Магическият преход

21.

Освен че продължих да се занимавам с кунг-фу и да обработвам градината, възложено ми беше да готвя обя­да и вечерята. Пазачът ми показа как да разпалвам печ­ката и да приготвям някои прости ястия, нещо, което майка ми напълно безуспешно се бе опитвала да ме на­кара. Понеже имах и други задължения, аз обикновено слагах наведнъж всичко в едно гърне на печката да се готви и се връщах чак когато станеше време за обяд. След като няколко седмици готвих едно и също ядене, успях да постигна нещо доста вкусно. Емилито каза, че може да се окажа ако не много добра готвачка, то поне такава, чиито ястия стават за ядене. Приех това като комплимент, понеже нищо, което бях готвила до момен­та — от кекс до руло „Стефани", — изобщо не ставаше за ядене.

Хранехме се в пълно мълчание, което само той нару­шаваше, ако имаше да ми каже нещо. Но ако аз поисках да разговаряме, той се потупваше по корема, за да ми напомни за деликатното си храносмилане.

Все още отделях по-голямата част от времето си на прегледа. Пазачът ми бе наредил да се върна към същи­те събития и хора, които вече бях подлагала на преглед, но този път трябваше да го правя в къщата на дървото. Понеже се качвах всеки ден в къщата на дървото, аз за­почнах да губя първоначалния си страх от височина. Наслаждавах се, че съм на открито, особено следобед — времето, което бях определила специално за тази задача. Под наставленията на Клара аз бях правила прегледа в тъмна пещера. Настроението от прегледа тогава беше тежко, земно, мрачно и често ужасяващо. В прегледа, който правех под ръководството на Емилито в къщата на дървото, преобладаваше ново настроение. То беше леко, въздушно, прозирно. Спомнях си нещата с непоз­ната яснота. Благодарение на допълнителната ми енер­гия или под влияние на това, че съм над земята, аз бях в състояние да си спомням безкрайно повече подробнос­ти. Всичко беше много по-живо и отчетливо, а аз проя­вявах все по-малко самосъжаление, потиснатост, страх или угризения, които бяха характерни за предишния ми преглед.

Клара ме бе научила да изписвам на земята името на всеки човек, когото бях срещала в живота си, и след ка­то съм вдишала спомените, свързани с него, накрая да го изтрия с ръка. Емилито, от своя страна, ме караше да пиша имената на хората на сухо листо и след като прик­люча да вдишвам всичко, което си спомням за тях, да го изгоря с клечка кибрит. Той ми беше дал специално приспособление, за да изгарям листата — представлява­ше около 30-сантиметров метален куб, по чиито стени бяха пробити малки кръгли дупки. Една от стените беше наполовина от стъкло, като малко прозорче. В средата от вътрешната страна на капака имаше един остър шип. Откъм стената с прозорчето имаше лостче, което се плъзга навътре и навън — на него можеше да се закрепи клечката кибрит и да се драсне по грапавата повърхност вътре в кутията, след като се затвори капакът.

— За да се избегне опасността от пожар — бе ми обяснил Емилито, — трябва да забодеш листото на ши­па под капака, така че, когато го затвориш, то ще се ока­же по средата на кутията. После погледни вътре в кутия­та през малкото стъклено прозорче и чрез лостчето драс­ни клечката, задръж я под листото и го наблюдавай, до­като стане на пенел.

Докато наблюдавах как пламъкът поглъща всяко лис­то, аз трябваше с поглед да изтегля енергията от огъня, като винаги внимавам да не вдишвам пушека. Той ме бе инструктирал да събирам пепелта от листата в метална урничка, а използваните кибритени клечки — в книжна кесия. Всяка клечка кибрит представляваше останките от човека, чието име бе написано на сухото листо, изго­рено от тази конкретна клечка. Когато урничката се на­пълнеше, аз трябваше да я изсипя от върха на дървото, за да може вятърът да разпилее пепелта на всички стра­ни. Книжната кесия с изгорените клечки трябваше да спускам от дървото с отделен канап, а Емилито я поема­ше с щипци и я слагаше в една кошничка, предназначе­на специално за тази цел. Той много внимаваше да не докосва изобщо клечките или кесията. Предполагах, че после ги заравяше някъде из хълмовете или ги изсипва­ше в потока, за да се разложат във водата. Той ме бе уве­рил, че изхвърлянето на клечките е последното действие в процеса на скъсване на връзките със света.

След като бях правила прегледа близо три месеца все­ки следобед, Емилито внезапно промени режима ми на работа.

— Писна ми да ям твоите скучни манджи — каза той една сутрин, след като ми изкачи на дървото нещо за ядене, което беше приготвил.

Страхотно се зарадвах не само защото щях да разпо­лагам с допълнително време, което да прекарвам на дър­вото, но и понеже наистина обичах да ям неща, готвени от някой друг.

Първия път, когато опитах негово ястие, аз разбрах със сигурност, че никога Клара не бе готвила храната, която ми поднасяше. Истинският готвач винаги е бил Емилито. Той придаваше на нещата специфичен вкус, така че каквото и да сготвеше, то беше истинско нас­лаждение.

Всяка сутрин около седем часа Емилито заставаше под дървото, готов да ми изкачи храната, която бе под­редил в една кошница. След като закусех в къщата си на дървото, аз обикновено се връщах към прегледа, който веднъж след като се бях освободила от ужаса да разкрия нещо неприятно, вече се бе превърнал във вълнуващо приключение на изследване и прозрения. Колкото пове­че от миналото си вдишвах, толкова по-леко и свободно се чувствах.

Докато скъсвах старите връзки от миналото, аз започ­нах да формирам нови. В момента новата ми връзка бе­ше с това неповторимо същество, което ме насочваше. Макар че се държеше много строго и ме съсипваше от работа, Емилито в същността си беше лек като перце. В началото се учудвах, когато и двамата с Клара твърдяха, че аз съм като тях. Но след като се замислих по-дълбоко, трябваше да призная, че бях с такъв тежък характер като Клара и същевременно толкова вятърничава, ако не и смахната, колкото Емилито.

Веднъж след като свикнах с неговата причудливост, аз вече не намирах никаква разлика между Емилито и Клара или нагуала, или дори Манфред. Чувствата ми към тях се припокриваха и аз започнах да изпитвам при­вързаност към Емилито, а един ден най-естествено за­почнах с удоволствие да го наричам Емилито. Първия път, когато се срещнахме, пазачът ми бе казал, че името му е Емилито — на испански умалително от Емилио. Тогава ми се струваше нелепо да наричам възрастен чо­век „малкия Емилио", затова го правех много неохотно. Но като го опознах малко по-добре, вече изобщо не мо­жех да си представя да се обръщам към него по друг на­чин.

Винаги когато се замислех за тях четиримата, те се сливаха в ума ми. Обаче с Нелида никога не ги смесвах. Тя беше нещо специално за мен; завинаги й бях отреди­ла отделно място, и то над всички други, макар че я бях виждала само веднъж в реалния свят. Имах чувството, че в деня, когато бях фокусирала погледа си над нея, ед­на връзка, която вече си е съществувала между нас, при­доби външна форма. Една-единствена среща в осъзнава­нето на всекидневния свят, без значение колко краткот­райна бе тя, беше достатъчна, за да направи тази връзка неразрушима и вечна.

Един ден, след като бяхме обядвали в кухнята, Еми­лито ми подаде някакъв пакет. Притиснах го до себе си, защото знаех, че е от Нелида. Опитах се да открия обра­тен адрес по него, но нямаше. Към пакета беше прикре­пена картичка със смешна рисунка на жена, издала уст­ни напред за целувка. Вътре с почерка на Нелида проче­тох думите: „Целуни дървото." Разкъсах опаковката и намерих чифт меки кожени обувки, високи до глезени­те, с връзки догоре. Подметките бяха облепени с гумени шпайкове.

Поднесох ги на Емилито да ги види. Нямах представа за какво са предназначени.

— Това са твоите обувки за катерене по дърветата — каза Емилито и кимна с вид на познавач. — Нелида знае каква слабост имаш към дърветата, въпреки страха ти да не паднеш. Подметките са с гума, за да не нараняваш ко­рата на дърветата.

Получаването на колета, изглежда, за Емилито бе сигнал да ми даде подробни указания как да се катеря по дърветата. Досега бях използвала само хамута, за да се издигам до къщата на дървото. Понякога дори подрем­вах в него, също като в хамак. Обаче никога не бях се катерила истински по дърво, освен на един съвсем ни­сък клон, от който се бях провесила, опряла крака в друг.

— Вече е време да открием от какво си направена — каза той без шеговитост в гласа. — Новата ти задача ня­ма да е трудна, но ако не я изпълняваш с пълна концент­рация, може да се окаже фатална. Трябва да приложиш цялата си новонасъбрана енергия, за да усвоиш това, ко­ето ще ти покажа.

Каза ми да го почакам до горичката от високи дърве­та пред главния вход на къщата. Миг по-късно Емилито се върна и донесе продълговата плоска кутия. Отвори я и извади няколко обезопасителни колана и гъвкави въ­жета за катерене. Завърза един колан на кръста ми и го свърза с друг, по-дълъг, като обезопасителните въжета, използвани в алпинизма. Като върза такъв колан и на се­бе си, той ми показа как да се катеря по дървото, като връзвам по-дългото въже около ствола на дървото и го използвам за опора, за да се придвижа нагоре. Той се ка­тереше с бързи и точни движения; по пътя връзваше въ­женца по клоните, за да обезопаси позицията си. Край­ният резултат беше паяжина от въженца, които му пома­гаха да се движи безопасно от една страна на друга око­ло дървото.

Спусна се долу така пъргаво, както се бе изкатерил.

— Проверявай дали въжетата и възлите са вързани сигурно — каза той. — Тук не бива да допускаш никак­ва по-голяма грешка. Малките грешки са поправими, обаче големите са фатални.

— За Бога, трябва ли да правя всичко това, което ти току-що извърши? — попитах аз направо изумена.

Вече не се страхувах от височини, така че не това бе­ше въпросът. А просто едва ли щях да имам търпението да връзвам всички тези възли и въженца, където трябва. Като си помислех колко време ми бе коствало само до­като свикна да се движа нагоре и надолу по дървото в хамута.

Емилито кимна и весело се засмя.

— Това си е истинско предизвикателство — призна той. — Но веднъж хванеш ли му цаката, положително ще се съгласиш, че си струва. Ще видиш какво имам предвид.

Той ми подаде дългото въже и търпеливо ми показа как да връзвам и развързвам възлите; как да подпъхвам парчета гумен маркуч под въжето за катерене, за да не нараня кората на дървото, когато връзвам следващото въже около някой клон, за да си подготвя нова въжена линия за катерене; как да си държа краката, за да пазя равновесие; как да избягвам птичите гнезда в процеса на катерене.

Следващите три месеца работех под постоянното му наблюдение, като се задоволявах с по-ниските клони. Когато овладях значително цялото снаряжение и полу­чих достатъчно мазоли по дланите, за да не ми трябват повече ръкавици; когато постигнах достатъчна гъвка­вост и равновесие в движенията, Емилито ми позволи да опитам с по-високите клони. Най-старателно упражня­вах по тях същите маневри, които бях усвоила на по-ниските клони. И един ден, без дори да съм си го поста­вяла за цел, аз стигнах до върха на дървото, по което се катерех. Този ден Емилито ми връчи нещо, което нарече най-символичния за мен подарък: беше комплект от три джунглово-зелени маскировъчни гащеризона със съот­ветните кепета, явно купени на разпродажба от някой магазин за военни излишъци в Щатите.

Облечена в това работно облекло за джунглата, аз живеех в горичката от високи дървета, скупчени пред входа на къщата. Слизах долу само за да отида до банята и в редки случаи за да хапна с Емилито. Катерех се по което дърво си исках, стига само да беше достатъчно ви­соко. Малко бяха дърветата, по които отказвах да се ка­теря — много старите, които биха намерили моето при­съствие за натрапване, или съвсем младите, които не бя­ха достатъчно укрепнали, за да издържат моите въжета и движения.

Предпочитах млади, силни дървета, защото ме караха да се чувствам щастлива и изпълнена с оптимизъм. Но пък и някои от по-старите ме привличаха, защото може­ха да ми кажат толкова повече неща. Единственото дър­во обаче, на което Емилито ми позволяваше да спя но­щем, бе онова с къщичката, защото само то имаше гръ­моотвод. Спях на леглото платформа или подсигурена в кожения хамут, а понякога дори просто привързана за някой клон, който си бях избрала.

Любимите ми клони бяха дебелите и без чепове. Ля­гах по корем и облягах глава на една възглавничка, коя­то винаги си носех, с ръце и крака обгръщах клона, като поддържах равновесие предпазливо, но много развесе­ляващо. Естествено, винаги бях обезопасена с въже през кръста, вързано за по-висок клон, просто в случай че за­губя равновесие, докато спя.

Чувството, което развих към дърветата, не можеше да се опише с думи. Бях сигурна, че мога да попивам тех­ните настроения, да узнавам възрастта им, техните проз­рения и какво чувстват. Можех да общувам с едно дърво пряко, чрез някакъв усет, който произлизаше от тялото. Често общуването ни започваше с едно разливащо се чувство на чиста обич, почти толкова силна, колкото чувствата ми към Манфред; обич, която избликваше от мен винаги неочаквано и без да съм го искала. Освен то­ва бях в състояние да усетя как корените им се спускат в земята. Знаех дали имат нужда от вода и кои корени се насочват към подземен източник на вода. Можех да ка­жа какво е да живееш, стремейки се към светлината, предусещайки я, възнамерявайки я; какво е да усещаш жега, студ или да те опустошават бури и светкавици. Уз­нах какво е никога да не можеш да помръднеш от пре­допределеното ти място. Да живееш в мълчание, да усе­щаш чрез кората, корените и да поемаш светлина чрез листата. Знаех без никакво съмнение, че дърветата усе­щат болка; знаех също, че веднъж установи ли се кон­такт, дърветата целите преливат от обич.

Както сядах на някой як клон, облегнала гръб на ствола на дървото, прегледът ми започна да протича в съвсем различно настроение. Можех да си спомням и най-дребните подробности от житейския ми опит без страх от каквото и да било неприятно емоционално раз­витие. Смеех се от сърце на неща, които някога бяха представлявали дълбока травма за мен. Вече бях загуби­ла упоритата си наклонност да се самосъжалявам. Гле­дах на всичко от различна перспектива, не като градско чедо, каквото винаги съм била, а като освободен от тре­воги и смирен дървесен обитател, в какъвто се бях пре­върнала.

Една вечер, докато още ядяхме задушеното заешко, което бях сготвила, Емилито за моя изненада ме загово­ри оживено. Каза ми да остана след вечеря, защото има да ми каже нещо. Това беше толкова необичайно, че се развълнувах от нетърпеливо очакване. Единствените съ­щества, с които бях разговаряла от месеци насам, бяха дърветата и птиците. Настроих се да чуя нещо върховно.

— Ти вече шест месеца си дървесен обитател — за­почна той. — Време е да разбереш какво всъщност си правила там горе. Да отидем в къщата. Имам да ти пока­жа нещо.

— Какво ще ми покажеш, Емилито? — попитах аз, спомняйки си времето, когато бе решил да ми покаже нещо в стаята си, а аз отказах да го последвам.

Името Емилито съвършено му прилягаше. Той ми бе станал най-обичното същество, също като Манфред. Ед­но от висшите прозрения, което бях получила веднъж, когато се бях настанила на високите клони на едно дър­во, бе, че Емилито изобщо не е човешко същество. Мо­жех само да предполагам дали някога е бил човек, който чрез прегледа се е освободил от всичко това. Неговата нечовешкост беше бариера, която не позволяваше на ни­кого да я прекоси и да общува субективно с него. Нито един обикновен човек не можеше да надникне в това, което Емилито мислеше, чувстваше или виждаше. Но ако самият той пожелаеше, можеше да прекосява тази бариера към всеки от нас и да споделя нашите субектив­ни състояния. Неговата нечовешкост бе нещо, което бях доловила още първия път, когато го срещнах на вратата на кухнята. Сега вече можех да се чувствам непринуде­но с него; и въпреки че все още бях разделена от тази бариера, аз се възхищавах от постижението му.

Понеже Емилито не ми отговори, попитах го още веднъж какво ще ми покаже.

— Ще ти покажа нещо от изключително значение — каза той. — Но как ти ще го видиш, зависи единствено от теб. Ще зависи от това дали си придобила мълчание­то и равновесието на дърветата.

Ние забързано прекосихме тъмния двор и влязохме в къщата. Последвах го по коридора към вратата на него­вата стая. Двойно по-напрегнато ми стана, като го видях да спира там за един безкраен момент и да вдишва дъл­боко, сякаш за да се успокои и подготви за това, което предстоеше.

— Добре, да влизаме — каза той и леко ме подръпна за ръкава на блузата. — И едно предупреждение: не се взирай в нищо в стаята. Можеш да гледаш каквото си искаш, но трябва да обхождаш нещата с много лек, бе­гъл поглед.

Той отвори вратата и влязохме в причудливата му стая. От дългото живеене по дърветата напълно бях заб­равила оня път, когато бях влизала в тази стая, след като Клара и Нелида си бяха отишли. Сега отново се удивих с колко странни вещи беше пълна. Първото, което забе­лязах, бяха четири лампиона, поставени на пода по сре­дата на всяка стена. Не бях в състояние изобщо да проу­мея що за лампи бяха това. Стаята и всичко в нея бе оза­рено от тайнствена, мека кехлибарена светлина. Доста­тъчно разбирах от електрическо оборудване, за да знам, че никоя стандартна крушка, дори и през лампион, нап­равен от най-необичайна материя, не може да хвърля та­кава светлина.

Усетих Емилито да ме хваща за ръката и ми помага да прекрача един парапет, висок около педя, който ог­раждаше малка квадратна част в югозападния ъгъл на стаята.

— Добре дошла в моята пещера — каза той усмих­нат, докато прекрачвахме в ограденото място.

В този квадрат имаше една дълга маса, наполовина прикрита от черна завеса, а до нея бяха наредени четири стола с най-необичаен вид. Всеки беше с висока, стабил­на овална облегалка, следваща извивката на гърба, а вместо крака имаше солидна кръгла основа. И четирите стола бяха обърнати към стената.

— Не се взирай — напомни ми пазачът, помагайки ми да седна на един от столовете.

Забелязах, че са направени от някакъв пластичен ма­териал. Кръглата седалка беше тапицирана, макар че не можех да определя с какво; беше твърда като дърво, но леко пружинираше, като се надигах и отпусках на мяс­тото си. Освен това се въртеше, като се извиех настрани.

Овалната облегалка, която сякаш просто обвиваше гър­ба ми, също беше тапицирана, но пак така твърда. Всич­ки столове бяха боядисани в наситен небесносин цвят.

Пазачът седна на един стол до мен. Той го завъртя, за да е с лице към центъра на стаята, и с необичайно нап­регнат глас ми каза и аз да се обърна. Когато го напра­вих, ахнах и дъхът ми спря. Стаята, която бях прекосила само преди миг, беше изчезнала. Вместо нея гледах към безбрежно равно пространство, озарено от кехлибарена светлина. Стаята сега се простираше в безкрайно наглед пространство направо пред очите ми. Хоризонтът беше абсолютно черен. Опитах се да си поема дъх. Усещах някаква празнота в стомашната кухина. Долових, че по­дът под нозете ми се изплъзва и нещо ме притегля към празното пространство. Повече не усещах въртящия се стол под себе си, макар че още седях на него.

Чух Емилито да казва:

— Да се завъртим обратно.

Обаче нямах сили да завъртя стола. Изглежда, той ме беше завъртял, защото внезапно се озовах отново с лице към ъгъла на стаята.

— Невероятно, нали? — каза пазачът, усмихвайки се. Не бях в състояние да произнеса нито думичка или да задам въпрос. Знаех, че няма отговор. След минута-две Емилито отново завъртя стола ми, за да надникна още веднъж в безкрайността. Тази необятност на пространст­вото беше толкова ужасяваща, че затворих очи. Усетих, че той отново ми завъртя стола.

— Сега стани от стола — каза той.

Аз се подчиних автоматично и застанах права, цялата неудържимо разтреперана, като се мъчех да си възвърна гласа. Той извъртя тялото ми с лице към стаята.

Скована от страх, аз упорито или мъдро отказвах да отворя очи. Пазачът силно чукна върха на главата ми с кокалчетата на пръстите си, от което очите ми момен­тално се отвориха. За мое облекчение стаята не беше черно безкрайно пространство, а както си беше преди, когато влязохме. Пренебрегвайки предупреждението му да гледам само бегло, аз започнах да се взирам във всеки един от тези непонятни предмети.

— Емилито, моля те, кажи ми какво е всичко това? — попитах аз.

— Аз съм просто пазачът — каза Емилито. — И пазя всичко това. — Той посочи с широк жест цялата стая. — Но проклет да съм, ако знам какво е. Всъщност никой от нас не знае какво е. Ние го получихме в наследство заед­но с къщата от моя учител, нагуала Хулиан, а той го е наследил от своя учител, нагуала Елиас, който също го е наследил.

— Прилича ми на реквизит зад кулисите на театър — казах аз. — Но това е илюзия, нали, Емилито?

— Това е магия! Сега си в състояние да я възприе­меш, понеже си освободила достатъчно енергия, за да разшириш възприятието си. Всеки може да го възприе­ме, при положение че е натрупал достатъчно енергия. Трагедията е, че по-голямата част от нашата енергия е впримчена в безсмислени грижи. Ключът към това е прегледа. Той освобождава тази впримчена енергия и voila! Виждаш безкрайността направо пред очите си.

Разсмях се, когато Емилито каза voila, понеже проз­вуча толкова абсурдно и неочаквано. Смехът облекчи донейде напрежението ми.

— Но реално ли е всичко това, Емилито, или съну­вам? — Това беше единственото, което успях да кажа.

— Сънуваш, обаче всичко това е реално. Толкова ре­ално, че може да ни унищожи, като ни разложи на час­тици.

Не бях в състояние да оценя рационално това, което бях видяла, затова не можех нито да повярвам, нито да се усъмня във възприятието си. Дилемата ми беше абсо­лютно непреодолима, също както и паниката ми. Паза­чът се приближи до мен.

— Магията е нещо повече от черни котки и голи хо­ра, които танцуват сред гробища в потайна доба, или урочасване на други хора — прошепна той. — Магията е нещо студено, абстрактно, безучастно. Затова ние на­ричаме акта на възприемането й магически преход или полет към абстрактното. За да устоим на страховитото му притегляне, ние трябва да бъдем силни и непоколе­бими; това не е работа за плахи и малодушни. Така каз­ваше често нагуалът Хулиан.

Интересът ми беше толкова силен, че ме заставяше да слушам с непозната за мен концентрация всяка дума, ко­ято казваше Емилито; през цялото време погледът ми беше привличан от онези вещи в стаята. Заключението ми беше, че никоя от тях не е реална. И все пак понеже аз очевидно ги възприемах, това ме накара да се зачудя дали и самата аз не съм нереална, или пък не си ги из­мислям. Те не само бяха неразгадаеми за ума ми, а прос­то не можех въобще да ги разпозная.

— Сега се приготви за магическия преход — каза Емилито. — Дръж се за мен, понеже животът ти зависи от това. Ако трябва, дръж се за колана ми или се качи на гърба ми. Но каквото и да правиш, за нищо на света не се пускай.

Преди да съм успяла да попитам какво следва, той ме настани да седна на стола и ме завъртя с лице към стена­та. След това го извъртя на деветдесет градуса, така че отново гледах към центъра на стаята и това ужасяващо безкрайно пространство. Той ми помогна да стана, при­държайки ме за кръста, и ме накара да пристъпя няколко крачки в безкрайността.

Открих, че не съм в състояние да ходя, краката ми ся­каш тежаха тонове. Усетих как пазачът ме тласка и като че ли ме вдига нагоре. Внезапно една огромна сила ся­каш ме всмука и аз вече не вървях, а се носех из прост­ранството. Пазачът се носеше до мен. Спомних си пре­дупреждението му и се вкопчих в колана му. Това стана само в миг, понеже точно тогава нов приток на енергия ме понесе с най-голяма скорост. Изпищях му да ме спре. Той бързо ме прехвърли на гърба си и аз се вкопчих в него на живот и смърт. Стиснах очи, но нямаше никаква разлика — все така виждах пред себе си същото празно пространство, независимо дали очите ми са отворени или затворени. Носехме се из нещо, което не беше въз­дух; а и не беше над земята. Най-големият ми страх бе­ше, че от този монументален взрив от енергия може да се изпусна и да не мога повече да се задържа на гърба на пазача. С всички сили се мъчех да се закрепя, да не се пускам и да не отслабя концентрацията си.

Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Разтърси ме пореден приток на енергия и се озовах зас­танала до синия стол, цялата вир-вода. Тялото ми неу­държимо трепереше. Дишах задъхано и въздухът не ми стигаше. Косата ми бе паднала върху лицето, влажна и разрошена. Пазачът ме бутна да седна на стола и ме за­въртя с лице към стената.

— Да не си посмяла да се напикаеш, докато седиш на този стол — с остър тон ме предупреди той.

Но аз бях отвъд всякакви телесни функции. Бях оп­разнена от всичко, включително от страха. Всичко се бе изцедило от мен, докато се носех в онова безкрайно пространство.

— Ти вече си в състояние да възприемаш като мен — каза Емилито с кимване. — Но все още нямаш никакъв контрол над този нов свят, който възприемаш. Този кон­трол се постига с дисциплина и натрупване на сила през целия живот.

— Никога няма да мога да си обясня това — казах аз и самоволно се завъртях към центъра на стаята, за да надзърна още веднъж в тази кехлибарена безкрайност. Сега вещите, които виждах в стаята, бяха дребни като фигурки на шахматна дъска. Трябваше съзнателно да ги търся, за да ги забележа. От друга страна, студът и стра­ховитостта на това пространство изпълваха душата ми с абсолютен ужас. Спомних си какво ми беше казала Кла­ра за магьосниците, които са го виждали — как те се взирали в тази безкрайност и как тя също ги гледала със студено и непреклонно безразличие. Клара така и не бе­ше ми казала дали самата тя се е вглеждала в нея, но се­га знаех, че го е правила. Но какъв смисъл би имало да ми го каже тогава? Само щях да се засмея или да я взема за чудачка. Сега беше мой ред да се вглеждам в това, без никаква надежда да проумея какво всъщност гледам. Емилито беше прав, щеше да ми е нужен цял един жи­вот на дисциплина и натрупване на сила, за да разбера, че се вглеждам в безпределното.

— Сега да погледнем другата страна на безкрайност­та — каза Емилито и внимателно завъртя стола ми с ли­це към стената. След това церемониално вдигна черната завеса, а аз гледах с празен поглед и се опитвах да овла­дея тракането на зъбите си.

Зад завесата имаше продълговата, тясна синя маса; нямаше крака и, изглежда, беше закрепена за стената, макар че не можех да забележа никакви панти или кон­золи, които да я поддържат.

— Облегни се с ръце на масата, сложи юмруците си един върху друг и отпусни върху тях брадичката си, както ти бе показвала Клара — нареди ми той. — Натис­кай с юмрук брадичката. Главата си дръж спокойно, без никакво напрежение. Точно сега ни трябва спокойствие.

Направих, каквото ми каза. И мигновено в черната стена се отвори малко прозорче на около петнадесет сантиметра от носа ми. Пазачът седеше от дясната ми страна, като явно също гледаше през друго прозорче в стената.

— Вгледай се вътре — каза той. — Какво виждаш? Виждах вътрешността на къщата. Виждах главния вход и трапезарията в лявата страна на къщата, които бегло бях зърнала, като минавахме с Емилито първия път, когато влизах през главния вход. Стаята беше добре осветена и пълна с хора. Те се смееха и разговаряха на испански. Някои си сипваха храна от помощна маса, от­рупана с най-различни изкушителни блюда, красиво подредени в сребърни подноси. Видях нагуала, а след това Клара. Тя имаше лъчезарен и щастлив вид. Свире­ше на китара и пееше в дует с друга жена, която спокой­но можеше да е нейна сестра. Беше също така снажна като Клара, но мургава. Нямаше жестоко зелените очи на Клара. Нейните също бяха жестоки, но тъмни и зло­вещи. После съзрях Нелида — танцуваше си сама под омайно красивата мелодия. Беше някак по-различна от начина, по който я бях запомнила, макар че не можех да определя в какво се състоеше разликата.

Известно време ги наблюдавах така омаяна, сякаш бях умряла и отишла на небето; сцената беше толкова ефирна, изпълнена с радост, толкова недосегаема за все­кидневните грижи. Обаче внезапно бях изхвърлена от насладата ми, когато видях една втора Нелида да влиза в трапезарията от страничната врата. Не можех да повяр­вам на очите си — те бяха две! Обърнах се към пазача и му отправих мълчалив въпрос.

— Тази, която танцува, е Флоринда — каза той. — Тя и Нелида са абсолютно еднакви, само дето Нелида изг­лежда малко по-нежна. — Той ме изгледа и ми намигна. — Но е много по-безпощадна.

Преброих хората в стаята. Освен нагуала те бяха че­тиринадесет души, девет жени и петима мъже. Двете Нелида, Клара и мургавата й сестра и пет други жени, които не познавах. Три от тях определено бяха много възрастни, но подобно на Клара, Нелида, нагуала и Еми­лито, възрастта им не можеше да се определи. Другите две жени бяха само няколко години по-големи от мен, може би към средата на двадесетте.

Четирима от мъжете бяха по-възрастни и изглеждаха жестоки като нагуала, но петият беше млад. Той беше мургав, невисок на ръст и много силен на вид. Косата му беше черна и къдрава. Жестикулираше много оживе­но, като говореше, а лицето му беше енергично и много изразително. Имаше нещо у него, което го отделяше от останалите. Сърцето ми подскочи и мигновено се почув­ствах притеглена от него.

— Той е новият нагуал — каза пазачът.

Докато се вглеждахме в стаята, той ми обясни, че все­ки нагуал внася в магията си своя специфичен темпера­мент и опит. Нагуалът Джон Майкъл Абелар, бидейки индианец яки, бе внесъл в своята група трагичното све­тоусещане на яки, което оставя характерен отпечатък върху действията на всички в групата. Тяхната магия, каза той, е пропита с мрачното настроение на тези инди­анци. И всички те, включително и аз, са обвързани с правилото да опознаят индианците яки, да следват тех­ния начин на живот, изпълнен с превратности.

— Тази насока ще преобладава и при теб, докато но­вият нагуал не поеме нещата — каза ми той на ухото. — Тогава ще трябва да се пропиеш с неговия темперамент и опит. Това е правилото. Ще трябва също да се запи­шеш да следваш. Той е потънал в академични занима­ния.

— Кога ще стане това? — попитах аз шепнешком.

— Когато всички членове на моята група заедно се изправят пред тази безкрайност в стаята зад нас и й поз­волят да ни разтвори — тихо отвърна той.

Започна да ме обгръща мъгла от преумора и отчая­ние. Прекалено голямо беше напрежението да се мъча да разбера невъобразимото.

— Тази стая, на която аз съм пазач, е акумулираното намерение и сума от темпераментите на всички нагуали, предшествали Джон Майкъл Абелар — каза той на ухо­то ми. — И няма на земята начин, по който бих могъл да обясня каква е тази стая. За мен, точно както и за теб, тя е абсолютно непонятна.

Отместих поглед от трапезарията и цялото оживление на хората в нея и погледнах Емилито. Искаше ми се да се заплача, защото най-сетне бях проумяла, че Емилито е също толкова самотен като Манфред; едно същество, способно на невъобразимо осъзнаване и все пак натова­рено с бремето на самотата, която носи това осъзнаване. Но желанието ми да заплача беше краткотрайно, защото разбрах, че тъгата е твърде елементарно чувство и на­место нея би трябвало да изпитвам страхопочитание.

— Новият нагуал ще поеме грижата за теб — каза Емилито, като насочи отново вниманието ми към трапе­зарията. — Той е последният ти учител, този, които ще те отведе до свободата. Той има много имена, по едно за всяка различна страна на магията, с която се занимава. За магията на безкрайността неговото име е Дилас Грау. Някой ден ще се срещнеш с него и с останалите. Ти не можа да го направиш в оня ден, когато беше с Нелида в левия коридор, нито ще можеш да го сториш сега, тук с мен. Но скоро ще направиш прехода. Всички те очакват.

Обхвана ме неописуем копнеж. Искаше ми се да се промуша през това наблюдателно прозорче и да бъда в стаята с тях. Там беше изпълнено с топлота и обич. И те ме чакаха.