Магическият преход

19.

Не можах да дойда на себе си чак до следобеда на другия ден. Когато се спуснах долу, видях, че Емилито ме чакаше, седнал на един нисък клон и краката му поч­ти докосваха земята.

— Изглеждаш като прилеп, дошъл от ада — изкомен­тира той. — Какво ти стана нощес?

— Едва не умрях от страх — казах аз. Нямах намере­ние да се преструвам на желязна или че съм запазила са­мообладание. Усещах се като парцал.

Казах му, че за пръв път през живота си бях се вживя­ла в това, което изпитват войници в сражение; бях изжи­вяла същия страх, който сигурно изпитват те, когато навсякъде около тях избухват бомби.

— Не съм съгласен — каза той. — Твоят страх нощес беше дори още по-силен. Каквото и да стреляше по теб, то не беше от човешки произход. Така че на нивото на двойника това е било гигантски страх.

— Моля те, Емилито, обясни ми какво искаш да ка­жеш с това?

— Твоят двойник е на път да се осъзнае, така че в мо­менти на стрес както нощес той придобива частично осъзнаване, но същевременно е крайно уплашен. Той не е свикнал да възприема света. Тялото и умът ти са свик­нали, но двойникът ти не е.

Помислих си, че ако бях подготвена за бурята, аз по­ложително щях да релаксирам и ако не бяха се намесили страхът и мислите ми за него, някаква сила в мен щеше да излезе напълно от тялото ми и може би дори щеше да се изправи, да се раздвижи наоколо или да слезе от дър­вото. Най-много ме бе ужасило усещането, че съм в плен на тялото си, уловена в капана му.

— Когато навлезем в абсолютния мрак, където няма нищо, което да ни разсейва — каза пазачът, — тогава двойникът взима връх. Той протяга етерните си крайни­ци, отваря светещото си око и се оглежда. Понякога то­ва изживяване може да бъде по-ужасяващо дори от оно­ва, което си изпитала нощес.

— Двойникът едва ли би ме уплашиш толкова — уве­рих го. — Аз съм готова за него.

— За нищо не си готова още — отвърна той. — Писъ­ците ти нощес сигурно можеха да се чуят чак от Тъксън.

Забележката му ме ядоса. Имаше нещо у него, което не ми харесваше, но не можех да определя какво беше. Може би защото изглеждаше толкова особено. Нямаше вид на мъж; приличаше просто на сянка на мъж, но съ­щевременно беше изключително силен. Но най-много се дразнех, че не допускаше да му се налагам и това безк­райно уязвяваше борческата ми натура.

В пристъп на гняв аз войнствено го попитах:

— Как смееш да ми се подиграваш всеки път, щом кажа нещо, което не ти харесва!

В момента, в който го казах, аз съжалих за това и се заизвинявах надълго и нашироко за своята агресив­ност.

— Не знам защо толкова се засягам — признах си накрая аз.

— Не се впрягай — каза той. — Това е, защото дола­вяш нещо у мен, което не можеш да си обясниш. Както сама каза, аз нямам вид на мъж.

— Не съм го казвала — запротестирах аз.

Но съдейки по вида му, той явно не ми повярва.

— Разбира се, че го каза — настоя той. — Каза го на моя двойник само преди миг. Моят двойник никога не бърка и не тълкува погрешно нещата.

Почувствах се толкова сконфузена и нервна, че не знаех какво да кажа. Лицето ми пламна и цялата се разт­реперих. Не разбирах какво предизвикваше такава пре­силена реакция у мен. Гласът на пазача прекъсна мисли­те ми.

— Реагараш така, защото твоят двойник възприема моя двойник — каза той. — Физическото ти тяло е упла­шено, защото вратите му се отварят и започват да нахлу­ват нови възприятия. И ако смяташ, че сега се чувстваш зле, представи си колко по-зле ще бъде, когато вратите се отворят съвсем.

Той говореше така убедително, че се почудих дали пък не беше прав.

— Животните и децата — продължи той — възприе­мат без никаква трудност двойника и той често ги сму­щава.

Споменах, че животните не ме обичат особено и как с изключение на Манфред чувствата ни са взаимни.

— Животните не те харесват, защото някои от врати­те ти никога не са били напълно затворени и двойникът ти напира да излезе — поясни той. — Подготви се за то­ва. Защото сега, когато съзнателно го възнамеряваш, те ще се отворят широко. Тези дни твоят двойник ще се пробуди внезапно и може да се озовеш на двора, без да си отишла там.

Разсмях се повече от нервност и от абсурда на това, което загатваше.

— А как си с децата, особено с най-малките? — по­пита той. — Не се ли разпищяват, като се опиташ да ги вземеш?

Обикновено точно това ставаше, но не го казах на па­зача.

— Бебетата ме харесват — излъгах аз, като много добре си знаех, че в няколкото случая, когато съм била сред малки деца, те се разплакваха, като приближавах до тях. Винаги съм си казвала, че това е, защото ми липсва майчински инстинкт.

Пазачът поклати глава невярващо. Заразпитвах го да ми обясни как животните и малките деца могат да усе­щат двойника, щом аз самата дори не знаех за съществу­ването му. Всъщност преди Клара и нагуалът да ми бяха разказали за него, аз не бях и чувала за такова нещо. Ни­то бях срещала някой, който да знае за него. Пазачът ми каза с рязък тон, че това. което животните и децата усе­щат, не е въпрос на знание, а на факта, че имат инстру­мента, с който да го усещат: техните отворени врати. Добави, че при животните тези врати възприемат непре­къснато, обаче човекът затваря своите веднага щом за­почне да говори и мисли — когато у него надделее ра­ционалното.

Досега бях слушала пазача с цялото си внимание, за­щото Клара ми бе казала, че без значение кой ми гово­ри и какво може да ми казва за мен упражнението е да слушам. Но колкото повече слушах Емилито, толкова повече се дразнех, докато накрая изпаднах в истинска ярост.

— Не вярвам и думичка от това — казах аз. — И между другото, защо твърдиш, че си ми учител? Още не си ми го обяснил.

Пазачът се засмя.

— Бъди сигурна, че не съм се явил като доброволец за този пост — каза той.

— Кой тогава те е назначил? Той се замисли за миг, после каза:

— Това е дълга верига от обстоятелства. Първото зве­но от тази верига беше поставено, когато нагуалът те за­вари гола, вирнала крака във въздуха. — Той избухна в смях, остър като птичи крясък.

Вбесих се от язвителното му чувство за хумор.

— Върни се на въпроса, Емилито, и ми кажи какво всъщност става — изкрещях аз.

— Извинявай, мислех, че ще ти е забавно да си припомниш какви си ги вършила, но явно съм сбър­кал. Ние от своя страна страхотно се забавлявахме с твоите щуротии. Години наред сме се смели на всич­ките неволи и изпитания, които се стовариха на Джон Майкъл Абелар само задето беше сбъркал вратата и се натъкна на едно голо момиче, когато всъщност ис­каше само да се изпикае. — Той направо се превива­ше от смях.

Не виждах нищо смешно. Яростта ми стана толкова гигантска, че ми се искаше да го размажа с няколко уда­ра и добре отмерени ритника. Той ме погледна и отстъ­пи назад, явно усетил, че съм на път да избухна.

— На теб не ти ли изглежда безумно смешно, че Джон Майкъл трябваше да мине през ада с всичките проблеми, които му се стовариха, само защото бе искал да се изпикае? Това е общото между мен и нагуала: но докато аз намерих само едно полуумряло пале, той на­мери едно абсолютно откачено момиче. И двамата но­сим отговорността за тях до края на живота си. Като ви­дяха какво ни се случи, останалите членове на нашата група така се уплашиха, че се заклеха никога да не оти­ват да се облекчават някъде, без преди това да са прове­рили триста пъти мястото. — Той отново избухна в та­къв смях, че трябваше да закрачи напред-назад, за да не се задави.

Като видя, че аз дори не се усмихвах, той се усмири.

— Ами... да продължаваме тогава — каза той, съвзел се. — Веднъж, след като бе установена връзката, когато нагуалът те завари с вдигнати крака, негово задължение беше да те бележи, което и направи веднага. И оттогава трябваше да те следи. Той се обърна за помощ към Кла­ра и Нелида. Първият път, когато той и Нелида те навес­тиха, беше през лятото, когато ти завърши гимназия и се хвана да работиш като консултант в един планински ку­рорт.

— Вярно ли е, че той ме е открил чрез някакъв енер­гиен канал? — попитах аз, опитвайки се да не звуча пре­небрежително.

— Абсолютно. Той беляза твоя двойник с част от сво­ята енергия и така можеше да следи движението ти — каза той.

— Но аз изобщо не си спомням да съм ги виждала — казах аз.

— Това е, защото ти винаги си смятала, че просто имаш често повтарящи се сънища. Но те двамата наис­тина идваха да те видят в плът и кръв. И продължаваха да те посещават многократно в течение на години, осо­бено Нелида. После, когато ти дойде да живееш в Ари­зона в резултат от нейното внушение, всички вече имах­ме възможност да те виждаме.

— Почакай малко, всичко това става твърде смахна­то. Как съм могла да следвам внушенията й, когато дори не си спомням да съм я виждала?

— Повярвай ми, тя често ти казваше да се преселиш в Аризона и ти го стори, но естествено остана с впечатле­нието, че сама си го решила.

Докато пазачът говореше, мислите ми се върнаха към онзи период от живота ми. Тогава си мислех, че Аризо­на е мястото, където трябва да бъда. Бях използвала тех­никата с взиране в южния хоризонт, за да реша къде да си потърся работа, и изпитах много силно чувството, че трябва да се насоча към Тъксън. Дори в един сън някой ми каза, че трябва да работя в книжарница. Нямах осо­бена слабост към книги и ми се стори странно, че точно с тях трябва да работя, но когато пристигнах в Тъксън, аз отидох направо в една книжарница, на която имаше обява „Търсят се служители". Приех работата, която се състоеше в това да пиша фактури, да водя счетоводство­то и да подреждам книги по лавиците.

— Който и от нас да идваше да те види — продължи Емилито, — той винаги въздействаше над двойника ти, затова ни помниш смътно като насън, с изключение на Нелида. Нея познаваш по-добре и от дланта на ръката си.

Толкова хора идваха в онази книжарница, но си спомних смътно една елегантна, красива жена, която дойде веднъж и се заговори дружелюбно с мен. Това бе­ше много необичайно, защото никой друг не ми обръ­щаше внимание. Тя спокойно можеше да е била Нелида.

На някакво дълбоко ниво всичко, което говореше Емилито, придобиваше смисъл. Но за рационалния ми ум всичко изглеждаше толкова невъобразимо, че трябва­ше да съм луда, за да го повярвам.

— Всичко, което говориш, са пълни идиотщини — казах аз по-невъздържано, отколкото бях искала.

Острата ми реакция изобщо не го смути. Той изпъна ръце над главата си и ги завъртя в кръг.

— Щом наистина смяташ, че ти говоря пълни идиот­щини, ще се осмеля да ти обясня какво става с теб — ка­за той с предизвикателна усмивка. — Само не ми се пра­ви вечно на малка обидена ревла.

Чух гласа си пресекливо да пищи:

— Тъпкан си само с лайна, ти, проклет... — И в съ­щия миг изгарящата ми ярост секна.

Не можех да повярвам, че крещя ругатни. Веднага за­почнах да се извинявам, като разправях, че нямам навик да крещя и да употребявам непристоен език. Уверих го, че съм възпитана по най-цивилизован начин от една майка с добри маниери, на която и през ум не й е мина­вало да повишава глас.

Пазачът се засмя и вдигна ръка да ме спре.

— Стига извинения — каза той. — Това го говореше двойникът ти. Той винаги е прям и откровен, а понеже ти никога не си му позволявала да се изразява, той е из­пълнен с ненавист и озлобление.

Обясни ми, че в момента моят двойник е крайно нес­табилен от връхлетелите го нощес гръмове и мълнии, но най-вече от случката преди пет дни, когато Нелида ме бе тласнала в левия коридор, за да започна да правя маги­ческия преход.

— Преди пет дни ли! — възкликнах аз и дъхът ми спря. — Искаш да кажеш, че съм висяла на дървото два дни и две нощи?

— Ти прекара там точно два дни и три нощи — каза той с назидателна усмивка. — Ние се редувахме да се качваме горе и да те наглеждаме дали си добре. Беше припаднала, но иначе нищо ти нямаше, затова те оста­вихме сама.

— Но защо бях овързана така?

— Ти най-жалко се провали в изпълнението на ма­неврата, която наричаме абстрактен полет или магичес­ки преход — каза той. — Този опит изчерпи запасите ти от енергия.

Той поясни, че всъщност това не е било точно провал от моя страна, а по-скоро преждевременен опит, който завършил като пълна катастрофа.

— А какво щеше да стане, ако бях успяла? — попи­тах аз.

Той ме увери, че в случай на успех не бих се оказа­ла в по-благоприятно положение, но той би ми послу­жил като отправна точка, нещо като примамка или сигнален знак, който точно ще маркира пътя за в бъ­деще, когато ще трябва да направя окончателния по­лет съвсем сама.

— Сега ти използваш енергията на всички нас — продължи той. — Всички ние сме призвани да ти пома­гаме. И всъщност ти използваш енергията на всички магьосници, които са ни предшествали и са обитавали тази къща. Ти живееш от тяхната магия. Все едно че си на вълшебно килимче, което те отнася до невероятни места — места, които съществуват единствено по пътя на едно вълшебно килимче.

— Но аз все още не разбирам защо съм тук — казах аз. — Просто затова, че нагуалът Джон Майкъл Абелар е сбъркал вратата и се е натъкнал на мен ли?

— Не, не е толкова просто — каза той и ме погледна прямо. — Всъщност Джон Майкъл Абелар не е твоя на­гуал. Има един нов нагуал и една нова епоха. Ти си член на групата на този нов нагуал.

— За какво говориш, Емилито? Каква нова група? Кой решава това?

— Силата, духът, онази безпределна сила там горе решава всичко. За нас доказателството, че принадлежиш към новата епоха, е твоето пълно сходство с Нелида. Тя като млада беше точно такава, каквато си ти сега; до та­кава степен, че и тя изчерпа цялата си резервна енергия, когато направи първия си опит за абстрактен полет. И също като теб тя едва не умря.

— Искаш да кажеш, че аз наистина съм можела да умра, като правех този опит, така ли, Емилито?

— Разбира се. И не защото магическият полет е тол­кова опасен, а защото ти си нестабилна. Ако някой друг направи същото, най-много да го поприсвие стомахът. Но при теб не е така. Ти също като Нелида пресилваш всичко, затова едва не умря.

— И след това единственият начин да те възстановим — продължи той — беше да те оставим горе на дървото, без да се докосваш до земята, за цялото време, което ти е необходимо да дойдеш на себе си. Нищо друго не ни оставаше да направим.

Колкото и невероятно да звучеше, случилото се пос­тепенно започна да придобива смисъл за мен. Бях напра­вила някаква страхотна грешка по време на срещата ми с Нелида. Нещо в мен бе излязло от контрол.

— Позволих ти вчера да пиеш от намерението в моя­та кратунка, за да проверя дали двойникът ти още е нес­табилен — обясни Емилито. — И така се оказа! Единст­веният начин да го укрепим е чрез действия. И все едно дали ти харесва или не, но аз съм единственият, който може да насочва твоя двойник в тези действия. По тази причина аз съм твоят учител. Или по-точно аз съм учи­тел на твоя двойник.

— Какво смяташ, че се случи с мен, като бях с Нели­да? — попитах аз, все още неразбирайки съвсем какво точно не бе станало както трябва.

— Имаш предвид какво не се случи — поправи ме той. — Очакваше се да прекосиш бездната спокойно и хармонично и вече в левия коридор да пробудиш пълно­то осъзнаване на двойника. — И той се впусна в сложно обяснение на това какво са очаквали да се случи.

Под напътствията на Нелида аз трябвало да премест­вам осъзнаването си от тялото до двойника и обратно. Това прехвърляне означавало да съм премахнала всички естествени бариери, които се развиват в течение на жи ­вота, бариерите, които отделят физическото тяло от двойника. Планът на магьосниците, каза той, бил да ми позволят да се запозная с всички тях, понеже двойникът ми вече ги познавал. Но поради моята лудост аз не съм направила прехода спокойно и хармонично. С други ду­ми, осъзнаването, което придобил моят двойник, нямало нищо общо с всекидневното осъзнаване на моето тяло. Това довело до усещането ми, че летя, без да мога да спра. Цялата ми резервна енергия се изчерпила, понеже нищо не я удържало, и двойникът ми обезумял.

— Извинявай, че ти го казвам, Емилито, но изобщо не разбирам за какво говориш — казах аз.

— Магическият преход означава да се прехвърли към двойника осъзнаването от всекидневния живот, с което разполага физическото тяло — отговори той. — Слушай ме внимателно. Именно осъзнаването от все­кидневния живот искаме да преместим ние от физичес­кото тяло към двойника. Осъзнаването от всекиднев­ния живот!

— Но какво означава това, Емилито?

— Означава, че се стремим към трезвост, мярка, кон­трол. Изобщо не се интересуваме от безумия и някакви безразборни резултати.

— Но какво означава това в моя случай? — настоях аз.

— Ти се отдаде прекалено на чувствата си и не можа да прехвърлиш осъзнаването от всекидневието си към твоя двойник.

— А какво всъщност направих?

— Натовари двойника си с някакво непознато, некон­тролируемо осъзнаване.

— Каквото и да ми говориш, Емилито, просто ми е невъзможно да повярвам във всичко това — казах аз. — И всъщност то си е направо невъобразимо.

— Естествено, че е невъобразимо — съгласи се той. — Но ако търсиш нещо въобразимо, тогава няма защо да стоиш тук, да се вкопчват в съмненията си и да ми крещиш. За теб нещо въобразимо е да се съблечеш и да вирнеш крака.

И той ме погледна с похотлива усмивка, от която ме побиха тръпки. Но преди да успея да се защитя, той про­мени изражението си и стана крайно сериозен.

— Да извлечем на повърхността двойника спокойно и хармонично и да прехвърлим върху него осъзнаването от всекидневния си живот — това е постижение, което с нищичко не може да се сравни — каза той тихо. — Да направиш това, е нещо невъобразимо.

— А сега да направим нещо съвсем въобразимо — промени тона си той. — Да отидем да закусим.