Мама и смисълът на живота

летните месеци: прохладният, затъмнен кабинет, оранжево-зелените раирани сенници, които спираха яркото балтиморско слънце, а по подпорите им се катереха магнолии и рошавите им цветове се поклащаха досами стъклата на прозорците. От ъгловия прозорец се виждаше краят на служебния тенис корт. Ах, как ми се играеше тогава! Не ме свърташе в креслото,
мечтаех за асове и забивки, а навън сенките неумолимо се издължаваха минута след минута.
Губех надежда едва когато сумракът погълнеше последните късчета светлина на корта и чак тогава насочвах вниманието си изцяло към водените от доктор Уайтхорн разговори.
Той не бързаше, все едно разполагаше с всичкото време на света. Като че ли работата и заниманията на пациента бяха единственото, което го интересуваше. Единия четвъртък разпитваше с часове плантатор от Южна Америка за кафеените дървета, следващата седмица изслушваше преподавател по история да му чете лекция за неуспеха на Непобедимата армада. Отстрани човек би решил, че професорът наистина се стреми да вникне във връзката между надморската височина и качеството на кафеените зърна или пък в политическата конфигурация от шестнайсети век, довела до провала на Непобедимата армада. Тъй недоловимо се насочваше към личните въпроси, че винаги се изненадвах, когато някой подозрителен и параноичен пациент изведнъж заразправяше открито за себе си и своята психоза.
Позволявайки на пациентите да го учат, доктор Уайтхорн установяваше връзка с личността,
а не с патологията ѝ. Стратегията му укрепваше самоувереността на пациента и подсилваше желанието му да се разкрие напълно.
Лукав събеседник, сигурно бихте казали, но в него нямаше никаква лукавост, никакво лицемерие. Доктор Уайтхорн наистина се интересуваше от нещата, които му разказваха. По този начин беше натрупал невероятно съкровище от любопитни истории, събираше ги като колекционер. „И вие, и пациентите ще спечелите – повтаряше ни той, – ако ги оставите да ви разкажат за живота и интересите си. Разучете живота им и не само ще се образовате, но и ще узнаете всичко необходимо за болестта им.“

* * *
Петнайсет години по-късно, в началото на седемдесетте, доктор Уайтхорн вече беше покойник, а аз бях станал професор по психиатрия, в живота ми се появи Паула, жена с рак на гърдата в напреднал стадий, за да продължи обучението ми. Тогава не си давах сметка за това, а и тя самата никога не го заяви изрично, ала съм убеден, че от самото начало си беше поставила задачата да бъде мой учител.
Паула се беше обадила да си запише час, тъй като разбрала от един социален работник в онкологичната клиника, че искам да сформирам терапевтична група с пациенти с неизлечими заболявания. Когато я видях на прага на кабинета си, външният ѝ вид ме плени:
излъчваше достойнство, обгърна ме с лъчезарна усмивка, късата ѝ, по момчешки щръкнала бяла коса блестеше, мъдрите ѝ, наситено сини очи сияеха.
Още първите ѝ думи грабнаха вниманието ми: „Казвам се Паула Уест – рече тя – и съм болна от рак. Не съм „пациент с рак“. И наистина, в дългогодишното си пътешествие с нея никога не съм я смятал за пациент. С няколко кратки, стегнати изречения тя разказа историята на заболяването си: рак на гърдата, диагностициран преди пет години;
хирургическо отстраняване на едната гърда, след това рак на другата, отстраняване и на нея.
После химиотерапия с познатите ужасни следствия: замайване, повръщане, косопад. След това радиотерапия в максимално допустими дози. Но нищо не успяло да забави разпространението на метастазите към черепа, гръбначния стълб и очните орбити. Ракът на
Паула бил лаком и колкото и да се мъчели хирурзите да го умилостивят с приношенията си –
гърдите, лимфните възли, яйчниците, надбъбречните жлези, – той оставал ненаситен.
Представях си голото ѝ тяло ошарено с шевове, без гърди, плът и мускули, подобно на скелета на потънал галеон, под гръдния кош белязана от скалпела коремна кухина,
поддържана от дебел, отблъскващ, напомпан от стероидите ханш. С две думи, петдесет и пет годишна жена без гърди, надбъбречни жлези, яйчници, матка и сигурен съм, либидо.
Харесвам жени със стегнато, елегантно тяло, едри гърди и неприкрита чувственост. И
въпреки това при първата ми среща с Паула се случи нещо необяснимо: тя ми се стори красива и аз се влюбих в нея.
Срещахме се веднъж седмично в продължение на няколко месеца с не съвсем ясна договорка. Отстрани отношенията ни сигурно можеше да се определят като психотерапия,
тъй като името ѝ фигурираше в списъка ми с пациенти и тя седеше на пациентския стол обичайните петдесет минути. Само че ролите ни бяха размити. Така и не стигнахме например до въпроса за заплащането. От самото начало си давах сметка, че това не е обикновен професионален ангажимент, и нещо ме възпираше да заговоря за пари, би било твърде вулгарно. И не бяха само парите, същото важеше и за другите нетактични въпроси – за сексуалните желания, спогаждането с брачния партньор, отношенията с хората.
Животът, смъртта, духовността, вътрешният мир, интуицията – ето за това си говорехме,
това бяха единствените теми, които интересуваха Паула. И най-вече разисквахме смъртта.
Веднъж в седмицата в кабинета ми се събирахме четиримата – Паула, аз, нейната и моята смърт. Тя се превърна в моята хетера на смъртта: запозна ме с нея, научи ме как да мисля за нея, дори как да се сприятеля с нея. Започнах да разбирам, че смъртта е твърде очерняна. Да,

в нея няма кой знае каква радост, но все пак тя не е чудовищно зло, което ни запраща в невъобразимо кошмарно място. Научих се да развенчавам мита за смъртта, да виждам истината за нея, че тя е част от живота, събитие, слагащо край на възможностите. „Смъртта не е нито положителен, нито отрицателен герой – твърдеше Паула, – но ние сме възпитавани да я възприемаме със страх.“
Всяка седмица Паула влизаше в кабинета ми с любимата ми грейнала усмивка, бръкваше в голямата си сламена чанта, слагаше дневника в скута си и споделяше размислите и сънищата си от изминалата седмица. Слушах я внимателно и се стараех да откликна подобаващо.
Изразях ли съмнение дали изобщо съм способен да ѝ помогна, тя премигваше озадачено, а после, след миг мълчание, се усмихваше, сякаш да ме успокои, и зачиташе отново дневника си.
Заедно преживяхме отново цялата ѝ битка с рака: първоначалния шок и отхвърляне,
обезобразяването на тялото ѝ, постепенното приемане, свикването с думите „имам рак“.
Разказа ми с колко любов и грижи я обграждат съпругът и близките ѝ приятели. Не ми беше трудно да си го представя, не виждах кой не би обикнал Паула. (Разбира се, така и не признах любовта си, направих го много по-късно и тогава тя не ми повярва.)
След това стигнахме до кошмарните дни при повторната поява на болестта. Онзи период бил нейната голгота, кръстният път на изпитанията, познати на всички пациенти с рецидив:
залата за радиотерапия с ужасяващо надвиснали над теб метални зъркели, неразговорливи изнервени техници, смутени приятели, студени лекари и най-вече оглушителното мълчание навсякъде. Разплакана, ми разказа как, когато се обадила на хирурга, приятел от двайсет години, сестрата ѝ отговорила, че няма да ѝ бъде определен нов час, тъй като лекарят вече не можел да предложи никакво друго лечение. „Какво им става на лекарите? Нима не разбират колко е важно просто да се появят пред теб? – попита тя. – Не могат ли да осъзнаят, че точно когато не могат да предложат нищо повече, човек има най-голяма нужда от тях?“
От Паула научих, че ужасът, който сполита човек, щом узнае, че е смъртно болен, се увеличава многократно от отдръпването на околните. Глупавата игра на тези, които се мъчат да спуснат завеса пред приближаването на смъртта, усилва самотата на болния. Смъртта не може да се скрие, уликите са навсякъде: сестрите говорят приглушено, по време на визитация лекарите често започват да обръщат внимание на друга част на тялото, а не на засегнатата от тумора, студентите по медицина ходят на пръсти в болничната стая, близките се усмихват насилено, посетителите се мъчат да те развеселят. Една пациентка с рак веднъж сподели как разбрала, че краят ѝ е близо: лекарят, който винаги приключвал прегледа с игриво потупване по дупето, този път ѝ стиснал ръката.
Страхът от смъртта отстъпва единствено на страха от самотата, която я съпровожда. Като човешки същества ние се стремим да изминем житейския си път по двойки, но всеки умира сам, никой не може да умре с нас или вместо нас. Изоставянето на умиращите от живите предизвестява финалната абсолютна самота. Паула ми показа, че самотата на умиращите е двояка. Пациентът се откъсва от живите, не споделя страховете и мрачните си мисли, за да не въвлече близките и приятелите си в своя кошмар. В същото време приятелите се отдръпват, тъй като се чувстват безпомощни, непохватни, не знаят какво да кажат и какво да сторят, не им се иска да зърнат отблизо смъртта, която и тях ги очаква.

На самотата на Паула обаче вече се виждаше краят. Ако не друго, аз поне бях до нея.
Мнозина я бяха изоставили, но аз нямаше да го направя. Добре че ме беше открила! Откъде можех да зная тогава, че в някакъв момент тя щеше да ме смята за своя Петър, отрекъл се от нея не само веднъж?
Трудно ѝ беше да намери подходящи думи да опише огорчението от изолацията си, често наричаше този период „моята Гетсиманска градина“. Веднъж ми донесе рисунка на дъщеря си, няколко стилизирани силуета замерят с камъни мъченица, дребна, свила се на земята жена, която не може да се защити с нежните си ръце от каменната вихрушка. Рисунката все още е окачена на стената в кабинета ми и всеки път като я видя, се сещам за думите на Паула:
„Аз съм тази жена, безпомощен агнец на заколение“.
Един свещеник от епископалната църква ѝ помогнал да намери пътя си и да излезе от
Гетсиманската градина. Той познавал мъдрия афоризъм на Ницше, антихрист: „Който има защо да живее, ще понесе почти всяко как“, и хвърлил нова светлина върху страданията ѝ.
„Ракът е твоят кръст – рекъл свещеникът. – Страданието е твоето служение.“
Тези думи, това „божествено просветление“, както го нарече Паула, променили всичко.
Докато тя ми обясняваше за своята мисия и решимостта си да облекчи страданията на хората с рак, аз започнах да разбирам каква роля е отредена на мен: не Паула беше мой пациент, а аз бях неин, аз бях обектът на нейното служение. Можех да ѝ помогна не чрез подкрепата,
тълкуванията, любовта и верността си, а като ѝ позволя да ме просвети.
Възможно ли е човек, чиито дни са преброени и тялото му е разяждано от рак, да постигне своя „златен век“? Паула го направи. Тя ме научи, че ако прегърнеш искрено смъртта, ще изживееш дните си по-пълноценно, по-задоволително. Аз бях недоверчив. Подозирах, че приказките ѝ за „златния век“ са преувеличение, някой от готовите изрази от духовните ѝ
четива.
– Златен век ли? Стига, Паула, какво му е златното на умирането?
– Ърв – смъмри ме тя, – поставяш грешно въпроса! Златно е не умирането, а пълнокръвното живеене пред лицето на смъртта. Помисли си колко ти е мило и скъпо всяко нещо, което виждаш за последен път: последната пролет, последният полет на пухчето на глухарчето,
последното опадване на цвета на глицинията. Освен това златният век е и период на пълно разкрепостяване, имаш свободата да захвърлиш баналните задължения, да се отдадеш изцяло на това, което най-много обичаш – на приятелите си, на смяната на сезоните, на полюшването на океанските вълни.
Паула беше категорично несъгласна с Елизабет Кюблер-Рос, върховната жрица на смъртта в медицината, която не съзирала златния етап и затова била разработила негативистичен клиничен подход. Стъпките на Кюблер-Рос – гняв, отрицание, пазарлък, депресия, приемане
– безотказно предизвикваха ядни изблици у Паула. Тя твърдеше – и аз съм сигурен в правотата ѝ, – че едно толкова строго категоризиране на емоционалните реакции води до обезчовечаване не само на пациента, а и на лекаря.
Златният век на Паула беше и етап на напрегнато лично изследване: в сънищата си тя обикаляше из огромни зали или намираше в дома си нови, неизползвани стаи. Наред с това беше и период на приготовления, Паула често сънуваше, че чисти къщата от мазето до тавана, пренарежда скринове и шкафове. Тя се стараеше да подготви съпруга си ефикасно и с

обич. Понякога например се чувстваше достатъчно силна да пазарува и готви, но нарочно се сдържаше, за да научи мъжа си сам да се грижи за себе си. Веднъж ми довери, че се гордее с него, тъй като за първи път заговорил в единствено число какво ще прави, след като се пенсионира. В такива моменти се ококорвах смаяно. Театър ли разиграваше? Съществуваше ли такава доброта извън Дикенсовия свят на Пеготи, Малката Дорит, Том Пинч и Бофинови?
В учебниците по психиатрия рядко може да срещнете личното качество „доброта“, освен като защита пред по-мрачните ни пориви, затова в началото гледах със съмнение на мотивите ѝ, като в същото време търсех пукнатини и цепнатини във фасадата ѝ на светица.
Не открих нищо и накрая заключих, че не е фасада, отказах се от безплодните си взирания и се оставих да бъда озарен от нейната благодат.
Подготовката за смъртта, смяташе Паула, е изключително важна и изисква много внимание.
Когато узнала, че ракът се е разпрострял върху гръбнака, Паула написала на тринайсетгодишния си син прощално писмо, което ме разплака. В края му тя напомняше, че в човешкия зародиш белите дробове не дишат, а очите не виждат, т.е. ембрионът е подготвян за съществуване, което той не може да си представи. „Нима и ние – пишеше Паула на сина си
– не сме подготвяни за съществуване, което надхвърля не само познанията, а и мечтите ни?“

* * *
Религиозната вяра открай време ми е непонятна. Откакто се помня, за мен е очевидно, че религиите възникват, за да носят утеха и да облекчават тревогите на човешката ситуация.
Веднъж, бях на дванайсет-тринайсет години, в бакалията на татко споменах скептицизма си пред един войник, току-що завърнал се от фронта в Европа. В отговор той ми даде смачкана,
избеляла картичка с Богородица и младенеца, която бил носил в джоба си по време на десанта в Нормандия.
– Обърни я – рече той – и виж какво пише на гърба. Прочети го на глас.
– „В окопите няма атеисти“ – прочетох.
– Точно така! В окопите няма атеисти – повтори той бавно и размаха пръст. – Християнски бог, еврейски бог, китайски бог, какъвто и да е бог, стига да е бог, за бога! Без него не може.
Дадената ми от този непознат картичка разбуни душата ми. Беше оцеляла в десанта в
Нормандия и кой знае още колко битки. Може би, мислех си, това е някаква поличба, може би Божието провидение най-сетне ме е намерило. В продължение на две години носих картичката в портфейла си, често я вадех и размишлявах. Накрая един ден си казах: „И какво от това? Дори и да е вярно, че в окопите няма атеисти, това всъщност подкрепя позицията на скептицизма: нормално е вярата да нараства, когато човек се бои най-много. Та нали точно това е смисълът: страхът поражда вяра, ние се нуждаем от бог и го желаем, но това, че го желаем, не означава, че той съществува. Вярата, колкото и да е пламенна, чиста и всепоглъщаща, няма никакво отношение към действителността на божието съществуване“.
На другия ден влязох в една книжарница, извадих загубилата мощта си картичка от портфейла и внимателно, тъй като все пак тя заслужаваше уважение, я пъхнах между страниците на „Вътрешният мир“, където можеше да я намери някоя измъчена душа и да открие в нея утеха.
Мисълта за смъртта ме изпълваше с ужас, но предпочитах суровия, неподправения ужас пред вяра, чието единствено достойнство е нейната абсурдност. Ненавиждам необоримото изявление „Вярвам, защото е абсурдно“. Само че като терапевт пазя тези си мисли за себе си,
защото знам, че религиозната вяра е силен източник на утеха и никога не се опитвам да оборя нечия вяра, ако няма какво по-добро да предложа вместо нея.
Моят агностицизъм рядко се е разколебавал. Да, в училище, по време на сутрешната молитва, когато учителите и съучениците ми с наведени глави шепнеха молитви към дядо
Боже на небето, може и да съм се почувствал неловко веднъж-дваж. Полудели ли са? Само аз ли съм останал с акъла си? А и снимките във вестниците как обичаният от всички Франклин
Делано Рузвелт ходи на църква всяка неделя ме караха да се замисля: убежденията на
Рузвелт не биваше да се отхвърлят с лека ръка.
Но какво да кажа за възгледите на Паула? За писмото до сина ѝ, за вярата ѝ, че ни очаква нещо, което дори не можем да си представим? Фройд би се подсмихнал добродушно на нейната метафора, а в полето на религията напълно съм съгласен с него. „Чисто и просто,
осъществено желание
1
– би рекъл той. – Ние желаем да бъдем, ужасяваме се от несъществуването и си измисляме приятни детски приказки, в които всичките ни желания се сбъдват. Неизвестната цел, която ни очаква, вечната душа, раят, безсмъртието, Бог,

прераждането – всичко това са илюзии, подслаждащи горчивината на това, че сме смъртни.“
Паула приемаше спокойно моя скептицизъм и благо изтъкваше, че дори и да смятам убежденията ѝ за безумни, не мога да ги оборя. Въпреки съмненията си, аз харесвах нейните метафори и изслушвах проповедите ѝ с непроявявана до този момент толерантност. Може би това беше просто бартер, заменях частица от скептицизма си за по-близък досег до нейната благодат. Понякога дори се чувах да отговарям с думи от типа на: „Кой знае?“, „Кой би могъл да каже?“, „Едва ли ни е дадено да узнаем истината“. Завиждах на сина ѝ. Дали осъзнаваше колко е благословен? Как копнеех за майка като нея!
Някъде по това време трябваше да отида на погребението на майката на един приятел.
След опелото свещеникът разказа утешителна притча. Събрали се хора на брега и тъжно махали за сбогом на отплаващ кораб. Корабът се отдалечавал и смалявал, накрая се виждал само върхът на мачтата. Когато и той се скрил, хората зашепнали: „Отиде си, няма го вече“.
Но в същия този миг, някъде далече други хора се взирали в хоризонта и щом зърнали върха на мачтата, възкликнали: „Ето го! Идва!“.
„Глупости!“ – сигурно щях да изсумтя преди. Сега обаче не бях толкова високомерен.
Оглеждайки опечалените край мен, за миг се почувствах един от тях, илюзията ни беше свързала в едно и всички се радвахме на мисълта как корабът на покойната приближава бреговете на отвъдния живот.
Преди да срещна Паула, винаги бях готов да се присмея на идващите от Калифорния модерни щуротии, които сякаш нямаха чет: таро, ученията „И дзин“, рейки, прераждане,
суфизъм, медиуми, астрология, нумерология, акупунктура, сциентолози, ролфинг масажи,
холотропно дишане, предишни животи. В цялата човешка история хората са се нуждаели от подобни глупости, мислех си преди. Те отговарят на дълбоко залегнали в нас желания, а някои хора са твърде слаби, за да бъдат сами. Нека намират утеха в измислиците си, горките деца! Сега изразявах мнението си по-внимателно. От устните ми излизаха по-кротки думи:
„Кой би могъл да каже?“, „Възможно е“, „Животът е сложен и непознаваем“.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: