Магическият преход

14.

Безпокоеше ме само едно противоречие, което ми бе­ше трудно да разреша. Клара твърдеше, че енергията ми явно нараства, защото сега мога да разговарям с Манф­ред, докато аз смятах точно обратното: енергията ми бавно се бе изчерпала почти докрай.

Когато оставахме сами с Манфред, обхващаше ме чувство на неизразима обич. Направо го обожавах. И именно това сляпо чувство на обич създаваше между нас мост, по който той понякога успяваше да ми предаде мислите и настроенията си. Знаех, че чувствата на Ман­фред са прости и прями като на дете. Той можеше да из­питва щастие, неудобство, гордост от всяко постижение и страх от какво ли не, който мигновено се превръщаше в ярост. Но качествата му, от които най-много се възхи­щавах, бяха неговият кураж и способност за състрада­ние. Усещах, че той наистина съчувства на Клара, задето прилича на жаба. Колкото до куража му, Манфред няма­ше равен. Това бе куражът на едно развито съзнание, ко­ето си дава сметка, че е в затвор. В моите очи Манфред беше невъобразимо самотен. А никой не би могъл да се изправи пред такава принудителна самота, без да прите­жава неговия несравним кураж.

Един следобед, като се върнах от пещерата, аз седнах да си почина в сянката на сапотевото дърво. Манфред дойде при мен, легна на коленете ми и моментално зас­па. Както слушах лекото му похъркване и усещах топла­та му тежест в скута си, аз се унесох. Сигурно трябва да съм заспала, защото внезапно се събудих от един сън, в който бях спорила с майка ми, че е по-добре да не се прибират сребърните прибори, след като се измият. Г-н Абелар ме гледаше втренчено със силния си, студен пог­лед. Погледът му, позата на тялото, остро изсечените му черти и пълната му концентрация ми създадоха абсо­лютното впечатление, че е орел. Внушаваше ми изклю­чително страхопочитание.

— Какво става? — попитах аз. Температурата и свет­лината се бяха променили. Беше почти тъмно, дворът тънеше в сенките на здрача.

— Това, което става, е, че Манфред те е обсебил и из­ползва твоята енергия като демон — каза г-н Абелар с широка усмивка. — Той правеше същото и с мен. Явно между вас двамата съществува истинска телепатична връзка. Пробвай да го наречеш сапито и да видим дали ще се разяри.

— Не. Не мога да го направя — казах аз, като галех с пръсти главата на Манфред. — Той е красив и самотен и в никакъв случай не прилича на ж-а-б-о-к.

Стори ми се нелепо, че произнесох думата разчленена по букви, но на нещо в мен не му се рискуваше да засег­не Манфред.

— Жабите също са красиви и самотни — каза г-н Абелар и очите му проблеснаха.

Подтикната от внезапно любопитство, аз се наведох над Манфред и прошепнах в ухото му „Сапито " с най- добро чувство. Манфред се прозя като отегчен от излия­нията ми.

Г-н Абелар се засмя.

— Да вървим в къщата — каза той, — преди Манф­ред да е изсмукал цялата ти енергия. Пък и там е по-топ­ло.

Избутах Манфред от скута си и последвах г-н Абе­лар. Влязохме в къщата и аз седнах сковано във всекид­невната, чувствайки се безкрайно неловко да бъда сама с един мъж в тъмната, пуста къща. Той запали газената лампа, после седна на дивана на почтено разстояние от мен и каза:

— Разбрах, че си искала да ми зададеш някои въпро­си. Сега времето е подходящо, така че давай, питай как­вото искаш.

За миг умът ми се опразни. Изправена така пряко пред силния му поглед, аз напълно загубих присъствие на духа. Най-сетне успях да попитам:

— Какво се случи с мен вечерта, когато се срещнах с вас, г-н Абелар? Клара имаше чувство, че не е в състоя­ние да ми го обясни по подходящ начин, а аз не си спом­ням много неща.

— Твоят двойник надделя — каза той с най-естествен тон. — А ти загуби контрол над всекидневното си аз.

— Какво имате предвид с това, че съм загубила конт­рол? — попитах разтревожена аз. — Нещо нередно ли съм направила?

— Нищо, което не би могла да разкажеш на майка си — усмихна се той. Очите му искряха закачливо. — Се­риозно, Тайша, единственото, което стори, бе да разп­ростреш лъчистата си мрежа толкова далеч, колкото мо­жеше. Ти се научи как да си почиваш на този невидим хамак, който в действителност е част от теб. Някой ден, когато напреднеш повече, ти ще започнеш да използваш тези линии, за да движиш и променяш неща.

— Двойникът вътре или извън физическото тяло се намира? — попитах аз. — Онази вечер за миг ми се сто­ри, че се задейства нещо, което определено беше извън мен.

— И двете — отвърна г-н Абелар. — Той е едновре­менно вътре и извън физическото тяло. Как да ти го обясня? За да можеш да го управляваш, тази част от не­го, която е извън тялото и се носи свободно, трябва да бъде свързана с енергията, подслонена вътре във физи­ческото тяло. Външната сила се извиква и задържа чрез непоколебима концентрация, докато вътрешната енер­гия се освобождава, като се отворят едни тайнствени врати в тялото и покрай него. Когато двете страни се слеят, силата, която произтича, позволява на човек да извърши невъобразими постижения.

— Къде се намират тези тайнствени врати, за които говорите? — попитах аз, като не бях в състояние да пос­рещна пряко погледа му.

— Някои са близо до кожата, други са дълбоко вътре в тялото — отвърна г-н Абелар. — Има седем главни врати. Когато те са затворени, вътрешната ни енергия остава заключена във физическото тяло. Присъствието на двойника вътре в нас е толкова незабележимо, че мо­жем да минем през целия си живот, без изобщо да уз­наем, че е там. Ако човек реши да го освободи обаче вратите трябва да се отворят, а това се прави чрез прег­леда и упражненията за дишане, които Клара ти показа.

Г-н Абелар ми обеща, че той сам ще ме напътства да отворя съзнателно първата врата, след като изпълня ус­пешно абстрактния полет. Той подчерта, че за да се от­ворят вратите, нужно е човек напълно да промени възг­ледите си, защото именно предубеждението ни, че сме твърдо тяло, държи двойника затворен, а не толкова фи­зическата структура на самото тяло.

— Бихте ли ми казали къде са тези врати, за да мога сама да ги отворя?

Той ме погледна и поклати глава.

— Опасно и глупаво е човек да си прави произволни експерименти със силата зад вратите — предупреди ме той. — Двойникът трябва да се освобождава постепен­но, хармонично. Предварително условие за това обаче е човек да не води полов живот.

— Защо е толкова важно половото въздържание? — попитах аз.

— Клара не ти ли е разказала за светещите червейче­та, които мъжът оставя в женското тяло?

— Да — отговорих аз смутено и неловко. — Но тряб­ва да си призная, че не й повярвах особено.

— Това е грешка — каза той раздразнено. — Защото, ако първо не си направила прегледа, ти буквално можеш да отвориш консерва с червейчета. А ако продължиш да водиш полов живот, то само би наляло масло в огъня.

Той се разсмя непринудено и аз се почувствах неле­по.

— Сериозно казано обаче, натрупването на полова енергия е първата стъпка в пътешествието към етерното тяло, пътешествие към осъзнаването и пълната свобода.

Точно в този момент във всекидневната влезе Клара, облечена в бял, развяващ се кафтан, с който приличаше на огромна бяла жаба. Подсмихнах се от тази непочти­телна мисъл и хвърлих бегъл поглед към г-н Абелар, който, бих могла да се закълна, си бе помислил същото. Клара седна на креслото и се усмихна, като видя как двамата сме седнали неловко, на почтено разстояние на дивана.

— Да не сте стигнали вече до темата с вратите? — попита тя с любопитство г-н Абелар. — Затова ли Тай­ша така здраво е стиснала крака?

Г-н Абелар кимна с крайно сериозен вид.

— Тъкмо се канех да й кажа, че една огромна врата се намира в половите органи. Но не мисля, че тя ще разбе­ре за какво говоря. Тя все още има някои погрешни схващания в този отдел.

— Наистина има — съгласи се Клара и намигна към мен.

Двамата едновременно избухнаха така гръмко в смях, че се почувствах напълно излишна. Непоносимо ми бе­ше да ми се присмиват и да говорят за мен така, сякаш не бях в стаята. Тъкмо се канех да им кажа, че изобщо не ме разбират, когато Клара отново заговори, този път обръщайки се към мен.

— Разбираш ли защо ти препоръчваме полово въз­държание? — попита ме тя.

— За да пътувам към свободата — казах аз, повтаряй­ки думите на г-н Абелар.

Дръзко попитах Клара дали тя и г-н Абелар също спазват полово въздържание, или само препоръчват на другите поведение, което те самите не са готови да спаз­ват.

— Казах ти, че не сме мъж и жена — отвърна Клара, без ни най-малко да се смути. — Ние сме магьосници, които се интересуват от силата, от натрупване на енер­гия, а не от пропиляването й.

Обърнах се към г-н Абелар и го попитах дали той на­истина е магьосник и какво означава това. Той не ми от­говори, а погледна Клара, сякаш искаше позволението й да разкрие нещо. Клара кимна почти неуловимо в знак на съгласие.

— На мен думата „магьосник" никак не ми допада — каза той, — защото подсказва за вярвания и действия, които не са част от това, което правим ние.

— А какво по-точно правите? — попитах аз. — Клара каза, че само вие можете да ми разкажете.

Г-н Абелар изправи гръбнака си и ме погледна със страховития си поглед, който веднага прикова внимани­ето ми.

— Ние сме група от шестнадесет души, включително и аз, както и едно същество, Манфред — започна той с лекторски тон. — Десет от тях са жени. Всички ние пра­вим едно и също — посветили сме живота си на това да развиваме своя двойник. Използваме етерното си тяло и отправяме предизвикателства към много от природните закони на физическия свят. Така че, ако това означава да си магьосник, то всички ние сме магьосници. Ако не, то не сме. От това нещата станаха ли ти по-ясни?

— Щом ме обучавате неща, свързани с двойника, то и аз ли ще стана магьосник? — попитах аз.

— Не знам — отвърна той, като ме изгледа с любо­питство. — Всичко зависи от теб. Винаги зависи от все­ки от нас дали ще изпълни съдбата си, или ще оплеска нещата.

— Но Клара каза, че всеки в тази къща е тук с опреде­лено предназначение. Аз защо съм била избрана? — по­питах. — Защо точно аз?

— Много е трудно да се отговори на този въпрос — каза с усмивка г-н Абелар. — Да кажем, че сме били подтикнати да те включим. Спомняш ли си една вечер преди около пет години, когато беше спипана в компро­метиращо положение с един младеж?

Моментално се разкихах, обичайната ми реакция, ко­гато се почувствам застрашена. По време на прегледа си бях припомняла множество компрометиращи ситуации. Още от четиринадесетгодишна възраст се бях вманиачи­ла на тема момчета и най-агресивно тичах подир тях, съ­що както бях тичала след братята си като дете. Отчаяно исках да бъда обичана от когото и да било, защото знаех, че моето семейство не ме обича. Но винаги се оказваше, че съм подплашила и прогонила потенциал­ния си ухажор, преди да се е приближил до мен. Заради моята агресивност всички ме смятаха за разхайтена же­на, способна на всичко. Вследствие на това имах най-ло­шото име, което може да си представи човек, въпреки факта, че не бях извършила дори и половината от неща­та, които ми приписваха приятелите и семейството ми.

— Беше спипана на тезгяха в закусвалнята към едно автокино в Калифорния, където работеше през лятото. Спомняш ли си? — чух да казва г-н Абелар.

Как да не помнех? Това беше едно от най-кошмарни­те преживявания в целия ми живот. И понеже беше мно­го чувствителна тема, аз непрекъснато отлагах да му направя задълбочен преглед и все гледах да го заобика­лям. По онова време като гимназистка се бях наела за лятната ваканция да продавам сандвичи и разхладител­ни напитки в едно автокино. Към края на лятото Кени, младежът, който беше управител на закусвалнята, ми ка­за, че ме обича. До този момент аз бях безразлична към него, защото се заглеждах в шефа, който беше красив и богат. За съжаление той се интересуваше от Рита, моята рижа съперничка, която беше на деветнадесет години и изглеждаше страхотно. Всяка вечер, скоро след като за­почнеше филмът, тя се промъкваше в кабинета на шефа и заключваше вратата. Когато се появеше малко преди почивката между прожекциите, розово-бялата й карира­на униформа беше измачкана, а косата — провиснала и разрошена. Ужасно завиждах на Рита за цялото внима­ние, което получаваше. Още по-лошото беше, че нея я повишиха като касиерка, докато аз продължавах да по­давам пуканките и напитките на щанда.

Когато Кени ми каза, че съм красива и желана, започ­нах да мисля за него в друга светлина. Престанах да об­ръщам внимание, че лицето му беше обсипано с мла­дежки пъпки, че се наливаше с цели кофи бира, че слу­шаше кънтримузика, че носеше ботуши и говореше по тексаски провлачено. Най-неочаквано започнах да го на­мирам мъжествен и достоен за любов. Единственото, ко­ето узнах за него, бе, че родителите му са католици и не знаят, че той пуши марихуана. Бях започнала да се влюбвам в него и не исках да ми се пречкат подробнос­ти от личния му живот.

Когато му казах, че в края на седмицата напускам ра­бота, понеже семейството ми заминава да прекара от­пуската си в Германия и аз трябваше да отида с тях, Ке­ни много се ядоса. Обвини родителите ми, че умишлено се опитват да ни разделят. Взе ми ръката и се закле, че не може да живее без мен. Предложи ми брак, но аз още нямах шестнадесет години, затова се наложи да му кажа, че ще трябва да почакаме. Той ме прегърна страстно и каза, че поне бихме могли да правим любов. Не разбрах дали има предвид някой от дните, преди да замина за Германия, или още в момента, но моментално се съгла­сих с него и предпочетох да е още сега. Оставаха ни два­десет минути, докато свърши прожекцията, така че аз отместих настрани закуските от тезгяха и започнах да се събличам.

Той се уплаши. Разтрепери се като малко момче, ма­кар че вече беше на двадесет и две години. Прегърнахме се и започнахме да се целуваме, но преди да сме напра­вили каквото и да било друго, ни прекъсна един старец, който нахълта в помещението. Като ни видя в това ком­прометиращо положение, той грабна една метла, удари ме по гърба и ме подгони полугола към фоайето, пред очите на всичките ония хора, наредили се пред щанда за снаксове. Те се разкикотиха и взеха да ми се подиграват. Най-кошмарното беше, че сред тях разпознах двама мои учители от гимназията. Те бяха така потресени да ме ви­дят, колкото аз тях. Единият от тях докладва за случката на директора, който от своя страна уведоми родителите ми. Клюката се разпространи много бързо и аз станах за посмешище пред цялото училище. Години след това не­навиждах онзи кошмарен старец, който си беше самоот­редил ролята на мой морален съдник. Смятах, че той направо бе провалил целия ми живот, защото никога по­вече не ми позволиха да се срещна с Кени.

— Аз бях този човек — каза г-н Абелар, сякаш бе проследил мислите ми.

Едва сега осъзнах потресена пълното въздействие от спомена за публичното ми унижение. А пък да видя пред себе си човека, отговорен за него — това беше не­що непоносимо. Разридах се от пълно безсилие и чувст­во за провал. Най-лошото беше, че г-н Абелар съвсем нямаше вид да съжалява за това, което бе сторил.

— От онази вечер насам аз непрекъснато те следях — каза г-н Абелар с многозначителна усмивка.

В погледа и думите му открих всевъзможни изврате­ни сексуални нюанси. Сърцето ми направо щеше да се пръсне от ярост и страх. Тогава разбрах, че Клара ме бе довела в Мексико по някакви зловещи причини, които се въртяха около някакъв таен план на двамата, замис­лен още от самото начало и който явно включваше изв­ратен секс. И за миг не бях повярвала на техните клетви за полово въздържание.

— Какво смятате да ми правите? — попитах аз, като гласът ми пресекваше от страх.

Клара ме изгледа озадачена, после се разсмя, сякаш бе проумяла всичко, което ми беше минало през ума. Г-н Абелар повтори въпроса ми към Клара, като изимити­ра пресекливия ми глас:

— Какво смятате да ми правите? — и оглушителният му смях се сля със смеха на Клара и отекна из цялата къ­ща. Дочух джафкането на Манфред откъм неговата стая — прозвуча ми сякаш и той се смееше. Почувствах се не просто унизително, бях направо опустошена. Станах да си тръгна, но г-н Абелар ме дръпна обратно на дивана.

— Срамът и чувството за собствена значимост са ужасни спътници — каза той със сериозен тон. — Ти със сигурност не си направила преглед на тази случка, иначе нямаше сега да си в такова състояние. — После гневният му поглед се смекчи, като стана почти любезен и той добави: — Нищо не искаме да ти направим двама­та с Клара. Ти сама си си направила повече, отколкото трябва. Онази вечер аз бях тръгнал да търся тоалетната, но съм отворил служебната врата. И понеже един нагуал никога не прави такива небрежни грешки, понеже вина­ги съзнава какво прави, трябваше да приема, че е било предопределено да те срещна и че ти си от специално значение за мен. Като те видях там полугола, готова да се отдадеш на един слаб мъж, който можеше да ти съси­пе живота, аз се принудих да действам по много специ­фичен начин и те ударих с метлата.

— Но това, което постигнахте, бе да ме направите за посмешище пред семейството и приятелите ми — изх­липах аз.

— Възможно е. Но освен това аз улових етерното ти тяло и прикрепих една енергийна линия към него — ка­за той. — От този ден нататък аз винаги знаех къде си, въпреки това ми отне пет години, докато те доведа в по­ложение, когато ще изслушаш това, което трябва да ти кажа.

За първи път обърнах истински внимание на това, ко­ето говореше. Взрях се в него невярващо.

— Искате да кажете, че през цялото време сте знаели къде съм била? — попитах аз.

— Да, следях всяко твое движение — твърдо каза той.

— Тоест, шпионирали сте ме? — Едва сега смисълът на това, което казваше, почна бавно да ми се прояснява.

— Да, може и така да се каже — призна той.

— И Клара ли знаеше, че живея в Аризона?

— Естествено. Всички ние знаехме къде си.

— Тогава значи не е било случайност, че Клара ме от­кри сред пустинята в онзи ден — казах аз, останала без дъх. Обърнах се разярена към Клара. — Ти си знаела, че ще бъда там, нали?

Клара кимна.

— Признавам го. Ти ходеше толкова често там, че не ми беше трудно да те проследя.

— Но ти ми каза, че просто случайно си била там — изкрещях аз. — Ти си ме лъгала; подмамила си ме да дойда с теб в Мексико. И оттогава насам непрекъснато ме лъжеш, като ми се присмиваш зад гърба по Бог знае какви причини. — Всичките ми съмнения и подозрения, които не бяха намерили израз месеци наред, сега излязо­ха на повърхността и избухнаха. — Значи всичко това е било просто шегичка за теб — направо изпищях аз, — за да ме гледаш колко съм глупава и лековерна.

Г-н Абелар ме изгледа свирепо, но това не ме спря да го погледна право в очите. Той ме потупа по главата, за да се успокоя.

— Безкрайно грешиш, млада госпожице — каза суро­во той. — Всичко това изобщо не е било шега за нас. Вярно е, че много се смеем на твоите идиотщини, но ни­кое от нашите действия не е лъжа или измама. Те са крайно сериозни, всъщност за нас са въпрос на живот и смърт.

Той изглеждаше толкова откровен и властен, че гне­вът ми се изпари, а на негово място остана безнадеждно объркване.

— Какво искаше Клара от мен? — попитах аз, като гледах г-н Абелар.

— Аз поверих на Клара изключително деликатна ми­сия: да те доведе у дома — обясни ми мой, — И тя успя. Ти я последва, подчинявайки се на вътрешния си порив. Поначало е крайно трудно да те накара човек да прие­меш покана от когото и да било, а пък от пълен непознат беше почти невъзможно. Но тя успя. Това беше изклю­чително майсторско изпълнение от нейна страна! Мога само да се възхищавам, оценявайки добре свършената й работа.

Клара скочи на крака и изискано се поклони.

— Като оставим настрани всякакви шеги — каза тя, възприемайки сериозно изражение, докато сядаше отно­во, — нагуалът е прав; това беше най-трудното нещо, което изобщо съм правила през живота си. За миг тогава си помислих, че в теб ще надделее подозрителната ти природа и аз ще се проваля. Дори се наложи да те излъ­жа, че имам тайно будистко име.

— Нямаш ли всъщност?

— Не, нямам. Копнежът ми по свобода изгори вся­какви тайни в мен.

— Но така и не ми стана ясно как е знаела Клара къде да ме намери — казах аз и погледнах г-н Абелар. — Как е разбрала тя, че съм в Аризона точно в този момент?

— Чрез двойника ти — отговори г-н Абелар с тон, ся­каш това се разбираше от само себе си.

В момента, в който го каза, умът ми се проясни и аз разбрах съвсем точно какво има предвид. Всъщност аз знаех, че това бе единственият възможен начин, по кой­то са могли да ме проследят.

— Онази вечер, когато ти се нахвърлих с метлата, аз прикрепих една енергийна линия към етерното ти тяло — обясни той. — И понеже двойникът се състои от чис­та енергия, не е толкова трудно да го бележиш. Почувст­вах, че като се вземе предвид при какви обстоятелства те срещнах, това беше най-малкото, което можех да сто­ря за теб. Като форма на закрила.

Г-н Абелар ме погледна в очакване да задам въпрос. Но умът ми беше прекалено зает с усилията да си спом­ни повече подробности от случилото се онази вечер, ко­гато той връхлетя в помещението.

— Няма ли да ме попиташ как съм те белязал? — каза той, като ме гледаше втренчено.

Ушите ми сякаш се отпушиха, стаята като че ли се наелектризира от енергия и всяко нещо си дойде на място­то. Нямах нужда да питам г-н Абелар как го е направил, аз вече знаех.

— Белязахте ме, когато ме ударихте с метлата! — възкликнах аз. Това ми беше съвършено ясно, но когато се замислих, пак ми стана неразбираемо, защото нищо не обясняваше.

Г-н Абелар кимна, доволен, че сама бях установила това.

— Точно така. Белязах те, когато те ударих с метлата, докато те гоних към вратата. Оставих в теб една специ­фична енергия. И от онази нощ насам тази енергия вина­ги е в теб.

Клара дойде до мен и внимателно ме огледа.

— Не беше ли забелязала, Тайша, че лявото ти рамо е малко по-високо от дясното.

Забелязала бях, че едната ми плешка беше по-издаде­на от другата, и от това усещах напрежение във врата и раменете.

— Мислех, че така съм си родена — казах аз.

— Никой не се ражда със знак от нагуал — засмя се Клара. — Енергията на нагуала се намира зад лявата ти плешка. Помисли си за това — раменете ти започнаха да се различават, след като нагуалът те удари с метлата.

Трябваше да призная, че наистина по времето, когато се бях наела да работя през лятото в автокиното, майка ми забеляза за първи път, че нещо не е наред с плешката ми. Тя ми пробваше една лятна рокля, която ми шиеше, и тогава забеляза, че не ми лежи, както трябва. И тогава със смайване откри, че грешката не беше в роклята, а в раменните лопатки; едната определено беше по-висока от другата. На другия ден повика семейния лекар да ми прегледа гърба; той заключи, че гръбначният ми стълб е леко изкривен на една страна. Постави ми диагноза вро­дена сколиоза, но увери майка ми, че изкривяването е толкова леко, че не бива да ни притеснява.

— Добре, че нагуалът не бе оставил твърде много енергия в теб — подкачи ме Клара, — иначе щеше да бъдеш направо гърбушко.

Обърнах се към г-н Абелар. Усетих мускулите на гър­ба си напрегнати, както обикновено ставаше, когато съм нервна.

— И сега, след като сте ме хванали на въдицата, как­ви намерения имате? — попитах аз.

Г-н Абелар се приближи малко до мен. Прикова ме със студения си поглед.

— Единственото, което искам още от деня, когато те открих, е да направиш същото, което тогава аз направих с теб — отговори той със сериозен тон. — Тогава аз от­ворих вратата и те подгоних навън. Този път искам ти да отвориш вратата на всекидневния си свят и сама да се прогониш навън, на свобода.

Думите му и тонът, с който ги каза, отприщиха порой от чувства у мен. Защото, откак се помня, аз вечно бях търсила, бях се взирала през прозорците, бях се оглеж­дала по улиците, сякаш нещо или някой е зад ъгъла и ме очаква. Винаги бях имала предчувствия и мечти за бягс­тво, да се отърва от нещо, макар че не знаех от какво. Именно това чувство ме бе подтикнало да последвам Клара в една неизвестна за мен посока. И пак то ме въз­пираше да си отида, колкото и невъзможни да ми изг­леждаха задачите, които ми възлагаха. Задържах погле­да на г-н Абелар и ме изпълни неизразим прилив на прекрасно настроение. Знаех, че най-после съм намери­ла това, което търсех. В порив на най-чиста обич аз се наведох и му целунах ръка. И от някакви неподозирани дълбини в мен аз измърморих нещо, което нямаше раци­онален смисъл, а само емоционално значение:

— Вие сте нагуал и за мен — казах аз.

Очите му заблестяха, той беше щастлив, че най-после сме стигнали до разбирателство. Той разроши косата ми с ласкав жест и всичките ми потискани страхове и терза­ния избухнаха в потоп от мъчителни сълзи.

Клара стана и ми подаде носна кърпичка.

— Единственият начин да те измъкне човек от това тъжно настроение е, като те накара да се ядосаш или да мислиш — каза тя, — Смятам да направя и двете, като ти кажа следното: аз не само знаех къде да те намеря в пустинята, но помниш ли оня горещ, задушен апарта­мент, от който ме помоли да ти пренесем нещата? Ами тази сграда е собственост на братовчедка ми.

Погледнах стъписано Клара, неспособна и думичка да произнеса. Смехът на Клара и г-н Абелар избухна ка­то гигантски взрив, отеквайки в главата ми. От всичко, което ми бяха казвали или сервирали досега, едва ли не­що бе успяло чак толкова да ме изненада. Като отмина първоначалното мп вцепенение, вместо да се вбеся, че съм била манипулирана, аз се изпълних със страхопочи­тание пред невероятната изкустност на техните маневри и абсолютния им контрол, за които най-накрая проумях, че не беше контрол над мен, а над самите тях.