Магическият преход

17.

Чувството да се събудя неочаквано завързана, съчета­но с проумяването, че под мен няма нищо, в миг породи у мен физически ужас от височината. Никога през живо­та си не се бях качвала на дърво. Започнах да викам за помощ. Никой не идваше да ме спаси, затова продължих да пищя, докато си загубих гласа. Напълно омаломоще­на, останах да си видя там като телешки бут. От физи­ческия ужас загубих контрол над отделителните си фун­кции. Цялата се оплесках. Обаче писъците сякаш бяха изцедили от мен страха. Огледах се наоколо и започнах бавно да преценявам положението си.

Забелязах, че ръцете и краката ми са свободни, и ко­гато наведох глава надолу, видях какво ме крепи. Около кръста ми, гърдите и краката бяха завързани дебели, ка­фяви кожени колани. Около ствола на дървото имаше друг ремък, който можех да стигна, ако протегнех ръка. Към този ремък беше прикрепена макара и единият край на въже. Тогава забелязах, че за да се освободя, трябва­ше само да разхлабя въжето и да се спусна долу. Понеже ръцете ми трепереха, костваше ми доста усилия, докато успея да достигна въжето и да се спусна надолу. И след като се стоварих на земята, се залових усърдно да раз­вързвам ремъците около тялото си, за да се измъкна от този хамут.

Затичах се към къщата, викайки с все сила Клара. Имах някакъв смътен спомен, че няма да я намеря, но това беше по-скоро чувство, отколкото съзнателна уве­реност. Автоматично започнах да я търся, но Клара я ня­маше никъде, нито пък Манфред. Тогава осъзнах, че всичко е някак си променено, но не знаех как, кога или защо нещата бяха станали по-различни от обикновено. Знаех само, че нещо бе рухнало безвъзвратно.

Отдадох се на дълъг вътрешен монолог. Говорех си колко ми се иска Клара да не е заминала на някое от нейните загадъчни пътешествия точно когато най-много имах нужда от нея. После съобразих, че трябва да има друго обяснение за отсъствието й. Може би тя умишле­но ме избягваше или бе отишла при своите роднини в лявата страна на къщата. После си спомних, че се бях срещнала с Нелида, и се втурнах към вратата на лявата страна. Опитах се да я отворя, без да се съобразявам с предупреждението на Клара никога да не се докосвам до тази врата. Открих, че беше заключена. Извиках някол­ко пъти Клара през затворената врата, после я ритнах ядосано и тръгнах към моята стая. За мой ужас тази вра­та също беше заключена. Отчаяно започнах да пробвам наред останалите врати в коридора. Всички бяха заклю­чени с изключение на една, която беше нещо като склад или „бърлога". Никога не бях влизала вътре, подчиня­вайки се на специалните инструкции на Клара да стоя настрани от нея. Обаче тази врата винаги беше леко отк­рехната и всеки път, когато минавах оттам, аз бях над­зъртала вътре.

Този път направо влязох, викайки Клара и Нелида да се покажат. Стаята беше тъмна, но претъпкана с най-необикновената сбирщина от вещи, които някога съм виждала. Всъщност така беше натрупана с гротеск­ни скулптури, кутии и огромни куфари, че почти не ос­таваше място човек да се обърне. Малко светлина про­никваше откъм красивата ниша с прозореца със стък­лопис на отсрещната стена. Това беше едно меко сия­ние, което хвърляше призрачни отсенки върху всички вещи в стаята. Хрумна ми, че сигурно така изглежда складовото помещение на елегантен, но вече спрян от движение презокеански туристически параход, кръс­тосвал целия свят. Внезапно подът се олюля и прос­кърца под нозете ми и вещите наоколо също сякаш се раздвижиха. Неволно изпищях и хукнах навън от стая­та. Сърцето ми биеше толкова ускорено и силно, че ми трябваха няколко минути и дълбоки вдишвания, за да го поуспокоя.

В коридора забелязах, че големият дрешник срещу това складово помещение беше отворен и всичките ми дрехи си бяха там, внимателно сложени на закачалки или сгънати на рафтовете. На ръкава на жакета, който ми бе дала Клара първия ден, когато дойдох в къщата, с карфичка бе прикрепена бележка, адресирана до мен. Прочетох: „Тайша, фактът, че четеш тази бележка, гово­ри, че си слязла от дървото. Моля те, спазвай съвсем точно инструкциите ми. Не се връщай в старата си стая, защото е заключена. Отсега нататък ще спиш в кожения си хамут или в къщичката на дървото. Ние всички зами­наваме на дълго пътешествие. Цялата къща остава на твоите грижи. Прави всичко по възможно най-добрия начин!" Подписано беше „Нелида".

Потресена, аз се взирах дълго в бележката, като отно­во и отново я препрочитах. Какво имаше предвид Нели­да с това, че къщата остава на моите грижи? Какво се очакваше да правя тук съвсем сама? Мисълта да спя в онзи ужасен хамут, провесена като телешки бут, ми се струваше най-зловеща от всичко.

Искаше ми се сълзи да изпълнят очите ми. Искаше ми се да изпитам самосъжаление, задето са ме оставили са­ма; да им се разсърдя, че са заминали, без да ме предуп­редят, но не можех да направя ни едно от тези неща. Затропах с крака, опитвайки да се самонавия за гневно избухване, но и в това най-жалко се провалих. Сякаш нещо в мен беше изключено и ме правеше безразлична и неспособна да изразя обичайните си емоции. Но наисти­на се чувствах изоставена, Тялото ми потрепери, както винаги преди да избухна в сълзи. Но това, което изблик­на след малко, не беше потоп от сълзи, а порой от спо­мени и съноподобни видения.

Висях в оня хамут и гледах надолу. Там, в основата на дървото, стояха хора, смееха се и ми ръкопляскаха. Викаха към мен, опитвайки се да привлекат вниманието ми. После всички в унисон нададоха един звук, подобен на лъвски рев, и си отидоха. Знаех, че това е сън. Но знаех също, че срещата ми с Нелида със сигурност не беше сън. Като доказателство държах в ръка нейната бе­лежка, Не бях сигурна обаче защо и колко време съм ви­сяла на онова дърво. Ако се съди по състоянието на дре­хите ми и колко пях прегладняла, сигурно съм била там дни наред. Обаче как съм се озовала там?

Взех си някои дрехи от килера и тръгнах към банята извън къщата да се изкъпя и преоблека. Когато вече бях чиста, изведнъж ми хрумна, че не бях проверила в кух­нята. Изглежда, бях таила надеждата, че Клара може да е там, да се храни и да не ме е чула, като виках. Бутнах навътре вратата, но кухнята беше празна. Озърнах се на­около за нещо за ядене. Намерих върху печката тендже­ра с любимото ми ястие и изпитах отчаяна нужда да по­вярвам, че ми го е оставила Клара. Опитах го и ме заду­ши ридание без сълзи. Зеленчуците бяха ситно наряза­ни, но не на кубчета, както ги правеше тя, а и почти ня­маше месо. Разбрах, че не го е сготвила Клара и че тя наистина е заминала. Отначало не исках да ям от тази манджа, но бях ужасно гладна. Взех си моята купичка от рафта и я напълних догоре.

Едва след като се нахраних и обмислих настоящото си положение, внезапно ми хрумна, че имаше още едно място, където бях забравила да проверя. Затичах се към пещерата със смътната надежда да намеря там Клара и нагуала. Но не открих никого, дори Манфред го нямаше. Самотата на пещерата и хълмовете породиха у мен така­ва тъга, че бих дала всичко на света само и само да мо­жех да заплача. Пропълзях в пещерата, изпитвайки отча­янието на онемял човек, който само до предишния ден е можел да говори. Искаше ми се да умра на място, но вместо това заспах.

Когато се събудих, се върнах в къщата. Сега, след ка­то всички бяха заминали, помислих си, аз също можех да си тръгна. Отидох до мястото, където беше паркирана колата ми. Клара непрекъснато я караше и я поддържа­ше в един сервиз в града. Запалих двигателя, за да про­веря акумулатора, и за мое щастие всичко работеше съ­вършено. След като натъпках някои от вещите си в един сак, тръгнах да излизам и вече на задния вход внезапно ме спря силен пристъп на чувство за вина. Препрочетох бележката на Нелида. В нея тя ме молеше да се грижа за къщата. Не можех просто така да я изоставя. Тя бе каза­ла още да правя всичко възможно най-добре. Изпитах чувството, че те са ми поверили специална задача и аз трябваше да остана, ако ще и само за да открия каква е тази задача. Подредих обратно нещата си в дрешника и полегнах на дивана, за да си събера мислите.

От писъците си бях повредила гласните струни. Гър­лото ужасно ме болеше; но извън това, изглежда, бях в добро физическо състояние. Шокът, страхът и самосъ­жалението ми бяха минали и бе останало единствено убеждението, че ми се бе случило нещо монументално в левия коридор на къщата. Но колкото и да се мъчех, не можех да си спомня какво беше станало, след като бях прекрачила прага.

Освен тези дълбоки тревоги имах и още един непос­редствен проблем: не знаех как да паля кухненската печ­ка, която беше на дърва. Клара ми беше показвала не­веднъж как се прави, но аз все не му хващах цаката, мо­же би защото никога не бях очаквала, че ще ми се нало­жи да я паля сама. Хрумна ми да поддържам огъня, като слагам дърва цялата нощ.

Втурнах се към кухнята да сложа още дърва в огъня, преди да е угаснал. Загрях още вода и си измих купичка­та. Излях останалата вода във варовиковия филтър, кой­то имаше вид на дебел, обърнат конус. Огромният съд беше закрепен на здрава поставка от ковано желязо и капка по капка прецеждаше преварената вода. От съда под филтъра, където се събираше прецедената вода, аз си налях в чашата два-три черпака. Изпих охладената, вкусна вода, после реших да се върна в къщата. Може пък Клара или Нелида да ми бяха оставили и други бе­лежки, в които посочват какво по-точно да правя.

Потърсих ключовете от вратите на спалните. В един шкаф в коридора открих връзка ключове, надписани с различни имена. Взех ключа с името на Нелида; с изне­нада открих, че този ключ ставаше за моята стая. После взех ключа на Клара и го пробвах на различни врати, до­като открия на коя става. Превъртях ключа и вратата се отвори, но когато вече имах възможност да вляза в стая­та и да поразузная наоколо, оказа се, че не съм в състоя­ние. Чувствах, че макар и да бе заминала, тя все така имаше право на своята неприкосновеност.

Затворих вратата, заключих я и оставих ключовете обратно на мястото им. Върнах се във всекидневната, седнах на пода и облегнах гръб на дивана, както Нелида ме бе посъветвала да правя, когато съм напрегната. Това определено ми помогна да си поотпусна нервите. Отно­во си помислих дали да не се кача на колата и да си оти­да. Но в действителност нямах никакво желание да на­пусна. Реших да приема предизвикателството и да се грижа за къщата, докато тях ги няма, ако ще и това да е завинаги.

Понеже нямах да правя нещо определено, хрумна ми, че можех да почета. Вече бях направила преглед на негативните си изживявания с книгите от детство­то ми и реших да проверя дали отношението ми към тях се е променило. Отидох да се поровя из лавиците. Открих, че повечето книги са на немски, една част на английски и няколко на испански. Като ги прегледах набързо, видях, че повечето от книгите на немски са по ботаника; имаше също по зоология, геология, геог­рафия и океанография. На отделна лавица, скрита от погледа, имаше една поредица от книги по астроно­мия на английски. Испанските книги, също на отдел­на лавица, бяха художествена литература — романи и поезия.

Реших първо да почета книги по астрономия, понеже този предмет винаги ме е омагьосвал. Измъкнах една тънка книга с множество илюстрации и започнах да я прелиствам. Но скоро тя ме приспа.

Когато се събудих, в къщата беше пълен мрак и тряб­ваше опипом да намеря пътя към задната врата. Запътих се към навеса, където беше генераторът, и забелязах, че откъм кухнята идва светлина. Разбрах, че някой вече трябва да е включил генератора. Въодушевена, че може би Клара се е върнала, аз се втурнах към кухнята. Кога­то приближих, чух някой тихо да си пее на испански. Не беше Клара. Беше мъжки глас, но не на нагуала. Про­дължих нататък със силен трепет. Преди да стигна до вратата, един мъж надникна навън' и като ме видя, нада­де силен вик. В същия момент и аз изпищях. Явно го бях стреснала точно толкова, колкото той мен. Той изле­зе пред вратата и за миг двамата застанахме, втренчени един в друг.

Той беше слаб, но не кльощав; жилав и все пак мус­кулест. Беше може би два-три сантиметра по-висок от мен, тоест към метър и седемдесет и два-три. Облечен беше в тъмносин работен комбинезон като онези, които носят служителите на бензиностанциите. Кожата му бе­ше светла, с розов оттенък. Косата му — прошарена. Носът и брадичката му бяха издадени, беше с изпъкнали скули и малка уста. Очите му бяха като на птица, тъмни и кръгли, но блестящи и живи. Почти не забелязвах бя­лото на очите му. Докато го разглеждах, имах впечатле­нието, че гледам не стар човек, а момче, леко набръчка­но от рядка болест. Имаше в него нещо едновременно възрастно и младежко, покоряващо и въпреки това тре­вожещо. Успях да го попитам на най-добрия си гимна­зиален испански, ако обича, да ми каже кой е и да ми обясни присъствието си в тази къща.

Той ме изгледа с любопитство.

— Аз говоря английски — каза той почти без акцент. — Живял съм години наред в Аризона с роднините на Клара. Казвам се Емилито; аз съм пазачът. А ти трябва да си дървесният обитател.

— Моля?

— Ти си Тайша, нали? — каза той и пристъпи някол­ко крачки към мен. Движеше се леко и гъвкаво.

— Нелида ми каза, че живееш на голямото дърво пред главния вход на къщата. Вярно ли е?

Кимнах автоматично и едва тогава осъзнах нещо тол­кова очевидно, че само една дебелоглава маймуна може­ше да не забележи: дървото беше откъм забранената, предна страна на къщата, източната; тази част от имени­ето, която можех да виждам само от наблюдателницата си на хълма. Това разкритие дълбоко ме развълнува, за­щото осъзнах още, че вече съм свободна да проучвам зо­ната, която досега ми беше забранявана.

Радостта ми бе помрачена, когато Емилито поклати глава, сякаш изпитваше съжаление към мен.

— Какво си направила, горкото момиче? — попита ме той и леко ме потупа по рамото.

— Нищо не съм направила — казах аз, като отстъпих назад. Явният му намек беше, че съм направила нещо лошо, заради което са ме закачили на дървото като фор­ма на наказание.

— Добре, добре, няма да любопитствам — каза той с усмивка. — Не е нужно да се караш с мен. Аз съм най-незначителният човек. Просто съм пазачът, наемна ра­ботна ръка. Не съм един от тях.

— Не ме интересува кой си — сопнах се аз. — Казах ти, че нищо не съм направила.

— Добре де, щом не искаш да говориш за това, няма нищо — каза той и се обърна, за да влезе в кухнята.

— Няма нищо за говорене — изкрещях аз, като исках да имам последната дума.

Нищо не ми костваше да му изкрещя, което едва ли бих се осмелила да направя, ако той беше млад и красив. Но за моя изненада отново му закрещях:

— И не ми се пречкай повече! Аз съм шефът. Нелида ме помоли да се грижа за тази къща. Така пише в бележ­ката си.

Той подскочи като ударен от мълния.

— Ти си вещица — промърмори той. После се про­кашля и също ми закрещя: — Да не си посмяла да се приближиш повече! Може да съм стар, но съм много як. Това, че работя тук, не включва да си рискувам главата или да ме обиждат разни идиоти. Ще напусна.

Не знаех какво ме беше прихванало.

— Почакайте малко — казах аз с извинителен тон. — Не съм искала да повишавам тон, но съм ужасно изнер­вена. Клара и Нелида ме изоставиха тук без никакво предупреждение или обяснение.

— Добре де, и аз не съм искал да ти крещя — каза той със същия извинителен тон като моя. — Исках само да разбера защо са те закачили горе, преди да си зами­нат. Това е причината, поради която те попитах дали не си направила нещо лошо. Не съм искал да си пъхам носа във вашите работи.

— Но уверявам ви, сър, аз нищо не съм направила. Повярвайте ми.

— Защо тогава си дървесен обитател? Тези хора са много сериозни. Не биха ти направили това просто ей-така. А пък и е съвсем очевидно, че си една от тях. Щом Нелида ти е оставила бележка да се грижиш за къщата, значи си дупе и гащи с нея. Тя не се доверява на кого да е.

— Истината е — казах аз, — че не знам защо са ме оставили на дървото. Аз бях с Нелида в лявата страна на къщата и следващото, което си спомням, е, че се събу­дих с изкривен врат, провесена на онова дърво. Бях ужа­сена.

Като си спомних мъката си да открия, че всички са заминали и съм останала сама, не можах да се овладея и отново се разстроих. Цялата се разтреперих и се облях в пот направо пред очите на този странен мъж.

— Ти си била в лявата страна на къщата?! — Очите му се разшириха и смайването на лицето му изглеждаше съвсем искрено.

— За един миг бях там, но после всичко стана черно — поясних аз.

— И какво видя?

— Видях хора в коридора. Много хора.

— Колко, можеш ли да кажеш?

— Коридорът беше пълен с хора. Може би двадесет или тридесет.

— Толкова много? Колко странно!

— Защо да е странно, сър?

— Защото нямаше толкова хора в цялата къща. По това време имаше само десет души. Знам го, защото аз съм пазачът.

— Какво означава всичко това?

— Проклет да съм, ако знам! Но ми се струва, че не­що с теб не е наред.

Стомахът ми се сви, понеже ме изпълни едно познато чувство на неясна обреченост. Абсолютно същото чувс­тво бях имала като дете в лекарския кабинет, когато отк­риха, че имам мононуклеоза. Нямах представа какво е това, но усетих, че с мен е свършено; а съдейки по мрач­ните погледи на всички, те, изглежда, също го бяха разб­рали. И когато трябваше да ми бият инжекция пеници­лин, аз така се разпищях, че загубих съзнание.

— Хайде, хайде — каза меко пазачът. — Няма защо да се разстройваш. Не съм искал да те огорча. Нека да ти кажа какво знам аз за оня хамут. Може би това ще ти проясни нещата. Те го използват, когато човекът, с кого­то се занимават, е... ами... малко е превъртял. Ако разби­раш какво искам да кажа.

— Какво искате да кажете, сър?

— Наричай ме Емилито — каза той усмихнат. — И моля те повече не ми викай „сър". Или можеш да се от­насяш към мен просто като към пазача, точно както все­ки се отнася към Джон Майкъл Абелар като към нагуа­ла. А сега да влезем в кухнята и да седнем на масата, за да можем да си говорим на по-удобно място.

Последвах го в кухнята и седнах. Той наля в моята чаша вода, която беше стоплил на печката, и ми я пода­де.

— Та за хамута — започна той, като седна на пейката срещу мен. — Той е предназначен да лекува умствени разстройства. И обикновено слагат в него човек, след ка­то е превъртял.

— Но аз не съм луда — възмутих се аз. — Ако ти или който и да било друг смята да ми намеква, че съм луда, то аз си отивам.

— Но ти трябва да бъдеш луда — аргументира се той.

— Това вече е прекалено! Прибирам се в къщата. — Аз станах да си вървя.

Пазачът ме спря.

— Почакай, Тайша. Не съм искал да кажа, че си луда. Може би има друго обяснение — каза той с помирите­лен тон. — Тези хора са с най-добри намерения. Те ве­роятно са мислили, че ти трябва да укрепиш умствената си сила, докато ги няма, а не да те лекуват от умствено разстройство. Затова са те сложили в хамута. Явно аз съм сбъркал и съм си направил погрешно заключение. Ако обичаш, приеми моите извинения.

Най-охотно реших, че каквото било — било, и седнах пак на масата. Пък и имах нужда да бъда в добри отно­шения с пазача, защото той очевидно умееше да пали печката. Освен това нямах енергия да продължавам да се чувствам обидена. В това беше прав. Аз наистина бях луда. Само дето не исках пазачът да го знае.

— Наблизо ли живееш, Емилито? — попитах аз, опитвайки се да звуча непринудено.

— Не. Живея тук, в къщата. Стаята ми е от другата страна на коридора, срещу твоя дрешник.

— Искаш да кажеш, че живееш в онзи склад, пълен със скулптури и всякакви неща? — ахнах аз. — А откъ­де знаеш къде е моят дрешник?

— Клара ми каза — отвърна той ухилен.

— Но ако живееш тук, как така никога не съм те виж­дала наоколо?

— А, това е, защото ти и аз явно имаме различен ре­жим. В интерес на истината аз също никога не съм те виждал.

— Как е възможно това, Емилито? Аз съм тук повече от година.

— А аз съм тук от четиридесет години, от време на време.

И двамата се разсмяхме високо от абсурда на това, което бяхме казали. Притесняваше ме обаче, че на ня­какво много дълбоко ниво аз знаех, че именно присъст­вието на този човек бях долавяла толкова често из къща­та.

— Емилито, знам, че ти ме наблюдаваше — казах аз направо. — Не го отричай и не ме питай откъде знам. Нещо повече, знам също, че ти знаеше коя съм, когато ме видя пред вратата на кухнята. Нали е така?

Емилито въздъхна и кимна.

— Права си, Тайша. Познах те. Но въпреки това ис­тински ме стресна.

— Но как така ме позна?

— Ами виждал съм те от моята стая. Но не се ядосвай де. Никога не ми е хрумвало, че ти ще усетиш да те наб­людавам. Най-покорно моля за извинение, ако съм те ка­рал да се чувстваш неудобно.

Искаше ми се да го попитам защо ме е наблюдавал. Надявах се да отговори, че ме е намирал за красива или поне интересна, но той прекъсна рязко разговора и каза, че понеже вече е тъмно, чувствал се задължен да ми по­могне да се изкача на дървото.

— Позволи ми да ти предложа нещо — каза той. — Да спиш в къщичката на дървото вместо в хамута. Стра­хотно изживяване! Аз също съм бил обитател на къщата на дървото за продължително време, макар че това беше доста отдавна.

Преди да тръгнем, Емилито ми поднесе чиния вкусна супа и купчина тортили. Ядохме в пълно мълчание. Опитах се да го заговоря, но той каза, че разговорите по време на ядене действат зле на храносмилането. Казах му, че двете с Клара винаги сме си приказвали безкрай­но, докато се храним.

— Между нейното тяло и моето няма дори и най-да­лечна прилика — измърмори той. — Тя е направо от же­лязо, затова може да прави каквото иска с тялото си. Аз от своя страна не мога да поемам рискове с хилавото си дребно телце. Нито пък ти.

Приятно ми стана, че ме включи сред дребните тела, макар да се надявах, че ме смята по-скоро за крехка, от­колкото за хилава.

След като вечеряхме, той ме поведе много внимател­но през къщата към предния вход. Никога не бях идвала в тази част на къщата и умишлено забавих крачка, опит­вайки се да попия колкото може повече неща. Видях ед­на огромна трапезария с дълга банкетна маса и китайски шкаф, пълен с кристални чаши, чаши за шампанско и чинии. До трапезарията имаше кабинет. На минаване зърнах масивно махагоново писалище и по стените ла­вици, пълни с книги. В друга една стая имаше електри­ческо осветление, но макар че беше включено, не можах да видя нищо вътре, защото вратата беше съвсем леко открехната. Дочух отвътре да идват понижени гласове.

— Кой е вътре, Емилито? — възбудено попитах аз.

— Никой — отвърна той. — Този шепот, който чу­ваш, е от вятъра. Той поражда странни слухови илюзии, като духа през кепенците.

Изгледах го с изражение от типа „на кого ги разпра­вяш тия" и той галантно ми отвори вратата, за да пог­ледна вътре. Прав беше — в стаята нямаше никой. Беше просто още една всекидневна, подобна на онази в дясна­та страна на къщата. Когато се взрях по-отблизо обаче забелязах нещо странно в сенките, хвърляни на пода. Потръпнах, защото усетих, че нещо в тези сенки не бе­ше наред. Можех да се закълна, че се вълнуваха, потреп­ваха, танцуваха, но в стаята нямаше никакъв вятър или движение.

Шепнешком казах на Емилито какво съм забелязала. Той се засмя и ме потупа по гърба.

— Звучиш ми също като Клара — каза той. — Но то­ва е хубаво. Бих се разтревожил, ако звучеше като Нели­да. Ти знаеш ли, че тя има сила в путето?

Начинът, по който го каза, тонът на гласа му и любо­питното удивление в птичите му очи ми се сториха тол­кова смешни, че се разсмях почти до сълзи. Но смехът ми секна така внезапно, както бе започнал, сякаш в мен бе превключил някакъв контакт. Това ме разтревожи. Явно бе разтревожило и Емилито, защото той ме изгле­да загрижено, сякаш преценяваше душевната ми стабил­ност.

Той отключи главната врата на входа и ме изведе отп­ред, където беше дървото. Помогна ми да си надяна ха­мута и ми показа как да използвам макарата, за да се из­дигна в седнало положение. Сред най-горните клони съзрях една дървена къщичка. Беше близо до мястото, където се бях събудила първия път в хамута, но не бях я забелязаха поради своя ужас и понеже беше потънала сред листата.

Откъм земята пазачът освети с фенерчето си построй­ката и извика нагоре към мен:

— Вътре има морски фенер, Тайша, но не го използ­вай много дълго. А сутринта, преди да се спуснеш долу, непременно откачи батериите.

Той ми светеше с фенерчето, докато се изкача на мал­ката площадка пред къщичката и приключа с развързва­нето на хамута.

— Лека нощ. Аз си тръгвам вече — извика ми той. — Приятни сънища.

Стори ми се, че го дочух да хихика, когато отмести лъча на фенерчето и тръгна към къщата. Вмъкнах се в къщичката на дървото, като използвах само своето отс­лабнало фенерче, и потърсих онова, което той бе наре­къл морски фенер. Представляваше голяма лампа, закре­пена на ръба; на пода имаше голяма квадратна батерия в сандъче, приковано към парапета. Свързах я с лампата и я включих.

Къщичката представляваше мъничка стая с малка из­дигната платформа, която служеше и за легло, и за нис­ка масичка. Върху нея имаше навит спален чувал. Пост­ройката имаше прозорци от всички страни с кепенци на панти, които можеха да се закрепят отворени с едни де­бели пръчки, сложени на пода. В ъгъла на стаичката имаше нощно гърне, което се побираше в една кошница с капак. След този бегъл оглед на стаята аз изключих големия фенер и се пъхнах в спалния чувал.

Стана абсолютно тъмно. Дочувах щурците и бучене­то на потока в далечината. Вятърът прошумоля в листа­та наоколо и леко залюля цялата къщичка. Докато се вслушвах в звуците, съзнанието ми започна да се изпъл­ва с непознати страхове и бях завладяна от едно физи­ческо усещане, което никога досега не бях изпитвала. Непрогледният мрак така пълно преиначаваше и замас­кираше звуците и движенията, че ги възприемах като че ли идваха от вътрешността на тялото ми. Всеки път ко­гато къщата се разтърсваше, стъпалата на краката ми из­тръпваха. Когато къщата проскърцваше, вътрешната страна на коленете ми потрепваше, а гърбът и вратът ми се изпълваха с боцкащи иглици, когато пропукваше ня­кой клон.

След това страхът навлезе в тялото ми като трептене в пръстите на краката. Вибрациите се разпространиха по стъпалата, после по целите крака и накрая цялата долна половина на тялото ми неудържимо се разтърси. Почув­ствах се замаяна и загубих ориентация. Не знаех къде е вратата или фенерът. Усетих как къщата започна да се накланя. Отначало едва доловимо, но после все по-забе­лежимо, докато накрая ми се стори, че подът е наклонен на четиридесет и пет градуса. Изпищях, понеже усетих платформата да се накланя още повече. Мисълта да се спускам отново долу ме смрази. Сигурна бях, че ще си умра, падайки от дървото. От друга страна, усещането, че се накланям, беше толкова силно, че със сигурност щях да се плъзна от платформата, а после през вратата. В един момент наклонът стана толкова силен, че се усе­тих сякаш стоя права, а не лежа.

При всяко неочаквано движение се разпищявах и се вкопчвах в страничните греди, за да не се изтъркуля. Цялата къща на дървото сякаш се разпадаше. Прилоша ми от движението. Люшкането и скърцането толкова се засилиха, че вече със сигурност смятах това за послед­ната си нощ на този свят. Едва когато загубих всякаква надежда, че ще мога да се спася, притече ми се на по­мощ нещо невъобразимо. От мен се излъчи светлина. Тя бликаше през всички отвори на тялото ми. Светлината представляваше тежко като течност сияние, което ме закрепи към платформата, покривайки ме като бляскава броня. То сви ларинкса ми и спря писъците, но същевре­менно сякаш разтвори гръдния ми кош и вече дишах по-леко. Успокои нервния ми стомах и спря треперенето на краката ми. Светлината озари цялата стая, така че можах да видя вратата на няколко крачки пред мен. Наслажда­вайки се на сиянието, аз се успокоих. Всичките ми стра­хове и тревоги изчезнаха и повече нищо нямаше значе­ние. Лежах напълно спокойна и умиротворена чак до зо­ри. Тогава съвсем бодра аз се спуснах долу и се запътих към кухнята да приготвя закуска.