Магическият преход

16.

— Както ти е казала Клара, аз живея в лявата страна на къщата — заговори тя, като се обърна към мен. — И ще те заведа там. Но първо да се отбием във всекиднев­ната и да поседнем за малко, докато си поемеш дъх.

Бях за задъхана и сърцето ми туптеше мъчително бързо.

— Аз съм в добра физическа форма — уверих я. — С Клара всеки ден практикувахме кунг-фу. Но точно сега не се чувствам много добре.

— Не се тревожи, че се задъхваш — каза Нелида оку­ражително. — Енергията на моето тяло оказва натиск над теб. И тъкмо от това допълнително налягане сърце­то ти бие ускорено. Когато свикнеш с моята енергия, ве­че няма да те смущава.

Тя ме хвана за ръка и ме заведе да седна върху една възглавница на пода с гръб, облегнат на дивана.

— Когато си превъзбудена като в момента, облегни долната част на гърба си на някоя мебел. Или извий ръ­це отзад и притисни с длани горната част на бъбреците.

Седнах по този начин на пода, облегната на дивана, и това определено ми подейства отпускащо. Съвсем скоро дишането ми се нормализира и стомахът ми вече не бе­ше стегнат на възел.

Погледнах Нелида — тя крачеше напред-назад из ста­ята.

— Сега нека разберем веднъж завинаги едно нещо — каза тя, като продължи да крачи спокойно и леко. — Ко­гато ти казах, че аз отговарям за теб, имах предвид, че отговарям за окончателното ти освобождаване. Така че не ми излизай повече с тези глупости за борбата ти за независимост. Мек не ме интересува своенравната ти борба с твоето семейство. Въпреки че си била на нож с тях през целия си живот, твоята борба изобщо няма цел и насока. Време е да насочиш природната си сила и бор­ческа нагласа към цел, която си заслужава.

Забелязах, че разхождането й изобщо не беше нервно. По-скоро изглеждаше като начин да прикове внимание­то ми, защото напълно ме разтовари и в същото време държеше вниманието ми съсредоточено.

Попитах я още веднъж дали някога ще видя Клара и Манфред. Нелида ме изгледа с безпощаден поглед, от който тръпки ме побиха.

— Не, няма да ги видиш — каза тя. — Най-малкото не в този свят. Те двамата извършиха безупречно най-доброто, на което са способни, за да те подготвят за го­лемия полет. И ти ще можеш да ги видиш отново единс­твено ако успееш да пробудиш двойника си и да напра­виш прехода към абстрактното. Ако не, те ще се превър­нат в спомени, които ще споделяш известно време с другите или ще ги затаиш в себе си, докато постепенно ги забравиш.

Заклех се, че никога няма да забравя Клара или Ман­фред; че те винаги ще бъдат част от мен дори и никога повече да не ги видя. И макар нещо у мен да знаеше, че това ще бъде така, не можех да понеса такава окончател­на раздяла. Искаше ми се да заплача, нещо, което бях правила с такава лекота цял живот, но някак си магичес­ките движения с кристалите бяха оказали въздействието си; плача вече го нямаше в мен. Сега, когато истински имах нужда да плача, не можех. Вътре в себе си усещах празнота. И още нещо, което винаги съм била: студена. Само дето сега нямах никакви претенции. Спомних си как Клара ми бе казала, че да бъдеш студен, не означава да си жесток или безсърдечен, а непоколебимо безприс­трастен. Най-сетне проумях какво означава да бъдеш безжалостен.

— Не се съсредоточавай над раздялата — каза Нели­да, доловила настроението ми. — Поне не засега. По-добре да се заемем с някои полезни начини за събиране на енергия, за да се опитаме да направим неизбежното: абстрактния полет. Ти вече знаеш, че принадлежиш към нас и по-конкретно към мен. Днес трябва да се опиташ да дойдеш в моята страна на къщата.

Нелида си събу обувките и седна на едно кресло сре­щу мен. С грациозно движение тя вдигна колене до гър­дите си и постави стъпалата си на седалката. Дългата й пола се спускаше до прасците, така че се виждаха само глезените и стъпалата й.

— А сега се опитай да не гледаш стеснително, преду­бедено или извратено.

И тогава, преди да съм успяла да отвърна нещо, тя вдигна полата си и разтвори крака.

— Гледай вагината ми — нареди тя. — Отворът меж­ду краката на една жена е енергийният отвор на утроба­та, един орган, изпълнен едновременно със сила и въз­можности.

За мой ужас Нелида не носеше никакво бельо. Виж­дах направо чатала й. Исках да отклоня поглед, но бях като хипнотизирана. Можех единствено да гледам втренчено, със зяпнала уста. Тя нямаше никакви косьм­чета, а коремът и бедрата й бяха стегнати и гладки, без ни една гънчица или тлъстини.

— Понеже аз не съм в този свят като жена, утробата ми е придобила различни свойства от утробата на една обикновена, недисциплинирана жена — каза Нелида, без ни най-малко смущение. — Така че ти просто не би­ва да ме гледаш в пренебрежителна светлина.

Тя наистина беше красива и изпитах чиста завист. Бях поне на една трета от нейната възраст, но едва ли бих изглеждала толкова добре в подобно положение. Всъщност не би ми и хрумнало да позволя на някого да ме гледа гола. Винаги носех дълги халати, като че ли имах да крия нещо. Като си спомних за собствената си стеснителност, аз благовъзпитано отместих поглед наст­рани, но преди това успях да съзра нещо, което мога да нарека единствено чиста енергия — областта около ва­гината й сякаш излъчваше една сила, която ме замайва­ше, ако се вгледах по-продължително.

Затворих очи, без да ме интересува какво ще си по­мисли тя за мен. Смехът на Нелида прозвуча като безк­раен водопад, мек и пенлив.

— Сега вече си напълно освободена от напрежението — каза тя. — Погледни ме отново и вдишай няколко пъ­ти дълбоко, за да се заредиш.

— Почакай малко, Нелида — казах аз в пристъп на внезапен страх — не да погледна вагината й, а от нещо, което току-що бях осъзнала. Като ми бе показала своята голота, тя бе предизвикала у мен нещо невъобразимо: бе облекчила мъката ми и ме бе накарала да се освободя от всякакви превземки. Само в един миг се почувствах изк­лючително близка с Нелида. Запъвайки се най-жалко, аз й разказах какво бях осъзнала току-що.

— Точно това въздействие се очаква да окаже енерги­ята от утробата — каза Нелида с доволен тон. — А сега наистина трябва да ме гледаш и да вдишваш дълбоко. По-късно ще можеш да анализираш нещата колкото си искаш.

Направих каквото ми каза, без да изпитвам никакво притеснение. Вдишването на нейната енергия ме накара да се почувствам странно изпълнена със сила, като че ли помежду ни се бе създала някаква връзка, която нямаше нужда от никакви думи.

— Можеш да постигнеш направо чудеса, като конт­ролираш и насочваш енергията от утробата — каза Не­лида и покри отново нозете си с полата.

Нелида ми обясни, че първичната функция на утроба­та е възпроизвеждането с цел да се продължава видът ни. Но нещо, което жените не знаят, е, че утробата има още една незабележима и по-сложна вторична функция. И именно тази функция сме имали за цел да развиваме двете с нея.

Толкова приятно ми стана, че Нелида включваше и мен в твърдението си, че направо изпитах едно гъделич­кащо усещане в стомаха. Слушах съсредоточено обясне­нието й, че най-важната вторична функция на утробата е да служи като насочващ елемент за двойника. Докато мъжете трябва да разчитат на една смесица от разум и намерение, за да насочват двойника си, жените имат на разположение утробата си, един мощен източник на енергия с множество тайнствени свойства и функции, всички те предназначени да предпазват и подхранват двойника.

— Естествено, всичко това става възможно само ако си се освободила от цялата задръстваща енергия, която са оставили в теб мъжете — каза тя. — Един много пре­цизен преглед на целия ти полов живот ще се справи с това.

Тя подчерта, че използването на утробата е един крайно мощен и пряк метод за достигане на двойника. Припомни ми онези магически движения, които бях на­учила и при които трябваше да се вдишва направо през отвора на вагината.

— Утробата е средството, чрез което женските жи­вотни усещат нещата и регулират тялото си — каза тя. — Чрез утробата жените могат да генерират и натрупват сила в двойника си, за да създават, разрушават или ста­ват едно цяло с всяко нещо около себе си.

Отново почувствах гъдел в стомаха, една мека вибра­ция, която този път се разпространи към половите орга­ни и вътрешната страна на бедрата ми.

— Освен чрез използване на енергията от утробата друг начин да се достигне двойникът, наричан още дру­гият, е чрез движенията — продължи Нелида. — Затова Клара те научи на магическите движения. Две от тях трябва да използваш днес, за да се подготвиш както трябва за това, което ти предстои.

Тя отиде до килера, извади една сламена рогозка, раз­стла я на пода и ми каза да легна на нея. Когато се изпъ­нах по гръб, тя ми каза да свия леко колене, да кръсто­сам ръце на гърдите си и да се изтърколя веднъж на дяс­ната си страна, после веднъж на лявата. Накара ме да повторя това движение седем пъти. Докато се извъртах, трябваше леко да извивам гръб в областта на плещите.

После ми каза да седна отново с кръстосани нозе на пода и да облегна гръб на дивана, а тя седна на кресло­то. Бавно и безшумно тя вдиша през носа. След това вдигна настрани и нагоре лявата си ръка и изящно я за­въртя, сякаш пробиваше дупка във въздуха. После я пропъхна вътре, хвана нещо и изтегли ръка обратно, ка­то ми остави абсолютното впечатление, че изтегля дълга връв от дупката във въздуха. После направи същите дви­жения с дясната си ръка.

Докато извършваше тези магически движения, уста­нових, че са от същото естество като движенията, които ми бе показвала Клара, но бяха и някак по-различни, по-леки, по-плавни, повече заредени с енергия. Магически­те движения на Клара наподобяваха повече движенията от бойните изкуства; бяха грациозни и изпълнени с вът­решна сила. Движенията на Нелида бяха някак заплаши­телни, вдъхваха страх, но в същото време представлява­ха удоволствие за гледане; те излъчваха една нервна енергия, но без никакво вълнение.

Докато изпълняваше движението, лицето на Нелида беше като красива маска. Чертите й бяха хармонични, съвършени. Като наблюдавах изключително изкусните й движения, изпълнявани крайно отстранено и откъснато от всичко, аз си спомних думите на Клара, че Нелида е безжалостна.

— Това движение е, за да се събира енергия от праз­нотата, разположена непосредствено зад всичко, което виждаме — каза Нелида. — Опитай се да направиш дуп­ка, да достигнеш зад фасадата на видимите форми и да уловиш енергията, която ни крепи. Действай.

Опитах се да повторя точно бързите й, изящни дви­жения, но в сравнение с нея се чувствах скована и тро­мава. Колкото и да си напрягах въображението, не успях да изпитам усещането, че се пресягам през дупка и ула­вям енергия. Въпреки това, когато свърших движението, аз се почувствах силна и бликаща от енергия.

— Наистина не е кой знае колко трудно да се свър­жеш с етерното тяло или да го достигнеш — продължи Нелида. — Освен утробата и движенията друго мощно средство за привличане на вниманието му е звукът.

Тя ми обясни, че като насочва системно думи към своя източник на осъзнаване — двойника,човек може да получи в отговор проява на този източник.

— При положение, естествено, че разполагаме с дос­татъчно енергия — добави тя. — Ако имаме, тогава са достатъчни само няколко подбрани думи или продължи­телен звук, за да отворим нещо невъобразимо пред себе си.

— Как точно можем да насочваме тези думи към двойника? — попитах аз.

Нелида разтвори ръце във всеобхватен жест.

— Двойникът е почти безкраен — каза тя. — Защото точно както физическото тяло е в контакт с други физи­чески тела, така и двойникът е в контакт с жизнената си­ла на Вселената.

Нелида внезапно стана.

— Направихме вече магическите движения и доста поприказвахме — каза тя. — Сега да видим дали ще мо­жем да действаме. Искам да застанеш пред вратата, во­деща към лявата страна на къщата. Искам от теб да бъ­деш напълно спокойна, но в същото време с изострено осъзнаване на всяко нещо около себе си.

Последвах я през коридора към вратата, която винаги досега е била заключена. Клара ми бе обяснила, че се държи заключена дори когато всички членове на се­мейството са в къщата. И понеже ме бе накарала да обе­щая, че никога, при никакви обстоятелства няма да се опитвам да я отварям колкото и да ми е любопитно, аз изобщо не обръщах внимание на тази врата.

Като я огледах сега, не можах да забележа нищо нео­бичайно; беше си най-обикновена дървена врата, почти същата като всички останали в къщата. Нелида внима­телно я отвори. Имаше същият коридор както в дясното крило, който водеше към другата страна на къщата.

— Искам от теб да повториш многократно една дума — каза Нелида, заставайки зад мен. — Думата е „наме­рение". Искам да произнесеш „намерение" три-четири или дори повече пъти, но това трябва да излиза от сами­те ти дълбини.

— От самите ми дълбини ли?

— Позволи на думата да бликне от областта на коре­ма и да излезе навън високо и ясно. Всъщност ти трябва да извикаш думата „намерение" с всички сили.

Поколебах се. Ненавиждах да викам, както и другите да ми повишават тон. Като дете ме бяха научили, че е невъзпитано да се крещи, и изпитвах ужас, като чуех ро­дителите си да се карат на висок глас.

— Не се притеснявай — каза Нелида. — Извикай ви­соко и толкова пъти, колкото е необходимо.

— Как ще разбера кога да спра?

— Ще спреш, когато стане нещо или когато аз ти ка­жа да спреш, понеже нищо не е станало. Хайде! Давай!

Произнесох думата „намерение"; гласът ми прозвуча колебливо, слабо, неуверено. Липсваше му убедител­ност дори за моя слух. Все пак продължих да я повта­рям, всеки път все по-силно. Обаче гласът ми стана не дълбок, а писклив и висок, докато накрая едва не при­паднах от изумление да чуя един ужасяващ писък, който не беше моят. И все пак го бях чувала и по-рано. Беше същият пронизителен звук, който бях чула в деня, кога­то Клара и Манфред се втурнаха в къщата, оставяйки ме под дървото. Разтреперих се и така ми прималя, че се олюлях и се облегнах на рамката на вратата.

— Не мърдай! — заповяда ми Нелида, но беше късно. Вече се бях свлякла на земята.

— Много лошо, че се движеше, когато трябваше да стоиш твърдо — каза строго Нелида, но като видя, че всеки момент ще припадна, прибави и една усмивка. Тя приклекна до мен и разтри ръцете и врата ми, за да се посъвзема.

— Защо ме караше да крещя? — промърморих аз, ка­то се надигнах покрай стената.

— Опитваме се да уловим вниманието на твоя двой­ник — каза Нелида. — Привидно има две нива на осъз­наване на мирозданието: нивото на видимото, на реда, на всичко, което може да бъде помислено и назовано; и непроявеното ниво на енергията, която създава и крепи всички неща.

— Понеже се опираме на езика и разума — продължи Нелида, — ние смятаме за реалност именно нивото на видимото. То ни изглежда подредено, стабилно и предс­казуемо. Макар че всъщност е неуловимо, временно и вечно изменящо се. Това, което ние преценяваме като постоянна реалност, е само повърхностният вид на една | невъобразима сила.

Бях толкова замаяна, че едва следях думите й. Прозях се няколко пъти, за да поема повече въздух. Нелида се засмя, когато отворих широко очи, насилвайки се да й оставя впечатлението, че слушам напълно съсредоточе­но.

— Това, което ти и аз целим с цялото това викане — продължи тя, — е да уловим вниманието не на видимата реалност, а по-скоро вниманието на невидимото, силата, която, е източник на твоето съществувание, силата, коя­то както се надяваме, ще те пренесе през бездната.

Исках да слушам какво ми говори, но ме разсейваше една странна мисъл. Точно преди да се свлека на земята, аз бях зърнала една особена гледка. Забелязах, че възду­хът в коридора зад вратата бе изпълнен с мехурчета, точно както бе станало в мрака на моята стая през пър­вата нощ, когато спах в тази къща.

Докато Нелида говореше, аз се обърнах да погледна пак в коридора, но тя застана пред мен и ми препречи гледката. После се наведе и взе едно листо, което, изг­лежда, докато виках, беше паднало от защитния пласт листа, които Клара бе привързала на корема ми.

— Може би това листо ще ти проясни нещата — каза Нелида, като го вдигна, за да го погледна. Тя говореше бързо, сякаш съзнаваше, че вниманието ми отслабва, а искаше да поема колкото може повече, преди умът ми отново да заблуждае. — Като тъкан то е сухо и трошли­во; като форма е плоско и закръглено; като цвят е кафя­во с леко червеникав оттенък. Ние го разпознаваме като листо благодарение на сетивата си, нашия инструмент на възприятие, и на ума си, който дава названия на не­щата. Без тях листото е абстрактна, чиста, недиференци­рана енергия. Същата тази нереална, етерна енергия, ко­ято протича през това листо, тече през всяко нещо и го поддържа. Ние, както и всичко останало, сме реални, от една страна, и само привидни — от друга.

Тя внимателно остави листото обратно на земята, ся­каш беше толкова крехко, че можеше да се разпадне от най-лекото докосване.

Нелида помълча за миг, сякаш изчакваше умът ми да възприеме това, което бе казала, обаче вниманието ми отново беше притеглено през отворената врата към ко­ридора — там, през един голям прозорец в дъното видях да нахлуват нишки светлина. Бегло зърнах мъже и жени; тоест трима-четирима души за миг надникнаха през вра­тите в този коридор. Всички те имаха вид, сякаш са би­ли разбудени едновременно от писъците ми и са подали глави от спалните си, за да видят каква е цялата тази су­матоха.

— Ти определено си недисциплинирана — извика ми Нелида. — Прекалено кратко успяваш да задържаш вни­манието си.

Понечих да кажа на Нелида какво бях видяла, но тя ме възпря само с поглед. По гърба ми пролазиха тръпки чак до врата и накрая неудържимо се разтреперих. И точно тогава, както седях объркана и беззащитна, ми хрумна най-необичайна мисъл: Нелида ми изглеждаше позната, защото я бях виждала насън. И по-точно, бях я виждала не в един сън, а в поредица непрекъснато на­вестяващи ме сънища, а пък хората в коридора...

— Не допускай ума си отвъд тази точка! — извика ми Нелида. — Да не си посмяла, чуваш ли ме? Да не си пос­мяла да се отнасяш! Трябва ми цялото ти внимание, тук, с мен.

Тя ме вдигна на крака и ми каза да си събера ума. По­ложих всички усилия да се съсредоточа, понеже тя опре­делено ме заплашваше. Винаги се бях гордяла да си вяр­вам, че никой не може да ме командва, но тази жена са­мо с един поглед можеше да спре мислите ми и да ме из­пълни едновременно със страх и уважение.

Нелида силно ме чукна по темето с кокалчетата на ръката си. Това ме отрезви така лесно, както преди това виковете й ме бяха уплашили.

— Ако ти изговорих толкова приказки, то е, защото Клара ме увери, че най-добрият начин човек да те успо­кои и прикове вниманието ти е, като ти говори — каза тя. — Исках да си готова да преминеш през тази врата на всяка цена.

Споделих с нея как вече бях сигурна, че съм я вижда­ла в сънищата си. И не само това; имах чувство, че и хо­рата, които бяха надникнали в коридора, също са ми познати.

Когато споменах хората, Нелида отстъпи назад и вни­мателно ме огледа, сякаш търсеше някакви белези по тя­лото ми. Помълча малко, може би преценявайки дали да ми разкрие нещо или не.

— Ние сме група магьосници, както вече са ти казали нагуалът и Клара. Ние сме една приемствена линия, но не семейно родословие. В тази къща има два клона от тази линия, всеки с по осем членове. Членовете от клона на Клара носят името Грау, а членовете от моя клон са Абелар. Произходът ни се губи далеч назад във времето. Ние се броим на поколения. Аз съм член на поколение­то, което сега е овластено, а това означава, че мога да обучавам някого, който е като мен, на нещата, които знае моята група. В този случай теб. Ти си една Абелар.

Тя застана зад мен и ме обърна по посока на коридо­ра.

— Сега, без повече приказки. Обърни лице към кори­дора и извикай отново думата „намерение". Мисля, че си готова да се срещнеш лично с всички нас.

Извиках „намерение" три пъти. Този път гласът ми не беше писклив, а отекна високо отвъд стените на къщата. При третия вик въздухът в коридора сякаш се газира. Милиарди мънички мехурчета заискриха и заблестяха като запалени в един и същи миг. Дочух слабо бучене, което ми напомняше приглушения шум на генератора. Хипнотизиращото бучене ме всмука навътре през прага, където бяхме застанали с Нелида. Ушите ми заглъхнаха и трябваше да преглътна няколко пъти, за да се отпу­шат. После бученето престана и аз се озовах по средата на коридора, който представляваше огледален образ на коридора от дясната страна на къщата, където беше моя­та стая. Само че този коридор беше пълен с хора. Всич­ки те наизлязоха от стаите си и се вторачиха в мен, ся­каш бях паднала от друга планета и се материализирах направо пред очите им.

Сред тях, в далечния край на коридора, видях Клара. Тя се усмихна лъчезарно и разтвори ръце, подканвайки ме да отида да я прегърна. Тогава забелязах Манфред, който драскаше с лапи по пода. И той беше толкова щастлив да ме види, колкото Клара. Затичах се към тях, но вместо да усетя стъпките си по дървения под, почувс­твах се като изстреляна във въздуха. За моя огромна мъ­ка аз прелетях покрай Клара и Манфред, покрай всички хора в коридора. Нямах контрол над движенията си; ед­ничкото, което можах да сторя, бе да извикам отчаяно имената на Клара и Манфред, докато прелитах покрай тях отвъд коридора, отвъд къщата, отвъд дърветата и хълмовете и се озовах в ослепително сияние и накрая в абсолютно черен, безмълвен покой.