Магическият преход

13.

— Какво става? — промърморих аз. — Цялата нощ ли съм спала?

— Да — отвърна Клара. — Бях се притеснила за теб. Ти загуби контрол над себе си и изпадна в пълно вцепе­нение на възприятията. Човек изобщо не можеше да стигне до теб. Затова решихме да те оставим да се нас­пиш.

Наведох се и разтрих краката си, докато боцкащите иглици изчезнаха. Все още се чувствах замаяна и стран­но омаломощена.

— Ще трябва да говориш, докато не дойдеш напълно на себе си — каза с властен тон Клара. — Това е един от случаите, когато за теб е добре да говориш.

— Не ми се говори — казах и се отпуснах назад на възглавниците. Беше ме избила студена пот и усещах крайниците си немощни и като гумени. — Г-н Абелар направи ли ми нещо?

— Поне не, докато аз гледах — отвърна Клара и се засмя, развеселена от собствената си шега. Тя взе ръцете ми в своите и силно разтри горната им страна, опитвай­ки се да ме посъживи.

Нямах настроение за шегички.

— Какво всъщност се случи, Клара? —настоях аз. — Нищичко не си спомням.

Тя се намести по-удобно на ръба на леглото.

— Първата среща с нагуала ти дойде твърде много — каза Клара. — Още си много слаба; това всъщност се случи. Но не искам да се съсредоточаваш над това, за­щото и без това много лесно се обезкуражаваш. Освен това не искам да четеш между редовете, каквато склон­ност имаш, и да стигаш до погрешни заключения.

— Но като не знам какво става, как мога да чета меж­ду редовете? — казах аз, а зъбите ми тракаха.

— Сигурна съм, че все ще намериш как — въздъхна Клара. — Имаш изключителна наклонност да си вадиш изводи. За съжаление винаги погрешни. И всъщност е без никакво значение, че не знаеш какво става. Винаги приемаш, че знаеш.

Трябваше да си призная, че мразех двусмислени си­туации. Те винаги ме поставяха в неизгодно положение. Исках да знам какво става, за да мога да се справя с неп­редвиденото.

— Майка ти те е възпитала да бъдеш съвършена жена — каза Клара. — Като наблюдава обкръжаващата я сре­да, съвършената жена попива всичко, което й е нужно да знае, особено ако е замесен и мъж. Тя предугажда и най-неуловимите му желания. Винаги долавя промените в настроенията му, защото смята, че тези промени се дъл­жат на нещо, което тя самата е казала или направила. И в резултат от това смята, че е в нейните възможности да задоволява желанията на мъжа си.

Понеже чрез прегледа се бях видяла отново и отново да действам точно по този начин, трябваше за свое огор­чение да призная, че Клара имаше право. Наистина бях добре обучена. Стигаше ми само поглед, знак или тон в гласа на баща ми и аз вече точно знаех какво мисли или чувства той. Същото важеше и за братята ми. Вечно подскачах и от най-незабележимите знаци, които дола­вях у тях. И нещо още по-лошо — стигаше ми само да си представя, че някой мъж не ме харесва, и бях в състо­яние да направя и кълбо назад, ако трябва, само и само да му доставя удоволствие.

Клара леко ме смушка в ребрата, сякаш да привлече вниманието ми.

— Ако снощи двете с теб бяхме сами, ти нямаше така драматично да припаднеш — каза тя с дразнеща усмив­ка.

— За какво намекваш, Клара? Че намирам г-н Абелар привлекателен ли?

— Точно така. Когато около теб има мъж, ти момен­тално се преобразяваш. Ставаш жената, готова на всич­ко, за да привлече вниманието на мъжа, включително и да припадне.

— Ако обичаш, не ме сравнявай със себе си — казах аз. — Наистина не се опитвам да привличам вниманието на г-н Абелар.

— Позамисли се малко! Недей просто да се защита­ваш — каза Клара. — Аз не те нападам. Просто ти по­сочвам какво изпитвах и правех аз самата.

Дълбоко в себе си знаех за какво говори Клара. Г-н Абелар имаше такова харизматично обаяние, че въпреки възрастта му аз го намирах изключително привлекате­лен. И все пак предпочитах да не признавам това нито пред себе си, нито пред Клара. За мое облекчение Клара не се задълбочи в този въпрос.

— Разбирам те съвършено, защото аз също имах моя Джон Майкъл Абелар — каза тя. — Той беше нагуалът Хулиан Грау, най-красивото и привлекателно създание, съществувало някога. Той беше обаятелен, дяволит и за­бавен; наистина беше незабравим. Всички го обожаваха, включително Джон Майкъл и останалите от семейство­то ми. Ние до един целувахме земята, по която стъпваше той.

Докато слушах как Клара се възторгва от учителя си, хрумна ми, че е прекарала твърде много време в източ­ните страни. Винаги ме бе дразнело прекаленото обожа­ние, което учениците в света на карате проявяваха към своя учител или сенсей. Те буквално целуваха земята, по която стъпваше учителят им, кланяха се доземи всеки път, когато учителят влезеше в помещението. Не споме­нах това пред Клара, но имах чувство, че принизява себе си, като благоговее толкова пред учителя си.

— Нагуалът Хулиан ни научи на всичко, което знае­ше — продължи тя, без да долови осъдителното ми мне­ние. — Той посвети живота си на това да ни води към свободата. Даде специална подготовка на нагуала Джон Майкъл Абелар, за да стане новият нагуал.

— Това означава ли, Клара, че нагуалите са нещо ка­то крале? — попитах аз, надявайки се тя да си даде сметка, че такова прекомерно преклонение крие опас­ност от самозаблуда.

— Не. Ни най-малко. Нагуалите изобщо не притежа­ват чувство за собствена значимост — каза тя. — И тък­мо поради тази причина ние можем да им се възхищава­ме.

— Исках да кажа, Клара, дали те наследяват тази тит­ла? — бързо се поправих аз.

— О, да! Разбира се, че наследяват това звание, но не като кралете. Кралете са синове на крале. Един нагуал, от друга страна, трябва да бъде посочен от духа. Защото не го ли избере духът, той самият не може да се опреде­ли за водач. Един нагуал преди всичко е личност с изк­лючителна енергия. Но едва след като бъде научен на правилата на нагуалите, той действително става нагуал.

Следях обяснението на Клара, но не знам защо изпит­вах някакво притеснение. След като се позамислих, раз­брах, че моментът, който ме притеснява, е, дето духът трябва да го избере.

— Как решава духът кого да избере? — попитах аз. Клара поклати глава.

— Това, скъпа моя Тайша, е загадка на загадките — тихо каза тя. — Единственото, което може да направи един нагуал, е да следва повелите на духа или най-жалко да се провали.

Помислих си за г-н Абелар и се зачудих какви ли по­вели си е наумил да му отреди духът. Спомних си още как Клара бе споменала, че един ден той може да бъде нагуал и за мен.

— Между другото, къде е г-н Абелар? — попитах аз, като се опитах да звуча безразлично.

— Отиде си снощи, като разбра, че теб вече хич те нямаше.

— Ще се върне ли?

— Разбира се. Той живее тук.

— Къде, Клара? В лявото крило на къщата ли?

— Да. В момента е там. Не точно в този момент — поправи се тя, — но тези дни. В други случаи живее с мен в дясната страна на къщата. Аз се грижа за него.

Отново изпитах пристъп на ревност, толкова мощен, че ме зареди с прилив на енергия.

— Ти каза, че не ти е съпруг, нали, Клара? — попитах аз с някакъв смущаващ тик в ъгълчето на устата.

Клара се разсмя така силно, че се изтърколи на легло­то, останала без дъх.

— Нагуалът Джон Майкъл Абелар се е издигнал над всички аспекти на това да бъде мъж — увери ме тя, като се надигна и седна.

— Какво имаш предвид, Клара?

— Искам да кажа, че той вече не е човешко същество. Но не мога да ти обясня всичко това, защото ми липсва нужното изтънчено умение, а на теб ти липсва способ­ността да ме разбираш. Доколкото разбирам, моята нес­пособност да ти обяснявам нещата е причината, поради която нагуалът ти е дал тези кристали.

— Каква ти неспособност, Клара? Ти говориш съвър­шено добре.

— Тогава ти си тази, която не разбира съвършено добре.

— Това е идиотско, Клара.

— Ами как тогава се оказва, че не успявам да ти пре­дам какво сме ние и за какво те подготвяме?

Наложи ми се да си поема дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя нервния си стомах.

— И за какво ме подготвяте, Клара? — попитах аз, като отново се поддадох на паника.

— Много ми е трудно да ти обясня — започна тя. — Ти и аз определено принадлежим към една и съща тра­диция. Ти си неотделима част от това, което сме ние. По тази причина ние сме призовани да те обучаваме.

— Кого имаш предвид, когато казваш „ние"? Себе си и г-н Абелар ли?

Клара помълча малко, сякаш й трябваше време, за да ми отговори правилно.

— Както вече ти казах, ние сме повече от двама — каза тя. — И всъщност аз не съм същинският ти учител. Нито е нагуалът Джон Майкъл. Друг човек е.

— Чакай, чакай, Клара. Пак ме объркваш. Кой е този друг човек, за когото говориш?

— Една друга жена като теб, но по-възрастна и безк­райно по-силна. Аз просто те въвеждам. Задачата ми е да те подготвя, да съм сигурна, че ще натрупаш доста­тъчно енергия чрез прегледа, за да можеш да се срещ­неш с тази друга личност. И повярвай ми, нейното при­съствие е много по-опустошително от това на нагуала.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Кла­ра. Че е опасна и може да ми навреди ли?

— Това е проблемът, когато се опитвам да отговоря на въпросите ти — каза Клара. — Объркваш се, защото двете с теб имаме само повърхностна връзка. Ти ми за­даваш въпрос, очаквайки точно определен отговор, кой­то ще те удовлетвори, а аз ти давам отговор, който мен ме удовлетворява, но теб те хвърля в смут. Съветвам те или ти да не ми задаваш въпроси, или да приемаш отго­ворите ми, без да се разтреперваш от страх.

Искаше ми се да науча нещо повече за плановете на г-н Абелар и тази друга жена за мен, затова с надеждата да накарам Клара да ми каже всичко аз обещах, че отсе­га нататък ще възприемам всичките й отговори с нужно­то внимание, но без паника и вълнения.

— Добре. Да видим как ще приемеш това — каза ко­лебливо Клара. — Ще ти предам какво ти разказа снощи нагуалът точно преди да припаднеш. Но понеже аз не съм мъж, ти несъмнено ще ми реагираш по-различно, отколкото на нагуала, когато ти казваше тези неща. Ти дори може да ме слушаш.

— Но аз не помня той да ми е разказвал каквото и да било, след като заспах на рогозката — запротестирах аз.

Тя замълча и се вгледа в лицето ми, предполагам, за да открие някаква искрица разбиране. Поклати глава в знак, че не е открила нищо, макар и да се мъчех да изг­леждам колкото може по-спокойна и с будно внимание, дори се усмихнах, за да я успокоя.

— Той ти разказа за всички същества, които живеят в тази къща — започна Клара. — Каза ти, че всички те са магьосници, включително Манфред.

Като спомена името Манфред, нещо в мен щракна.

— Знаех го — измърморих, без да се замисля. Идея­та, че Манфред е магьосник, ми се струваше напълно приемлива, макар да нямах и най-малка представа защо трябва да е така. Казах на Клара, че е възможно в няка­кьв момент вече да съм си мислела това, макар и досега да не знам какво точно е един магьосник.

— Разбира се, че знаеш — увери ме Клара с широка усмивка.

— Но аз ти казвам, че не знам. Клара ме изгледа озадачено.

— Сигурна ли си, че не си спомняш как нагуалът ти го обясни?

— Не. Наистина не помня.

— За нас магьосникът е човек, който чрез дисципли­на и постоянство може да разчупи границите на естест­веното възприятие — каза Клара с тон на лектор.

— От това нещата съвсем не стават по-ясни — казах аз. — Как Манфред може да прави всичко това?

Тя явно разбра объркването ми.

— Струва ми се, че отново се разбираме погрешно, Тайша. Не говоря само за Манфред. На теб още не ти е стигнало до съзнанието, че всички ние в тази къща сме магьосници. Не само нагуалът, Манфред и аз, но и оста­налите четиринадесет души, които още не си виждала. Всички ние сме магьосници, абстрактни същества. Ако ти искаш да мислиш за магьосниците като за нещо конк­ретно, с всичките им ритуали и магически билета, мога само да ти кажа, че такива конкретни магьосници съ­ществуват, но няма да ги намериш в тази къща.

Очевидно ние пак следвахме различен ход на мисли. Аз говорех за Манфред, а тя говореше за хора, които до­ри не бях зървала. И едва тогава, след като ми го каза толкова пряко, най-после проумях, че Клара, г-н Абелар и останалите неуловими хора, за които непрекъснато споменаваха, всички те са магьосници. Но вместо да й задам повече въпроси, аз си спомних съвета й и реших, че ще е по-добре да си замълча.

Тя продължи да ми обяснява, че абстрактните магьос­ници търсят свобода, като развиват способността си за възприятие; докато конкретните магьосници, подобно на традиционните магьосници, живели в древно Мекси­ко, се стремели към лична сила и удовлетворение, като увеличавали чувството си за собствена значимост.

— Какво лошо има да се стремят към лично удовлет­ворение? — попитах аз, като отпих глътка вода от чаша­та на нощното шкафче.

— Дай й на Тайша да поддържа конкретните магьос­ници — каза тя със загрижен вид. — Нищо чудно, че на­гуалът ти е дал тези кристални копия.

Въпреки обещанието ми да запазвам спокойствие, при споменаването на кристалите отново ме обляха нер­вни вълни. Стомахът започна да ме присвива толкова силно, че си помислих сериозно дали не се разболявам от някакъв грип.

— Почти ми е невъзможно да ти обясня какво правим ние, а още по-трудно ми е да ти предам защо го правим — каза Клара. — Трябва да зададеш тези въпроси на твоя учител.

— На моя учител ли?

— Ти не ме слушаш, Тайша. Вече ти казах, че ти имаш учител. Още не си я срещала, защото нямаш нуж­ната енергия. За да се срещнеш с нея, необходима ти е десетократно повече енергия, отколкото за да се срещ­неш с нагуала, а ти още не си се възстановила от тази среща. Още изглеждаш зеленикаво-пепелява.

— Струва ми се, че съм хванала някакъв грип — ка­зах аз. Отново ми се зави свят.

Клара поклати глава.

— Хванала си тежък случай на глезотия — вметна тя, преди да продължи. — Нагуалът също може да ти обяс­ни всяко нещо, за което го попиташ. Единственият проблем е, че ти го възприемаш като мъж и поговори ли повече от пет минути, ти със сигурност ще проявиш женския си нрав. Затова твоят учител трябва да бъде же­на.

— Не преувеличаваш ли твърде много целия този въпрос с мъжкото и женското? — казах аз и се опитах да стана от леглото.

Чувствах се отмаляла и краката ми трепереха. Стаята започна да се върти и едва не загубих съзнание. Клара светкавично ме хвана за раменете.

— Скоро ще разберем дали правя прекалено голям въпрос от това — каза тя. — Хайде да излезем навън и да поседим в сянката на някое дърво. Може да се посъв­земеш от свежия въздух.

Тя ми помогна да си облека едно дълго яке и пантало­ни и ме поведе като инвалид през стаята на път към зад­ния двор.

Седнахме на едни рогозки под огромното сапоте, кое­то засенчваше почти целия двор. Веднъж бях попитала Клара дали може да ям от плодовете му. Тя ми изшътка и каза: „Просто яж, но не говори за това." Правех, както ми каза, но оттогава винаги се чувствах гузна, сякаш бях обидила дървото.

Седяхме мълчаливо, заслушани как вятърът прошу­моляваше през листата. Беше прохладно и спокойно. Почувствах как напрежението ми се стопи и ми стана добре. След малко Манфред се приближи бавно откъм ъгъла на къщата, където си имаше своя стая. На вратата й беше изрязан отвор със закачена над него люлееща се вратичка, така че той можеше да влиза и излиза, когато си поиска. Той дойде до мен и започна да ми ближе ръ­ката. Вгледах се в одухотворените му очи и видях, че сме най-добрите приятели. Като по неизречена покана той скочи в скута ми и се намести удобно. Погалих ме­ката му копринена козина и изпитах най-дълбока обич към него. В пристъп на необяснимо съчувствие аз се на­ведох и го прегърнах. И след това осъзнах, че съм се разплакала, толкова ми беше домъчняло за него.

— Къде са ти кристалите? — попита Клара. Строгият й тон ме върна към действителността.

— В стаята ми — казах аз и пуснах Манфред, за да си избърша очите с ръкава на якето.

Уловил неодобрителния поглед на Клара, той скочи от коленете ми, прекоси пътеката и седна под едно дър­во наблизо.

— Трябва непрекъснато да ги носиш със себе си — отсече тя. — Както вече знаеш, оръжия като тези крис­тали нямат нищо общо с война или мир. Можеш да си бъдеш миролюбива колкото искаш и въпреки това да имаш нужда от оръжия. Всъщност на теб ти трябват точно в този момент, за да се бориш с враговете си.

— Аз нямам врагове, Клара — казах, подсмърчайки. — Никой не знае дори дали съм жива.

Клара се наведе към мен.

— Нагуалът ти даде тези кристали, за да ти помагат да унищожиш враговете си — меко каза тя. — Ако бяха у теб в момента, с тях можеше да направиш магическите си движения и това щеше да ти помогне да преодолееш вечното си самосъжаление.

— Аз не жалех себе си, Клара — взех да се оправда­вам аз. — Мъчно ми беше за горкия Манфред.

Клара се засмя и поклати глава.

— Невъзможно е да жалиш „горкия" Манфред. Неза­висимо каква форма заема, той е воин. От друга страна, самосъжалението е вътре в теб и се изразява по различ­ни начини. Точно сега ти го наричаш „съжаление към горкия Манфред".

Очите ми отново се изпълниха със сълзи, защото на­ред с неувереността си аз преливах и от бездънно море съжаление, съсредоточено изцяло над самата мен. Бях правила достатъчно дълго прегледа си, за да осъзная, че бях заучила тази реакция от майка ми, която се самосъ­жаляваше през всеки ден от живота си или поне от моя живот с нея. И понеже изобщо не я бях виждала да изра­зява себе си по друг начин, аз самата бях свикнала да се държа така.

— Трябва да държиш кристалните оръжия между пръстите си и да правиш магическите движения, насоче­ни към сърцевината на твоите неуловими врагове, като например чувството за собствена значимост, което при теб се изразява замаскирано като самосъжаление, морал­но възмущение или оправдана тъга — продължи Клара.

Можех само да я гледам смаяно. Тя продължи да ме обвинява, че съм слаба, че се разпадам в момента, в кой­то над мен се окаже и най-малкият натиск. Но най-мно­го ме засегна това, че дългите месеци на моя преглед се оказваха безсмислени; те не са били нищо друго освен празни блянове, защото едничкото, което съм правела, е било да си припомням носталгично своето прекрасно аз или да се валям в самосъжаление, спомняйки си своите не толкова прекрасни мигове.

Не можех да разбера защо ме напада толкова ожесто­чено. Ушите ми забучаха от пристъп на гняв. Разхлипах се неудържимо, като се ненавиждах, че бях дала на Кла­ра възможност да ме смаже емоционално. Чувах думите й сякаш идваха от много далеч; тя изброяваше:

— ...чувство за собствена значимост, липса на цел в живота, безкритичност към амбициите и чувствеността ти, малодушие — списъкът от врагове, които се опитват да възпрат полета ти към свободата, е безкраен и ти трябва непреклонно да се бориш с тях.

Тя ми каза да се успокоя. Поясни как просто се опит­ва да ми покаже, че истинските ни врагове са нашите чувства и отношението ни към нещата и че те са точно толкова опасни и вредни, колкото някой въоръжен до зъби бандит, който можем да срещнем на пътя.

— Нагуалът ти даде тези кристали, за да събереш енергията си — каза тя. — Те са изключителни, когато трябва да събереш вниманието си и да го съсредоточиш. Това поначало е качество на кварцовите кристали, а от друга страна, е специфичното намерение на тези криста­ли по-конкретно. За да постигнеш това, нужно е единст­вено да изпълняваш с тях своите магически движения.

Щеше ми се в този момент кристалите да бяха у мен; но като ги нямаше, в замяна на това погледнах в отзив­чивите, блестящи очи на Манфред. Хрумна ми мисълта, че те отразяват светлината точно както кварцовите крис­тали. За миг очите му задържаха моя поглед и докато се взирах в тях, в ума ми се появи една ирационална увере­ност. Разбрах със сигурност, че Манфред е магьосник от древна традиция, духът на магьосник, който по някакъв начин е бил уловен в капана на кучешко тяло. В момен­та, когато си го помислих, Манфред високо изджафка сякаш в потвърждение.

Запитах се дали всъщност Манфред не бе намерил кристалите за мен в пещерата, или по-скоро е отвел на­гуала до тях по същия начин, по който бе завел мен до любимото ми наблюдателно място на хълма, което гле­даше към къщата и двора.

— Ти ме попита веднъж как е възможно да знам тол­кова много неща за кристалите — заговори Клара, пре­късвайки размисъла ми. — Тогава не можех да ти отго­воря, защото ти още не беше се срещала с нагуала. Но сега, след като се запозна с него, мога да ти кажа, че... — Тя си пое дълбоко дъх и се наведе към мен. — Ние сме магьосници от същата традиция като онези магьос­ници от древните времена. Ние сме наследили техните езотерични ритуали и заклинания, но макар че ги вла­деем, не проявяваме интерес да ги използваме.

— Манфред е древен магьосник! — възкликнах аз с искрено удивление, без да си дам сметка, че всъщност не бях произнесла на глас размишленията си дотук.

Клара ме изгледа така, сякаш проверяваше дали съм наред, и после се разсмя така силно, че разговорът ни прекъсна. Чух Манфред да джафка така, сякаш и той съ­що се смееше. А освен това можех да се закълна, че или смехът на Клара пораждаше ехо, или някой друг, който се спотайваше зад ъгъла на къщата, също се смееше и това беше най-тайнственото.

Почувствах се като напълно малоумна. Клара не же­лаеше да изслуша такива подробности като за светлина­та, която се отразяваше в очите на Манфред.

— Казвала съм ти, че си доста мудна и съвсем не тол­кова интелигентна, но ти не ми вярваше — смъмри ме тя. — Но не се притеснявай, никой от нас не е чак тол­кова интелигентен. Ние всички сме безочливи, тъпи, де­белоглави маймуни.

Тя ме почука по главата за потвърждение. Неприятно ми стана да ме нарича дебелоглава маймуна, но все още бях толкова възбудена от откритието си, че не обърнах внимание на забележката й.

— Нагуалът имаше много други причини, за да ти да­де тези кристали — продължи Клара, — но той ще тряб­ва сам да ти ги обясни. Но в едно съм сигурна — че ще трябва да им направиш торбичка.

— Каква торбичка?

— Калъфка, която ще изработиш от каквато материя ти прецениш за подходяща. Можеш да използваш велур, филц, вата или дори дърво, ако така решиш.

— Ти каква калъфка си направила за твоите, Клара?

— Аз самата нямам никакви кристали — каза тя, — но съм се занимавала някога с кристали, като млада.

— Говориш за себе си така, като че ли си стара. Кол­кото по-дълго време те виждам, толкова по-млада изг­леждаш.

— Това е, защото правя много магически движения, за да създам тази илюзия — отвърна тя и се разсмя до забрава като дете. — Магьосниците създават илюзии. Погледни само Манфред.

При споменаването на името му, Манфред подаде глава иззад дървото и ни загледа. Изпитах необичайното чувство, че той разбира, че говорим за него и не иска да изпусне нито думичка.

— Какво за Манфред? — попитах аз, като автоматич­но понижих глас.

— Човек може да се закълне, че е куче — каза шеп­нешком Клара. — Но това е неговата сила да създаде ед­на илюзия. — Тя ме смушка и съзаклятнически ми на­мигна. — Виждаш ли, ти си абсолютно права, Тайша. Манфред изобщо не е куче.

Не можех да разбера дали тя ме придумва да се съгла­ся с нея заради Манфред, понеже той се бе надигнал, оп­ределено вслушвайки се във всяка дума, която казвахме; или наистина имаше предвид това, което казваше — че Манфред не е куче. Преди да съм открила кое от двете, един пронизителен звук откъм вътрешността на къщата накара Клара и Манфред да скочат и да се втурнат ната­тък. Понечих да ги последвам, но Клара се обърна и дрезгаво каза:

— Ти остани тук. Връщам се след минутка.

И затича към къщата, а Манфред я следваше по пети­те.