Магическият преход

18.

Измих си чинията и отидох да поработя в зеленчуко­вата градина, но скоро се уморих. Направих си гнездо от листа под едно дърво, както ми беше показала Клара, и седнах върху него да си почина. Загледах се в полюшва­щите се клони на дървото пред мен. И тяхното движе­ние ме върна в детството. Трябва да съм била на четири или пет години; бях се хванала за няколко върбови клонки. И всъщност не че си спомнях това, а наистина бях там. Краката ми висяха, едва докосвайки земята. Аз се люлеех. Пищях от удоволствие, когато братята ми се редуваха да ме залюляват. После и те подскочиха и се хванаха за още по-високи клони; свивайки колене, се за­люляваха напред-назад, като спускаха крака само за да се оттласнат от земята и да се засилят още повече.

Когато случката свърши, аз вдишах всяко нещо, кое­то бях изживяла наново — радостта, смеха, чувствата към братята ми. След това пометох миналото с обръща­нето на главата. Постепенно клепачите ми натежаха. От­пуснах се в гнездото от листа и потънах в дълбок сън.

Събудих се от остро сръчкване в ребрата. Пазачът ме смушкваше с един бастун.

— Събуждай се, вече е пладне — каза той. — Не спа ли добре нощес в къщата на дървото?

Отворих очи и видях как лъч светлина обагря в оран­жево върха на дървото. Лицето на пазача също излъчва­ше неестествено сияние, от което ми изглеждаше някак заплашително. Беше си в същия син гащеризон, който носеше предишния ден, а на колана му бяха завързани три кратунки. Седнах и го загледах как внимателно из­вади запушалката на най-голямата кратунка, надигна я до устата си и отпи. После примлясна от наслада.

— Не спа ли добре нощес? — попита ме отново той, загледан с любопитство в мен.

— Занасяш ли ме? — простенах аз. — Най-откровено мога да кажа, че това беше една от най-лошите нощи в живота ми.

И от мен започна да се излива порой от най-жалки хленчове и оплаквания. Спрях ужасена, понеже си дадох сметка, че звуча също като майка ми. Когато и да я по­питах как е спала, тя мигновено изливаше подобен по­рой от оплаквания. Ненавиждах я за това, а правех съ­щото!

— Моля те, Емилито, извини ме за този жалък изблик

— казах аз. — Вярно, че не съм мигнала цяла нощ, но съм добре.

— Чух те да пищиш като банши^ — нагло каза той.

— Реших, че или имаш кошмари, или падаш от дървото.

— Мислех си, че падам от дървото — казах аз, изпит­вайки нужда от съчувствие. — Едва не умрях от страх. Но после се случи нещо странно и успях някак да изка­рам нощта.

— Какво странно нещо ти се случи? — попита той с любопитство и седна на земята на безопасно разстояние от мен.

Не виждах причина да не му кажа, затова му описах най-подробно случилото се през нощта, чиято кулминация беше светлината, която ми се притече на помощ. Емилито слушаше с искрен интерес, като кимаше в под­ходящите моменти, сякаш разбираше чувствата, които описвах.

— Много съм доволен да чуя, че си имала силите да се справиш с това трудно положение — каза той. — От­кровено казано, не очаквах, че ще успееш да изкараш нощта. Мислех си, че ще припаднеш. И всичко това го­вори, че не си чак толкова зле, колкото разправяха.

— Кой е казвал, че съм зле?

— Нелида и нагуалът. Те ми оставиха конкретни инс­трукции да не се намесвам в изцелението ти. Затова не ти се притекох на помощ нощес, макар че доста се изку­шавах — ако не за друго, то поне за да си осигуря малко спокойствие и тишина.

Той пак отпи от кратунката си.

— Искаш ли една глътка? — предложи ми той, като ми я подаде.

— Какво има в кратунката? — попитах аз, мислейки си дали не е някакъв алкохол. Ако беше така, не бих имала нищо против една глътка.

Той се поколеба за миг, после обърна кратунката с отвора надолу и няколко пъти я разтърси.

— Празна е — казах аз подигравателно. — Пак се опитваш да ми погодиш някакъв номер.

Той поклати глава.

— Само изглежда празна — отвърна той. — Но е пълна догоре с най-странното питие на света. Та какво, искаш ли да отпиеш или не?

— Не знам — отговорих аз. За миг се почудих дали не си играе с мен. Като го загледах такъв в идеално изг­ладения му гащеризон и кратунките, завързани за кола­на, придобих впечатлението, че е беглец от психиатрия.

Той сви рамене и ме изгледа с широко отворени очи. Внимателно запуши кратунката и я върза здраво за кола­на си с кожено ремъче.

— Добре де, дай една глътка — казах аз, подтиквана от любопитство и нетърпение да разбера каква му беше играта.

Той отново отпуши кратунката и ми я подаде. Разтър­сих я и надникнах вътре. Наистина беше празна. Но ко­гато я допрях до устните си, изпитах най-неведомо усе­щане. Каквото и да имаше вътре, то потече в устата ми като течност, но съвсем не приличаше на вода. По-скоро се усещаше като сухо, възгорчиво налягане, което за миг ме задави, но после изпълни гърлото и цялото ми тяло с прохладна топлина.

Хрумна ми, че това от кратунката, което влезе в уста­та ми, е било фин прах. За да проверя дали е така, аз я разтърсих над дланта си, но нищо не излезе.

— В кратунката няма нищо, което очите могат да ви­дят — каза пазачът, забелязал изненадата ми.

Поех още една въображаема глътка и цялата страхот­но се разтърсих. През мен протече нещо като електри­чество и пръстите на краката ми изтръпнаха. Това усе­щане пропълзя нагоре по краката ми и по гръбначния стълб като мълния и като достигна до главата ми, аз ед­на не загубих съзнание.

Видях как пазачът се разскача и закикоти като пакос­тлив хлапак. Вкопчих се с ръце в земята, за да се стаби­лизирам. Когато си възвърнах донейде равновесието, аз ядосано му изкрещях:

— Какво, по дяволите, има в тая кратуна?

— Това, което е вътре, се нарича „намерение" — от­върна той със сериозен тон. — Клара ти е казала някои неща за него. Сега е мой ред да ти разкажа още малко.

— Какво имаш предвид с това, че е твой ред, Емили­то?

— Имам предвид, че аз съм новият ти въводител. Клара свърши една част от тази работа, а аз трябва да направя останалото.

Първата ми реакция беше изобщо да не му повярвам. Той самият бе казал, че е просто наемна ръка, а не част от групата. Явно това сега пак беше някакъв номер, а аз нямах намерение да се хващам повече на игричките му.

— Ти само ме поднасяш, Емилито — казах аз с наси­лена усмивка.

— Точно така — каза той, скочи и наистина се опита да ме грабне и да ме понесе.

Дръпнах се, а той въодушевен от собствената си ше­га, посегна отново да ме хване. Така се възторгна, че се разскача наоколо в клекнала поза също като заек и пала­во се смееше.

— Май не обичаш твоят учител да те поднася, а? — разкикоти се пак той.

Определено не обичах да ме докосват. Особено той. Но не ми харесваше и Клара да ме докосва. Отнесох се да размишлявам защо ли не обичам да ме докосват. Въп­реки че бях направила преглед на всичките си срещи с разни хора, чувствата ми във връзка с физическия кон­такт си оставаха все така силни. Отложих този въпрос за по-нататъшно обмисляне, защото пазачът се бе умирил и започна да ми обяснява нещо, което изискваше цялото ми внимание.

— Аз съм твоят учител — чух го да казва. — Освен Клара, Нелида и нагуала ти разполагаш и с мен като твой водач.

— Ти си един куп измами, това си ти! — сопнах се аз. — Сам ми каза, че си нает просто като пазач. Какви са тия приказки сега, че си ми бил учител?

— Вярно е. Аз наистина съм другият ти учител — ка­за сериозно той.

— И на какво, моля ти се, ще ме научиш? — изкре­щях аз, понеже този изглед абсолютно не ми допадаше.

— Това, на което ще те науча, се нарича „прикрива­чество с двойника" — каза той, мигайки като птица.

— Къде са Клара и Нелида? — остро попитах аз.

— Заминаха. Нелида ти го казва в бележката си, не е ли така?

— Знам, че са заминали, но те питам къде по-точно?

— О, заминаха за Индия — каза той с гримаса, която приличаше на едва удържан порив да избухне в смях.

— Тогава значи няма да ги има месеци наред — казах аз, като се почувствах ужасно.

— Точно така. Двамата с теб сме сами. Дори кучето го няма. Така че разполагаш със следния избор: можеш или да си събереш партакешите и да си отидеш, или да останеш тук с мен и да се заловиш за работа. Не те съ­ветвам да направиш първото, защото изобщо нямаш къ­де да отидеш.

— Нямам никакво намерение да си отивам — осведо­мих го аз. — Нелида ми възложи да се грижа за къщата и точно това смятам да правя.

— Добре, радвам се, че си решила да следваш магьос­ническото намерение — каза той.

И понеже видя, че не го разбрах, той ми обясни, че намерението на магьосниците се различава от намерени­ето на обикновените хора по това, че магьосниците са се научили да фокусират вниманието си с безкрайно пове­че сила и точност.

— Ако си ми учител, можеш ли да ми дадеш конкре­тен пример, за да ми покажеш какво имаш предвид? — казах аз, втренчена в него.

Той се замисли за миг и се огледа наоколо. Лицето му светна и той посочи къщата.

— Тази къща е добър пример — каза той. — Тя е ре­зултат от намерението на безброй магьосници, които са събирали енергия и са я трупали поколения наред. И се­га тази къща вече не е само една физическа структура, а фантастично енергийно поле. Самата къща може да бъде разрушавана десетки пъти, което действително се е случвало, но същността на магьосническото намерение си остава непокътната, защото тя не може да се руши.

— Какво става, когато магьосниците поискат да зами­нат? — попитах аз. — Силата им остава ли тук, вприм­чена завинаги?

— Ако духът им каже да заминат — поясни Емилито, — те са способни да вдигнат намерението от сегашното място, където е къщата, и да го поставят някъде другаде.

— Трябва да се съглася, че къщата наистина е омагьосана — отбелязах аз и му разказах как не се е поддавала на опитите ми да я измеря точно и изчисля.

— Това, което прави къщата магическа, не е разполо­жението на стаите, стените или дворовете — отбеляза пазачът, — а намерението, което поколения от магьос­ници са вливали в нея. С други думи, тайнството на тази къща е историята на безброя магьосници, които са вло­жили намерението си в съграждането й. Разбираш ли, те не само са я възнамерявали, но и сами са я градили, тух­ла по тухла, камък по камък. Дори ти вече си допринес­ла със своето намерение и с работата си за нея.

— Какъв може да е моят принос? — попитах аз, иск­рено изненадана от твърдението на Емилито. — Едва ли имаш предвид онази разкривена пътека, която направих в градината.

— Едва ли някой, който е с всичкия си, би нарекъл това принос — каза той през смях. — Не, ти направи ня­колко други неща.

Той отбеляза, че на земното ниво на тухли и структу­ри смята за мой принос грижливо прокараните допълни­телни кабели за тока, тръбопровода и циментовия кожух за водната помпа, която бях инсталирала, за да се изпом­пва вода от потока и да се отвежда към зеленчуковата градина на хълма.

— Но на по-ефирното ниво на енергийния поток — продължи той — мога най-искрено да призная за твой принос това, че никога досега не бяхме виждали някой в тази къща така да слива намерението си с Манфред.

В този момент нещо ми прищрака в главата.

— Ти ли си този, който може да го нарича „жабок" право в лицето? — попитах аз. — Клара веднъж ми каза, че някой можел да го прави.

Лицето на пазача грейна, докато ми кимваше.

— Да, аз съм този. Аз намерих Манфред като пале. Беше или изоставен, или избягал вероятно от някоя ка­равана наоколо. Когато го намерих, той беше почти ум­рял.

— Къде го намери? — попитах аз.

— На шосе номер осем, на около деветдесет мили от Хийлъ Бенд, Аризона. Бях спрял да се отбия в храстите край пътя и буквално го напиках. Лежеше там почти ум­рял от обезводняване. Най-силно впечатление ми напра­ви, че не е попаднал на шосето, което лесно е можело да се случи. И, естествено, това, че лежеше точно там, къ­дето бях избрал да се отбия.

— И какво стана после? — попитах аз. Обзе ме тако­ва състрадание към съдбата на горкия Манфред, че заб­равих целия си гняв към пазача.

— Взех Манфред вкъщи и го сложих във вода, но не му позволих да пие — каза пазачът. — И после го пред­ложих на намерението на магьосниците.

Емилито каза, че от намерението на магьосниците за­висело не само дали Манфред ще оживее, или ще умре, но и дали ще бъде куче или нещо друго. И той оживял и станал нещо повече от куче.

— Същото се случи и с теб — продължи той. — Мо­же би тъкмо затова вие двамата толкова си допадате. Нагуалът те намери духовно обезводнена, готова напъл­но да си объркаш живота. И понеже тогава в автокиното бяха той и Нелида, на тях им се полагаше да те предло­жат на магьосническото намерение, което и сториха.

— Как са ме предложили на магьосническото намере­ние? — попитах аз.

— Те не са ли ти разказали вече? — попита той изне­надан.

Замислих се, преди да му отговоря.

— Струва ми се, че не са.

— Нагуалът и Нелида са призовали високо намерени­ето без съмнение още там, до щанда в закусвалнята, и са оповестили, че залагат за теб целия си живот без никак­во колебание и съжаление, без да задържат нищичко за себе си. И двамата разбрали, че в момента не могат да те вземат със себе си, а ще трябва да те следват където и да ходиш. Затова днес можеш да кажеш, че те е поело магьосническото намерение. Призоваването на нагуала и Нелида е подействало. Погледни къде си сега! И си го­вориш с моя милост.

Той ме погледна да види дали следя обясненията му. Погледнах го в отговор с мълчалива молба да ми разяс­ни по-конкретно магьосническото намерение. Той пре­мина на лично ниво и каза, че ако вземе като пример за намерение всичките неща, които съм разказала на Кла­ра, той би стигнал до извода, че моето намерение е било пълната неудача. Аз със забележително постоянство ви­наги съм възнамерявала да бъда смахната, отчаяна неу­дачница.

— Клара ми разказа всичко, което си й говорила за себе си — продължи той и изцъка с език. — Като при­мер аз бих казал, че ти си се изтьпанчила в онази зала в Япония не за да демонстрираш уменията си по бойни изкуства, а за да докажеш на целия свят, че намерението ти е да губиш.

И той ме нападна с думите, че всичко, което съм пра­вела, било белязано от поражение. Затова най-важното нещо, което трябвало да направя сега, е да си поставя ново намерение. Той обясни, че това ново намерение се нарича магьосническо намерение, защото то не е просто намерението да направиш нещо ново, а намерението да се присъединиш към нещо, което вече съществува: едно намерение, достигнало до нас през хилядите години на човешки усилия.

Той каза, че в магьосническото намерение няма място за провал, защото пред магьосниците има открит само един път: да успяват във всяко нещо, което правят. Но за да имат такъв силен и ясен възглед, магьосниците трябва да преобразят из основи цялото си съществува­ние, а за това е нужно разбиране и сила. Разбирането ид­ва, когато човек направи преглед на живота си, а силата се събира от безупречните им действия.

Емилито ме погледна и потупа кратунката. Обясни ми, че в своята кратунка той е събрал безупречните си чувства и че ми е дал да пия от магическото намерение, за да мога да противодействам на пораженческото си от­ношение към нещата и за да ме подготви за инструкции­те си. Каза и още нещо, но вече не успявах да задържам вниманието си над него; гласът му ме унасяше. Тялото ми внезапно натежа. Когато се опитах да фокусирам поглед на лицето му, видях само белезникава мъглица, като мъгла по здрач. Чух го как ми казва да легна и да разпростра етерната си мрежа, като постепенно отпусна напрежението в мускулите си.

Знаех какво иска да направя и автоматично последвах инструкциите му. Легнах и започнах да придвижвам осъзнаването си от стъпалата нагоре към глезените, прасците, коленете, бедрата, корема и обратно. После релаксирах ръцете, раменете, врата и главата си. Докато придвижвах осъзнаването си по различните части на тя­лото си, аз се чувствах все по-сънлива и натежала.

След това пазачът ми нареди да правя с очите малки кръгове, обратно на часовниковата стрелка, като ги вър­тя нагоре и назад в главата си. Продължих да релакси­рам, докато дишането ми стана бавно и ритмично, като само се разширяваше и свиваше. Концентрирах се над приспивните вълни на дишането си и тогава той ми про­шепна, че трябва да придвижа осъзнаването си от челото до възможно най-далечното място над себе си и там да направя малък отвор.

— Какъв отвор? — промърморих аз.

— Просто отвор. Дупка.

— Дупка в какво?

— Дупка в нищото, на което се крепи твоята мрежа — отговори той. — Ако успееш да придвижиш осъзна­ването си извън тялото, ще установиш, че навсякъде около теб е плътна чернота. Опитай се да проникнеш в тази чернота, направи дупка в нея.

— Не мисля, че ще мога — казах аз, напрягайки се.

— Разбира се, че можеш — увери ме той. — Спомни си, че магьосниците не познават провал, те могат само да успяват.

Той се наведе към мен и шепнешком каза, че след ка­то направя отвора, трябва да навия нагоре тялото си ка­то руло и да се оставя да бъда изхвърлена по една линия, която се източва от върха на главата ми към чернотата.

— Обаче аз съм легнала — немощно възразих аз. — Върхът на главата ми е почти на земята. Трябва ли да стана?

— Чернотата е навсякъде около нас — каза той. — Дори да застанем на главите си, тя пак е там.

Той промени тона си и с рязка команда ми заповяда да се концентрирам изцяло над дупката, която току-що съм направила, и да оставя мислите и чувствата си да потекат през този отвор. Мускулите ми отново се нап­регнаха, понеже не бях направила отвора. Пазачът нас­тоя да релаксирам, да забравя това и да се държа и чувс­твам така, все едно че вече съм направила дупката.

— Изхвърли навън всичко, което е в теб — каза той. — Позволи на мислите, чувствата и спомените си да из­текат навън.

Когато релаксирах и се освободих от напрежението в тялото, почувствах през мен да преминава прилив от енергия. Бях обърната отвътре навън — всичко беше из­теглено през върха на главата ми и потече по една линия като обратен водопад. Усетих, че в края на тази линия има отвор.

— Отпусни се още по-дълбоко — пошепна той в ухо­то ми. — Трябва да предоставиш цялото си съществува­ние на нищото.

Стараех се най-усърдно да следвам инструкциите му. Каквато и мисъл да се надигнеше в ума ми, тя мигнове­но се вливаше във водопада от върха на главата ми. Смътно дочух пазача да ми казва, че ако искам да се придвижа, трябва само да си дам такова нареждане и ли­нията ще ме изтегли там, където искам да отида. Преди да съм си дала някаква команда, усетих някакво леко, но настойчиво подръпване в лявата си страна. Релаксирах и оставих това усещане да продължи. Отначало само гла­вата ми сякаш беше придърпана наляво, после и остана­лата част на тялото ми бавно се изви наляво. Имах чувс­тво, че падам настрани, но същевременно усещах, че тя­лото ми изобщо не бе помръдвало. Чух някакъв тъп звук зад тила си и видях, че отворът се разшири. Искаше ми се да пропълзя през него, да се вмъкна оттатък и да из­чезна. Почувствах някакво дълбоко разтърсване в себе си; осъзнаването ми започна да се движи по линията от върха на главата ми и се промъкна през отвора.

Почувствах се като че ли съм в гигантска пещера. Ка­дифените й стени ме обгръщаха отвсякъде; беше тъмно. Вниманието ми бе привлечено от една светеща точка. Тя примигваше като маяк и щом се опитах да се фокусирам над нея, ту се появяваше, ту изчезваше. После всичко пред мен се озари от силна светлина. И след това посте­пенно стана отново тъмно. Дишането ми сякаш напълно спря и никакви мисли или представи не смущаваха чер­нотата. Повече не усещах тялото си. Последната ми ми­съл беше, че съм се стопила.

Долових кух пропукващ звук. Всичките ми мисли се върнаха едновременно, стоварвайки се върху мен като планина от отломки, а с тях се върна и усетът ми за твърдостта на земята, изтръпването на тялото ми и за някакво насекомо, което ме ухапа по глезена. Отворих очи и се огледах наоколо; пазачът ми беше събул обув­ките и чорапите и боцкаше стъпалата ми с остра пръчи­ца, за да ме свести. Исках да му кажа какво се бе случи­ло, но той поклати глава.

— Не говори и не се движи, докато не си възвърнеш отново цялата плътност — предупреди ме той. Каза ми да затворя очи и да дишам с корема.

Лежах на земята, докато усетих, че силите ми се въз­върнаха, тогава се надигнах и седнах, облегнала гръб на ствола на дървото.

— Ти отвори процеп в чернотата и твоят двойник се плъзна наляво и после мина през нея — каза пазачът, преди да съм го попитала нещо.

— Определено усетих как една сила ме изтегли — признах аз. — И видях много силна светлина.

— Тази сила беше твоят двойник, който излизаше — каза той, сякаш знаеше съвсем точно какво имам пред­вид. — А светлината беше окото на двойника. Понеже ти правеше прегледа вече повече от година, заедно с то­ва ти всъщност разпростираше енергийните си линии и сега те започват да се движат сами. Но понеже все още се отдаваш премного на говорене и мислене, тези енер­гийни линии не се движат толкова лесно и пълно, както ще стане някой ден.

Нямах представа какво имаше предвид, когато каза, че съм разпростирала енергийни линии, докато правех прегледа. Помолих го да ми обясни.

— Какво има за обясняване? — каза той. — Това е въпрос на енергия; колкото повече енергия си връщаш обратно чрез прегледа, толкова по-лесно е за възстано­вената енергия да подхранва двойника ти. Когато изпра­щаш енергия на двойника, ние наричаме това разпрости­ране на енергийните линии. Човек, който вижда енерги­ята, ще я види като линии, които излизат от физическото тяло.

— Но какво означава това за човек като мен, който не вижда?

— Колкото по-голяма е енергията ти — обясни той, — толкова по-голяма ще е способността ти да възприе­маш изключителни неща.

— А според мен истината е, че колкото по-голяма става енергията ми, толкова по-откачена ставам аз — ка­зах му, без ни най-малко да се шегувам.

— Не се отслабвай сама така нехайно — направи ми забележка той. — Възприятието е най-умонепостижима загадка, понеже е напълно необяснимо. Като хора магьосниците са възприемащи същества, но това, което възприемат те, не е нито добро, нито зло; всяко нещо е просто възприятие. Ако чрез дисциплина човешките съ­щества успеят да възприемат повече от нормално допус­тимото, тогава имат повече сила. Разбираш ли какво ис­кам да кажа?

Той отказа да добави и думичка повече на тази тема. Вместо това ме поведе през къщата, после излязохме през главния вход и отидохме до моето дърво. Той посо­чи клоните на върха и каза, че понеже на това дърво има къща за живеене, на него е сложен гръмоотвод.

— В този край мълниите са внезапни и опасни — ка­за той. — Много пъти има гръмотевични бури без капка дъжд. Така че, когато вали дъжд или има премного ку­мулонимбусни облаци на небето, отивай в къщата на дървото.

— Когато има премного какви облаци на небето? — попитах аз.

Емилито се засмя и леко ме потупа по гърба.

— Когато нагуалът Хулиан ме качи в къщата на дър­вото, той ми каза същото нещо, но по онова време аз не посмях да го попитам какво значи. А и той не ми каза. Много по-късно научих, че това означава буреносни об­лаци.

Той се засмя на разтревожения ми вид.

— Има ли опасност да падне мълния на дървото? — попитах аз.

— Ами има, но ти си в безопасност — отговори той. — А сега се качвай там, докато е още светло.

Преди да се издигна, той ми даде торбичка с орехи, които бяха натрошени, но не им бяха махнати черупки­те. Каза ми, че щом ще бъда дървесен обитател, трябва да се храня подобно на катеричка, по малко на един път и нищичко през нощта.

Казах му, че нямам нищо против, защото и без това никога не съм обичала особено да ям.

— А обичаш ли да акаш? — попита той, като се подс­михна. — Надявам се, че не, защото най-лошият момент от живота на дървото е, когато трябва да си опразниш червата. Хич не е лесно да боравиш с човешки изпраж­нения. Моята философия е, че колкото по-малко ги имаш, толкова си по-добре.

Той намери твърдението си за толкова забавно, че се запревива от смях. Все още кикотейки се, се обърна и ме остави да размишлявам над неговата философия.