Мама и смисълът на живота
Изтегляне 1.19 Mb. Pdf просмотр
|
Главата ми клюмва още по-ниско. – Никога нищо не изтърваш, мамо. – Откъде да знам работите, дето ги пише в твоите книги? Ако бях имала възможност, ако бях ходила на училище, колко ли далеч щях да стигна с моя акъл, с моя saychel? Но в Русия това беше невъзможно, само момчетата ходеха на училище. – Знам, мамо, знам. Знам, че щеше да ме надминеш, ако беше имала шанса да ходиш на училище. – Когато с мама и тате слязохме от кораба, бях само на двайсет. Шест дни в седмицата работех като шивачка. По дванайсет часа на ден. От седем сутринта до седем вечерта, понякога и до осем. А два часа преди това, в пет сутринта, отивах с тате до будката на входа на метрото, за да му помогна да подреди вестниците. Братята ми не си мръдваха пръста. Симон учеше за счетоводител. Хайми беше шофьор, не се прибираше у дома, не пращаше пари. След това се оженихме с баща ти и се преместихме във Вашингтон, работех наравно с него в бакалията по дванайсет часа на ден, чистех къщата и готвех. Родих Джийн, с нея нямах никакви тревоги. После се роди ти. А ти не беше хич лесен. Но за миг не съм спирала да работя. И ти го виждаше! Знаеше го! Чуваше как тичам нагоре-надолу по стълбите. Лъжа ли е, а? – Знам, мамо, знам. – И през всичките тези години помагах на баба и дядо, чак до смъртта им. Нищичко си нямаха, живееха с това, което тате изкарваше от вестниците. После му отворихме магазинче, но той отказа да работи, мъжете трябвало да се молят. Помниш ли дядо си? Кимам. – Съвсем смътно, мамо. Сигурно съм бил на четири-пет… миришещ на вкиснато апартамент в Бронкс… хвърлям трохи и топчета от станиол от петия етаж на кокошките в двора… дядо, целият в черно, с черна ермолка, рошава бяла брада, окапана с мазнина, с черни върви, увити около мишниците и една на челото, нарежда молитви. Нямаше как да си говорим, той знаеше само идиш, но ме щипеше силно по бузата. Всички останали – баба, мама, леля Лена – не се спираха, по цял ден тичаха нагоре-надолу по стълбите към магазина, подреждаха и пренареждаха, готвеха, скубеха кокошки, чистеха риба, бършеха прах. Дядо обаче не помръдваше. Седеше и четеше. Като цар. – Веднъж в месеца – продължава мама – се качвах на влака и отивах в Ню Йорк да им занеса храна и пари. А след това, когато баба ти постъпи в старчески дом, аз плащах таксите и ходех да я наглеждам. Помниш ли, понякога водех и теб? Кой друг ми помагаше? Никой! Чичо ти Симон се вясваше през месец-два и ѝ носеше бутилка лимонада, и после тя само за това говореше, колко хубава била неговата лимонада. Като ослепя, лежеше в леглото и пак си играеше с празната бутилка. И не само на баба ти помагах, а и на всички други, на братята ми Симон и Хайми, на сестра ми Лена, на танте Хана, на чичо ти Абе, той тъкмо беше пристигнал и не друг, а аз го измъкнах от Русия. Всички, цялото семейство се издържаше от нашата schmutzig, мръсна малка бакалия. А на мен никой не ми помагаше. Никой! Даже едно благодаря нямаше кой да ми каже. Поемам си дълбоко дъх и произнасям думите: – Аз ти благодаря, мамо. Благодаря ти. Не е чак толкова трудно. Защо са били необходими петдесет години, за да го изрека? Хващам я за ръката, не помня откога не съм го правил, може би е за първи път. Месестата мишница е мека и топла, напомня на втасало тесто за kichel. – Помня, че ни разказваше на мен и Джийн за лимонадата на чичо Симон. Не ти е било лесно. – Не ми е било лесно ли? И още как! Понякога баба ти изпиваше лимонадата с парче kichel – знаеш колко е сръткаво да омесиш тестото – а говореше само за лимонадата. – Радвам се, че поговорихме, мамо. Най-сетне поговорихме. Може би съм копнял за този разговор и заради това си в ума и в сънищата ми. Може сега да се променят нещата. – В какъв смисъл да се променят? – Ами аз да стана по-самостоятелен, да живея за целите и каузите, които сам съм си избрал да следвам. – Искаш да се отървеш от мен? – Не, не, не в този смисъл, не да те прогоня. Искам същото и за теб. Искам да намериш покой. – Покой? Че кога си ме виждал да почивам? Баща ти си полягваше всеки следобед. Мен да си ме виждал да подремвам? – Мисълта ми е, че трябва да си имаш своя цел в живота, не това – посочвам торбата, – не книгите ми! Ти си имаш своя цел, аз си имам моя. – Нали това обяснявам – отвръща тя и прехвърля торбата в другата си ръка, по-далеч от мен, – че тези книги не са само твои. Те са и мои! Мишницата ѝ изведнъж става леденостудена и аз я пускам. – Каква моя цел? – продължава мама. – Тези книги са моята цел. Мъчих се за теб – и за тях. Цял живот съм работила за тези книги, затова са и мои. Бръква в торбата и вади две. Настръхвам, почти съм сигурен, че ще ги размаха да ги покаже на зяпачите, насъбрали се около нас. – Не, не разбираш, мамо. Ние трябва да бъдем самостоятелни хора, не да сме приковани един за друг. Само така човек става пълноценна личност. Точно това обяснявам в тези книги. Това е мечтата ми за моите деца, за всички деца: да не бъдат приковани към родителите си. – Да не бъдат подковани ли? – Не, не подковани, а приковани. Да бъдат свободни. Явно не ме разбираш, мамо. Ще се опитам да ти го обясня така: всеки човек на този свят е поначало сам. Да, тежко е, но е така и трябва да го приемем. Затова аз искам да си имам свои мисли и свои сънища. А ти – твои. Мамо, не те искам повече в сънищата ми. Лицето ѝ се стяга строго, тя се отдръпва и аз бързам да добавя: – Не защото не те харесвам, а защото това ще е добре и за двама ни, не само за мен, но и за теб. Ти трябва да си имаш свои сънища, свои мечти. Разбери го! – Ойвин, ти пак си мислиш, че аз нищо не разбирам, а ти знаеш всичко. Но аз също съм се вглеждала в живота. И в смъртта. Разбирам смъртта много по-добре от теб, повярвай ми. Разбирам и какво означава да си сам, пак по-добре от теб. – Само че ти не търпиш да си сама, мамо. Не се отделяш от мен. Не ме оставяш. Блуждаеш в мислите ми. В сънищата ми. – Не си прав, синко. Не са ме наричали така от петдесет години, бях забравил, че родителите ми се обръщаха така към мен. – Не е така, както си го представяш, синко – продължава тя. – Не разбираш някои неща, обръщаш ги наопаки. Сещаш ли се за онзи сън, дето аз съм в навалицата, гледам те как се качваш на влакчето и ми махаш, и ме питаш как си се справил с живота? – Разбира се, че помня съня си, мамо. Нали от него започна всичко. – Твоят сън? Ето това исках да ти кажа. Това ти е грешката, Ойвин: ти смяташ, че аз съм в твоя сън. Само че този сън не е твой, синко. Сънят е мой. Майките също сънуват. |