Магическият преход

15.

— Какво правиш? — попитах я аз, като се прибли­жих, за да виждам по-добре.

Бях в напрегнато и мрачно настроение, защото бях прекарала цялата сутрин в пещерата в преглед на споме­ни за баща ми. Винаги го бях смятала за нафукано и наг­ло страшилище. Когато установих, че всъщност беше тъжен неудачник, разбит от войната и от неосъществе­ните си амбиции, аз се почувствах емоционално изцеде­на.

— Правя ти гнездо, в което да седиш — отговори ми Клара. — Ще се настаниш в него като квачка, която мъ­ти яйца. Искам да се успокоиш, защото следобед може да имаме посетител.

— И кой може да е той? — попитах небрежно аз.

От месеци Клара ми бе обещавала да ме запознае с останалите членове на групата на нагуала — тайнстве­ните й роднини, които най-после се били върнали от Ин­дия, — но така и не бе го сторила. Всеки път когато из­разявах копнежа си да се запозная с тях, тя винаги казва­ше, че първо трябва да се пречистя, като продължа най-съвестно прегледа си, защото в сегашното си състояние не съм готова да се срещна с никого. Вярвах й. Колкото повече проучвах спомените си от миналото, толкова по-силно изпитвах нужда да се пречиствам.

— Не отговори на въпроса ми, Клара — казах аз разд­разнено. — Кой ще идва?

— Няма значение кой — отговори тя, като ми подаде шепа сухи листа с бакърен цвят. — Сложи тези листа върху пъпа си и ги превържи с шала, който използваш при прегледа. Трябва да обвиеш корема си с него и да привържеш единия му край към колчето, което забих в пещерата. По този начин няма да паднеш и да си уда­риш главата, когато задремеш, или в случай че двойни­кът ти реши да се пробуди.

— Да отида ли да го взема? Тя цъкна с език досадено.

— Не, нямаме време. Гостът ни всеки момент ще е тук, а искам да си успокоена и в най-добра форма. Мо­жеш да използваш моя шал.

Клара забърза към къщата и веднага се върна с парче шафранов плат. Беше много красив. В него бяха втькани едва различими фигури. На слънчевата светлина копри­ната проблясваше, като променяше оттенъците си от тъмнозлатисто до мекокехлибарено.

— Ако някоя част от тялото ти е наранена или те бо­ли, обвий я с този шал — обясни ми Клара. — Ще ти по­могне да се възстановиш. Той съдържа сила, защото го­дини наред съм го носила, докато съм правила прегледа си. Един ден ти ще бъдеш в състояние да кажеш същото за твоя шал.

— Защо не можеш да ми кажеш кой ще дойде? — настоях аз. — Знаеш, че ненавиждам изненади. Нагуа­лът ли?

— Не, някой друг — каза тя, — но също толкова си­лен, ако не и повече. Когато се срещнеш с нея, трябва да бъдеш спокойна и опразнена от мисли, иначе няма да имаш полза от нейното присъствие.

С приповдигната тържественост Клара каза, че днес аз ще трябва да използвам всички магически движения, на които ме е научила, не защото някой ще ме изпитва, за да се увери, че ги зная, а защото съм стигнала до кръстопът и вече ще поема в нова посока.

— Почакай, Клара, не ме плаши с тези приказки за промяна — казах аз умолително. — Изпитвам ужас от нови посоки.

— Напълно далеч съм от мисълта да те плаша — уве­ри ме тя. — Въпросът е, че съм донейде загрижена. Но­сиш ли си кристалите?

Разкопчах си блузата и й показах кожената калъфка, която бях изработила с нейна помощ, за да пазя в нея двата кварцови кристала. Тя се състоеше от два джоба, които закачах с ремъче на раменете и държах кристали­те под мишниците си като две ками в ножниците им. Имаха и капачета, които се закопчаваха с клипа

— Извади ги и ги дръж готови — каза тя. — Използ­вай ги, за да усилваш енергията си. Не чакай тя да ти ка­же да го направиш. Прави го по собствено усмотрение, когато усетиш, че имаш нужда от допълнителен прилив на енергия.

От думите на Клара лесно можех да заключа две не­ща: че ми предстои много сериозна среща и че тайнстве­ният ни гост ще бъде жена.

— Тя една от твоите роднини ли е? — попитах аз.

— Да — отвърна Клара със сдържана усмивка. — Та­зи личност ми е роднина, член на нашата група. А сега се успокой и не ми задавай повече въпроси.

Интересуваше ме къде са отседнали нейните близки. Невъзможно беше да са в къщата, защото все щях да се натъкна на тях или поне да доловя признаци за присъст­вието им. Но фактът, че не бях видяла никого, превръ­щаше любопитството ми в натрапчива мисъл. Предста­вях си, че роднините на Клара умишлено се крият от мен и дори ме шпионират. Това ме ядосваше и аз още повече се настървявах да ги зърна отнякъде. Причината за смущението ми беше определеното чувство, че непре­къснато ме наблюдават.

Нарочно поставях клопки, като например да оставя един от моливите си на пода, за да видя дали някой няма да го вдигне, или да оставя някое списание отворено на определена страница и по-късно проверявах дали стра­ницата не е сменена. В кухнята внимателно оглеждах съдовете за следи дали са били използвани. Стигнах до там да разрохквам утъпканата пръст по пътеката към задния вход и по-късно да проверявам дали по земята няма стъпки или някакви непознати следи. Въпреки всичките ми детективски усилия единствените следи, които изобщо откривах, бяха от Клара, Манфред и мен самата. Ако някой се криеше от мен, сигурна съм, че щях да го забележа. Но наглед в къщата нямаше никой, макар да бях сигурна, че има и други хора.

— Клара, извини ме, но трябва да те попитам нещо — промърморих накрая аз, — защото просто ме влудя­ва. Къде живеят твоите роднини?

Клара ме погледна с недоумение.

— Това е техният дом. И си живеят тук, естествено.

— Но къде по-точно? — настоях аз. Едва не се изпус­нах да й призная за безрезултатните си капанчета, но ре­ших да премълча.

— О! Разбирам какво имаш предвид — каза тя. — Не си открила никакви знаци от тях, въпреки усилията ти да се правиш на детектив. Но в това няма никаква загад­ка. Не си ги виждала изобщо, защото те са в лявата стра­на на къщата.

— Никога ли не излизат?

— Излизат, обаче избягват дясната страна, защото тук живееш ти, а те не искат да те смущават. Знаят кол­ко цениш своето уединение.

— Но пък изобщо да не се покажат? Не се ли прека­лява малко с тази идея за уединението?

— Ни най-малко — каза Клара. — Ти имаш нужда от абсолютна самота, за да се концентрираш над прегледа си. Когато ти споменах по-рано днес, че ще имаш посе­тител, това означава, че една от роднините ми ще дойде от лявата страна на къщата тук, за да се срещне с теб. Тя отдавна очакваше да разговаря с теб, но се наложи да изчака, докато ти поне малко се пречистиш. Както ти ка­зах, срещата с нея ще бъде по-трудна дори от срещата с нагуала. Ти трябва да си натрупала достатъчно енергия, иначе може напълно да се изчерпиш, както ти се случи с него.

Клара ми помогна да наглася листата на корема си и да ги превържа с шала.

— Тези листа и шалът ще смекчат удара от връхлита­нето на жената — каза Клара, после ме погледна и доба­ви тихо: — А и от други нападения също. Така че, как­вото и да правиш, не ги махай.

— Какво ще ми се случи? — попитах аз, нервно под­реждайки още листа.

Клара сви рамене.

— Това зависи от твоята сила — каза тя и върза шала на здрав възел. — Но ако съдя по вида ти, един Бог знае.

С треперещи пръсти си закопчах отново блузата и я подпъхнах в торбестите си панталони. С този широк шал, обвит няколко пъти около корема ми, изглеждах тумбеста. Усещах листата на корема си като сламена възглавничка, която ми боцкаше. Но постепенно нерв­ният ми стомах престана да се свива, затопли се и цяло­то ми тяло се отпусна.

— Сега седни на купчината листа и прави като квач­ките — нареди ми Клара.

Явно съм я погледнала доста смаяно, защото тя ме попита:

— Какво според теб правят квачките, когато мътят?

— Наистина не знам, Клара.

— Една квачка седи напълно неподвижно и се вслуш­ва в яйцата под себе си, насочила към тях цялото си вни­мание. Тя само се вслушва, без и за миг да се разсейва от съсредоточението си. По този непоколебим начин тя възнамерява излюпването на пиленцата. Това мълчаливо вслушване животните го правят най-естествено, докато хората са го забравили, затова трябва да го развиват.

Клара седна на един голям, светлосив камък с лице към мен. Камъкът имаше естествена вдлъбнатина, от ко­ято изглеждаше като кресло.

— Сега се отпусни в такъв унес като квачките и се вслушвай с вътрешния си слух, докато ти говоря. Кон­центрирай се над затоплянето в утробата си и не позво­лявай на вниманието ти да се разсейва. Можеш да дола­вяш звуците около себе, но не позволявай на ума си да ги следи.

— Наистина ли трябва да седя тук по този начин, Клара? Искам да кажа, не е ли по-добре просто да поспя, за да си възвърна силите?

— Опасявам се, че не. Както вече ти казах, присъст­вието на нашата гостенка е ужасно натоварващо. Ако не успееш да натрупаш достатъчно енергия, свършено е с теб. Повярвай ми, тя не се държи така меко като мен. Тя е повече като нагуала, безпощадна и твърда.

— А защо тя представлява такова изпитание?

— Не може да не бъде. Тя е толкова далеч от човеш­ките същества и техните грижи, че енергията й може на­пълно да те унищожи. При нея вече няма разлика между физическото й тяло и етерния й двойник. Тоест, искам да кажа, че тя е майстор магьосник.

Клара ме изгледа преценяващо и отбеляза, че имам тъмни кръгове под очите.

— Чела си вечер на светлината на газената лампа, на­ли? — упрекна ме тя. — Защо, мислиш, че нямаме ток в спалните?

Казах й, че не съм прочела и страница от деня, когато пристигнахме в къщата й, защото прегледът и всички други неща, които ме караше да правя, не ми оставяха време за нищо друго.

— Пък и нямам особена слабост към четене — приз­нах си аз. — Но от време на време попреглеждам лави­ците с книги в хола.

Не й казах, че истинската причина беше да проверя дали някоя от книгите не е премествана от някой от род­нините й.

Тя се засмя и каза:

— Някои от членовете на моето семейство са страст­ни читатели. Но аз не съм от тях.

— Но не четеш ли за удоволствие, Клара?

— Аз не. Чета само за информация. Но някои от оста­налите четат за удоволствие.

— И как така никога не съм забелязала да липсва ня­коя от книгите? — попитах аз, опитвайки се да звуча небрежно.

Клара се засмя.

— Те си имат собствена библиотека в лявата страна на къщата — каза тя, после ме запита: — Ти не четеш за удоволствие нали, Тайша?

— За съжаление аз също чета само за информация — отговорих й.

Признах й, че четенето като удоволствие е било заду­шено от зародиш в мен още от училище. Един приятел на баща ми притежаваше фирма за разпространение на книги и имаше навик да му дава по цели кашони книги, току-що излезли от печат. Баща ми ги преглеждаше, а на мен ми даваше литературата, която преценяваше, че трябва да чета като допълнение към редовните домаш­ни. Винаги бях смятала като нещо подразбиращо се от само себе си, че трябва да изчета всяка думичка. Нещо повече, смятах, че едва след като изчета една книга, мо­га да започна следващата. По-късно за мен беше пълна изненада да разбера, че някои хора започват по няколко книги едновременно, като ги прехвърлят напред-назад и ги четат според настроението си.

Клара ме погледна и поклати глава, като че ли бях неспасяем случай.

— Странни неща правят децата, когато са под натиск — каза тя. — Сега разбирам защо си придобила такива натрапчиви реакции. Обзалагам се, че ако сега се опи­таш да си припомниш тези истории, направо ще се пот­ресеш от нещата, които би открила. Като деца ние нико­га не поставяме под въпрос това, което ни се възлага, точно както ти никога не си се усъмнила, че една книга трябва да се изчете от кора до кора. Всички членове на моето семейство сериозно сме обсъждали нещата, които се причиняват на хората като деца.

— Вече ми е фикс-идея срещата с твоето семейство, Клара.

— Това е съвсем естествено. Толкова често съм ти го­ворила за тях.

— Не е само от това, Клара — казах аз. — То е по-скоро физическо усещане. Не знам защо, но не мога да престана да мисля за тях. Дори ги сънувам вече.

В момента, в който произнесох това, нещо в ума ми само се подреди. Тогава съвсем определено се усъмних в Клара. Щом тя знаеше коя съм, а братовчедка й ме познаваше като моя хазяйка, внезапно ми хрумна да я попитам дали не познавам и останалите й роднини.

— Естествено, те всички те познават — каза Клара, сякаш това беше най-очевидното нещо, но не ми отгово­ри на въпроса.

Изобщо не можех да си представя какви ли бяха.

— Нека да те попитам направо, Клара. Аз познавам ли ги? — настоях аз.

— Задаваш ми невъзможни въпроси, Тайша. Мисля, че е по-добре да ми ги спестиш.

Аз се намусих сърдито. Станах от мястото си върху листата, но Клара леко ме дръпна обратно.

— Добре де, добре, малка любопитна госпожице — каза тя. — Ще ти кажа, ако от това ще си седиш спокой­но. Ти ги познаваш, но положително не си спомняш, че си се срещала с тях. Дори някой от моите роднини да се изправи сега пред очите ти, предполагам, че у теб няма да има и помен от разпознаване. Но в същото време не­що у теб изключително ще се развълнува. Сега доволна ли си?

Отговорът й ни най-малко не ме удовлетворяваше. Тя по-скоро ме доубеди, че умишлено ме обкръжава в тайнственост, подвежда ме и си играе с думите.

— Май ти доставя удоволствие да ме измъчваш, Кла­ра — казах аз възмутено.

Клара се разсмя на глас.

— Не си играя с теб — увери ме тя. — Просто е изк­лючително трудно да ти обясня какво сме ние и какво правим. Бих искала да мога да ти го изясня, но не мога. Така че е безсмислено да настояваш за обяснения, поне­же такива просто няма.

Поместих се, понеже не ми беше удобно на земята. Краката ми бяха изтръпнали. Клара ми предложи да лег­на по корем и да облегна глава на дясната си ръка, сгъ­ната в лакътя. Направих го и открих, че това положение е доста удобно. Сякаш пуснах корени в земята и листа­та, а умът ми стана спокоен, но буден. Клара се наведе напред и ласкаво ме погали по главата. После се втренчи в мен с толкова особен поглед, че сграбчих ръката й и я задържах за миг.

— Аз вече трябва да си отивам, Тайша — каза меко тя, като се освободи от ръката ми, — но бъди сигурна, че пак ще се видим.

Забелязах в зелените й очи точици кехлибарена свет­лина. И тяхното проблясване беше последното нещо, ко­ето видях.

Събудих се от това, че някой ме потупа по гърба с пръчка. Над мен се бе надвесила странна жена. Беше ви­сока, стройна и правеше поразително впечатление. Чер­тите й бяха изящно изваяни; малка уста, равни зъби, съ­вършено очертан нос; овално лице; деликатна, почти прозирна бяла кожа от скандинавски тип; блестяща, къдрава прошарена коса. Когато се усмихна, тя ми зап­рилича на малко момиченце, дръзко и чувствително. Но когато стана сериозна, тя придоби вид на зряла евро­пейска дама от висшето общество. Стилните й дрехи бя­ха елегантни, особено обувките, които бяха в тон с тях; нещо, което никога не бях забелязвала в Щатите, където добре облечените жени обикновено носеха удобни обув­ки, които им придаваха вид на матрони.

Жената беше едновременно по-възрастна и по-млада от Клара; определено беше по-голяма на възраст, но на външен вид изглеждаше години по-млада. И излъчваше нещо, което можех да нарека единствено вътрешна жиз­неност. В сравнения с нея Клара сякаш все още беше в период на формиране, а това същество си беше направо завършен продукт. Осъзнах, че един невероятно разли­чен човек, различен може би колкото представител на друг вид, ме наблюдава с неподправено любопитство.

Надигнах се, седнах и припряно се представих. Тя сърдечно ми отговори със същото.

— Аз съм Нелида Абелар — каза тя на английски. — Живея тук с останалите си спътници. Ти вече познаваш двама от тях — Клара и нагуала Джон Майкъл. Скоро ще се запознаеш и с останалите.

Тя говореше с лек акцент в края на думите. Гласът й беше привлекателен и ми се струваше толкова познат, че не можех да откъсна очи от нея. Тя се засмя, предпо­лагам на моето смайване, защото мускулите на лицето ми бяха застинали в неподвижна усмивка. Звукът на дрезгавия й смях също ми беше някак далечно познат; имах чувство, че и по-рано съм чувала този смях. Мина ми мисълта, че съм виждала тази жена при други обсто­ятелства, макар че изобщо не се сещах къде. Колкото повече я гледах, толкова повече се убеждавах, че съм я познавала някога, но не мога да си спомня кога.

— Какво има, мила? — попита ме тя със загрижен тон. — Имаш чувство, че сме се срещали и по-рано ли?

— Да, да — развълнувано отговорих аз, защото изпи­тах чувството, че всеки момент ще си спомня къде сме се виждали.

— Рано или късно ще си спомниш — каза тя с успо­коителен тон, от който разбрах, че за никъде не бързаме. — Пречистващото дишане, което правиш по време на прегледа, накрая ще ти позволи да си спомниш всичко, което си правила някога, включително и сънищата си. Тогава ще знаеш къде и кога сме се срещали.

Стана ми неловко, че така съм я зяпнала и че тя ме бе заварила толкова неподготвена. Станах и се изправих лице в лице с нея, не предизвикателно, а със страхопо­читание.

— Коя сте вие? — попитах замаяно аз.

— Вече ти казах коя съм — отвърна тя с усмивка. — Е, ако те интересува дали съм някаква видна личност, ще трябва да те разочаровам. Не съм никой с някакво значение. Аз съм само една от групата хора, които тър­сят свобода. След като ти вече си се срещнала с нагуала, следващата стъпка е да се срещнеш с мен. Това е така, защото аз отговарям за теб.

Като чух, че тя отговаря за мен, изпитах пристъп на страх. През целия ми живот се бях борила да си извою­вам независимост; при това се бях борила с цялата ярост, на която бях способна.

— Не искам никой да отговаря за мен — казах аз. — Твърде тежко съм се борила за своята независимост, за да попадам отново под нечий контрол.

Помислих си, че ще заеме отбранителна позиция, но тя се засмя и ме потупа по рамото.

— Изобщо нямам предвид това — каза тя. — Никой не иска да те подчинява. Нагуалът има обяснения за тво­ята непокорна личност. Той наистина смята, че имаш борчески дух. Всъщност той смята, че си без никакво съмнение луда, но в положителен смисъл.

Тя каза, че обяснението на нагуала за моята лудост било, че аз съм била зачената при необичайни и безна­деждни обстоятелства. Тогава Нелида ми разказа факти от историята на моите родители, които никой друг, ос­вен самите тях, не можеше да знае. Тя ми разкри, че пре­ди да бъда зачената, когато родителите ми още живеели и работели в Южна Африка, баща ми бил хвърлен в зат­вор по причини, които той така и никога не разкрил. Аз винаги си бях фантазирала, че той всъщност не е бил в затвор, а в лагер за политически затворници. Нелида ми каза, че баща ми някога бил спасил живота на един над­зирател. По-късно този надзирател помогнал на баща ми да избяга, като се обърнал с гръб в решаващ момент.

— С преследвачите по петите му —- продължи Нели­да, — той се отбил да се види с жена си, да бъде с нея за последен път на този свят. Бил сигурен, че ще го хванат и убият. По време на тази страстна прегръдка на живот и смърт майка ти забременяла с теб. Силният страх и жажда за живот, които изпитвал тогава баща ти, се пре­дали на теб. В резултат на това ти си се родила толкова неспокойна и непокорна, с такава страст към свободата. Толкова бях зашеметена от нещата, които ми разкри­ваше, че ушите ми забучаха и краката ми се подкосиха. Почти не можех да я чувам. Трябваше да се облегна на ствола на дървото, за да не се свлека на земята. Преди да успея да проговоря, тя продължи:

— Причината, поради която майка ти е толкова не­щастна и тайно ненавижда баща ти, е, че той е изразхо­дил цялото й семейно наследство, за да плати за грешки­те си, каквито и да са били те. Парите свършили и се на­ложило да напуснат Южна Африка, преди ти да се ро­диш.

— Как можете да знаете неща за родителите ми, кои­то дори на мен не са ми напълно известни? — попитах аз.

Нелида се усмихна.

— Знам тези неща, защото отговарям за теб — отго­вори ми тя.

Отново изпитах пристъп от страх и ме побиха тръп­ки. Опасявах се, че щом тя знае тайните на родителите ми, тогава би трябвало да знае много неща и за мен. Аз винаги се бях укривала в своя непроницаема субективна крепост и там имах чувство за сигурност. Приспивах се от една фалшива сигурност, убеждението, че нещата, ко­ито чувствам, мисля и правя, нямат никакво значение, стига само да ги държа в тайна и никой друг да не знае за тях. Но сега тази жена явно имаше достъп до вътреш­ното ми аз. Отчаяно имах нужда да потвърдя отново по­зицията си.

— Може и да съм нищо — казах аз предизвикателно, — но съм собствената си личност. Никой не отговаря за мен. И никой няма да властва над мен.

Нелида се засмя на изблика ми. Тя ми разроши коса­та, както по-рано бе направил нагуалът, жест едновре­менно успокоителен и крайно фамилиарен.

— Никой не се опитва да властва над теб, Тайшика — каза тя дружелюбно. Спокойният й тон уталожи гнева ми. — Казах всичките тези неща, защото трябва да те подготвя за много своеобразна маневра.

Слушах я с напрегнато внимание, защото от тона й долових, че се кани да ми разкрие нещо наистина стра­ховито.

— Клара те доведе до сегашното ниво по изключи­телно изкусен и резултатен начин. Ти винаги ще й бъ­деш задължена. Сега, когато приключи задачата си, тя си отиде. А тъжното е, че ти дори не й благодари за гри­жите и вниманието.

Някакво ужасно, безименно предчувствие надвисна над мен.

— Един момент — измънках аз. — Клара отишла ли си е?

— Да, отиде си.

— Но ще се върне пак, нали? — попитах аз. Нелида поклати глава.

— Не. Както ти казах, нейната работа приключи.

В този момент изпитах единственото истинно чувст­во, което съм имала през целия си живот. В сравнение с него никое от нещата, които бях изпитвала досега, не беше реално — нито гневът ми, нито пристъпите ми на ярост, нито изблиците на обич, нито дори самосъжале­нието ми не бяха истински в сравнение с това изпепеля­ващо чувство, което изживявах в момента. То беше тол­кова силно, че изпаднах във вцепенение. Исках да се разплача, но не можех. Тогава разбрах, че истинската мъка няма сълзи.

— А Манфред? И той ли си е отишъл? — попитах аз.

— Да. Неговата задача да те пази също приключи.

— Ами нагуалът? Ще го видя ли отново?

— В света на магьосниците всичко е възможно — ка­за Нелида, като докосна ръката ми. — Но едно е сигур­но: това не е свят, който можем да приемем като даден ни веднъж завинаги. В него ние трябва да изразим бла­годарността си сега, защото няма утре.

Втренчих се в нея с празен поглед, напълно стъписа­на. Тя отвърна на погледа ми и прошепна:

— Бъдеще не съществува. Време е да проумееш това. И когато ще си свършила прегледа си и ще си изличила напълно миналото си, всичко, което ще ти остане, е нас­тоящето. И тогава ти ще знаеш, че настоящето е само един миг, нищо повече.

Нелида леко разтьрка гърба ми и ми каза да дишам. Бях така смазана от мъка, че дъхът ми беше спрял.

— Ще бъда ли някога различна? Имам ли някакъв шанс? — попитах я умолително аз.

Без да ми отговори, Нелида се обърна и тръгна към къщата. Когато стигна до задния вход, тя ме повика с показалец да я последвам.

Искаше ми се да се затичам след нея, но не можах да помръдна. Започнах да скимтя и после от мен излезе най-странен вой, звук, който не беше съвсем човешки. Тогава проумях защо Клара бе обвила корема ми със за­щитния си шал — да ме предпази от този удар. Проснах се по лице върху купчината листа и излях в тях живо­тинския вой, който ме задушаваше. Той не облекчи мъ­ката ми. Извадих кристалите си, поставих ги между пръстите си и завъртях ръце обратно на часовниковата стрелка във все по-малки и по-малки кръгове. Насочих кристалите срещу моето малодушие, срещу моя страх, срещу непотребното ми самосъжаление.