веществени доказателства – доброволно предадени и иззети с протоколи за претърсване и изземване, не са от значение за правилното решаване на делото.

Преди детайлното обсъждане на доказателствата, нужно е да се посочи, че материалите по делото далеч не отговарят на нормативните изисквания за тяхното подреждане, номериране и пр. Констатира се на места двойна номерация на страниците от досъдебното производство /в тяхната долна и горна част или две номерации само в горната част – т. 7, л. 62 и сл./. Не е последователна и самата номерация на Т.ете. Обезпокоителен е и фактът, че част от първоначалната номерация на Т.ете е била заличена с бял коректор и впоследствие е добавена нова номерация /виж напр. том 1 л. 88 – 108 ДП/. На други места първоначалната номерация е задраскана и е написана нова такава /виж том 4 ДП/. Недопустимо е номерирането да се извършва с молив /отново том 4 ДП/. Констатират се и документи, впоследствие прикрепени с телбод /т. 1, л.80-84 ДП/. Независимо, че Т.ете от ДП са прошнуровани и подпечатани с печата на НСлС, при това положение е напълно възможна подмяната на книжа. Сред Т.ете по делото липсва том с № 8 /Т.ете с ВДС са с отделна номерация и само сред тях се съдържа подобен том с № 8/. Налице е процесуално нарушение, за което обаче не съществува способ да бъде отстранено.

По делото условно могат да бъдат обособени няколко групи доказателства:

В първата група могат да се включат гласните доказателства – обясненията на подсъдимите и свидетелските показания.

Втората група включва веществените доказателствени средства, изготвени в резултат на експлоатацията на специални разузнавателни средства /СРС/.

Към третата условна група съдът включва приобщените по делото веществени доказателства, релевантни за правилното решаване на делото. Най-важни тук са пликът, формат А4, и стоте броя банкноти с номинал 200 евро всяка.

Налице е и четвърта група, включваща писмените доказателства и доказателствени средства, както и способите за доказване - заключенията на изготвените експертизи.

Именно в тази последователност систематично по-долу ще бъдат анализирани събраните доказателства, доказателствени средства и способи за доказване.

По отношение обясненията на подсъдимите:

Добре известно е, че обясненията на всеки подсъдими, освен негово средство за защита, предоставено му от закона, могат да бъдат и важен източник на доказателства тогава, когато не влизат в противоречие с останалите доказателства, логични са и са житейски правдиви.

В този смисъл, съдът не намери каквито и да било основания да не кредитира обясненията на подс. Н.Ц., в които той по същество отрича да е участвал в извършване на вмененото му престъпление. Прокуратурата, въпреки носената от нея тежест на доказване по чл. 103, ал. 1 НПК, не ангажира доказателства, от които да се установява, че през инкриминирания период между подс. Ц. и останалите двама подсъдими е съществувало познанство и са били осъществявани контакти, насочени към реализация на процесното престъпление. Наистина, както посочва и подс. Ц., нормално и логично е, ако такива контакти са били осъществени, същите да са фиксирани посредством прилаганите спрямо него СРС. Подобно нещо в изготвените ВДС несъмнено липсва. Няма такива данни и в заключението на техническата експертиза на в.л. Г. и Г.. Не се установява от показанията на разпитаните свидетели между Ц. и останалите свидетели да е съществувала и комуникация посредством трети лица. Всички разпитани пред съда свидетели отричат да са предавали съобщения във връзка с процесния случай от подс. П. на подс. Ц. и обратно. Още повече, през част от процесния период Ц. е бил на лечение в болнично заведение, при ограничен достъп до него, което прави версията на прокуратурата още по-малко вероятна.

Ето защо, съдът не споделя версията, поддържана от държавното обвинение, че подс. Т.П. е осъществил контакт с подс. Ц., за да го предупреди да не се явява на насрочения разпит в НСлС. Твърдението, че подс. Ц. е нямало от къде другаде да знае за датата на този разпит е категорично опровергано от представения в съдебно заседание отрязък от призовка до подс. Н.Ц. за явяване в НСлС, както и от показанията на свидетелите Б.Н. и К.Т., които съдът кредитира изцяло.

С оглед на това, неверни са твърденията на св. П.П., че въпросната призовка му е върната, без да е изобщо връчвана. Доказа се, че отрязък от призовката е бил оставен на вратата на подс. Ц., макар и без да му е бил връчен лично. В резултат, Ц. е имало от къде да знае за насрочения за 30.03.2010 г. разпит в НСлС. При това положение, нормално, логично и съобразено със закона е било поведението на Ц. - да депозира молба, посочвайки уважителна причина за неявяването си пред следователя П., както е и сторил.

Съдът кредитира изцяло и обясненията на подс. П.С.. Същите бяха преценени като логични, последователни и правдиви. Решаващ аргумент в тяхна подкрепа е и част от съдържанието на изготвените ВДС от прилагането на СРС /в оневиняващата им част - виж уточнението по-долу/. И тук събраните чрез СРС данни съдът използва единствено в полза на подсъдимите.

В частност, съдът кредитира обясненията на С., че П.П. е потърсил контакт и се е свързал с него. Напълно възможно е това П. да е сторил от друг телефон, за наличието на какъвто, както ще стане въпрос, данни по делото има достатъчно. Обясненията на С. за повода, по който П. го е бил потърсил – относно дело, разпределено на С. като съдия-докладчик, се явяват подкрепени от съдържанието на ВДС от прилагане на СРС, поради което предпочитание следва да се даде именно на обясненията на подсъдимия, като не бъдат кредитирани показанията на св. П..

Съдът не кредитира показанията на св. П. и в частта, че първата му среща със С. е била на 12.03.2010 г. В тази си част показанията на П. също са опровергани. Видно е от записан между двамата разговор, обективиран в протокол за изготвяне на ВДС, че те са имали и предходна среща в кафене „Б.Ф.“, за която П. премълчава в показанията си: „П: Да, ха-ха-ха. А-а-а, и реално съм ходил там веднъж, Ч. имаше рожден ден. Нема да, некъде в “Червена звезда”. Ето го кафето. Виж колко е лесно. С: Аз точно тука обърнах. П: Нали ти казах, “Б.Ф.”. С: Е, как да го видя, че пише “Б.Ф.”? Аз обърнах. П: То си е написано. С: От тука виждаш ли го какво пише? Нищо не виждаш /не се разбира/. П: Нещо си гледал според /не се разбира/. Тре’а да се прегледаш. /не се разбира/. С: А от тука виждаш ли к’во пише, бе човек. П: Е, не, ама аз го знам. С: Е! Еби му майката, аз ей тука обърнах. П: Е! С: Ей тука обърнах. Идиот! За пет метра“.

Ясно става от съдържанието на така проведения разговор, че двамата са се срещали и преди в кафене „Б.Ф.“. В подкрепа на версията, съдържаща се в обясненията на подс. С., е и споменаването на „месец май“ в проведен между С. и П. разговор. С основание защитата акцентира на този факт, който бил пропуснат при изготвяне на приложените по делото ВДС, но бе констатиран от съда при прослушване на изготвените при прилагане на СРС записи. За недостоверност на показанията на св. П. свидетелства и фактът, че той скри пред съда обстоятелството, че е ползвал и втори мобилен телефон.

Видно е от приложените ВДС, че разговорът на 17.03.10 г. в кафе „Б.Ф.“ започва именно с темата, за която говори в обясненията си подс. С.: “С: Вчера се явиха те’а? Пак се отложи, щото нямаше, не дойдоха някой свидетели. Добре и ги четох принудително свидетелите за другия път.; П: Боклуците така пра’ат, к’во да искаш, к’во искаш.; С: Двама се /не се разбира/ вчера.”.

Въпросната тема се споменава и впоследствие многократно в разговорите между С. и П.. Знаейки за прилаганите СРС обаче, св. П. неохотно я отбягва: “С: С онези чувал ли си се бе?; П: Ми не искам. Добре. Друго-друго.”; “С: Аз. То това /не се чува/ никой не ти се обади? А? /не се чува/; П: Аз не искам да говоря с боклуци нек’ви. /не се разбира/ и т’ва е.; С: Щото нали и другите са. /не довършва/ лошото е, че аз тука последните пъти хората /не се чува, говори много тихо/ разбираш ли ме? Аз при К. /?/ един път /не се чува, говорят едновременно/.; П: При /не се чува/ и да.; С: /не се чува, говори тихо/; П: К’во да ти кажа? ; С: Еми виж ги, виж ги. В смисъл, да не е в последния ден пак преди т’ва, щото /не се чува/.; П: Ами аз въобще не говоря с тях. Ебал съм ги в гъза!; С: Не бе, ти им, питай ги – кажете да или не, щото поне да знам, нали, да знаем к’во да правим.; П: Че ги питам, ама ако ми се обадят. Те нема да ми се обадят, щото аз съм им сърдит.; С: Е, звънни им ти. Твой ред е.; П: Ще видя, ще го мисля. Добре“.

Очевидно е, че в тези разговори изобщо не иде реч за делото срещу подс. Н.Ц.. Обсъжда се дело, разглеждано от подс. С. като съдия-докладчик.

На 17.03.2010 г. свидетелят П., а не подс. С. е този, който насочва разговора към делото, водено от П. срещу подс. Ц. - “П: А-а-а, дай да видим к’во правим с тоя Ц.. Значи аз“. Категоричният отговор на С. е: “Аз не знам.”.

Съдържанието на така проведения разговор дава поредно основание да се кредитират обясненията на подс. С. за сметка на показанията на св. П.. Видно е, че темата за делото срещу подс. Ц. е повдигната не от С., а от самия П.. Последният „създава“ схемата за даване на подкупа и определя нейните параметри, включително и сумата, която дори предизвиква учудване у подс. С..

Видно от съдържанието на ВДС, подс. С. първоначално не е наясно дори за какво дело срещу подс. Ц. става въпрос. Няма представа и дали самият Ц. знае за това дело. Затова и пита св. П.: „Ц., знае ли за т’ва дело?“. Видно е, че С. не знае нищо за това дело и за първи път научава за него от св. П.. Тоест, обясненията на подс. С. намират потвърждение дори и в приложените ВДС от СРС, на които прокуратурата основава обвинението си.

По тези съображения, а и предвид мотивите, които ще бъдат изложени при обсъждане показанията на самия П., съдът прецени, че следва да кредитира обясненията на подс. С., вместо противоречащите им показания на св. П.. Основателна е констатацията на адв. С., че по делото не са събрани доказателства, които с категоричност да опровергават заявеното от подс. С. /показанията на св. П. и съдържанието на ВДС от СРС не се кредитират от съда, както ще бъде изяснено по-долу/.

Съдът даде вяра и на обясненията на подс. Т.П. - тези депозирани в хода на съдебното следствие. Действително, констатира се съществено противоречие с обясненията, дадени от П., при разпита му пред разследващ орган на досъдебното производство. Това наложи прочитането на обясненията на подсъдимия, дадени тогава, на осн. чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК.

Противоречия съдът констатира конкретно по следните въпроси: изпращал ли е подсъдимият П. съобщения до подсъдимия Ц., с какво съдържание, получавал ли е, макар и опосреден отговор от подсъдимия Ц., както и относно съдържанието на плика, предаден на последната среща със свидетеля П.П. и начина на получаване на това съдържание.

На първо място, съдът намира за нужно да отбележи, че противоречия в обясненията на подс. П. се констатират единствено в отделни техни части, а не като цяло. По тази причина не беше уважено и искането на прокуратурата обясненията на П. да бъдат прочетени в цялост. Всъщност, в голямата си част обясненията на П. от ДП се припокриват с тази, депозирани пред съда. Така например, в хода на цялото наказателно производство, още от досъдебната му фаза, подс. П. последователно и еднозначно е поддържал, че се касае за изнудване, „рекет“ от страна на св. П..

По отношение на различията в обясненията на подс. П.:

Първото и основно такова е досежно това общувал ли е подс. П. с подс. Ц. по повод делото, водено от следователя П.П., и евентуалното даване на подкуп. Пред разследващ орган на досъдебното производство подс. П. е заявил, че той е уведомил Ц. да не се явява на разпит при следователя П.. В обясненията си пред съда подс. П. отрича да е контактувал с подс. Ц., твърдейки, че дори не е имал номера му.

Съдът констатира, че не се опровергава от останалите доказателства твърдението на подс. П., че не е комуникирал с подс. Ц. през процесния период. По делото не са приложени дори и СРС, съдържащи индиции в такава насока. При положение, че спрямо подсъдимите Ц. и П. са били прилагани такива СРС през целия инкриминиран период, нормално би било те да съдържат данни за разговори и срещи помежду им, ако такива са били проведени. Няма и сигурни данни или доказателства за осъществен опосреден контакт между двамата. Никой от разпитаните по делото свидетели, включително св. Д. Д., Й.Б., Р.П. и Д.П., не потвърждава в показанията си подобно нещо. В резултат, неподкрепена от останалите доказателства е версията на подс. П. от досъдебното производство за проведена опосредена от трети лица комуникация между него и подс. Н.Ц.. Същевременно, изложеното от П. в хода на съдебното следствие се налага като истина. Изцяло кореспондира и с обясненията на подс. Ц., който също отрича да е контактувал с П..

Не могат да бъдат отхвърлени като неверни и обясненията на подс. П. пред съда в частта, в която същият твърди, че предадените от свидетеля П. като веществени доказателства плик и поредни банкноти от по 200 евро, на обща стойност 20 000 евро, всъщност не са същите, които по-рано същия ден П. е дал на П. в кантората на нотариус А. П., на бул. „П. Е.“ № **. Обсъжданите веществени доказателства, според съда, са приобщени по изключително съмнителен начин, което ги лишава от процесуалната им годност. С оглед на това, напълно възможна е версията, изложена от подс. П. в неговите обяснения, че банкнотите, предадени от св. П. с протокол за доброволно предаване, не са същите, които са предадени в кантората на нот. А. П.. Подробни съображения във връзка с веществените доказателства съдът посочва в настоящите мотиви на съответното систематично място и изцяло препраща към тях. Тук е достатъчно само да се спомене, че отсъствието на отпечатъци на подс. П. върху предадените от св. П. веществени доказателства и наличието на отпечатък на самия П. от сгънатата /оказала се вътрешна/ страна на плика, сериозно разколебават твърдението, че това са пликът и неговото съдържание, които са били дадени от П. на П..

Същите тези току-що цитирани обстоятелства във връзка с дактилоскопните отпечатъци опровергават обясненията на подс. П. от досъдебното производство за начина, по който е получил инкриминираната сума от 20 000 евро. Не кореспондира с веществените доказателства твърдението на подсъдимия, направено на 19.04.10 г. пред разследващ орган, че е получил сумата от непознато лице в запечатан плик.

На първо място, съдът намира тази версия за житейски неправдива. Малко вероятно е непознато лице да предаде на подс. П. такава значителна сума. В реалния живот нещата далеч не се случват по подобен начин.

На второ, в съдебно заседание на 24.10.2012 г., при предявяване на веществените доказателство по реда на чл. 284 НПК, съдът изрично констатира, че фабрично монтираната лентата, предпазваща лепилото върху запечатващата част на приложения по делото като веществено доказателство плик, не е свалена. Подобна констатация се съдържа и в заключението на в.л. Ш. /т. 7, л. 6 ДП/. Това може да означава само едно – намиращият се по делото плик никога не е бил запечатван, което само по себе си опровергава обясненията на подс. Т. П. от досъдебното производство и в тази им част. Няма как пликът да е бил запечатан, както е твърдял П. в разпита си на досъдебното производство.

На трето място, видно от заключението на в.л. Ш., върху плика не са открити дактилоскопни следи на въпросното непознато лице, за което говори подс. П. в обясненията си на досъдебното производство.

Съществено разминаване е налице и по отношение на това какво е било съдържанието на плика. Пред съда подс. П. заяви, че е бил поставил в него стари банкноти от преди деноминацията, докато на досъдебното производство е твърдял, че пликът е съдържал сумата от 20 000 евро, получени по горепосочения вече начин. Тук изцяло важи изложеното в предходния параграф. Отново съдът прецени, че следва да кредитира депозираните в съдебната фаза обяснения.

В обобщение, СГС преодоля цитираните противоречия, като прецени, че следва да се довери на обясненията на подс. Т.П., дадени пред съда, а не на досъдебното производство. В обясненията си пред съда П. изчерпателно, логично и достоверно обясни защо има разминаване с обясненията му от досъдебното производство. Изложените от него причини съдът намира за логични. Напълно разбираемо е подс. П. да е дал обяснения, с които да обслужи обвинителната теза, в замяна на благоприятни последици, обещани му в периода, през който е бил задържан под стража. От друга страна, съдът намира, че обясненията на П. от съдебното следствие в много по-голяма степен кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.

Тук следва да се посочи още, че версията на подс. П. за съдържанието на проведените между него и св. П.П. разговори далеч не може да бъде изключена. Още от началото на производството, дори и в разпита си на 19.04.2010 г., подс. Т.П. е поддържал, че се касае за изнудване, по неговите думи – „рекет“ от страна на св. П.. Всъщност, както ще бъде подробно изложено на съответното систематично място, касае се не толкова за изнудване, колкото за настойчива провокация към подкуп, осъществена от свидетеля П., съвместно с органите на досъдебното производство.

Не се опровергават от събраните доказателства и обясненията на П., че се е срещнал случайно с подс. С. вечерта на 17.03.2010 г. и че е провел разговор с него. С оглед на това, съдът кредитира обясненията на П. и в тази им част. По идентични съображения бе дадена вяра и на твърденията на П., че преди процесните събития е коментирал с подс. С. подетите срещу Н.Ц. дела и вероятността да се касае за „политическа репресия, с оглед създалата се конюнктура при новата власт“.

Предвид заключението на в.л. Н., съдът прие, че изготвеният запис на срещата между П. и П. е направляван от оператор, като част от разговора не е записан. Нещо повече, видно от приложения в том първи от съдебното производство Протокол на СДОТО-МВР рег. № У-296 от 06.04.2010 г., голяма част от СРС, приложени спрямо Т.П. са били и унищожени, чрез изтриването им. По този начин органите на досъдебното производство сами са се лишили от възможността да обосноват пред съда тезата си. Отделно от това, за съда възниква въпросът защо изобщо е било необходимо записът да бъде прекъсван, а част от събраните СРС - унищожени. Единственият логичен отговор е, че по този начин са били прикрити доказателства, които не обслужват тезата на държавното обвинение, а напротив – опровергават я.

По отношение на свидетелските показания:

Принципната позиция на съда е, че не могат да бъдат кредитирани показанията на свидетеля П.П.. В никакъв случай върху тях не би могла да почива една осъдителна присъда, за каквато претендират представителите на държавното обвинение в пледоариите си. Самият свидетел П. е заинтересован от изхода на делото и крайно предубеден, осъществил е целенасочена и тенденциозна провокация към подкуп, целяща събирането на улики срещу подсъдимите, действал е по начин, сходен с осъществяваната от него професия на следовател, намира се в определена зависимост от държавното обвинение, включително и служебна. През целия период, касаещ действията на подсъдимите, свидетелят е действал съгласувано, по указание и под надзора на прокуратурата и разследващите органи, преследвайки предварително и съвместно начертаната цел. Показанията му влизат в противоречие с части от останалите доказателства като на места се констатират откровени лъжи. В основни линии, причините да не бъдат кредитирани показанията на свидетеля П.П. са следните:

На първо място, видно от документите по делото, първоначалните съмнения са били, че именно св. П. възнамерява да предложи и даде подкуп на подс. С., в качеството му на съдия в СГС. Този факт, върху който акцентира и защитата, не може да бъде пренебрегнат. Индиции за него са налице в разпореждането на М.а на вътрешните работи /т. 5 с ВДС – л. 7 по горната номерация на страниците/, в което е записано следното: “Мотиви и основания за използване на СРС: П.П. е обещал подкуп на длъжностно лице от органите на съдебната власт – престъпление по смисъла на чл. 304А от НК”. Изрично трябва да се обърне внимание на факта, че въпросното разпореждане по чл. 18, ал. 1 ЗСРС на М.а на вътрешните работи е от 16.03.2010 г., т.е. то предхожда всички останали искания, разрешения и разпореждания за прилагане на СРС. Простата съпоставка между разпореждането на М.а от 16.03.10 г., от една страна, и исканията на прокурор В. и разрешенията на председателите на АС-Б. и ОС-П., от друга, показва коренната промяна в причините, поради които СРС са поискани и приложени първоначално и впоследствие. В хронологично първото по ред разпореждане на М.а на вътрешните работи /т. 5 с ВДС – л. 7 по горната номерация на страниците/ като уличен се сочи св. П.П., докато от следващия ден – 17.03.10 г. насетне разследването е вече насочено към подсъдимите П., Ц. и С. /видно останалите Т.е с ВДС и съдържащите се в тях искания, разрешения и разпореждания/.

Според съда, основателен е акцентът на защитника - адв. С., че е налице съвпадение на датата на разпореждането на М.а на вътрешните работи за прилагане на СРС спрямо св. П. и датата на сигнала на св. П. срещу подс. С., който е подаден няколко дни след разговора между двамата, проведен на 12.03.2010 г. При това положение не може да се изключи версията, че свидетелят П.П. е заинтересуван от уличаването на подсъдимия С. като извършител на престъплението „подкуп“, доколкото това несъмнено разрешава неговия личен проблем с правоохранителните органи.

След като обсъди доводите на прокуратурата, съдът не намира основания да приеме, че във въпросното разпореждане на М.а на вътрешните работи от 16.03.10 г. /т. 5 с ВДС – л. 7 по горната номерация на страниците/ е била допусната техническа грешка. Касае се не за една, а за две грешки, а именно – по отношение на лицето и по отношение на основанието, на което се иска прилагане на СРС. Немислимо е подобна „двойна” грешка да е била допусната и на практика е невъзможно да е останала незабелязана. С оглед на това, логично и правдоподобно според съда звучи версията, че именно свидетелят П.П. е бил първоначално уличен в предлагане на подкуп – „престъпление по смисъла на чл. 304а НК“. От там насетне напълно нормално е свидетелят да излага в хода на настоящото наказателно производство защитната си версия, целейки да оневини себе си. За подобни свои действия той не носи дори и наказателна отговорност, на основание чл. 292 от НК.

Изложеното е напълно достатъчно като основание да не се дава вяра на показанията на П., без да е нужно да се навлиза в изследване на неговото минало, както процедира защитата на подсъдимите. За съда е вън от всякакво съмнение, че в случая личността и показанията на П. не могат да се ползват с нужното доверие. Няма как твърденията на този свидетел да бъдат поставени в основата на евентуална осъдителна присъда.

На второ място, съдът приема, че цялостното поведение на св. П. сочи на една извършена от негова страна преднамерена, тенденциозна провокация към подкуп, целяща да уличи подсъдимите в престъпление, което те иначе не биха извършили. Подобни действия наказателният закон забранява с нормата на чл. 307 НК.

В настоящия случай от съдържанието на приложените ВДС е видно, че св. П. е убеждавал и мотивирал в проведените с подсъдимите С. и П. разговори, че положението около подс. Ц. е доста сериозно. Именно П. за първи път насочва разговора към делото срещу подс. Ц., заявявайки: „А-а-а, дай да видим к’во правим с тоя Ц..“. Освен това, св. П. впоследствие многократно поставя темата за Ц. на дневен ред, настоява за отговор, иска и обосновава конкретни суми, дори заплашва с неблагоприятни последици и припряно поставя срокове за даване на подкупа:

„Добре, дай да говорим за това наш’то, ‘щото то си е на досъдебна фаза и нема.”

„Добре, питай го навит ли е да работиме и това вече ще го коментираме“, „Значи ти му кажи “да”. Работим. Обаче да каже какво предлага. Сега, знаеш, командирован съм в Главно. Б. ми има доверие, тука-а си има риск“,

„Еми, сто бона, бе! Извинявай, ама тука говориме за сто и двайсет милиона. Хайде аз ще свърша досъдебна фаза, о’кей, добре, ама важното е как ще я подложат…. ти знаеш, че и ти ще вземеш, нема как да не вземеш. Значи ние пра’име ли го за под петдесет-шейсет хиляди евро, няма смисъл да го пра’име…. Ми така му кажи. Нали ти казвам. Да-а, щото примерно утре, ще ме пита Б., ми що не излиза т’ва дело, ми, ще ка’еме, не излиза началник. Не излиза, колективни експертизите вече, трябва да се работи с вещи лица, знаеш как е…. Е, експертизата няма да му я плащаме ние. Тея, вещите лица колко ще искат? Не може ние да се ангажираме в една сума от такъв параметър и той да /не се разбира/ ха-ха-ха. Нали знаеш, могат да се подберат експерти, знаеш кой ги назначава“.

„Действаме. Добре. Е, ми се’а той не знам до колко си наясно – става въпрос, за …. Е.” ъ-ъ-ъ Ж.К., нали, гепили са 120 милиона … Значи ти като му кажеш за к’во става въпрос, той много си го знае… Значи, да ти дам един коз, който можеш да му кажеш, нали, за да види, че нещата са много. Той си знае, че са много дебели. Ти като му кажеш той няма да ги обсъжда. Той знае всичко много добре“.

При тези факти, според съда, провокацията към подкуп е очевидна. На това основание показанията на лицето, извършило констатираната провокация, няма как да бъдат кредитирани от съда в ущърб на лицата, към които провокацията е била насочена.

Не може да се подмине и още едно обстоятелството, заявено от П. в разпита му пред съда: „Аз не съм участвал в изготвянето на план на лист, но е имало съвещание, ако така се реагира, ако иначе се реагира. Основното е било много да се внимава да не стане така накрая да има провокация за подкуп. Това е основното, което се обсъждаше всяка фраза дали не води към провокация към подкуп… Указания никой не ми е давал не се е родил човека, който ще ми повлияе. Всичко е било взимане на съвместни решения. Имал съм думата, решенията се вземаха в крайна сметка след обсъждане… Говорихме как да се държа какво да говоря, обсъждали сме го всички… Основната работа съм я свършил аз колкото и нескромно да звучи“.

Така изложеното допълнително и много сериозно компрометира показанията на П., защото същите логично и очевидно целят безрезервно да обслужват обвинителната теза. Цялостното установено по делото поведение на П. е било насочено към създаване на улики срещу тримата подсъдими. При това положение, няма как показанията му да се считат за непредубедени, обективни и достоверни. Те не са от естество, което прави възможно постановяването на осъдителна присъда.

На трето място, показанията на П. се явяват неправдиви и противоречащи на останалите събрани доказателства, което е още едно основание да не може да се кредитират от съда. На места заявеното от свидетеля е откровена лъжа.

Така, житейски недостоверно, нелогично и неправдиво за съда изглежда твърдението на св. П., че е подал докладната си до своя ръководител чак на 16.03.2010 г., тъй като денят 12.03.2010 г. е бил петък, а след това - на 15.03.2010 г., ръководителят му бил ангажиран и нямало как да сведе до знанието му случващото се. Според съда, ако изнесеното от П. е вярно, то той е разполагал с достатъчно време да уведоми компетентните органи за срещата и разговора си с подс. П.С. значително време преди датата, на която е сторил това - 16.03.2010 г. Изобщо не е било нужно това да става с официален нарочен документ – докладна записка. Поведението на П. е Т.но обяснимо с изтъкнатите от него причини. Свидетелят П. е магистрат – следовател. Несериозно е да се твърди и мисли, че той не е подал сигнал за предстоящо извършване на тежко умишлено престъпление, каквото несъмнено е подкупът, тъй като ръководителят му бил ангажиран и предстояли почивни дни. Първо, сигналът не е било задължително да се подаде до ръководителя на НСлС. Второ, сигналът не е било задължително да се подаде в работен ден. Съдът намира за нужно да отбележи, че в Република България са конституирани и функционират достатъчно правоохранителни органи, в които дежурни служители има и през почивните дни, денонощно. Бидейки следовател в НСлС, св. П. много добре е знаел това. Предвид изложеното, този съд застава на мнението, че П. не е уведомил никого за срещата си с подс. С. единствено и само защото не е искал да стори това. Прочее, този извод на съда е основан и на непосредственото впечатление от начина, по който П. депозира показанията си в хода на процеса.

Категорично неверни и лъжовни, според съда, са показанията на свидетеля П.П. и по отношение на обстоятелството колко мобилни телефона /респ. СИМ-карти/ е ползвал той през инкриминирания период. Това обстоятелство е особено важно, както с оглед цялостната преценка на показанията на П., така и предвид нуждата да се прецени налице ли е била провокация към подкуп.

Видно от представените от прокуратурата ВДС от СРС, на 30 март между 15.06 и 15.38 часа, св. П.П. е провел разговор по телефона - входящо обаждане. В протокола за изготвяне на въпросното ВДС е отразено: “Звъни телефон. П. провежда разговор”. Според приложената по делото справка-разпечатка от мобилен оператор обаче, от контролирания посредством СРС телефон на св. П. такъв не е проведен. Това убедително свидетелства, че към този момент П. е разполагал с поне още един телефон, което противоречи на показанията му и същевременно потвърждава обясненията на подс. П.С..

Основателно защитата изтъква, че от приложените ВДС от срещата на 17.03.2010 г. става ясно, че св. П. и подс. С. са водили разговори за уговорена среща помежду им в кафене “Б.Ф.” в предходни дни. Съдържанието на ВДС ясно потвърждава това. Видно е как между двамата се обсъжда, че С. е обърнал на пет метра от заведението, тъй като не бил видял надписа „Б.Ф.“. Така констатираният факт определено противоречи на изнесеното в показанията на П., че са се видели със С. за пръв път на 08.03.2010 г. в кафе “К.”. Явно е, че предишен ден между двамата е имало и друга уговорка за среща в „Б.Ф.“. Същевременно, съдържанието на този разговор още един път потвърждава, че св. П. е ползвал повече от един мобилен телефон, тъй като разговорите на П. във връзка с тази предходна среща очевидно не са водени от тел. ****************. Потвърждава и обясненията на подс. С., че помежду им е имало и предходни срещи, провеждани във връзка с дело, по което С. е бил съдия-докладчик, което дело представлявало интерес за П..

Невъзможно е органите на досъдебното производство, които са работили съвместно с колегата си – свидетеля П., да не са знаели, че той ползва повече от един мобилен телефон. Напълно неясно е за съда защо данни за разговорите от втория мобилен телефон, ползван от П., не фигурират по делото. При наличието обаче на сигурна информация за използването на такъв телефон, съдържаща се в представените от самото държавно обвинение веществени доказателствени средства – протоколи от прилагането на СРС, съдът не може да изключи като възможна и дори като по-вероятна версията, лансирана от подс. С., а именно – че св. П. го е потърсил. Напълно възможно е в случая това да е станало от втория неустановен по делото телефон, ползван от св. П..

Във връзка с изложеното, и тук не може да не бъде обърнато внимание върху поведението на разследващите органи, което е в пълно противоречие с правилата, установени в НПК. У съда няма как да не остане впечатлението, че разследващите органи тотално са пренебрегнали задължението си да приложат по делото доказателствата, оневиняващи подсъдимите. Вместо това, направен е опит същите да бъдат укрити от подсъдимите, тяхната защита и съда. Притеснителен е и фактът, че голяма част от данните, получени при използване на СРС са били унищожени, видно от протоколите, предоставени на съда от СДОТО-МВР. Несъблюдаването на изискванията на НПК за събиране и преценка на доказателствата следва да бъде отчетено от съда при тяхната оценка.

По-нататък, неверни са показанията на св. П. и в частта им, в която същият твърди, че първата му среща с подс. С. е била по инициатива на С.. Напълно възможно е П. да е потърсил С. от втория мобилен телефон, с който е разполагал /видно от ВДС от прилагането на СРС/. Така лесно може да се обясни липсата на изходящо обаждане от проследения в хода на разследването телефон на св. П.. Съдържанието на проведените между С. и П. разговори дава основание на съда да приеме, че инициативата на тези разговори е била именно на св. П., както твърди в обясненията си подс. П.С.. Тук следва да се отбележи, че обясненията на последния се явяват по-правдоподобни, логични и кореспондиращи с останалите доказателства. Версията на С., че П. го е потърсил във връзка с разглеждането на дело, възложено му като съдия, производството по което е било отложено за май месец, се потвърждава от съдържанието на възпроизведените в съдебно заседание звукозаписи. Макар и да липсва в протокола за ВДС, съдът констатира подобна реплика, което бе отразено в съдебния протокол. Отделно от това, цялостният контекст и съдържание на разговорите, водени между С. и П., дават основание на съда да приеме, че истината за случилото се съдържа именно в обясненията но подсъдимия С., а не в показанията на св. П.. Думите на П., записани с помощта на СРС и отразени в съответните протоколи, разкриват една целенасоченост, настоятелност и последователност в преследването на крайната цел – да се провокира ситуация на даване на подкуп. При това положение, нормално и логично е инициативата за провеждане на срещите и разговорите, както и за даване на подкуп, да е изхождала именно от св. П.. Установява се от доказателствата, че П. е търсил подсъдимите С. и П. по телефона, което още един път затвърждава този извод. За настойчивост от страна на П., окачествена дори като „изнудване“ и „рекет“, говори и подс. Т.П. в кредитираните от съда негови обяснения.

Както ще бъде изложеното на съответното място в настоящите мотиви, под сериозно съмнение са и твърденията на П., че предаденият от него на следовател К. плик, формат А4, както и неговото съдържание, са точно тези, които е получил по-рано от подс. Т.П.. Тук е нужно да се отбележи само, че във връзка с веществените доказателства се констатира още едно противоречие между показанията на П. и останалите доказателства по делото. Категорично неверни са показанията на свидетеля, че не е отварял плика, приложен по делото, за който се твърди, че му е предаден от подс. П.. Видно от заключението на изготвената дактилоскопна експертиза, от вътрешната сгъната страна на плика е налице пръстов отпечатък, оставен от св. П.. Това недвусмислено сочи, че той е отварял въпросния плик.

По нататък, очевидно е от съдържанието на ВДС, както изтъква защитата, че нито П.С., нито Т.П. знаят за какво дело става дума по време на първите си срещи със св. П.. И двамата разпитват св. П.П. за предмета на сл. д. № 105/09 и го питат дали подс. Ц. изобщо знае за него. При това положение изключено е въпросът за това дело да е повдигнат от подс. С. или подс. П.. Няма дори данни, че подс. С. изобщо е знаел, че П. е включен допълнително в разследващия екип в НСлС. Тоест, налага се еднозначен извод, че провокацията да се говори за сл.д. № 105/09 г., за евентуално „оправяне“ на подс. Ц., за даването на пари и за точната сума пари, идва еднопосочно от свидетеля П., противно на неговите твърдения в разпита му като свидетел.

Като неверни и противоречащи на останалите доказателства по делото съдът прецени и твърденията на св. П.П., че изпратената от него призовка до подс. Ц. му е била върната в цялост. Доказа се от представеното в съдебно заседание от защитата писмено доказателство /призовка/, както и от показанията на призовкаря от НСлС, че тази призовката е бил оставена на вратата на подс. Ц., без да му е била връчена лично.

По отношение на останалите свидетелски показания, изслушани по делото:

Съдът кредитира показанията на св. К.Т., И.У., Д.П., М.Г., В.Т., Д. Д., Р.П. и Й.Б., които намери за логични, последователни и житейски правдиви. От същите се установи, че свидетелите са познавали подсъдимия Ц. и са се срещали с него през процесния период. От показанията на тези свидетели обаче не се установява участие на подс. Ц. в даването на подкуп. Така, свидетелят Д. е категоричен за следното: „Никога не е ставало въпрос за това да се дадат пари на следовател, който води дело срещу господин Ц.“. Св. Б. заявява: „Г-н Ц. не ме е молил да нося плик или пари“. Св. Р.П. твърди пред съда: „Не сме коментирали парични въпроси тогава, не помня това нещо. Това е всичко, за което говорихме“. Свидетелят Д.П. посочва, че отношенията му с Ц. са били чисто делови, свързани с общи бизнес-проекти. Няма основание заявеното от тези свидетели да не бъде прието за достоверно, тъй като показанията им не се опровергават от останалите събрани доказателства. От съдържанието им не се установиха факти, подкрепящи обвинителната теза. Всеки един от свидетелите по един или друг начин е познавал подсъдимите и е комуникирал с тях – било служебно, било като приятел. Свидетелите обаче отричат да са възприели конкретни факти, свързани с описаната в обвинителния акт престъпна деятелност.

Важно е да се посочи, че показанията на св. Т. се потвърждават както от обясненията на подс. П., така и от показанията на св. П.П.. Показанията на Т. изцяло кореспондират и с приложените по делото писмени доказателства – призовка и ръкописна бележка /т. 1, л. 106-107 от ДП/.

Показанията на свидетелите Н.С. и С.Б. с нищо не допринесоха за изясняване на обективната истина по делото. Обсъждането им тук е ненужно.

От изключително значение за правилното решаване на делото е въпросът за годността на изготвените и приложени по делото веществени доказателствени средства /ВДС/, получени при използване на специални разузнавателни средства /СРС/. Този въпрос основателно се поставя под формата на възражения от страна на защитата и на тримата подсъдими. Съдът намира наведените от защитниците доводи в хода на съдебните прения за изцяло основателни по следните съображения:

Видно от материалите, съдържащи се в том 1-8 с ВДС, приложени на досъдебното производство, направени са били общо осем искания за експлоатиране на СРС. Две от тях са отправени до Председателя на Окръжен съд - П. - съдия С. Ц., а останалите шест – до Председателя на Апелативен съд – Б. – съдия Е. Н.. В исканията до председателя на ОС-П. /т. 3 и т. 6 от ВДС/ невярно е било посочено, че е налична информация, според която подс. Т.П. е поел ангажимент „лично да получи средствата и да ги предостави на територията на гр. П.“. Такава информация в материалите по делото съдът не констатира да е налична. Видно от изисканата от съда справка, получена в секретното деловодство на съда с вх. № 4-356/10.03.11 г., такава информация не е имало и в ДАНС, която агенция по онова време се е занимавала с процесния случай. От писмо на СДОТО към МВР от 21.12.2010 г. се установява, че подобна информация няма и при тях.

С оглед на това, следва да се приеме, че далият разрешенията - Председателят на ОС-П. очевидно е бил въведен в заблуждение от наблюдаващия прокурор относно фактическите основания, налагащи даването на разрешение за прилагане на СРС. Прокурорът е допуснал съществено и грубо нарушение на изискванията на чл. 173, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК и чл. 14, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗСРС.

Нарушение на горните разпоредби е налице и досежно исканията, отправени до съдия Н. – Председател на АС-Б., доколкото в същите пък изобщо не са описани факти, обосноваващи връзка между съдебния район на АС-Б. и воденото досъдебно производство.

Общото между двете групи искания – до председателите на АС-Б. и ОС-П., е, че изобщо не са били адресирани до компетентните да дадат разрешение за прилагане на СРС магистрати.

Основен принцип в действащото законодателство е, че специалните разузнавателни средства /съкр. „СРС“/ е допустимо да бъдат използвани след даване на разрешение от съдебен орган и при стриктно спазване на предвидените в закона други предпоставки. Съгласно трайната практика на съдилищата, липсата на надлежно дадено разрешение за прилагане на СРС лишава резултатите, получени от използването им, от доказателствена сила в наказателния процес. Изобщо, нарушаването на императивните правила за събиране на доказателствата всякога има за резултат дискредитирането им като годни такива. Така, изрично в Решение № 504 от 22.11.2005 г. по н. д. № 1072/2004 г., III н. о. на ВКС се посочва следното: „Преценката на оправомощения председател на съда (Градски за С., Окръжен за страната, респ. Апелативен съд) е гаранцията в закона, без която е недопустимо приложението на предвидените от закона ограничения на правата на личността, защитени от Конституцията и от ЕКЗПЧОС. Затова липсата на разрешението на органа към момента на провеждането на това действие безусловно води до невалидност на изготвените веществени доказателствени средства“.

По настоящото дело не е спорен въпросът, че действията на подсъдимите лица, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, са били извършени на територията на град С.. Противно на първоначалните твърдения на прокуратурата, няма никакви данни действия да са били планирани или извършвани на територията на други градове, вкл. Б. и П.. Няма спор и относно обстоятелството, че разследването по делото е осъществено под надзора и в района на Софийската градска прокуратура.

Съобразно правилото на чл. 174, ал. 5 от НПК, възпроизведено и в чл. 15, ал. 3 ЗСРС, следвало е при това положение разрешението за използване на СРС да се иска и даде от Председателя на Софийския апелативен съд, доколкото обв. С. е бил съдия в СГС. Именно САС се явява „съответен съд“ по отношение на Софийския градски съд и неговият председател е притежавал изключителната компетентност да разреши използването на СРС.

Понятието „съответен съд“ се употребява на множество места в действащия процесуален закон – напр. чл. 64, 67, 68, 69, 70, 72, 111, 146, 161, 164, 165, 222 и др. от НПК. В съдебната практика не съществува спор относно това как се определя „съответния“ съд. Съответен е този съд – първоинстанционен или въззивен, в чийто съдебен район се извършва разследването /в този смисъл и Определение № 116 от 07.07.2011 г. по НЧД № 1712/2011 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС/.

Няма логика да се приеме, че различен смисъл в понятието „съответен“ е вложен в разпоредбата на чл. 174 от НПК. След като разследването е извършено под надзора на Софийската градска прокуратура, описаните в обвинителния акт действия са осъществени в град С., а подс. С. е бил съдия в Софийския градски съд, следвало е всички разрешения за прилагане на СРС да бъдат искани и дадени от председателя на съответния апелативен съд – в случая Софийския апелативен съд, респ. – от изрично оправомощен от него зам. председател.

Компетентността на председателите на СГС и САС да дадат разрешенията за прилагане на СРС в процесния случай е изрично уредена в чл. 35, ал. 3 НПК, но тя произтича и от общите правила за местна подсъдност – чл. 36 НПК.

Непонятно за този съд остава по какви причини настоящият председател на Софийския апелативен съд не се ползва с доверието на държавното обвинение, за да се пренебрегне неговата законоустановена компетентност да даде разрешение за прилагане на СРС. Ако прокуратурата е имала предвид конкретни факти, свързани с личността на административния ръководител на САС и неговата надеждност, следвало е да ги релевира в процеса по съответния начин.

Поставените от законодателя в ЗСРС и НПК изисквания към експлоатацията на специалните разузнавателни средства са императивни. Прилагането на СРС всякога води до съществено засягане на конституционно защитени права на лицата, спрямо които СРС се прилагат. Ето защо, редът за прилагане им е строго регламентиран, като нарушаването му опорочава извършените действия до степен на тяхната негодност. „Искането за разрешаване на използването на специално разузнавателно средство, както и даването на разрешение за използването му, следва да е направено от компетентен орган“ – в този смисъл виж Решение № 92 от 19.11.2004 г. по н. д. № 955/2003 г., III н. о. на ВКС. В настоящия случай разрешенията за използване на СРС не са дадени от компетентните за това съдебни органи.

Пред разследващите органи е съществувала потенциалната възможност, предоставена от чл. 195, ал. 4 НПК, за промяна на съдебния район, в който да бъде извършено разследването. По делото обаче липсват данни и твърдения да е била извършена промяна на района на разследването по реда на чл. 195, ал. 4 НПК. Компетентен да се произнесе по подобен въпрос е бил Главният прокурор, тоест решаването му е предоставено на самата прокуратура. Държавното обвинение не се е възползвало от предоставената му от закона възможност. Вместо това прокуратурата е предпочела да заобиколи закона, опорочавайки събраните посредством използване на СРС доказателствени средства. Държавното обвинение е въвело в заблуждение председателя на ОС-П., като е посочило пред него неверни твърдения. Във връзка с това, следва да се подчертае още веднъж, че противно на твърденията, съдържащи се в исканията на прокуратурата за даване на разрешение за използване на СРС /том 3 и том 6 с ВДС, на стр. 2 по горната номерация на страниците/, по делото няма и към онзи момент не е имало никакви данни, че парични средства, предназначени за подкуп, ще бъдат предавани на територията на град П.. Очевидно органите на досъдебното производство и държавното обвинение са подвели органа, дал разрешението за експлоатация на СРС – Председателя на Окръжен съд – П.. Допуснатото процесуално нарушение е съществено и неотстранимо. За наличието му настоящата инстанция е задължена да следи.

С оглед изложеното, този съд приема, че събраните на досъдебното производство веществени доказателствени средства посредством прилагането на СРС не следва да бъдат взети предвид във вреда на подсъдимите при постановяване на присъдата срещу тях. От тях не може и не следва да бъдат извеждани факти във вреда на подсъдимите. Налице са предпоставките на чл. 105, ал. 2 НПК за изключването на ВДС, получени при използване на СРС, от доказателствената съвкупност, доколкото същите не са събрани по реда, предвиден в НПК. Допуснатото съществено процесуално нарушение е неотстранимо на този етап от наказателното производство.

Извършената в хода на досъдебното производство от председателите на ОС-П. и АС-Б. преценка не обвързва настоящата съдебна инстанция. Не съществува гаранция, че към отправените към тях искания са били приложени всички налични към онзи момент материали по делото с оглед обезпечаване правилността на тази преценката. В това отношение не могат да бъдат споделени съображенията на прокурор Д., изразени по време на съдебните прения. Единствено решаващият по същество съд разполага с всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства и е овластен от закона да преценява годността на всяко едно от тях в тяхната взаимовръзка. В тази си преценка той не може да бъде обвързан от предварителните изводи на други органи, били те и съдебни. Това важи във всички случаи, в които НПК предвижда съдебна намеса под формата на разрешение или одобрение в процесуални и/или следствени действия, провеждани на досъдебното производство /напр. претърсване, изземване, обиск и пр./. Съдебната практика е последователна, че даденото в подобни случаи разрешение или одобрение не отнема възможността решаващият съд да подлага на своя собствена преценка събраните доказателства. Именно подобен подход най-пълно съответства на всички принципи на наказателния процес. Няма как да се очаква съдът да се счита безусловно обвързан от определено доказателство. Това би противоречало на чл. 13, ал. 1 и ал. 2, чл. 14, ал. 1 и ал. 2, чл. 18, чл. 107, ал. 5 и др. от НПК.

С особена сила току що изложеното важи в случаите, в които съответните съдебни органи /председатели на съдилища/, са били подведени от органите на досъдебното производство относно причините, които налагат даването на такива разрешения именно от тях. Доказан по делото е фактът, че председателят на ОС-П. например е бил въведен в заблуждение, че престъплението се намира в определена териториална връзка със съдебния район на ОС-П.. Недобросъвестността на прокуратурата следва да бъде „санкционирана“, като й се отнеме възможността да се ползва от порочно събраните доказателства в подкрепа на обвинителната й теза.

Действително, налице са и другите посочени от защитата нарушения, допуснати на досъдебното производство, при прилагането на СРС. Тяхното подробно обсъждане обаче е безпредметно, доколкото липсата на компетентност на далия разрешението орган е най-същественият порок при прилагането на СРС. Ненужно е при това да бъдат обсъждани изчерпателно съдържанието на направеното искане, на даденото разрешение, както и на начинът на неговото изготвяне, а също и на разпореждането на М.а, каквито възражения прави защитата, при положение, че крайният решаващ акт - самото разрешението за използване на СРС, не изхожда от оправомощен магистрат.

Все пак, не могат да не бъдат отчетени драстичните нарушения и порочни практики, допуснати в хода на досъдебното производство във връзка с прилагането на СРС. Във връзка с това, установява се по делото, че разрешенията за използване на СРС са били изготвени не от Председателя на АС-Б., а лично от заместник-градския и наблюдаващ делото прокурор – Р. В.. Видно от съдържанието на всички разрешения, дадени от съдия Е. Н., в долния им ляв ъгъл е отбелязано следното: „Изп.: Р. В.;***, 17.03.2010 г.“. Тоест, разрешенията са изпълнени и написани от наблюдаващия прокурор и това е станало в град С., независимо, че разрешенията са дадени в гр. Б.. Съдържанието и реквизитите им са били предварително предрешени от страна на държавното обвинение. Нещо повече, видно от заключението на в.л. Ч. по допуснатата от съда комплексна експертиза № 90/2011 г. /на л. 385 от том 2 от съдебното производство/, ръкописните текстове в исканията и разрешенията за използване на СРС са написани от едно и също лице, със сходно черно мастило, като пишещият прибор вероятно е бил един и същ. Налице е следователно допълнително нанасяне на дати и други реквизити, важни за преценка на законосъобразността на разузнавателните средства.

В дадените от председателя на АС-Б. разрешения липсва час, считано от който е разрешено прилагането на СРС. При това положение, не може да се прецени дали събраните конкретно на дата 17.03.10 г. СРС са преди или след даването на разрешението. Тоест, налице е и още едно основание съответните протоколи за изготвени ВДС от прилагане на СРС от дата 17.03.10 г. да не бъдат кредитирани в полза на държавното обвинение.

Съд категорично отрича и се дистанцира от подобна практика, която очевидно влиза в противоречие със закона и препятства възможността да се прецени волята на далия разрешението магистрат. Предвид начина, по който е процедирал наблюдаващият прокурор, не е ясно каква част от приложените по делото разрешения съставляват волеизявление на Председателя на АС-Б. и каква на самия наблюдаващ прокурор. Налице са следователно още сериозни основания, обуславящи приложимост на чл. 105, ал. 2 НПК досежно протоколите, обективиращи ВДС от използване на СРС.

Не може да се сподели тезата на прокуратурата, че процесуални нарушения няма, тъй като такава била обичайната практика при даване на разрешения за прилагане на СРС. Подобно твърдение влиза в противоречие с намиращите се в Т.е трети и шести разрешения за използване на СРС, дадени от Председателя на ОС-П. С. Ц.. Видно от прочита на същите реквизити, ситуирани в долния ляв ъгъл на разрешенията, този път името на Р. В. липсва. Не се сочи и място на издаване „С.“. Вместо това, в разрешенията на съдия Ц. е записано следното: „Изп.: С. Ц.; Нап.: С. Ц.; Дата: 18.03.2010 г.; град П.“. Няма ръкописни добавки, които да поставят под съмнение волята на далия разрешението магистрат. Тоест, напълно възможно е било в настоящия случай органите на досъдебното производство да процедират по сходен начин и в останалите шест случая на отправени искания – тези до Председателя на АС-Б.. Различията са очевидни и не се нуждаят от по-нататъшен коментар.

За пълнота, съдът намира за нужно тук да отговори на някои от възраженията на защитата:

Не са основания по чл. 105, ал. 2 НПК нередовностите досежно разпорежданията за прилагане на СРС. Съобразно трайно установената практика, разпореждането за прилагане на СРС, което законът изисква, не е изискване за допустимост на събраните чрез СРС доказателства. В този смисъл е Решение № 504 от 22.11.2005 г. по н. д. № 1072/2004 г., III н. о. на ВКС, в което се посочва, че актът на М.а на вътрешните работи е условие за техническата обезпеченост на събирането на ВДС чрез СРС и поначало има техническо значение за изпълнение на разрешението за използването на СРС. С него се осигурява техническата обезпеченост на използването на СРС за събиране на ВДС. Дали това разрешение ще съвпада или ще последва по време разрешението на председателя на съответния съд, няма да опорочи валидността на самото действие - събирането на ВДС чрез СРС.

Нужно е да се направи и едно важно принципно уточнение, което съдът съблюдава по настоящото дело при преценката на ВДС от СРС във връзка с останалите доказателства и доказателствени средства. Приложените по делото ВДС не могат да бъдат взети предвид като доказателства, от които да се установяват факти, включени в основния предмет на доказване по настоящото дело – извършването на престъпление и участието на тримата подсъдими в него /чл. 102, т. 1 НПК/. Според съда обаче няма пречка съдържанието на разглежданите ВДС да бъде отчетено във връзка с преценката на останалите доказателства, а и във всички случаи, когато това е в интерес на подсъдимите. Даването на разрешение за използване на СРС и спазването на закона при прилагането им е предвидено като гаранция за правата на гражданите, спрямо които те се прилагат. Ето защо, неправомерно получените данни, обективирани в протоколи за изготвени ВДС, не могат да се ползват в тяхна вреда. Според съда обаче, няма пречка данни, получени в резултат на прилагането на такива средства, да бъдат отчетени и взети предвид от съда тогава, когато въз основа на тях могат да се формират изводи, които оневиняват подсъдимите или подкрепят тяхната теза. Съгласно константната съдебна практика, най-силната защита на правата на подсъдимото лице се осигурява посредством неговото оправдаване от съда. Ето защо, при подобен начин на процедиране съдът може и следва да вземе предвид онези доказателства, които са в полза на подсъдимия, дори и да не са събрани по реда на НПК, а в случая - и на ЗСРС.

В подкрепа на изложеното е и още едно обстоятелство. Основен принцип в правото е, че никой не може да се облагодетелства от собственото си неправомерно поведение. След като прокуратурата е приложила СРС в нарушение на закона, т.е. неправомерно, евентуалното цялостно дискредитиране на СРС би било в нейна полза, доколкото съдържанието на тези СРС в определени части противоречи на обвинителната теза и оневинява подсъдимите. Именно за да не постави прокуратурата в подобно привилегировано положение за сметка на подсъдимите лица, съдът прецени, че няма пречка съдържанието на коментираните ВДС да се ползва при преценка на останалите доказателства /например показанията на св. П./, с изричната уговорка, че това се прави само и единствено, когато това е в интерес на подсъдимите. В частност, съдът ползва съдържанието на съответните протоколи в частта, в която от същите се установява извършването на провокация към подкуп от страна на свидетеля П.. Навсякъде, където съдът в мотивите си се позовава на ВДС от използването на СРС и тяхното съдържание, следва да се има предвид, че това се прави с така направеното уточнение. В цялата им останала част ВДС, получени в резултат на приложените СРС, не бяха взети предвид при постановяване на присъдата.

Отделно от това, за пълнота на настоящите мотиви, следва да се посочи и обстоятелството, че достоверността на съдържанието на самите СРС е изключително спорна. Основание за подобна констатация дава заключението /основно и допълнително, л. 450-465 и л. 609-611 от том втори от съдебното производство/ на допуснатата от съда в хода на съдебното следствие техническа експертиза, изготвена от вещото лице проф. Е. Н.. Действително, видно е от това много оспорвано от защитата заключение, че няма съкращавания и монтаж на видео и звуков материал по съответните изследвани от експерта носители. Няма признаци и за друга намеса по видео и звуковите материали. Във връзка с разглежданата експертиза, съдът констатира обаче и друго обстоятелство, което е от изключително значение. В допълнителното си заключение /л. 611 от т. 2 от съдебното дело/, вещото лице проф. Н. посочва в т. 12, че отсъствието на кадри във видеозаписите се обяснява с наличието на оператор, който е управлявал стартирането и спирането на записа. В случая операторът бил преценил, че за целите на записа не е необходимо да включва определени моменти /поява на чаши на масата/. При извършеното от съда в с.з. на 24.11.2010 г. възпроизвеждане на съдържанието на ВДС № RB 202001-001-03/8-195/02.04.10 година това се потвърди и видя. Съдът изрично констатира, че на масата се наблюдава увеличаване на сервираните неща, без да се вижда кой ги донася, като това обстоятелство бе отразено и в съдебния протокол.

За съда горният извод на вещото лице означава само едно – възможно е изготвеният видеозапис да е бил манипулиран. Очевидна е човешката намеса /на „оператор“/ при неговото изготвяне. При това, не е ясно какви части от кадрите са били „изрязани“ чрез незаписването им от оператора по негова преценка и дали тъкмо тези части не поставят записаните разговори в друг контекст и не им придават различно съдържание от това, което твърди държавното обвинение. С оглед становището на защитата, което се споделя от съда, че в случая е била извършена и провокация към подкуп, не е ясно дали „изрязаните“ части от записа не свидетелстват именно за това.

В обобщение, няма как да бъде взет предвид като решаващо доказателство запис, в който има прекъсвания, осъществени по човешка преценка и усмотрение. Следвало е проведените разговори да бъдат записани изцяло и именно в този си вид да бъдат предоставени на решаващия съд. Само така би се осигурила възможност съдът да спази задължението си по чл. 13, 14, 18 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като същевременно се гарантира и правото на защита и на справедлив процес на обвинените лица.

Все във връзка с приложените по делото ВДС от прилагането на СРС трябва да се направи и констатацията, че очевидно по делото не са приложени всички записи на телефонни разговори, проведени от свидетеля П.П.. Немислимо е П. да е провел през този период единствено приложените в Т.ете с ВДС разговори. Същевременно, представени са протоколи за унищожаването на част от останалите ВДС, съдържащи разговори на св. П.. Логично при това за съда възниква въпросът какво е било съдържанието на тези разговори и защо то не е закрепено от държавното обвинение в надлежни протоколи за изготвени ВДС. Дали са били налице основания останалите записи от прилагане на СРС да бъдат унищожени, кой и кога е сторил това не е въпрос, който стои на вниманието на този съд. Той би могъл да бъде предмет на отделно производство, ако прокуратурата прецени, че са налице данни и основания за подобен подход. Важно за настоящото дело обаче е обстоятелството, че по една или друга причина голяма част от проведените през процесния период разговори очевидно липсват. При наличието на сигурни данни, че св. П. е действал под ръководството и указанията на ДАНС, както и с оглед на това, че според този съд в случая е била осъществена целенасочена провокация към подкуп, тези разговори са от особено важно значение. Не може да се изключи вероятността, която е с немалък процент, липсващите записи да съдържат доказателства, които са в интерес на подсъдимите и именно поради това да са били унищожени. Категорично това противоречи на изискването за справедлив процес, приложимо и към досъдебната фаза на производството.

С оглед изключването на ВДС, изготвени при прилагането на СРС, от доказателствената съвкупност на формално основание – липса на надлежно разрешение, дадено от компетентен орган, ненужно се явява да се обсъждат възраженията на защитата за констатираните в с.з. 24.11.10 г. разминавания и непълноти в тяхното съдържание. Същото важи и досежно оплакването за липса на тайм-код.

Независимо от възраженията на защитата, съдът кредитира заключението на в. л. проф. Н. – в неговите основна и допълнителна част. Доколкото изследваните от вещото лице звукозаписи и видеозаписи бяха изключени от доказателствената съвкупност, следва да се приеме, че по делото не е налице годен обект на експертното изследване. Ето защо, безпредметно е да се обсъждат изчерпателните доводи на защитата във връзка с депозираното от проф. Н. заключение.

Важно е да се посочи, че от страна на съда бяха положени всички възможни и необходими усилия да бъде проверена достоверността на приложените по делото записи, получени при използване на СРС. Именно това наложи многократно отлагане на делото и принуди съда да влиза в абсурдна кореспонденция с различни държавни институции. Във връзка с това, съдът счита, че с действията си е извършил максималното възможно и допустимо от закона, за да осигури на подсъдимите правото им на справедлив процес.

Не съществуват основания съдът да поставя под съмнение добросъвестността и професионализма на експерта проф. Н.. Вещото лице е отговорило, доколкото му е било възможно, на поставените му задачи. С оглед спецификата на поставените задачи, проф. Н. не е дал отговор на част от поставените му въпроси. Като отчита развоя на събитията по настоящото дело, съдът проявява разбиране към нормалния човешки страх и притеснение от отговора на въпроси, свързани с класифицирана информация, за което проф. Н. не може да бъде винен.

Самото обстоятелство, че заеманата от вещото лице длъжност изисква допуск до класифицирана информация, не означава, че заключението му е предубедено и необективно, както необосновано поддържа защитата. За съда няма основания за съмнение в добросъвестността на експерта. Още повече, че с депозираното заключение той на практика поставя под сериозно съмнение изследваните от него записи. В тази връзка, най-важното обстоятелство, което се установява от заключението на проф. Н., всъщност се намира в отговора на последния поставен към него въпрос. Според експерта, части от разговорите липсват. Какво са си казали записваните лица в моментите, в които оператор е преценил да преустанови временно записа, може само да се предполага. Със сигурност обаче не може да се изключи версията, че съдържанието на разговора в незаписаната част противоречи на обвинителната теза, поддържана от св. П. и прокуратурата.

Беше изцяло кредитирано и заключението на в.л. Ч., също изготвено в хода на съдебното производство. Същото не влиза в противоречие с нито едно от събраните доказателства, обосновано е, и за съда не възникват съмнения в правилността му. От експертното заключение на в.л. Ч. съдът установи факта, че част от реквизитите както на исканията, така и на последвалите ги разрешения за експлоатиране на СРС, са попълнени от едно и също лице, с едно и също пишещо средство. Това обстоятелство свидетелства за недопустимо смесване във функциите на искащия и даващия разрешението магистрат, като поставя под сериозно съмнение въпроса чия воля отразяват приложените по делото разрешения – на наблюдаващия прокурор или на председателя на АС-Б.. За подобно смесване говори и съдържанието на писмените доказателства – разрешения за прилагане на СРС, подписани от съдия Н.. Видно от същите, те са изготвени и написани не от последната, а от наблюдаващия по това време делото прокурор - Р. В..

Съдът даде вяра и на заключенията на останалите изготвени в хода на производството експертизи - дактилоскопната /основно и допълнително заключение/ на в.л. Л Ш. и техническа на в.л. Г. и Г., като прецени, че същите са обективно, професионално и компетентно изготвени. Не възникват съмнения в правилността на експертните заключения и същите не се оспорват от страните.

Като цяло, бяха кредитирани приложените на досъдебното производство писмени доказателства и доказателствени средства, както и събраните в хода на съдебното следствие такива, всички те приобщени по реда на чл. 283 НПК.

Във връзка с писмените доказателства, нужно е да бъде обърнато внимание на няколко неща, а именно:

Съдът не споделя изложеното в съдържанието на писмото на зам.градския прокурор от 05.04.11 г. /л. 343, т. 2 от съдебното производство/, че в разпореждането от 16.03.10 г. на М.а на вътрешните работи, издадено с правно основание чл. 18, ал. 1 ЗСРС, ней-вероятно е допусната техническа грешка. Съображенията за това бяха вече изложени и тук не е нужно да се повтарят.

От особено важно значение за правилното решаване на делото се явяват двата отрязъка от призовка за явяване на подс. Ц. на разпит в НСлС – единият на л. 107 от том 1 от ДП, а другият – представен в с.з. от защитата. От тези писмени доказателства, съпоставени с показанията на св. Н. и Т., се опровергава тезата на прокуратурата, че подс. Ц. е знаел за призоваването си в НСлС в резултат на комуникация, осъществена с подсъдимите С. и П..

По-нататък, като неоснователно бе преценено оспорването на адв. В., че приложеният по делото протокол за доброволно предаване /том 1, л. 91-93 от ДП/ е негоден, тъй като не е подписан на всяка страница от лицата, участвали в изготвянето му. Съгласно константната съдебна практика, протоколът за доброволно предаване представлява писмено доказателство, а не писмено доказателствено средство. Изискване на процесуалния закон е да се подписват на всяка страница само писмените доказателствени средства – протоколи, обективиращи процесуално-следствени действия по разследването.

С оглед на това, съдът приема, че протоколът за доброволно предаване следва да бъде кредитиран и че с него надлежно са приобщени по делото описаните в него веществени доказателства – 1 бр. плик формат А4 и 100 бр. банкноти с номинал 200 евро, подробно описани със серийни номера. По тази причина при постановяване на присъдата съдът взе предвид и тези веществени доказателства, макар и не в желаната от държавното обвинение светлина.

По делото е приложена разпечатка от правно-информационна система „АПИС“ относно правилата за разрешаване и използване на СРС. Съдът единствено констатира това обстоятелство, без да го коментира, тъй като очевидно не се касае за писмени доказателства, а за начина, по който са процедирали органите на досъдебното производство.

Във връзка с веществените доказателства - плик и банкноти, е нужно да се подчертае следното:

Събраните доказателства и доказателствени средства, установените по делото факти и тяхната последователност и взаимовръзка, не дават основание на съда да приеме, че е безспорно и несъмнено доказано, че парите и плика, предадени на 01.04.2010 г. от свидетеля П.П. на следователя К. К. са идентични с получените от П. в нотариалната кантората на бул. „П. Е.“ № **, както и с изследваните от вещото лице Л.Ш..

Намиращият се към настоящия момент като веществено доказателство по делото плик, формат А4, за който държавното обвинение твърди, че е предаден от подс. П. на св. П. в кантората на нотариус П., беше предявен на страните в съдебно заседание на 24.10.2012 г. по реда на чл. 284 НПК, при което действие съдът извърши оглед и изрично констатира, че фабрично залепената лента, предпазваща лепилото върху запечатващата част на плика, не е свалена. Идентична констатация се съдържа и в заключението на в.л. Ш. /т. 7, л. 6 ДП/ - на изследване при вещото лице е постъпил плик – „формат А4, самозалепващ, с неотлепена лента“. Тоест, пликът е изглеждал в състоянието, в което е в момента, и към момента на предаването му за изследване на вещото лице Ш..

Видно обаче от коментирания вече протокол за доброволно предаване от 01.04.2010 г. /том 1, л. 91-93 от ДП/, свидетелят П. е предал на следователя при НСлС К. следното: „бял плик, формат А4, неразпечатан“. Последното отразено в протокола обстоятелство буди недоумение и поставя нерешими въпроси, свързани с приобщаването на веществените доказателства към делото, тъй като за да е бил „неразпечатан“ пликът, следва същият да е бил преди това запечатан. Не е ясно кой и при какви обстоятелства е сторил това.

Всъщност, процесуалните проблеми, свързани с приобщаването на веществените доказателства /1 бр. плик, формат А4 и 100 бр. банкноти от по 200 евро/ започват още от събитията, разиграли се в нотариалната кантора на бул. „П. Е.“ № **. Неясно за съда остава защо процесуално-следствените действия по изземване на предмета на твърдяното от прокуратурата престъпление /100 броя банкноти/ не са били предприети още на място – в нотариалната кантора, при положение, че там са присъствали компетентни да извършат това разследващи органи. Сигурно е, че там са били и водещият разследването орган – следовател, и наблюдаващият делото прокурор, като последният също е могъл да извършва действия по разследването /чл. 46, ал. 2, т. 2 НПК/.

Пликът и парите са се намирали в държане на свидетеля П. и най-логично е било непосредствено след влизането на органите на досъдебното производство в кантората на нотариус П. те да бъдат иззети, в присъствие на поемни лица, като за това се състави надлежен протокол по реда на НПК. Това не е сторено. Какви са причините за това е вън от коментара на съда, но това обстоятелство не може да не бъде отчетено при преценка на веществените доказателства. Както пликът, така и банкнотите, не са описани, опаковани и запечатани /чл. 163, ал. 6 НПК/ на мястото, където е можело да бъдат иззети – в нотариалната кантора. Вместо това, пликът и парите са останали „на съхранение“ у свидетеля П., по негови думи – в джоба му. Заедно с парите, свидетелят П. е отишъл в сградата на ДАНС, с цел да остави там техниката, използвана при прилагане на СРС. Едва след това П. се е отправил към сградата на НСлС, където с протокол е предал доброволно на следователя К. неразпечатан плик, съдържащ 100 броя банкноти /видно от съдържанието на съставения писмен протокол, приложен по делото/.

През цялото време от излизането на П. от кантората на нотариус П. до пристигането му в кабинета на следователя К. неприкосновеността на плика и съдържанието му не е била гарантирана по никакъв начин. Не са създадени дори и минимални гаранции, че предаденото от Т.П. на П.П. ще е именно това, което П. отнася по-късно същия ден в кабинета на следовател К..

Нещо повече, доказателствата по делото създават у съда сериозни съмнения, че пликът и парите, предявени на страните по реда на чл. 284 НПК и изследвани преди това от в.л. Ш. са същите, които свидетелят П.П. е получил от подсъдимия Т.П. в кантората на съпругата на последния. Причините за това са няколко:

Първо, при наличие на сигурни данни, че в кантората на съпругата си подс. Т.П. е пипал плика с голи ръце, няма как върху него да не са останали пръстови отпечатъци.

Второ, пликът, предаден от П. на следовател К. е бил „неразпечатан“, а пликът, находящ се по делото и изследван от в.л. Ш., със сигурност никога не е бил запечатван. Касае се следователно за различни пликове.

Трето, от състоянието на плика е очевидно, че е бил сгънат, като отпечатък от св. П. е констатиран от неговата вътрешна /сгъната/ страна. Това е сигурна индиция, че П. е разгъвал плика, което прави възможно подмяната на съдържанието му, като същевременно опровергава показанията му пред съда, че не е отварял плика.

Четвърто, не е спазено изискването на закона веществените доказателства да се изземат в присъствието на свидетели – поемни лица, да се опаковат и запечатат с подписите на лицата, участвали при изземването. Налице е заобикаляне на законовите изисквания, поставящо под сериозно съмнение достоверността и автентичността на веществените доказателства. От показанията на св. Е.С., кредитирани от съда, се установи, че в кантората на нотариус П. едновременно са се намирали и разследващ орган /следовател/, и поемни лица /по думите на св. С. – „две момчета случайни минувачи“/.

Пето, самото изземване или предаване на веществените доказателства не е извършено незабавно, след като се е създала практическа възможност за това. Вместо това, доказателствата са оставени в държане на свидетеля П., чиито отпечатъци са открити по вътрешната страна на плика.

Шесто, при наличните в обвинителния акт твърдения, че уговореният подкуп е бил в размер на 50 хил. евро /половината от които се равняват на 25 хил. евро/, възниква въпросът защо в плика е имало само 20 хил. евро? Тук категорично не може да се сподели довода на прокурор Т. за съответствие между предварително уговорения размер на подкупа и съдържанието на доброволно предадения от св. П. плик. Дори в самия диспозитив на внесения в съда обвинителен акт /стр. 14 от него/ обвинението конкретно срещу подс. С. е повдигнато за сумата от 50 000 евро.

Всичко изложено води съда до извод, че по делото не е доказана идентичността между донесения в нотариалната кантора от подс. П. плик и този, предаден от св. П. на водещия разследването орган. Не е безспорно и какво е било съдържанието на плика към момента, в който подс. Т.П. го е оставил в кантората на съпругата си. Съдът не може категорично да изключи като недостоверна версията на П., че в плика е имало неденомиринани банкноти, излезли от обръщение, поради което възприе заявеното от П. като достоверно.

Същевременно, събраните доказателства водят до извод, че е извършена подмяна на плика и това е станало в хода на настоящото производство. Само с подмяна може да се обясни факта, че пликът, предаден от П. на следовател К. е бил „неразпечатан“, а пликът, находящ се по делото и изследван от в.л. Ш., никога не е бил запечатван и фабричната му предпазна лента е на мястото си. Такова разминаване е възможно да е налице само ако се касае за различни пликове. Този извод е още по-вероятен с оглед на факта, че по изследвания от в.л. Ш. плик отпечатъци има само от св. П. и сл. К., но не и от подсъдимия Т.П..

След като е възможна подмяната на плика, напълно възможна е и подмяната на неговото съдържание. Във връзка с това съдът не споделя съображенията на прокурор Т., че е безспорно установено съдържанието на плика и че същият е съдържал именно 20 хил. евро. Да, вярно е, че тази сума е открита в плика, донесен от св. П. в НСлС и предаден там с протокол за доброволно предаване от 01.04.10 г. За наказателната отговорност на подсъдимите обаче е от значение съвсем друг факт – какво е съдържал пликът, донесен от подс. Т.П. в кантората на нотариус П.. Този въпрос не може да намери еднозначен отговор, предвид вече изложените съображения.