Магическият преход

20.

— Това е последният ден от твоя преходен етап — съобщи ми Емилито, след като закусихме. — Чака те още много работа. Но понеже си доста работлива, няма да ти е толкова трудно.

— Какво имаш предвид под преходен етап?

— От последния път, когато разговаря с Клара, досе­га това за теб беше шестдневен преходен етап. Не забра­вяй, че ти прекара шест нощи на дървото, три от които в безсъзнание, а другите три — в осъзнаване. Магьосни­ците винаги броят събитията по три.

— И аз ли трябва да правя нещата по три? — попитах аз.

— Разбира се. Ти си наследница на Нелида, нали та­ка? Продължаваш нейната приемствена линия. — Той леко се усмихна и добави: — Но засега ще трябва да правиш, каквото правя аз. Запомни, аз съм твоят водач, за колкото и дълго време да бъде нужно.

Като чух това, аз преглътнах притеснено. Когато Не­лида бе включвала и мен в различните си твърдения, бях го приемала с известна гордост, но сега изобщо не ми допадаше, че пазачът ме присъединява към себе си.

Като забеляза притеснението ми, той ме увери, че си­ли извън контрола на когото и да било са ни събрали за­едно, за да изпълним специфична задача. Затова сме длъжни да спазваме правилата, понеже именно по този начин се правят нещата в неговата магьосническа тради­ция.

— Клара подготви физическата ти страна, като те на­учи да правиш прегледа и поохлаби вратите ти чрез ма­гическите движения — обясни той. — Моята работа е да спомогна за стабилизиране на двойника ти и после да го науча на „прикриване".

Той ме увери, че никой освен него не би могъл да ме научи на „прикриване" с двойника.

— Можеш ли да ми обясниш какво означава „прик­риване с двойника"? — попитах аз.

— Разбира се, че мога. Но едва ли има смисъл да го­ворим за него, понеже прикриване означава да правиш нещо, а не да говориш за правене. Пък и ти вече знаеш какво означава това, понеже си го правила.

— Къде и кога съм го правила?

— Първата нощ, когато спа в къщата на дървото — каза Емилито, — когато едва не умря от ужас. В този случай разумът ти беше неспособен да се справи със си­туацията, така че обстоятелствата те принудиха да зави­сиш от двойника си. Именно твоят двойник ти се прите­че на помощ и те спаси. Той бликна през вратите, които страхът ти бе отворил широко. Аз наричам това „прик­риване с двойника".

— Нагуалът и Нелида са майстори на двойника и те ще те запознаят с последните тънкости, при положение че аз вече съм свършил грубата работа — продължи той. — Така че моята работа е да те подготвя за тях, точно както Клара трябваше да те подготви за мен. И ако не си готова, те няма да могат да направят абсолютно нищич­ко с теб.

— Защо Клара не може да продължи да ми бъде учи­тел? — попитах аз и отпих глътка вода.

Той се взря в мен, после примигна като птица.

— Правилото е да имаш двама въводители — каза Емилито. — Всеки от нас има двама въводители, вклю­чително аз самият. Но последният ми учител беше на­гуал; това също е според правилата.

Емилито обясни, че нагуалът Хулиан Грау бил учител не само на него, но и на всеки от шестнадесетте членове на групата в къщата. Нагуалът Хулиан заедно със своя собствен учител, също нагуал на име Елиас Абелар, са открили всекиго от тях един по един и са му помагали по пътя му към свободата.

— Защо имената Грау и Абелар се срещат толкова често?

— Това са имена на силата — обясни Емилито. — Използва ги всяко поколение магьосници. И името на всеки нагуал се редува през едно поколение. Това озна­чава, че нагуалът Джон Майкъл Абелар е наследил име­то от Елиас Абелар, обаче новият нагуал, този, който ще дойде след Джон Майкъл Абелар, ще наследи името Грау от Хулиан Грау. Такова е правилото за нагуалите.

— Защо Нелида каза, че аз съм една Абелар?

— Защото си същата като нея. И според правилата ти ще наследиш нейното последно име или първото й име или ако искаш, може да наследиш и двете. Тя самата наследи и двете си имена от своята предшественичка.

— Кой определя това правило и защо поначало тряб­ва да го има? — попитах аз.

— Правилото е законът, според който живеят магьос­ниците, за да ги предпази да действат произволно или на своя глава. Те трябва да се придържат към определените предписания, защото са посочени от самия дух. Така ми беше казано на мен и аз нямам причина да се съмнявам в това.

Емилито каза, че другият му учител бил жена на име Талия. Той я описа като най-изисканата жена, която чо­век изобщо може да си представи, че съществува на зе­мята.

— Според мен Нелида е най-изисканото същество — промърморих аз, но се възпрях да кажа нещо повече. Иначе щях да прозвуча също като Емилито, напълно об­себен от абсолютната си преданост.

Емилито се наведе през кухненската маса и с вид на заговорник, който се кани да разкрие някаква тайна, ка­за:

— Съгласен съм с теб. Но почакай само докато Нели­да истински те поеме; тогава ще я обичаш така, сякаш утрешен ден изобщо не съществува.

Думите му не ме изненадаха, защото вярно бе оценил нещо, което вече бях усетила — обичах Нелида така, ся­каш винаги съм я познавала. Като че ли тя беше майка­та, която всъщност никога не съм имала. Казах му, че за мен тя е била най-доброто, най-красивото и най-безуп­речното същество, което изобщо съм срещала, въпреки факта, че само допреди няколко дни аз дори не знаех за съществуването й.

— Но я познаваше — възрази Емилито. — Всички ние сме идвали да те виждаме, а Нелида се е срещала с теб по-често от всекиго. Когато ти пристигна тук с Кла­ра, Нелида вече беше те научила безброй неща.

— Какво според теб ме е научила? — попитах неспо­койно аз.

Той се почеса по главата.

— Ами научи те например да се обръщаш към двой­ника си за съвет — каза той.

— Ти каза, че съм направила това през първата ми нощ в къщата на дървото. Но аз не знам какво съм пра­вила.

— Разбира се, че знаеш. Винаги си го правила. Ами какво ще кажеш за твоята техника да релаксираш и да се взираш в южния хоризонт, за да поискаш съвет?

В момента, в който го каза, нещо в ума ми се прояс­ни. Напълно бях забравила едни сънища, които ми се бя­ха явявали в течение на годините — в тях една красива, тайнствена дама често ми говореше и ми оставяше пода­ръци на нощното шкафче. Веднъж сънувах, че ми е ос­тавила един пръстен с опал, друг път това беше златна гривна с прикачено мъничко сърчице като талисман. Понякога тя присядаше на ръба на леглото ми и ми каз­ваше неща, които започвах да правя, след като се събу­дех — например това взиране в южния хоризонт или пък да нося определени цветове, или дори да се сресвам по определен начин, който повече ми отива.

Когато се чувствах тъжна или самотна, тя ме утеша­ваше и успокояваше, като ми шепнеше на ухото ласкави думички. Но най-живо си спомням как веднъж ми каза, че ме обича заради това, което съм. Точно тези думи употреби: „Обичам те заради това, което си." Когато бях много напрегната, тя разтриваше гърба ми или ме по­тупваше по главата, или разрошваше косата ми. Разбрах, че именно затова не исках майка ми да ме докосва. Не исках да ме докосва никой друг, освен тази дама. Когато се събуждах след някой от тези сънища, бях с чувството, че нищо на света няма значение, докато тази дама ме но­си в сърцето си.

Винаги съм си мислела, че това са сънища-фантазия. Понеже бях учила в католически училища, аз дори си мислех, че тя е може би Дева Мария или някоя светица, която често ми се явява. Учила бях, че всички добри не­ща идват от тях. А по едно време дори си мислех, че тя е моята добра фея, но и в най-смелите си фантазии не бях допускала, че такова същество действително съществу­ва.

— Това не беше Девата или някоя светица, глупаче — разсмя се Емилито. — Беше нашата Нелида. И тя на­истина ти даде тези подаръци. Можеш да ги намериш под платформата в къщата на дървото. Те й бяха дадени от нейната предшественица и сега тя ти ги предаде на теб.

— Искаш да кажеш, че пръстенът с опала наистина съществува? — попитах аз задъхано.

Емилито кимна.

— Иди и сама виж. Нелида ми каза да ти предам...

Преди да завърши изречението си, аз излетях от кух­нята и се втурнах към предния вход на къщата. Със светкавична скорост се изкачих до къщата на дървото. Там, скрита под платформата, намерих кутийка, подпла­тена с коприна, в която имаше изящни бижута. Веднага познах пръстена с опала, в който се виждаше червено пламъче, както и гривната с талисманчето; имаше и дру­ги пръстени, златен часовник и диамантено колие. Изва­дих златната гривна със сърчицето и си я сложих. За първи път, откакто Клара си бе отишла, очите ми се из­пълниха със сълзи. Но това не бяха сълзи от самосъжа­ление или тъга, а чиста радост и въодушевление. Защото вече знаех без никакво съмнение, че красивата дама не е била само сън.

Извиках името на Нелида и й благодарих на висок глас за всичко, което бе правила за мен. Обещах да се променя, да стана различна и да правя каквото и да ми каже Емилито, всичко, стига само да мога отново да я видя и да разговарям с нея.

Когато се спуснах долу, Емилито стоеше до вратата на кухнята. Показах му гривната и пръстените и го по­питах как е възможно да съм виждала същите бижута в сънищата си още преди години.

— Магьосниците са изключително загадъчни същест­ва — каза Емилито, — защото през повечето време действат с енергията на своя двойник. Нелида е страхо­тен прикривач. Тя прави това в сънищата. Силата й е толкова уникална, че може не само да се пренася друга­де, но и да носи неща със себе си. По такъв начин тя мо­жеше да те навестява. И затова името й е Абелар. За нас Абелар означава прикривач. А Грау означава сънувач. Всички магьосници в тази къща са или прикривачи, или сънувачи.

— И каква е разликата, Емилито?

— Прикривачите правят планове и действат в съот­ветствие с плановете си; те могат да измислят, подтик­ват и променят нещата, независимо дали са будни, или сънуват. Сънувачите се движат без всякакъв план или замисъл; те скачат в реалността на света или в реалност­та на сънищата.

— Всичко това е неразбираемо за мен, Емилито — казах аз, като разглеждах опаловия пръстен на светлина­та.

— Аз те водя, така че ще ти стане понятно — отвърна Емилито. — А за да ми помогнеш да те водя, трябва да правиш, каквото ти казвам. Всичко, което ще ти кажа, направя или ще ти препоръчам да сториш, е точно пов­торение на нещата, които са ми казвали моите двама учители, или е нещо, разработено в духа на това, което са ми казвали. — Той се наведе към мен: — Може и да не повярваш — прошепна той, — но ти и аз в същността си сме еднакви.

— В какво отношение, Емилито?

— И двамата сме малко луди — каза той с най-сери­озно изражение. — Обърни особено внимание на това и го запомни. За да бъдем нормални, и двамата е теб тряб­ва дяволски да се потрудим да уравновесяваме не тялото или ума, а двойника.

Не виждах някакъв смисъл, за да мога да споря или да се съглася с него. Но докато сядах отново на кухненс­ката маса, аз го попитах:

— Как можем да бъдем сигурни, че всъщност уравно­весяваме двойника?

— Като отворим вратите си — отговори той. — Пър­вата врата е на ходилото на крака, точно в основата на палеца.

Той се пресегна под масата, хвана ми крака и с неве­роятно бързо движение ми събу обувката и чорапа. Пос­ле с палеца и показалеца стисна като в менгеме възглав­ничката под палеца на крака ми и ставата на пръста. Из­пищях от острата болка и от изненада. Дръпнах си крака толкова силно, че си ударих коляното в масата отдолу. Станах и изкрещях:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш! Той пренебрегна гневния ми изблик и каза:

— Посочвам ти вратите според правилника. Затова съсредоточи вниманието си.

Той стана, заобиколи масата и дойде до мен.

— Втората врата е в областта, която включва прасеца и вътрешната страна на коляното — каза той, като се на­веде и потупа краката ми. — Третата включва половите органи и опашния прешлен.

Преди да успея да се отдръпна, той плъзна топлите си ръце между краката ми и като ме повдигна малко, силно стисна.

Опитах се да го отблъсна, но той ме хвана под кръста.

— Четвъртата и най-важна точка е в областта на бъб­реците — каза той. Без да обръща внимание на раздраз­нението ми, той ме бутна да седна обратно на пейката. Плъзна ръцете си нагоре по гърба ми. Свивах се от страх, но заради Нелида го търпях. — Петата точка е между плешките — каза той. — Шестата е в основата на черепа. А седмата е на върха на главата. — За да ми по­сочи последната точка, той със силен натиск плъзна ко­калчетата на пръстите си до върха на главата ми. После се върна на своето място до масата и седна.

— Ако първият и вторият ни център е отворен, ние излъчваме определен вид сила, която хората може да на­мерят за непоносима — продължи той. — От друга стра­на, ако третата и четвъртата врата не са толкова затворе­ни, колкото би трябвало да бъдат, ние излъчваме опре­делена сила, която хората намират за много привлека­телна.

Бях сигурна, че долните центрове на пазача са широ­ко отворени, защото го намирах за по-противен и непо­носим от когото и да било. Полу на шега и отчасти за­щото се почувствах гузна от чувствата си към него, аз си признах, че хората не ме приемат много лесно. Винаги бях смятала, че това се дължи на факта, че не владея светските обноски, което трябваше да компенсирам с пресилено нагаждане.

— Съвсем естествено е — съгласи се той. — Вратите на ходилата и прасците ти винаги са си били частично отворени. Друга последица от това, че са отворени тези долни центрове, е, че ти винаги си имала тромава поход­ка.

— Чакай малко — казах аз, — нищо ми няма на по­ходката. Аз практикувам бойни изкуства. Клара ми каза, че се движа много плавно и грациозно.

Той избухна в смях.

— Можеш да практикуваш каквото си искаш — от­върна той, — но въпреки това още си влачиш краката, като ходиш. Тътриш се като старче.

Емилито беше по-ужасен и от Клара. Тя поне проявя­ваше снизхождението да се смее с мен, а не на мен. Той обаче не проявяваше абсолютно никакво съчувствие към всичко, което изпитвах. Тормозеше ме точно както по-големите деца издевателстват над по-малките и по-слабите, които няма как да се защитават.

— Не се обиждаш, нали? — попита ме той, втренчен в мен.

— Аз? Да се обиждам? Не, разбира се. — Обаче вът­решно кипях от яд.

— Добре. Клара ме увери, че чрез прегледа си се ос­вободила от голяма част от своето самосъжаление и чув­ство за собствена значимост. Чрез прегледа на живота си, особено на половия си живот, ти още повече си отк­рехнала някои от вратите си. Онова пропукване на врата ти, което чу, беше в момента, когато дясната и лявата ти страна се разделиха. Това отваря една бездна направо по средата на тялото ти, по която енергията се издига към врата, мястото, откъдето се чу този звук. Когато чуеш това пропукване, то означава, че двойникът ти е на път да се осъзнае.

— И какво би трябвало да правя, когато го чуя?

— Изобщо не е важно да знаеш какво да правиш, за­щото почти нямаме какво да правим — каза той. — Мо­жем или да си останем седнали, със затворени очи, или да станем и да се раздвижим наоколо. Важното е да знаем, че сме ограничени, понеже физическото ни тяло контролира осъзнаването ни. Но ако успеем да обърнем нещата така, че двойникът ни да поеме контрол над осъзнаването, на практика ние ще бъдем в състояние да правим всичко, което изобщо можем да си представим.

Той стана и дойде до мен.

— А сега преставаш вече да ме баламосваш с приказ­ки, както правеше с Клара и Нелида — каза той. — За двойника можеш да научиш нещо единствено чрез дейс­твия. И ако още говоря с теб, то е, защото преходният етап не е приключил съвсем.

Той ме хвана за ръката и без повече думица направо ме повлече към задния вход на къщата. Там ме настани под едно дърво, като темето ми беше на десетина санти­метра под един нисък, дебел клон. Каза ми, че ще прове­ри дали мога отново да проецирам навън двойника си, този път напълно осъзнато, и то с помощта на дървото.

Сериозно се съмнявах дали ще мога изобщо да прое­цирам нещо и му го казах. Но той настоя, че ако го въз­намеря, двойникът ми ще започне да напира отвътре и ще се разпростре извън границите на физическото ми тяло.

— Какво по-точно трябва да правя? — попитах аз с надеждата, че ще ми покаже някаква процедура, която е част от правилата на магьосниците.

Той ми каза да затворя очи и да се концентрирам над дишането си. Докато релаксирах, трябваше да възнамеря как силата потича нагоре, докато достигна най-горните клони с това усещане, което излиза от върха на главата ми. Каза, че това щяло да бъде доста лесно, защото ще се ползвам от подкрепата на моя приятел, дървото. Енергията на дървото, обясни той, ще образува матрица­та, според която ще се разшири осъзнаването им.

След като известно време се концентрирах над диша­нето си, аз усетих как по гърба ми се издигна една виб­рираща енергия и се опита да излезе навън през върха на главата ми. Тогава нещо в мен се отвори. При всяко вдишване от мен се проточваше една линия към върха на дървото; когато издишвах, линията се връщаше отно­во в тялото ми. Чувството, че достигам върха на дърво­то, се засилваше след всяко вдишване, докато накрая ис­тински повярвах, че тялото ми се е разширило и е стана­ло високо и обемисто като дървото.

В един момент ме изпълни дълбока обич и емпатия^ към дървото; в същия този миг нещо се издигна по гър­ба ми, излезе от главата и изведнъж се намерих да гле­дам света от най-горните клони. Това усещане продъл­жи само миг, защото бе прекъснато от властния глас на пазача да се спусна долу и отново да се втека в тялото си. Почувствах как нещо като водопад, пенлив поток се спусна надолу, навлезе през върха на главата ми и из­пълни тялото ми с познатата топлина.

— Не бива да оставаш прекалено дълго слята с дър­вото — каза ми той, когато отворих очи.

Изпитвах неудържим порив да прегърна дървото, но пазачът ме потегли за ръката и ме заведе до един голям камък наблизо. Седнахме. Той посочи, че с помощта на една външна сила, в този случай, като свържа моето осъзнаване с дървото, аз мога лесно да накарам двойни­ка да се разшири. Но понеже това е лесно, ние се изпра­вяме пред риска да останем свързани с дървото прекале­но дълго, при което можем да източим от дървото жиз­нената сила, която му е нужна, за да се поддържа здраво и силно. Или пък може да оставим част от нашата енер­гия, като се почувстваме емоционално свързани с дърво­то.

— Човек може да се слива с всичко — обясни той. — Ако това или този, с когото се сливаш, е силен, твоята енергия може да се увеличи, както ставаше всеки път, когато ти се сливаше с магьосника Манфред. Но ако другият е болен или слаб, стой настрани. Във всеки слу­чай ти трябва да правиш това упражнение и с едните, и с другите, защото, както всичко останало, това е меч с две остриета. Външната енергия винаги е различна от наша­та, често пъти противодействаща.

Слушах внимателно какво ми разказваше пазачът. Едно нещо ми направи особено впечатление.

— Емилито, кажи ми защо наричаш Манфред магьос­ник?

— Това е нашият начин да потвърдим неговата уни­калност. За нас Манфред не може да е нищо друго освен магьосник. Дори нещо повече от магьосник. Ако живее­ше сред същества от своя вид, той щеше да бъде магьос­ник. Обаче той живее сред хора, при това хора-магьос­ници, и въпреки това им е равен. Само един завършен магьосник може да постигне такъв подвиг.

Попитах го дали някога ще видя Манфред отново; па­зачът сложи пръст на устните си и ме погледна така нас­тойчиво, че млъкнах и реших да не разпитвам повече.

Той взе една пръчица и начерта овал върху меката пръст. После с една водоравна линия го раздели по сре­дата. Като посочи двете части, той обясни, че двойникът се дели на долна и горна част, което при физическото тяло най-грубо съответства на коремната и гръдната ку­хина. В тези две части циркулират два различни потока. В долната циркулира изначалната енергия, с която раз­полагаме още докато сме в утробата. В горната част циркулира мисловната енергия. Тази енергия започва да навлиза в нашето тяло при раждането ни още от първото вдишване. Той каза, че мисловната енергия се развива чрез опита и се издига нагоре към главата. Изначалната енергия се спуска надолу към областта на половите ор­гани. Обикновено в живота ни тези две енергии са раз­делени в двойника, като предизвикват слабост и нерав­новесие във физическото тяло.

Той начерта друга линия, този път отвесна, която раз­деляше елипсата по дължина на две части, които, както каза той, съответстват на дясната и лявата страна на тя­лото. В тези две части енергията също циркулира по две специфични схеми. В дясната страна енергията се движи нагоре по предната част на двойника и се спуска надолу по задната. В лявата страна енергията циркулира надолу по предната страна на двойника и нагоре по задната.

Той отбеляза, че грешката на повечето хора, когато се опитват да достигнат двойника, е да прилагат към него законите на физическото тяло и го тренират например така, сякаш е изграден от мускули и кости. Той ме уве­ри, че е невъзможно двойникът да се развива чрез физи­чески упражнения.

— Най-лесният начин да се реши този проблем е да се разделят двете — обясни пазачът. — Само когато двете страни са категорично разделени, осъзнаването може да протича от едната към другата. Точно това и правят магьосниците. Затова могат да минат и без глу­постта на разните ритуали, заклинания и сложни техни­ки на дишане, предназначени всъщност да ги обединят.

— Ами тези начини на дишане и магическите движе­ния, на които ме учи Клара? И те ли са глупости?

— Не. Тя те учи само на неща, които биха ти помог­нали да разделиш тялото от двойника си. Затова са край­но полезни за нашата цел.

Той каза, че може би най-голямата заблуда на човека е да смята, че здравето и доброто ни състояние са в сфе­рата на тялото, когато по същността си контролът над живота ни е в сферата на двойника. Тази заблуда произ­тича от факта, че тялото контролира нашето осъзнаване. Той добави, че обикновено разполагаме осъзнаването си над енергията, която циркулира в дясната страна на двойника, и резултатът от това е нашата способност да мислим, съобразяваме и да боравим успешно с идеи и хора. Понякога случайно, но по-често благодарение на подготовка осъзнаването може да се премести към енер­гията, която циркулира в лявата страна на двойника, и резултатът от това е поведение, не толкова насочено към интелектуални занимания или общуване с хора.

— Когато осъзнаването се насочи стабилно към лява­та страна на двойника, той се пробужда и излиза на по ­върхността — продължи той, — тогава човек е в състоя­ние да извърши невъобразими подвизи. И в това няма нищо чудно, защото двойникът е нашият източник на енергия. Физическото тяло е просто съдината, в която се помещава тази енергия.

Попитах го дали има хора, които могат по своя воля да насочват осъзнаването си към едната или другата страна на двойника.

Той кимна.

— Магьосниците могат — отговори той. — В деня, когато успееш да го направиш, ти също ще бъдеш магьосница.

Той каза, че някои хора могат да преместват осъзна­ването си към дясната или лявата страна на двойника, след като извършат успешно абстрактния полет, просто като насочват потока на дишането си. Такива хора могат да практикуват магии или бойни изкуства с такава леко­та, с каквато могат да се занимават и със сложни акаде­мични построения. Той подчерта, че поривът да се насо­чи стабилно осъзнаването към лявата страна е един ка­пан, безкрайно по-опасен от изкушенията на света от всекидневието поради присъщата му тайнственост и си­ла.

— Истинската надежда за нас е в средата — каза той, като докосна центъра на челото ми и на гръдния кош, — защото в стената, която разделя двете страни на двойни­ка, има една скрита врата, която се отваря към трето, не­уловимо, тайно отделение. Едва когато се отвори тази врата, човек може да изживява истинска свобода.

Той ме хвана за ръката и ме дръпна от камъка.

— Твоят преходен етап почти свърши — каза той и забързано ме потегли обратно в къщата. — Повече няма време за обяснения. Оставяме преходния етап зад себе си и затръшваме вратата. Ела, да вървим в моята стая.

Заковах се на място. Вече не просто се притеснявах, а направо се почувствах застрашена. Какъвто и чудак да беше Емилито и колкото и да ми бе говорил за етерния двойник, той все пак беше мъж, а споменът за това как в кухнята ме бе стиснал за интимните части още беше прекалено жив. Знам, че не беше и просто безлично до­косване с показна цел; съвсем ясно бях усетила похотта му, когато ме докосна.

Пазачът ме прониза с леден поглед.

— Какво по дяволите значи това, дето си била усети­ла похотта ми, когато те докоснах?

Можах само да се втренча в него със зяпнала уста. Той беше повторил абсолютно дословно мисълта ми. Изпълни ме прилив от срам и същевременно по цялото ми тяло пропълзяха студени тръпки. Измънках някакви нескопосани извинения. Казах му как съм свикнала да се мисля за толкова красива, сякаш всички мъже ме на­мират за неустоима.

— Да правиш преглед, означава да изгориш всичко това — каза той. — Не си си свършила съвестно работа­та. И несъмнено това е причината, поради която се про­вали, когато се опита да направиш магическия преход.

Той се обърна и излезе от къщата.

— Още не е време да ти покажа, каквото имах пред­вид — каза той. — Не. Имаш да свършиш още много ра­бота, докато пречистиш действията си. Много повече. И оттук нататък трябва да бъдеш двойно по-внимателна; трябва да полагаш двойно повече усилия, защото не мо­жеш да си позволиш повече никакви пропуски и недог­леждания.