М о т и в и към присъда от 29. 10. 2012 г. По нохд №4048/2010 г. По описа на софийски градски съд, но 24 състав

С оглед събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка, СГС прие, че обвиненията срещу тримата подсъдими – Н.Ц., Т.П. и П.С., не са доказани по безспорен и несъмнен начин, както и че действията им са несъставомерни по действащия наказателен закон. Причините за подобен извод са няколко и ще бъдат последователно обсъдени по-долу.

На първо място, няма нито едно доказателство – пряко или косвено, което да сочи на съпричастност на подс. Н.Ц. с инкриминираното престъпление. В тази насока доказателствената празнота е абсолютна. Няма записани уличаващи разговори с участието на подс. Ц., независимо, че спрямо него са прилагани СРС. Няма свидетелски показания, които да го уличават в извършването на престъпление. Дори и основният свидетел на обвинението – П.П. не е в състояние да посочи конкретни факти, сочещи на съпричастност на Ц. с описаното в обвинителния акт престъпление. В показанията си пред съда П. заяви: „… нито среща, нито разговор, нито по телефон, нито по скайп, нито по телепатия съм имал среща с г-н Ц.“. За комуникация на Ц. с другите подсъдими не свидетелства и заключението на техническата експертиза на в.л. Г. и Г. /приложено в т. 4 от ДП/.

Няма и писмени доказателства, сочещи на участие на подс. Ц. в престъплението, в което е обвинен. Не са събрани доказателства за проведени срещи и разговори между подс. Ц., от една страна, и подсъдимите П. и С., а също и св. П.П., от друга страна. Дори и да се приеме, че между С. и П. са провеждани разговори във връзка с воденото срещу Ц. наказателно досъдебно производство, няма данни и доказателства, че това е ставало със знанието и съгласието на подс. Ц.. Да се приеме, че описаните в обвинителния акт действия на подсъдимите С. и П. са извършени по поръчение и/или със знанието и съгласието на Ц. е невъзможно, доколкото това противоречи на забраната на чл. 303, ал. 1 НПК – присъдата не може да почива на предположения.

Основателно тук е и възражението на адв. В., че от съдържанието на приложените ВДС се установява, че при всички срещи със св. П. подсъдимите С. и П. са му обяснявали, че нямат отговор от Ц.. Това още веднъж опровергава обвинителната теза.

Не може да се споделят доводите на прокурор Т., че обвинението срещу Ц. се доказвало, макар и с косвени доказателства. Съгласно константната практика на ВКС, няма пречка осъдителната присъда да почива на косвени доказателства /улики/, когато те са от такова естество, че да изключват версия, различна от обвинението. Събраните в настоящото производство данни и доказателства далеч не са от такова естество.

На първо място, категорично не може да бъде споделена тезата на прокуратурата във връзка с неявяването на подс. Ц. на разпит в НСлС. Според прокурор Т. от това поведение на подс. Ц. следва да се направи извод за наличие на предварителна уговорка, в която участие е взел и подс. Ц.. Доказателствата по делото обаче не дават възможност да се направи подобен извод. Видно от представената пред съда от защитата призовка, вече коментирана по-горе, а също и от показанията на св. К. Т. и Б. Нанков, подс. Н.Ц. всъщност е бил призован да се яви в НСлС. Призовка за явяване е била оставена на вратата на жилището му и той очевидно я е получил /щом се намира в неговия защитник, който я представя в съдебно заседание/. Логично е при това положение подаването на молба от страна на Ц., съдържаща посочване на уважителна причина за неявяването му, да е в резултат именно от призоваването му, а не от уговорка с останалите двама подсъдими /или с някой от тях/, каквато е тезата на прокуратурата. Тоест, тезата на прокуратурата далеч не е единствената възможна, съгласно изискванията на съдебната практика, за да обоснове постановяването на осъдителна присъда.

На второ място, не може да се сподели и аргумента на прокурор Т., че участието на Ц. в извършване на престъплението следвало да се приеме за доказано въз основа на обстоятелството, че подс. Т.П. е знаел подробности за водените срещу Ц. наказателни производства. Подобно виждане на прокурора изцяло игнорира обстоятелството, че първоначално подс. П. не е наясно с тези производства, видно от представените ВДС от СРС. Нещо повече, данни във връзка с предмета на тези производства по време на разговорите изнася самият свидетел П., в качеството му на следовател по едно от тези дела. На трето място, първото производство срещу Ц. /това, за което П. споменава като „делото за осемте милиона лева“/ очевидно към онзи момент вече е било тиражирано и в средствата за масово осведомяване. Ето защо, от знанието на Т.П. за водените срещу Н.Ц. наказателни производства изводи за виновност на Ц. съдът не може да направи.

По нататък, обективен и безспорно установен факт е постъпването на подс. Ц. във ВМА и проведеното му оперативно лечение. По делото е разпитана като свидетел д-р З. – лекуващ лекар на Ц.. Видно от показанията й, оперативното лечение на Ц. е било наложително, макар и не по спешност. Подс. Ц. е пребивавал в Клиника „УНГ“ на ВМА за периода от 29.03.2010 г. до 01.04.2010 г. вкл., когато е бил изписан. Това обстоятелство, на фона на прилаганите по делото специални разузнавателни средства, прави малко вероятна тезата на обвинението.

С оглед на това, и единственото косвено доказателство, дало повод на прокуратурата да повдигне обвинение срещу Ц., е сериозно разколебано до степен, че такова по същество липсва.

Твърденията на св. П., че Ц. не е бил призован да се яви при него, са опровергани от останалите доказателства – приложената по делото призовка и показанията на свидетелите К.Т. и Б.Н., на които съдът изцяло се довери.

До извод за виновност на подс. Ц. не може да се достигне и от обясненията на подс. Т.П.. Пред съда подс. П. отрича да е поддържал отношения и контакти с подс. Ц., както и да е възнамерявал да дава подкуп във връзка с воденото срещу Ц. дело. По подробно изложените вече съображения, съдът кредитира именно тези обяснения на подсъдимия П.. Дори и това да не беше така обаче, отново не биха били налице предпоставки за постановяването на осъдителна присъда, тъй като в случая би се касаело за класически случай на т.нар. „оговор“, а и биха били налице забраните по чл. 116, ал. 1 и чл. 279, ал. 4 НПК – осъдителната присъда не може да почива единствено и само на обясненията на някой от подсъдимите, особено при положение, че не са дадени пред съд, а на досъдебното производство – пред разследващ орган, и депозиралият ги подсъдим не ги поддържа при провеждане на съдебното следствие.

В горния смисъл е Решение № 5 от 22.01.2013 г. по н. д. № 2266/2012 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, с докладчик съдията П. П., в което се посочва следното: „Не съществува съмнение, че ако обясненията на съпроцесник са единственото доказателствено средство за авторството на друг подсъдим, то би бил налице оговор, на основата на който не би могла да почива осъдителна присъда“.

По изложените съображения за съда е вън от съмнение изводът, че по отношение на подс. Н.Ц. са налице предпоставките на чл. 304 НПК за оправдаването му.

По делото изобщо не бяха събрани доказателства подсъдимият Ц. да е участвал в изпълнителното деяние на вмененото му престъпление. Отговорът на основния въпрос по чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК, предмет на обсъждане с присъдата от страна на съда, е отрицателен - не е установено извършването на престъпно деяние от страна на подс. Н.Г.Ц..

Ето защо, с присъдата си съдът призна подсъдимия Н.Г.Ц. за невинен в това на 01.04.2010 г., в гр. С., на бул. „П. Е.“ № **, в нотариална кантора на нотариус А. П., като извършител и в съучастие с подсъдимите - Т.Н.П. – извършител, и П.В.С. - помагач, да е дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – П.В.П. - следовател от отдел „Следствен“ при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС 364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П.“ ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2“, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправда по обвинението в престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 304, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК.

Изложеното автоматично налага подс. П.С. също да бъде оправдан за това да е подпомогнал подс. Н.Ц. в извършването на престъплението „подкуп“. Отговорността на помагача всякога е обусловена от отговорността на прекия извършител. Отпадането на отговорността на сочения като извършител /в случая – Н.Ц./ има за своя логична последица оправдаването и на помагача – подс. П.С..

Същевременно, предвид коментираното отсъствие на данни за съпричастност на подс. Ц. с вмененото му престъпление, недоказано е и обвинението, че подс. Т.П. е действал в съучастие с Ц., като съизвършител.

При това положение, остава да бъде разгледан само въпросът извършил ли е подс. Т.П., с помощта на подс. П.С., но без участието на подс. Ц., инкриминираното с обвинителния акт престъпление, за което са им повдигнати обвинения.

Съдът, анализирайки внимателно събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства, достигна до извод, че същите не са достатъчни и в необходимата степен убедителни, за да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 303, ал. 2 от НПК за постановяване на осъдителна присъда спрямо подс. П. и С..

Нито една от посочените по-горе в частта „По доказателствата“ условно обособени групи от доказателства, както поотделно, така и анализирани в тяхната съвкупност, не удовлетворява критериите и изискванията на чл. 303 НПК за постановяване на поисканата от държавното обвинение осъдителна присъда спрямо подсъдимите. В обобщен план, причина за това е фактът, че при събирането на групите уличаващи доказателства, органите на досъдебното производство са допуснали флагрантни и неотстраними процесуални нарушения, съществено ограничили правата на тримата подсъдими на защита и на справедлив процес. Още повече, при положение, че липсват данни и доказателства за това подс. Н.Ц. да е знаел и участвал в даването на подкупа, за който са обвинени и тримата подсъдими, житейски неправдиво и нелогично е подс. П. и С. да организират и извършат престъплението по собствена инициатива.

В конкретен план, от правна страна, налице са няколко алтернативни основания за оправдаването на подсъдимите П.С. и Т.П.. Част от тези основания, разбира се, важат и по отношение на подс. Н.Ц., макар за него достатъчни съображения вече да бяха изложени. Съдът намира за нужно да изложи всички тези основания систематично и последователно.

Основното, което е нужно да се изтъкне като за начало, е, че не беше доказано твърдението на държавното обвинение, че П. е дал на св. П. подкуп /сумата от 20 хил. евро/, като за целта е бил подпомогнат и улеснен от подс. С. /чл. 102, т.1 и чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК/.

Уличаващи подсъдимите доказателства, според държавното обвинение, се съдържат в показанията на св. П.П., обясненията на подс. Т.П. от досъдебното производство, отречени от него пред съда, съдържанието на ВДС, изготвени при прилагането на СРС. Такива доказателства би следвало да бъдат и приложените по делото веществени доказателства – плик, формат А4 и 100 бр. банкноти от по 200 евро.

Както обаче вече беше посочено, тъкмо тези доказателства не бяха кредитирани от съда. Причините за това изчерпателно и подробно бяха изложени на съответното място в раздела „По доказателствата“. От съвкупната преценка на събраните доказателства не може да се заключи по еднозначен, категоричен и несъмнен начин, че подсъдимия Т.П., с помощта на подс. П.С., е дал подкуп на следователя П.П..

Така, не може в случая да се изключи версията, че показанията на подс. П. са негова защитна версия. По делото има данни, че първоначално СРС са искани и експлоатирани именно спрямо П., тъй като е имало съмнения за извършвано от него престъпление. Съдът не възприема версията, че се касае за техническа грешка в разпореждането на М.а на вътрешните работи, като съображения за това вече се посочиха.

Същевременно, налице са, според съда, сигурни данни за извършена от П. провокация към подкуп, окачествена от подс. П. като „изнудване“, „рекет“, която провокация сама по себе си при определени обстоятелства също би могла да осъществява състав на престъпление /съгл. чл. 307 НК – „Който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп …“/. При това положение, показанията на св. П. не могат да послужат за постановяване на осъдителна присъда, доколкото тяхната достоверност е изключително спорна. Не е ясно дали пред съда свидетелят вярно разкрива случилото се между него и подсъдимите или показанията му са насочени към избягване на наказателна отговорност от самия него, тоест представляват негова защитна версия, доколкото ако бе казал нещо различно от заявеното от него, сам би уличил себе си в престъпление, което според съда е абсурдно да се очаква.

Видно е от събраните по делото по искане на защитата доказателства, че срещу св. П. по различни поводи са водени преписки в компетентните за това държавни органи. Разбира се, съдът не прави въз основа на тези данни изводи във вреда на личността и доброто име на св. П.. Наличието на прокурорски преписки срещу св. П. обаче е възможно да го поставя в процесуална зависимост от страна на държавното обвинение. Същевременно, липсата на всички разговори, водени от П., в тяхната цялост, която липса изцяло се дължи на действията на органите на досъдебното производство, поставя съда в невъзможност да изключи като недостоверна версията на подс. Т.П., че той е бил провокиран и/или изнуден да даде подкуп на св. П.. Нещо повече, съдържанието на намиращите се по делото ВДС също не може да изключи подобен извод.

Не могат да се кредитират показанията на П. и по още една причина:

Макар и от формална гледна точка да не може да бъде споделена тезата на защитата, че в настоящия случай свидетелят П.П. е бил използван като „служител под прикритие“, причина за това, според съда, е единствено и само обстоятелството, че П. не е служител на посочените в чл. 10в от ЗСРС служби. Всички други изисквания на закона обаче са налице. Съгласно цитираният чл. 10в от ЗСРС, служителят под прикритие е служител от компетентните служби по Закона за М.то на вътрешните работи, Закона за О. и въоръжените сили или от Националната разузнавателна служба, оправомощен да установи или поддържа контакти с контролирано лице, за да получи или разкрие информация за извършването на тежко умишлено престъпление и за организацията на престъпната дейност. Макар и всички останали предпоставки на тази разпоредба да са налице, формално св. П. не е бил служител на Закона за М.то на вътрешните работи, Закона за О. и въоръжените сили или от Националната разузнавателна служба /респ. ДАНС/.

Все пак, макар и де юре св. П. да не е действал като служител под прикритие, не може да бъде отминато без специално внимание обстоятелството, че де факто същият е действал именно като такъв служител. По виждането на този съд, следовател П. е бил включен в разследването на делото срещу подс. Ц. в нарушение на действащото законодателство. Драстично е бил нарушен принципът за случайния подбор, залегнал в чл. 9, ал. 1 от ЗСВ, съгласно който разпределението на делата и преписките се извършва на принципа на случайния подбор - чрез електронно разпределение, съобразно поредността на постъпването им.

Функцията на П. доста се е доближила и до тази на разследващ орган по досъдебното производство. Видно от показанията на П., той е участвал в планирането на предстоящите процесуално-следствени действия. Обсъждал е с участието на разследващите органи какви последващи действия следва да бъдат предприети, като са били налице и нарочни старания да не се стигне до очевидна провокация към подкуп. От доказателствата по делото е видно, че П. е действал по указания, под контрола и указанията на прокуратурата и ДАНС. При това положение, безпристрастността и незаинтересоваността на този свидетел е повече от спорна. Не може да бъде изключена възможността показанията му са израз на стремежа му подсъдимите на всяка цена да бъдат уличени в извършването на престъпление, в чието разследване П. фактически активно е участвал, без да е бил служебно ангажиран с това.

Не може да се подмине без коментар и още едно обстоятелство, отличаващо св. П. от фигурите на „служител под прикритие“ и разследващ орган. На последните по закон е възложено само да получат, разкрият и съберат информация за извършването на тежко умишлено престъпление и за организацията на престъпната дейност /така изрично е записано в ЗСРС/, но не и да провокират и инициират извършването на подобно престъпление, с цел уличаване на обвиняемите лица.

Във връзка с направените по-горе изводи на съда, не е случайна забраната на закона като свидетели да бъдат разпитвани лица, участвали в наказателното производство и в друго процесуално качество, вкл. В извършването на действия по разследването /чл. 118, ал. 1 и ал. 2 НПК/. Според съда, П. не е имал качеството на разследващ орган, на когото надлежно е възложена работата по следственото дело, поради което и формално няма пречка той да бъде разпитан като свидетел по делото. Същевременно обаче, не може да не се анализира причината законодателят да въведе подобна забрана – лицата, участвали в друго процесуално качество са всякога заинтересовани по един или друг начин от изхода на производството, пък било то и чисто професионално. Те са и предубедени, доколкото са осъществявали някоя от функциите в процеса – по обвинение, по защита, по ръководство и решаване.

В показанията си пред съда на 23.112010 г. св. П. посочва следното:

“След това имаше срещи значи на 16 март подавам докладната записка, сформира се екип…”;

“Само, че вече част от плана за действие от оперативните мероприятия, които бяха предвидени, беше да не се виждаме там…";

“Говорихме за това дело, попитах ги, което беше планирано, какво искат и какво предлагат”;

“Следващите дни не си спомням как вървеше комуникацията, но си спомням, че част от оперативните действия в цялата разработка беше, сега не се сещам датата, беше сряда почти съм сигурен в това към обяд …“;

“…пак беше част от оперативния план да не се протака и аз му казах „ако ще правим нещо, да правим иначе няма смисъл да говорим".

“Това беше част от оперативната разработка и плана и тогава с Т.П. сме коментирали... „;

“Това беше част от оперативен план, разработка със СРС-та”;

“Бях задържан от служители на ДАНС и с тяхната кола бях отведен до НСС. Не бях задържан като задържане, просто това беше част от плана.”;

“Всичко беше част от оперативен план с набелязани мероприятия как да се реагира при съответна ситуация в рамките на закона. Всичко е ставало в следствие на съвещание.”;

“Преди всяка среща с някой от С. или П. е имало среща в ДАНС или НСлС как ще протече срещата, ако така стане, ако иначе стане.”.

Предвид тези показания, не може да се подмине без внимание очевидния факт – свидетелят П.П., бидейки следовател в НСлС, макар и да има качеството на свидетел в настоящия процес, е участвал в досъдебната фаза на производството при решаване на въпросите какви процесуално-следствени действия да се извършат, как да стане това и пр. Забраната на чл.118, ал. 1 и ал. 2 НПК по отношение на П. не е налице единствено и само, защото ръководството на НСлС не го е включило /например с резолюция - без случаен подбор/ като разследващ орган и по това досъдебно производство /както това е било вече веднъж сторено по ДП № 105/09 г./. Това, че П. формално няма друго процесуално качество по настоящото дело, вкл. на следовател, далеч не означава, че съдът е лишен от възможността да отчете фактическото участие на П. в досъдебната фаза на производството като фактор, който дискредитира тотално неговите показания. С оглед това, показанията на П. бяха преценени като заинтересовани и предубедени и не бяха кредитирани и на това основание. Направените от защитата възражения са частично основателни – показанията на П. са процесуално допустими, но по същество не следва да се кредитират и на това основание.

На следващо място, извод за съпричастност на подс. П. и С. с инкриминираната с обвинителния акт престъпна дейност не може да бъде направен и от приложените СРС и ВДС. Същите бяха изключени от доказателствата, на осн. чл. 105, ал. 2 НПК, доколкото липсва разрешение за прилагане на СРС, дадено от компетентен орган.

Отделно от това, голяма част от записите са били унищожени, като не е ясно какво е било тяхното съдържание и дали същото не е от естество, което оневинява подсъдимите и уличава свидетеля П. в извършването на престъпление – било по чл. 304, респ. чл. 304а от НК, било по чл. 307 от НК.

Установи се от изготвената и приета в хода на съдебното следствие експертиза на в.л. проф. Н., че наличните по делото записи не съдържат целите разговори, проведени от св. П.. Действията на оператора, спирал и пускал записа по собствена преценка, поставят под съмнение какво е било цялостното съдържание на разговора и най-вече – какъв е неговият контекст. Недопустимо е разговорите да бъдат преценявани единствено и само на база части от тях, без оглед на контекста, в който са водени. Това е така, тъй като е възможно останалото съдържание /в унищожената или незаписана част/ да води до съвършено различен смисъл и насоченост на цялостната комуникация.

Коментираната по-горе в раздел „По доказателствата“ невъзможност да се установи какво е било съдържанието на плика, донесен от подс. П. в кантората на неговата съпруга, както и констатираната вероятност приложените по делото плик и пари да са били подменени в хода на производството, води до следните правни изводи:

Текстът на чл. 304а от НК, по който са обвинени и тримата подсъдими, изчерпателно предвижда формите на изпълнителното деяние, които са – „даване“, „.предлагане“ и „обещаване“ на подкуп. С постановление от 27.08.2010 г. държавното обвинение, прекратявайки частично настоящото наказателно производство, само се е отказало от обвинението в „предлагане“ на подкуп. Следователно, актуалните обвинения срещу тримата подсъдими касаят единствено изпълнителното деяние „даване“ на подкуп.

Докато при хипотезите на „предлагане“ и „обещаване“ на подкуп дарът или облагата, предмет на престъплението, могат дори и да не се намират у дееца, то при формата на изпълнително деяние „даване“ подкупът /облагата, дарът/ следва да са реално съществуващи и когато са вещи - да бъдат в граждански оборот и с определена имуществена стойност. Ако подкупът не притежава такива свойства, извършеното деяние ще е несъставомерно, тъй като всъщност няма да е налице облага, дар.

В процесния случай не може еднозначно да се установи дали пликът, донесен от подс. П. и взет от св. П. в кантората на нотариус П., е съдържал облага – съобразно внесеното обвинение - сумата от 20 000 евро. Допуснатите на досъдебното производство пороци при приобщаването на веществените доказателства – плик и пари, са неотстраними в съдебната фаза на процеса. Доказа се по делото, че е съществувала възможност разследващите органи да изземат плика и съдържанието му, без да се налага същите да напускат кантората на нотариус П. /виж показанията на св. Е.С./. Предаденият от П. плик е бил неразпечатан, докато намиращия се по делото плик никога не е бил запечатван. Не може следователно да се изключи версията на подс. Т.П., че пликът е съдържал излезли от обръщение банкноти, които са извън обръщение. Не може да се изключи и възможността съдържанието на плика да е било впоследствие подменено, както очевидно е бил подменен и самият плик.

Изложеното до тук във връзка с веществените доказателства /плик и банкноти/ дава основание на съда да формира извод, че в случая не е установен елемент от обективната страна на престъплението – наличието на облага - 20 хил. евро, дадени от подс. П. на св. П.. Възможно е пликът при предаването му от подс. П. да е имал съдържание, различно от закрепеното в протокола за доброволно предаване, съставен в кабинета на следователя Кр. К. в сградата на НСлС. Това изключва съставомерността на описаните в обвинителния акт деяния от обективна страна.

Не бяха кредитирани обясненията на подс. П. от досъдебното производство, като съдът даде вяра на заявеното от него в хода на съдебното следствие. Причините за това бяха изчерпателно посочени на съответното място. Последицата е, че обясненията на П. също не подкрепят обвинителната теза.

В резултат на всичко изложено, извършването на престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1 от НК и участието на подсъдимите П. и С., а следователно и на подс. Ц., в него не е установено по изискуемия от закона начин. И доколкото съдът оправдава подсъдимите само ако извършеното не съставлява престъпление изобщо, нужно е да се посочи, че по същите вече изложени съображения не е доказано и евентуалното извършване на по-леко наказуемо престъпление по чл. 305а от НК от страна на подс. С.. Това налага цялостното оправдаване и на тези двама подсъдими.

Освен вече изложеното, налице е и друго основание за оправдаване на подсъдимите лица. Според съда, спрямо подс. П. и С. е била осъществена провокация към подкуп по смисъла на чл. 307 от НК. В тази насока са събрани достатъчни по обем и убедителност доказателства, които да обосноват подобен извод.

Индиции в подобна насока дава на първо място още самият начин на включване на св. П. в разследването срещу подс. Н.Ц.. Не могат да не бъдат споделени като основателни възраженията на защитата, че това е станало в противоречие с правилата на НПК и ЗСВ. Както и ВКС е имал възможност нееднократно да посочи в съдебната си практика, недопустимо е командироването на магистрат /в случая - следовател/ за разглеждане на конкретно дело. Това нарушава изискването за разпределение на делата на случаен принцип. По-сериозният проблем е, че поставя обективността и безпристрастността на разследването под сериозно съмнение.

Анализът на документите, приложени на л. 98-100 от том 1 от ДП, разкрива, че Завеждащият 03 Отдел в НСлС в противоречие със закона е поискал именно П. да бъде включен в разследването по ДП № 105/09 г. Всъщност, налице е искане от А.А. и впоследствие – разпореждане от него за включването на П. в разследването по ДП № 105/09 г. Противно на резолюцията на А., няма заповед на Главния прокурор в подобен смисъл. Със Заповед № ЛС-364/12.02.10 г. на Главния прокурор св. П. е командирован в НСлС за срок от една година. Никъде обаче не е упоменато /а и според съда не би могло да бъде/, че това става именно с оглед включването му в разследването по ДП № 105/09 г. В тази връзка, незаконосъобразно завеждащият 03 Отдел при НСлС, без съблюдаване принципа за случайния подбор, е включил П. в разследването. Възможно и вероятно е П. да е командирован по делото, водено срещу подс. Ц., именно, за да бъдат възможни последващите му действия, започнали с установяването на контакт с подс. С..

Според съда, именно св. П. е потърсил подс. С. и е поискал среща с него. Такива срещи е установено да са проведени няколко пъти. На тях П. е обяснил, че той извършва разследването срещу подс. Ц., предлагайки да разреши създалите се за бившия М. проблеми с правораздавателните органи. Нещо повече, настоявал е, че трябва да бъде направено нещо /да се дадат пари/, за да се решат проблемите на Ц.. Обяснявал е сериозността на ситуацията, акцентирайки върху неблагоприятните последици, които могат да произтекат.

Според съда, поведението на П. е било целенасочено планирано и осъществено, за да злепостави подсъдимите П. и С., като предизвика изкуствено ситуация на даване на подкуп. Като е потърсил подсъдимия С., поискал е неколкократни срещи с него, обяснил му е за наличието на производство срещу подс. Ц., за което очевидно С. до момента не е знаел, и е обещал съдействие за разрешаване на случая в полза на подс. Ц., свидетелят П.П. е инсценирал и провокирал ситуация на даване на подкуп.

Настоящата инстанция споделя съществуващата съдебна практика, че в хипотезата на чл. 307 НК е налице ненаказуемост на провокирания, произтичаща от несъставомерността на деянието от обективна страна. Деянието, извършено при условията на провокация, не разкрива всички признаци по чл. 9, ал. 1 НК, за да бъде квалифицирано като престъпно.

Съгласно чл. 9, ал. 1 НК, престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Провокацията по същество представлява инсцениране на подкуп – организиране, устройване, уреждане или нагласяване извършването или осъществяването на привиден, мним, недействителен подкуп /предлагане, даване, получаване/, за да се заблуди или злепостави определено лице. При провокацията изкуствено се създава едно мнимо, недействително посегателство срещу законосъобразното функциониране на дейността на държавните органи /в случая – органите на съдебната власт/, защото провокираният обективно не уврежда и не застрашава защитения от наказателния закон обект по никакъв начин. Умисълът му действително съществува, но без необходимото съдържание, тъй като извършеното деяние обективно не уврежда и не поставя в опасност обекта на посегателство. Само за умисъл обаче наказателна отговорност не може да се носи. Престъпление няма, щом не е осъществена обективната му страна и не е налице обществената опасност, визирана в чл. 9, ал. 1 НК, изразяваща се в увреждане или поставяне в опасност на обекта на посегателството.

В горния смисъл виж Решение № 41/01.10.2012 г. на САС, НО, 8 с-в по н. д. № П-22/2012 г., с докладчик съдия Галина Захарова, /впоследствие, след постановяване на присъдата по настоящото дело това решение на САС е оставено в сила от ВКС с Решение № 37/18.04.13 г. по н.д. № 1990/12 на II н.о./.

Макар и показанията на св. П. да търпят сериозна критика от гледна точка на тяхната достоверност, едно в тях е безспорно – свидетелят П., в качеството си на длъжностно лице - магистрат, следовател, командирован в НСлС, от момента на установяване на първоначалния си контакт с подс. С. категорично не е имал намерение да получи дар, облага, подкуп, за да извърши действия по служба във връзка с воденото досъдебно производство срещу подс. Ц.. За това свидетелства както подаденият от него сигнал до прекия му ръководител, така и осъществяването на всички контакти между С. и П. под надзора и контрола на разследващите органи от досъдебното производство и при използването на СРС. На практика, П. е действал при условия, сходни с тези, при които действа служителят под прикритие.

Ето защо, напълно достоверно е да се приеме, че от момента на сезиране и задействане на компетентните разследващи органи по процесното дело, свидетелят П. е нямал намерение да приеме дар, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по досъдебно производство – сл. д. № 105/09 по описа на НСлС, а именно - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и изготвяне на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ, във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство. Напротив, той целенасочено е създал мнима обстановка на даване на подкуп единствено и само с цел подс. С. и П., а от там - и подс. Ц., да бъдат уличени в извършването на престъпление. Единствената цел на св. П., преследвана съвместно с органите на прокуратурата и ДАНС, е била да се изобличат подсъдимите, като им се припише извършването на престъпление, което те иначе няма доказателства, че биха извършили.

Категорично ясно е едно - друга цел, освен току-що посочената, св. П. не е имал и това обстоятелство е вън от съмнението на съда. Налага се следователно извод, че обществените отношения, свързани с нормалното осъществяване на правораздаването от страна на магистрата П.П. /в качеството му на командирован следовател в НСлС/ не са били застрашени или поставени в опасност. Разпоредбите на раздел IV от глава VIII охраняват тези обществени отношения като санкционират единствено и само реално извършвани престъпления, разкриващи типичната за този род деяния обществена опасност.

Съобразно дадените указания в Постановление № 8/30.11.1981 г. по н.д. № 10/81 г. на Пленума на ВС по приложението на закона, провокация към подкуп има тогава, когато лицето, което дава подкупа цели единствено да разобличи този, който го получава. Разбира се, валидна е и обратната хипотеза, каквато е процесната. Всяка мнима, симулирана, изкуствена ситуация на даване, предлагане, получаване на подкуп е наказателно ирелевантна по отношение на лицето, провокирано към подкуп. Тя може да доведе до наказателна отговорност единствено за лицата, организирали и осъществили провокацията към подкуп /чл. 307 НК/. Без коментар от този съд ще останат обстоятелствата кои в случая биха могли да са тези лица, доколкото това е извън предмета на настоящото дело. За нуждите на настоящото изложение е достатъчно, че се обосновава извод за липса на съществен елемент от обективната страна на престъплението по смисъла на чл. 9, ал. 1 НК – отсъства типичната, характерна за престъплението „подкуп“ обществена опасност.

Тук е мястото да се подчертае, че констатираната провокация към подкуп доказано е осъществена със знанието, съдействието и под методическото ръководство на органите на прокуратурата и ДАНС. Несъмнено, извън правомощията на този съд е да дава указания на държавното обвинение как следва да извършва разследването по досъдебните производства. Няма как обаче да бъде подминат факта, че със знанието и под надзора и указанията на прокуратурата и ДАНС се е стигнало до осъществена провокация към подкуп. Подобен начин на процедиране би следвало да бъде недопустим в една правова държава. Функцията на прокуратурата е да разкрива и преследва по реда на НПК извършени престъпления, а не да създава условия и предпоставки за извършване на такива. Именно за това провокацията към подкуп е отречена и в практиката на Европейския съд по правата на човека. В подкрепа на тезата, че инкриминираното деяние е извършено и довършено в резултат на неправомерни действия от страна на СГП и ДАНС, които вместо с превенция са реагирали със създаването на стройна организация, с цел да съберат доказателства за инсценирано и провокирано престъпление, защитата обосновано се позовава на решението на ЕСПЧ по делото „Case of Ali v. Romania“ /Али срещу Румъния/. Удачно тук е да се цитира следната част от това решение, безспорно приложима към процесния случай: „... подбуждане е налице, когато полицейските служители не са се ограничили до пасивно разследване на престъпленията, а са упражнили влияние върху разследваните лица така, че да ги подтикнат да извършат престъпление, което те иначе не биха извършили, като по този начин целят да съберат доказателства". Приложими към настоящия случай са и решенията по делата Р. срещу Л., Т. Д. К.срещу П., Б. срещу Р., М. срещу Л., в които също съдът третира въпроса за провокацията към подкуп и кога такава е налице. Във връзка с това, становището на настоящата инстанция изцяло съответства на формираната от ЕСПЧ практика по приложение на ЕКЗПЧОС.

Няма как да не бъде акцентирано и върху задължителната практика на върховната съдебна инстанция, обективирана в цитираното вече ППВС № 8/81 г., където в т. 17 се указва и следното: „Когато стане известно, че е поискан подкуп, органите на властта следва не да улесняват, а да предотвратяват даването на подкупа“. И тук няма основание да се приеме, че дадените задължителни указания не важат в случаите на предлагане и даване на подкуп.

Подобно поведение на органите на досъдебното производство разкрива нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, като по този начин ограничава правата на подсъдимите в процеса. Допуснатото нарушение следва да бъде санирано по единствено възможния начин - чрез цялостното оправдаване на подсъдимите П., С., а и Ц., по повдигнатите им от СГП обвинения. Съгласно трайно установената практика на Европейския съд по правата на човека, необходимо е в случаи на нарушаване на член 6 от ЕКЗПЧОС лицето, спрямо което нарушението е допуснато, да се постави в ситуация, възможно най-близка до тази, в която то би се намирало, ако не е имало неспазване на изискванията на тази разпоредба (Piersack c. Belgique (член 50), 26 октомври 1984 г., § 12, серия A № 85). В настоящия случай това може и следва да бъде сторено именно чрез оправдаване на подсъдимите Ц., С. и П. по повдигнатите им обвинения.

Провокацията към подкуп, от гледна точка от практиката на ЕСПЧ, е всякога липса на справедлив процес и основание за признаване на нарушаване на Конвенцията по чл. 6, т. 1. Според съда, такава провокация е налице, когато съответните служби или лица, работещи по техни инструкции /в случая св. П./, не са се ограничили до пасивно разследване на престъпленията, а са упражнили влияние върху разследваните лица така, че да ги подтикнат да извършват престъпление, което те иначе не биха извършили, като по този начин целят да съберат доказателства и да образуват наказателно производство за това престъпление. В настоящия случай от съдържанието на приложените ВДС е видно, че св. П. е убеждавал и мотивирал подс. С. в разговорите си с него, че положението около подс. Ц. е сериозно, каквото, както впоследствие се оказва, то не е било. Нещо повече, от обясненията на подс. С. и изготвените ВДС е видно, че именно П. за първи път е насочил разговора към делото срещу подс. Ц. - /л. 9/: “П: А-а-а, дай да видим к’во правим с тоя Ц..“ Отговорът на подс. С. е: “Аз не знам.”.

От всички приложени ВДС, получени от използване на СРС /ВДС от СРС/, е видно, че двамата с П. се виждат не във връзка с досъдебното производство, касаещо подс. Ц., а по съвсем друг повод. В това отношение съдът изцяло кредитира с доверие заявеното от подс. С., доколкото именно неговата версия се явява подкрепена от съдържанието на ВДС от СРС.

Нещо повече, свидетелят П.П. е увещавал настойчиво подс. С., определяйки и конкретните условия за подкупа. П. е давал и конкретните предложения и идеи досежно начина на водене на разследването срещу подс. Н.Ц..

Така, в един от разговорите П. заявява на С.: „Бегам аз, ще чакам да ми звънне Т.. Но това му кажи, че аз в петък на обед, един-два часа заминавам и ще се върна чак в неделя вечерта. Ако не, нещо друго да мислим, значи имаме време утре, други ден, петък до обед да се видиме, да таковаме.”. Тоест, поставяни са били и срокове от страна на св. П..

Като цяло, инициативата да се случва нещо във връзка с воденото срещу подс. Ц. досъдебно производство подчертано е у св. П.. Например, П. е този, който заявява: “Ти ще говориш ли? Ти тря’а да му кажеш.”, имайки предвид подс. С. да задейства корупционната схема. Продължава с увещанията: „Добре, дай да говорим за това наш’то, ‘щото то си е на досъдебна фаза и нема.”, „Добре, питай го навит ли е да работиме и това вече ще го коментираме“, „Значи ти му кажи “да”. Работим. Обаче да каже какво предлага. Сега, знаеш, командирован съм в Главно. Б. ми има доверие, тука-а си има риск“.

Свидетелят П. определя и параметрите на бъдещия подкуп, като дори излага пред подс. С. и обосновка за размера на поисканата сума: „Еми, сто бона, бе! Извинявай, ама тука говориме за сто и двайсет милиона. Хайде аз ще свърша досъдебна фаза, о’кей, добре, ама важното е как ще я подложат…. ти знаеш, че и ти ще вземеш, нема как да не вземеш. Значи ние пра’име ли го за под петдесет-шейсет хиляди евро, няма смисъл да го пра’име…. Ми така му кажи. Нали ти казвам. Да-а, щото примерно утре, ще ме пита Б., ми що не излиза т’ва дело, ми, ще ка’еме, не излиза началник. Не излиза, колективни експертизите вече, трябва да се работи с вещи лица, знаеш как е…. Е, експертизата няма да му я плащаме ние. Тея, вещите лица колко ще искат? Не може ние да се ангажираме в една сума от такъв параметър и той да /не се разбира/ ха-ха-ха. Нали знаеш, могат да се подберат експерти, знаеш кой ги назначава“.

За провокация към подкуп свидетелства и проведеният на 18.03.2012 г. разговор в „Гранд Хотел – С.“:

„Т: Значи, за да мога аз да отида и да говоря с него и трябва да говоря абсолютно конкретно… Ти ми обясняваш за какво става въпрос, за да му го обясня аз на него за какво става въпрос. Казваш ми какво можеш да направиш и какъв краен резултат целим, казваш ми за какво става въпрос във случая. Аз отивам и се разбирам с него – казвам ти да или не. Ако ти кажа да – действаме.

П: Действаме. Добре. Е, ми се’а той не знам до колко си наясно – става въпрос, за.

Т: Не, т’ва не съм наясно. Т’ва дето той ми каза /недовършва, говорят едновременно/.

П: “Е.” ъ-ъ-ъ Ж.К., нали, гепили са 120 милиона.

Т: /сочи към С./ Аз за първи път го чувам.

Т: /прекъсва го, говорят, едновременно, не се разбира/ За да съм убедителен пред него – къде точно са престъпленията? Първо, че няма конкурентност, това не е пряко престъпление.

П: Значи ти като му кажеш за к’во става въпрос, той много си го знае.

Т: Сега, не, кажи ми крайно. Щот’ не мога да му кажа. После ще възникне нещо, което не е ясно колко. Ще каже – защо? Просто трябва да му кажа – толкова срещу такъв ангажимент.

П: Значи, да ти дам един коз, който можеш да му кажеш, нали, за да види, че нещата са много. Той си знае, че са много дебели. Ти като му кажеш той няма да ги обсъжда. Той знае всичко много добре“.

Анализът на този разговор налага няколко извода.

Първо, С. и П. нямат представа какво дело се води срещу подс. Ц. и до каква степен е сериозно положението на последния. Именно за да създаде у тях убеждение, че е наложително подкуп да бъде даден, св. П. споменава значителната сума от „120 милиона“. На изразеното от страна на П. съмнение, че е извършено престъпление /“…къде точно са престъпленията? Първо, че няма конкурентност, това не е пряко престъпление“/, П. отвръща: „Значи ти като му кажеш за к’во става въпрос, той много си го знае“. Нещо повече, П. предлага на П. да му даде „коз“, т.е. факт, с който да убеди Ц. в сериозността на ситуацията.

Второ, свидетелят П. очевидно цели да насочи и убеди С. и П., че положението на подс. Ц. е много сериозно и че се касае за дело с огромен материален интерес. Именно това е факторът, който следва да убеди подсъдимите, че даването на подкуп е повече от наложително „Значи, да ти дам един коз, който можеш да му кажеш, нали, за да види, че нещата са много. Той си знае, че са много дебели. Ти като му кажеш той няма да ги обсъжда. Той знае всичко много добре“.

Трето, подс. С. и П. към този момент изобщо не са убедени, че на П. трябва да бъдат дадени пари като подкуп. Напротив, подс. П. изразява съмнението си, че изобщо има извършено престъпление от страна на Н.Ц..

Четвърто, св. П. очевидно убеждава подсъдимите С. и П., че след като обяснят на подс. Ц. сериозността на ситуацията, той неминуемо ще вземе решение да даде подкуп, за да „се оправи“. Свидетелят П. иска да изпрати човек при Ц., за да му обясни колко тежко му е положението и че заради това следва да си плати

Всичко изложено свидетелства, че от страна на св. П. целенасочено е въздействано с цел да бъдат убедени подс. С. и П., че без да бъде даден подкуп нещата за подс. Ц. ще се развият в изключително неблагоприятна посока. Особено показателен в тази насока е „намекът“, описан в обвинителния акт /стр. 9/, направен от св. П. към подс. П., че ако не стане така, както са говорили, ще действа „както трябва“. Прочее, данни за подобни „намеци“, които по мнение на съда всъщност представляват заплахи, съществуват на доста места в проведените от св. П. разговори. Тези „намеци“ са сигурно доказателство за налична провокация към подкуп.

Няма как да се приеме, че инициативата за даване подкуп лежи у подсъдимите С. и П.. При срещите си със св. П. те дори не знаят за съществуването и естеството на делото срещу Ц.. Нямат ни най-малка представа сериозно ли е положението на бившия М., има ли доказателства срещу него, съществува ли опасност да бъде обвинен в извършването на престъпление. Нелогично е при това положение С. и П., със знанието и съгласието на Ц., както твърди обвинението, да инициират даването на подкуп. Нещата, според съда, са се случили тъкмо по обратния начин – св. П. е провокирал подсъдимите, създал е у тях убеждението, че нещата за подс. Ц. не вървят в благоприятна насока, че делото е със значителен материален интерес и възможните последици са сериозни. Постарал се е да разсее съмнението на Т.П., отразено в думите: „ … къде точно са престъпленията? Първо, че няма конкурентност, това не е пряко престъпление“/.

Свидетелят П., знаейки, че срещите му с подс. С. и П. се контролират чрез СРС, не се е задоволил да проведе тези срещи по начин, че да се провери дали и какво ще му бъде предложено като дар, подкуп. Напротив, той е заел активната позиция да подтиква С. и П. към даването на такъв, уведомил ги е за делото, водено срещу Ц., увещавал ги е в сериозността на ситуацията. И най-важно, самият П. е определил размера на „дължимата“, според него сума /облага, подкуп/. Всячески се е стремял да ускори нещата, като е изтъквал различни причини за наложителността пари в крайна сметка да бъдат дадени и това да стане възможно най-скоро. Показателни в това отношение са думите на П.: „ако ще правим нещо, да правим иначе няма смисъл да говорим" /виж показанията на П. пред съда от 23.11.10 г./.

Всъщност, не подсъдимите са инициирали даването на подкуп на следователя П., а последният е създал у тях впечатлението, че такъв трябва да му бъде даден. Получила се е провокирана /мнима, привидна/ ситуация на искане на подкуп, какъвто П. всъщност не е възнамерявал да вземе, за да наруши служебните си задължения. Именно така създалата се ситуация квалифицира като „рекет“ в обясненията си подс. Т.П.. Мотивирани от цялостното поведение и изказванията на П., подсъдимите са били склонени субективно да възприемат, че даването на такъв подкуп е наложително в случая. Тоест, създадена е била преднамерена, целенасочена ситуация на провокация към подкуп.

Този извод на съда изцяло кореспондира с показанията на св. П., в които същият заяви: “Една от идеите беше да се видим с Ц., защото тогава той щеше да има пряко участие, а не само косвено”. Очевидно е, че е съществувал стремеж чрез направената провокация да бъдат създадени сигурни доказателства, уличаващи всички подсъдими в престъпление, което те сами, без деятелността на П., не биха извършили.

Житейски недостоверна и неправдива е тезата на обвинението, че П. и С. са организирали даването на подкупа, като за целта са потърсили св. П., за да уговорят с него параметрите, при които досъдебното производство, водено срещу подс. Ц., ще приключи по благоприятен за последния начин. Подобна конструкция изцяло игнорира обстоятелството, че първоначално нито С., нито П. са знаели за наличието на подобно дело.

Не издържа на елементарна логическа проверка и версията С. и П. да са били своеобразни „пратеници“, „посредници“ на подс. Ц., на каквато конструкция всъщност се гради внесеното срещу тях обвинение. Ако С. и П. са били в контакт с Ц., ако са били изпратени от него, ако са действали с негово знание и съгласие, то е нямало да се налага да питат следователя П. дали самият Ц. изобщо знае за наличието на подобно дело /виж съдържанието на ВДС/. Това затвърждава извода на съда, че при първите си срещи със св. П. подсъдимите С. и П. изобщо не са имали формирана представа, че П. е включен в разследването на дело срещу бившия М. на О. – Н.Ц.. И това е логично, доколкото видно от постановлението от 23.07.08 г. за образуване на сл.д. № 105/09 на НСлС, пр.пр. 4-3170/09 г. на СГП, същото е с гриф „Поверително“. Сведение за това досъдебно производство С. и П. е нямало от къде да имат, освен от самия П.. Подобни сведения е нямал и подс. Ц., доколкото призовката за явяването му е получена от него едва след като вече са проведени доста от разговорите на св. П. със С. и П..

За наличие на провокация говорят и фактите, че в една част от случаите именно св. П. е търсил по телефона подс. С. /напр. в 16.28 ч. на 18.03.2010 г./, а също и подс. П. /напр. на 26.03.10 г. в 16,00 часа; на 30.03.2010 г. в 13,43 часа/. Провеждането на подобни разговори недвусмислено сочи за стремежа на П. да движи напред нещата с предстоящото даване на подкуп, като провокира подсъдимите да му дадат такъв и така те да бъдат уличени в извършването на престъпление.

Същевременно, налице са и данни, че подс. С. не е отговарял на част от телефонните обаждания на св. П.. Основателни са доводите на защитата, че подобно поведение може да се тълкува като незаинтересованост, дистанцираност и неинициативност от страна на подс. С..

Вярна е и констатацията на защитата, че за периода от 23.03.2010 г. до датата на ареста на подс. С. – 01.04.2010 г., независимо от прилаганите СРС, няма никакви данни за контакти и комуникация между С. и П.. Това допълнително затвърждава изводите на съда, че не подс. С. е бил активната страна в процесните събития. Твърде вероятно е на 27-ми, 28-ми, 30-ти, 31-ви март и 01 април, св. П. да се е намирал в района на ул. ”К.В.”, където е домашният адрес на С. (л. 12, 13 и 14 от писмената справка от „Глобул”), именно, за да направи опит да се види с него на живо, тъй като С. не е отговарял на телефонните му позвънявания и търсения. Тоест, повече от ясно е, че инициативата, провокацията идва от страна на П..

При това положение, следва да се приеме, че в настоящия случай има категорични доказателства, че инициативата за създалата се мнима ситуация за даване на подкуп е на свидетеля П.П.. При първоначалната си среща с П. подс. С. очевидно дори не е бил наясно с воденото срещу Ц. производство и не е имал желание да се занимава с този въпрос. Няма как при това положение да е възнамерявал да предложи или да даде подкуп на следователя П..

Свидетелят П. и разследващите органи от досъдебното производство не са се задоволили само да съберат данни за едно предстоящо престъпление и/или да го предотвратят, каквото е изискването на закона. П. в случая е поискал подкупа /облагата/, определил е размера на сумата, която иска да получи, очертал е параметрите, включително и обстоятелствата около „възнаграждението“ на вещите лица, акцентирайки, че то ще се дължи отделно от парите, предназначени за самия него. Заплашвал е с неблагоприятни последици за подс. Ц.. Абсурдно е при това положение да се приеме, че поведението на П. е било пасивно, а не провокативно, и че не е довело до там, че да се стигне до мнима ситуация на даване на подкуп.

Всичко изложено дава основание на съда да приеме, че без наличие на активните, тенденциозни и последователни действия на св. П., чрез които е осъществена констатираната и коментирана провокация към подкуп, до извършване на престъпление не би се стигнало. Липсват данни, още по-малко доказателства, че без намесата на П. и без насочването от негова страна на подс. С. и П. към воденото срещу подс. Ц. дело, някой от подсъдимите би предприел действия по даване на облага на П.. Особено при положение, че съдбата на производството по сл.д. 105/09 г. по описа на НСлС е била изключително спорна и не е било ясно дали изобщо ще се стигне до повдигане на обвинение срещу подс. Ц..

Изцяло са удовлетворени изискванията на т. 17 от ППВС № 8/30.11.1981 г. по н.д. № 10/81 г. за да се приеме, че се касае не за извършено престъпление от подс. С. и П., а за провокация към подкуп, в който случай деянието на подсъдимите е несъставомерно по изложените вече съображения.

Констатираната провокация към подкуп е основание да се изключи наказателната отговорност на подсъдимите не само по съставите, по които са им повдигнати обвинения – чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1 от НК, но и по всеки един друг текст, включен в раздел IV от глава VIII от Наказателния кодекс. В частност, това важи и за разпоредбата на чл. 305а НК досежно подс. С..

Както беше вече констатирано по-горе, по делото не са приложени голяма част от разговорите на св. П., проведени от него през периода, през който спрямо него са прилагани СРС. Налице са данни и доказателства, изводими от изготвените ВДС и справки-разпечатки от мобилни оператори, че П. е ползвал повече от един мобилен телефон, независимо от твърденията му пред съда в противен смисъл. Същевременно, част от изготвените записи, съгласно заключението на в. л. проф. Н., са направлявани от оператор, като записът произволно е пускан и спиран – по преценка на този оператор. Друга част от записаните разговори просто са били унищожени чрез електромагнитно изтриване /видно от протокол на СДОТО-МВР рег. № У-296 от 06.04.2010 г./. Тези доста съмнителни за съда обстоятелства още веднъж затвърждават направените изводи за наличие на провокация към подкуп, при която извършеното от провокираните лица от обективна страна не изпълва състава на чл. 304а от Наказателния кодекс.

Твърденията на подс. Т.П., че в случая се касае за изнудване, „рекет“ от страна на свидетеля П. не са обект на настоящото производство, доколкото П. няма качеството на обвиняем за евентуално деяние, обуславящо приложение на разпоредбата по чл. 306 НК. При обсъждане на тези твърдения на подсъдимия П. обаче, за нуждите на настоящия процес, съдът намира за нужно да посочи, че по същество се касае не до изнудване /“рекет“/, а всъщност до една настойчива, последователна и упорита провокация към подкуп, осъществена от св. П., не без съдействието на органите на досъдебното производство. Именно това тенденциозно поведение на П., целящо да създаде ситуация на даване и получаване на подкуп, подс. П. е възприел субективно като изнудване - „рекет“. Касае се обаче до правни изводи, а не до факти които е възприел подсъдимият П., поради което оценката им е изцяло в прерогативите на съда. Изнудване по смисъла на раздел V от глава V на Наказателния кодекс няма - не защото от обективна страна не са осъществени действия с цел подс. П. да бъде принуден да действа по определен, желан от св. П. начин, а защото субективно П. не е целял да набави за себе си имотна облага. С оглед умисъла на П., съдът приема, че осъщественото от него е провокация към подкуп /чл. 307 НК/, а не изнудване за даване на подкуп /чл. 306 НК/.

За нуждите на настоящото производство, с оглед предмета на доказване по делото, тук е достатъчно да се посочи, че дори и да бъде възприето твърдението на П. за осъществено изнудване, това отново би имало за резултат оправдаването на подсъдимия П., а от там – и на С. /доколкото той е единствено и само помагач, т.е. отговорността му е обусловена от тази на останалите подсъдими/. Приложима в подобен случай е визираната вече по-горе норма на чл. 306 от НК. При условията на алтернативност, и тази законова разпоредба би могла да послужи като основание за оправдаването на П. и С. /за подс. Ц. това основание е Т.но приложимо/.

Отново при условията на алтернативност, дори и да не бяха налице горните основания, конкретно за подс. С. е налице и още една самостоятелна причина за неговото оправдаване. С постановление от 27.08.2010 г. държавното обвинение се е отказало от квалификацията, свързана с „даване“ на подкуп. В тази му част наказателното производство е прекратено и съдът не дължи произнасяне. Като се остави настрана принципната неяснота коментирана многократно от защитата как, след като не е имало предлагане на подкуп, се е стигнало до неговото даване, това поставя сериозни проблеми пред възможността изобщо да се ангажира отговорността на подс. С. именно за изпълнителното деяние “даване“ на подкуп.

Обвинения срещу С. са повдигнати за няколко дати – 12, 17, 18, 23 и 26 март 2010 г. Същевременно, обвинението за даване на подкуп срещу подс. П. и Ц. е за 01.04.13 г., т.е. известно време по-късно. В обобщен план, обвинението срещу С. е за това, че е свързал подс. П. и св. П., разпитал П. каква сума би взел, организирал среща между П. и П. и разменил координатите им. Следва да се има предвид и обстоятелството, че след 23.03.2010 г. С. не се е срещал със свидетеля П.. При това положение от правна страна съдът счита, че дори и да се приемат за доказани, което не може да бъде сторено с порочно събраните доказателства, действията на С. биха били съставомерни единствено ако се квалифицират като подпомагане на уговарянето, т.е. „искането“ и „предлагането“ на подкупа, осъществени до 26.03.10 г., но в никакъв случай не и на неговото даване чак на 01.04.10 г., за което няма данни той дори да е бил уведомен.

Съгласно чл. 21, ал. 2 НК, помагачът отговоря само за онова, за което е подпомогнал извършителя. Конкретно за „даване“ на подкуп на 01.04.10 г. няма никакви данни и доказателства С. да е извършил действия, с които да е подпомогнал подс. П.. Неговото участие и контакти с подс. П. и св. П. са прекратени значително време преди това. Последната му среща с П. е на 23.03.10 г., а с П. - на 26.10.10 г. По времето, когато С. е взел участие в срещи и разговори с П. и П., изпълнителното деяние все още е било на евентуален предварителен етап - „искане“ и „предлагане“ на подкупа. По онова време не е имало постигната конкретна уговорка за размера на подкупа, начина на неговото предаване, времето и мястото на даването му, както и конкретните действия, които трябва да извърши следователя П. при евентуалното му получаване. Няма доказателства, а и данни, подс. С. да е участвал в уговорки, касаещи събитията от 01.04.10 г. и в този смисъл съвсем основателни са възраженията на защитника му адв. С..

С оглед на това, няма как да се приеме, че този подсъдим е улеснил именно „даването“ на подкуп, а не само неговите „искане“ /като провокация от П./ и евентуално „предлагане“.

Същевременно, повдигнатото с обвинителния акт срещу С. обвинението за периода след 26 март 2010 г. е напълно лишено от основание, доколкото дори липсват твърдения за действия /бездействия/ на подс. С. през този период, които от обективна и субективна страна да биха могли да осъществят състав на престъпление.

Не на последно по значение място, не е доказано подс. С. да е действал с умисъла на помагач към даване на подкуп. Основателно тук е възражението на адв. С., че от разговора между подс. П. и св. П., проведен на 01.04.10 г., се установява, че С. нищо не знае и П. не е говорил с него /“Той дори не знае, аз не съм говорил с него”/. Липсва, следователно, интелектуалният момент на умисъла за помагачество за „даване“ на подкуп.

С оглед частичното прекратяване на производството обаче, обвинение за „предлагане“ на подкуп няма. Недопустимо е съдът да се произнесе по такова обвинение, защото то липсва пред настоящата инстанция и противното би ограничило правото на защита на подсъдимото лице. От друга страна, това би нарушило и принципа „non bis in idem“ - след като производството срещу С. във връзка с „предлагане“ на подкуп е било вече веднъж прекратено със стабилен прокурорски акт, недопустимо е пререшаването на този въпрос /аргумент от чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК/.

Като съобрази всичко изложено от правна страна, съдът прие, че са налице предпоставките на чл. 304 НПК за оправдаване на подсъдимите по повдигнатите им от СГП обвинения. Недоказаността на обвиненията по основния състав на чл. 304 НК прави безпредметно обсъждането на въпроса налице ли са основания за приложимост на квалифицирания състав на престъплението по чл. 304а НК. С оглед на това, не е нужно обсъждането на възраженията на защитата в тази насока.

За постановяването на осъдителна присъда са необходими положителни доказателства, годни да мотивират категоричното убеждение на членовете на съдебния състав за виновността на подсъдимите. Отсъствието на такива налага единствения и правилен извод, че извършването на престъпление не е доказано по несъмнен начин, което налага признаването на подсъдимите за невинни и тяхното оправдаване.

Няма как съдът, при наличие на множеството целенасочено допуснати в хода на досъдебното производство нарушения, непълноти и провокации, да възприеме за меродавна обвинителна теза. Извършването на едно престъпление и виновността на подсъдимите не могат да бъдат установявани и доказвани с цената на игнориране на принципите и правилата на наказателния процес. Както вече е имал възможност да посочи Върховният касационен съд на РБ в свое Решение № 161/15.03.2007 г. по н.д. № 843/06, III н.о., „прокуратурата не трябва да очаква от един уважаващ собственото си достойнство и правилата на справедливия процес съд да приема безрезервно плодовете на отровеното дърво“.

По така изложените съображения, съдът призна подсъдимия П.В.С. за невинен в това, за времето от 12.03.2010 г. до 01.04.2010 г., в гр.С., като помагач и в съучастие с подсъдимите Т.Н.П. – извършител, и Н.Г.Ц. - извършител, умишлено да е улеснил двамата извършители - П. и Ц. да дадат на 01.04.2010 г. в гр.С., на бул. "П. Е." № **, в нотариалната кантора на нотариус А. П., подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро, на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - П.В.П. - следовател от отдел „Следствен" при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС 364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09г по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П." ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2", за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, като съдействал за организирането и провеждането на срещи с участието на подсъдимия Т.П. и свидетеля П.П., участвал лично в тези срещи и съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер, давал съвети и разяснения относно необходимите действия по разследването по досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС, които следвало да бъдат извършени от следователя П.П. в интерес на Н.Г.Ц., които в своята съвкупност да бъдат насочени към налагане на извод за невиновно поведение на Ц. по посоченото разследване, а именно:

- на 12.03.2010 г., в гр.С., в кафе „К.“, намиращо се на ул. „К.В.“ в кв. „Г.Д.“, да е провел среща със следователя П.П., по време на която да го е уведомил за намеренията на подсъдимия Н.Ц. да предприеме действия, свързани с даването на подкуп на водещия разследването с цел благоприятно развитие на разследването по досъдебно производство №105/09 г. по описа на НСлС и изключване на възможността за привличането му към наказателна отговорност по делото;

- на 17.03.2010 г., в гр.С., в кафе „Б.Ф.“, намиращо се на ул. "К.В." в кв. "Г.Д.", да е провел среща със следователя П.П. от НСлС, на която да е предложил на П. да определи сума срещу която, впоследствие да предприеме действия по разследването в посока оневиняване на обвиняемия Ц. по воденото срещу виновни длъжностни лица от М. на О. досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС и след като била определена сума в размер на 50 000 евро, да е поел ангажимент да предаде на подсъдимия П. за така определената сума и да е уговорил среща за 18.03.2010 г. в 17.30 ч. в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел „С." на свидетеля П.П. с подсъдимия Т.П., на която среща, следвало да се уточнят и уговорят подробностите, свързани с определения размер на подкупа, начина на неговото предаване и бъдещите действия по разследването;

- на 18.03.2010 г., в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел „С.“, да е организирал и лично участвал в среща между подсъдимия Т.П. и следователя П.П., по време на която да е бил окончателно определен и договорен размера на подкупа - парична сума от 50 000 евро, половината от която следвало да бъде предадена на следователя преди провеждането на процесуално-следствените действия с обвиняемия Н.Ц., начина на неговото предаване и ангажиментите на следователя във връзка с получаването на подкупа - да извърши действия по служба във връзка с разследването, като същото бъде проведено в насока, водеща до изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС, като следователят следвало предварително да съгласува с подсъдимия Т.П. въпросите за разпит, които ще бъдат задавани на обвиняемия Ц., с цел събиране и приобщаване към разследването на доказателства, изключващи търсенето на наказателна отговорност от него, както и да осигури и назначи вещи лица по делото, които да извършат съдебно- счетоводни експертизи в насока, оневиняваща обвиняемия Н.Ц.;

- на 23.03.2010 г., в гр. С., на бул. „В.“ № *, в Съдебната палата, в коридора на Софийски градски съд на ет. 1, да е провел предварително уговорена със следователя П.П. среща, на която да са уточнили подробности за бъдещите им контакти, начина на обмяна на информация и последващите им действия, което следвало да става чрез подсъдимия Т.П. с оглед запазване в тайна помощта, която подсъдимият С. оказва във връзка с организиране на даването на подкупа, като се уговорили, че подсъдимият П. ще организира, заедно с подсъдимия Н.Ц. даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа;

- на 26.03.2010 г., в гр.С., на бул. „В.“, във „Ф.-К." да е провел среща с подсъдимия Т.П., по време на която съобразно уговорките си със свидетеля П.П. от 23.03.2010 г., да е предоставил на подсъдимия П. номера на мобилния телефон на свидетеля П. - 0888 151 534 за осъществяване на връзка по между им, като подсъдимият П. от своя страна поел ангажимента да организира, заедно с подсъдимия Н.Ц., даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправда изцяло по обвинението в престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 304, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК.

Подсъдимият Т.Н.П. също бе признат от съда за невинен в това на 01.04.2010 г., в гр.С., на бул. „П. Е.“ № **, в нотариална кантора на нотариус А. П., като извършител и в съучастие с подсъдимите - Н.Г.Ц. – извършител, и П.В.С. - помагач, да е дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро, на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – на П.В.П. - следовател от отдел „Следствен" при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС-364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П." ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2“, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, поради което и на основание чл. 304 от НПК бе оправдан изцяло по обвинението в престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 304, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК.

ПО ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА:

По отношение на приложените по делото веществени доказателства съдът се разпореди, както следва:

- на подс. П.В.С. бяха върнати вещите, описани в протокол за Претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 13 и 14 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, с изключение на вече върнатите с определение на СГС, приложено на л. 148 и 149 от т. 1 на ДП.

- на подс. Т.Н.П. бяха върнати вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 17 и 18 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, както и вещите, описани в протокол за доброволно предаване от 16.04.2010 г., приложен на л. 109 от т. 1 на ДП.

- на подс. Н.Г.Ц. бяха върнати вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 21 и 22 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, с изключение на мобилен телефон Н.със СИМ карта на В., върнат с Определение от 03.09.2010 г. по н.ч.д. № С-627/10 г. на СГС, НО, 11-ти с-в.

- на А. В. П. бяха върнати вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 7, 8, 9 и 10 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото.

По отношение на тези вещи не е налице спор за собственост и същите не подлежат на отнемане в полза на държавата по реда на чл. 53 НК. Ето защо, същите следваше да се върнат на техните собственици, от които са били иззети в хода на досъдебното производство.

По отношение на приобщените по делото банкноти на обща стойност 20 000 евро, съдът приема, че на този етап не е установено на кого принадлежат. Не може да се установи с категоричност, че в дадения от подс. П. на св. П. плик са се съдържали именно тези банкноти. Това се отрича и от самия П.. Ето защо и на основание чл. 112, ал. 1 НПК необходимо е да се изчака едногодишния срок за евентуалното им отнемане в полза на държавата /ако не бъдат потърсени/.

При този изход на делото, сторените разноски остават за сметка на държавата, на основание чл. 190, ал. 1 от НПК.