Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година

Независимо от своето силно начало, поставено с приемане и прилагане на няколко основни закона, и безкомпромисните стъпки за декомунизация на държавните институции, правителството на Филип Димитров за по-малко от година губи поддръжката на голяма част от доскорошните си симпатизанти и контрола върху изпълнителната власт. Тази сравнително бърза промяна в настроенията и нагласите, въпреки че не е необичайна за динамиката на посттоталитарната политическа култура, поставя въпроса, кои и какви са основните и конкретни фактори, възприятия и отношения към политическия процес, които спомагат за това преориентиране.

Влиянието на всекидневния печат върху развитието на политическите процеси през този период все по-силно нараства поради претенциите на българските медии да бъдат възприети като „четвърта власт”.⁴⁴ Самото понятие трябва да се тълкува като институционализиране на средствата за масова информация и нарастването на тяхното въздействие върху общественото мнение. Ролята, която медиите се стремят да изпълняват, е чрез своите похвати да контролират политическия процес и ако е възможно да се превърнат в негов коректив. Набиращите скорост демократични промени подържат тяхната еманципираност и стремеж към независимост от политически въздействия и критична обективност. Навлизането в пазарни и конкурентни взаимоотношения позволява на пресата да търси все по-атрактивни похвати за задържането на читателската аудитория. Декларациите, че политически манипулации няма да се търпят и че източниците им за финансиране са плод на собствен тираж и умел маркетинг и мениджмънт, изстрелват „24 часа” и „Труд” по интерес и доверие далеч пред тясно партийните „Дума” и „Демокрация”.

Нормализирането на политическия процес засилва и отношението към нуждата от обективна информация, от която читателят сам да изгражда своите политически симпатии. Като една от най-търсените форми за набавяне на всекидневна информираност в началните години на прехода вестниците започват все по-силно да „капитализират” своето влияние. Една медия има резултатно въздействие, когато заеманите позиции съответстват на нагласите и интересите на преобладаваща част от нейната аудитория.⁴⁵ Това позволява ролята й на коректив на властта да се възприема най-вече в засилване на нейната критичност към действията на управляващите. Двата водещи „независими” всекидневници („Труд” и „24 часа”) се увличат в изпълняването на тази своя роля, а това косвено влияе върху тяхната обективност и обществена отговорност. Информациите с политическа насоченост, анализите и оценките заемат все по-голяма част от обема на водещите печатни издания. При тяхното поднасяне редакционният колектив или самостоятелният автор изразяват индиректно или директно отношение към поднасяната новина или разискван проблем. Получилият се омагьосан кръг, в който самите изрази „независимост” и „обективност” не са понятийно изчистени води, към генерализиращото обобщение на Ивайло Знеполски, че „новата преса” е едновременно независима и зависима, но по по-различен начин – тя е независима, в смисъл, че сама определя характера и степента на зависимостите си, когато те са неизбежни, а е зависима преди всичко от своите интереси така, както „хората са зависими от пороците си”.⁴⁶

Свободата на словото в началото на прехода се възприема, преди всичко, като отсъствие на цензура и наличието на ограничения при публикуването на новини от всевъзможен порядък. Българската независима преса изключително остро пази това свое право да има достъп до информацията и прозрачност от всички държавни институции. През разглеждания период популярни стават т. нар. журналистически разследвания, чрез които се осветляват действията на политическия елит. Интересът към новите силни на деня е предизвикан от обществените очаквания за адекватни и целесъобразни действия, но и също така и поради презумпцията, че новите политици могат да се „разболеят” от властолюбието на старите и да използват държавния ресурс за лично облагодетелстване.
3.1. Развитие на партийната преса

Развитието на посткомунистическата партийна преса („Дума” и „Демокрация”) след мощната „идеологическа гигантомахия”⁴⁷ от началото на прехода преминава в едно по-умерено противоборство. Докато „Дума” продължава стабилно и рафинирано да развива своите манипулативни стратегии, вече в ролята на опозиционен орган, загрижена най-вече за социалните интереси на населението, „Демокрация” от своя страна поема тежката задача да защитава държавната власт, която до вчера е критикувала. Отговорната роля на управляващи изисква и нови медийни стратегии от синия редакционен екип, различни от яростната антикомунистическа реторика, с която вестникът е воювал с доскорошния си основен опонент. В хода на динамичните събития от разглеждания период всекидневникът губи своята политическа невинност и защитавайки каузата най-вече на правителството започва, множество дискредитиращи кампании. Първо, срещу доскорошния приближен синдикален лидер Константин Тренчев, след това – срещу неудобния вече бивш министър Димитър Луджев, президента Желев, отметналите се коалиционни съмишленици от ДПС, правителството на Л. Беров и всички „отлюспени”, несъгласни и „предатели на синята идея”. Обективността на „Демокрация” допълнително се нарушава от сравнително честите смени на главния редактор.⁴⁸ Те са продиктувани от непрекъснатите вътрешни борби, изисквания за втвърдяване на курса и безкомпромисна разправа с набелязания политически противник. Разбира се, основната характеристика и на двата партийни органа („Дума” и „Демокрация”) си остава продължаващата идеологическа полемичност и лични нападки, при които една и съща информация или управленско решение биват предадени и разтълкувани по коренно различен начин, с крайни и контрастни оценки. Всичко това, според Румен Даскалов, се превръща в „особено дразнещо” за неангажирания и появяващия се аполитичен читател, който започва да не приема налагания морализаторски тон и претенции за „права кауза” на този тип вестници.⁴⁹

Истинският лидер в този период на вестникарския пазар е „24 часа”. Той е полезно информативен, атрактивен с темите и обема, в който се разпространява. Всекидневникът представя себе си за радетел и защитник на „честния частник” и едрия бизнес, който иска да се развива, въпреки данъчните удари на различните управляващи. В началото на неговото излизане директният политически анализ е събран в една страница. Там, освен неизменният коментар на главния редактор, своите виждания за развитието на политическия процес в страната споделят най-често известният в миналото дисидент Владимир Костов и бизнесменът Валентин Моллов. Постепенно и на повече страници започват да се изявяват и други повече или по-малко компетентни лица със собствени визии за начина, по който трябва да се управлява.

Ориентиран към масовия вкус според пазарните изисквания, всекидневникът изявява претенции да е полезен на всички и поради тази причина, по думите на някои негови анализатори, е станал „вестник срещу всичко”. Според наблюденията на политолога Иван Кръстев, журналистите на 24 часа търсят „човека, ухапал куче”, не поставят подлога в началото и знаят, че това, което интересува читателя, е скандалът, а не истината.⁵⁰ Идеята, че читателят е консуматор най-вече на сензационния аспект на предлаганата информация, се превръща в основна двигателна сила при реализирането на неговата концепция. Поради тази причина в употреба влиза езикът на възмущението и изобличението, ръководен от презумпцията, че така се отстояват гражданските интереси и се формира адекватна алтернатива на властта. Разбира се, в началото на прехода цялостното развитие на икономическите, социалните и обществените процеси зависи преди всичко от политическите действия на управляващите. По този начин логически се изключва позата на неангажираност с различни политически формации и техните идеи и концепции, която екипът и създателите на вестника желаят да заемат.

Позициите на прес-групата, превърнала се в част от мощна бизнес групировка, се преплитат многократно със „синьото” мнозинство и след това с неясния политически профил на правителството на Л. Беров. Все по-силно остава впечатлението, че зад публичните и непрофесионални нападки, насочени към тях, прозира борбата за преразпределение на практики, протекции и икономическо влияние и така до голяма степен се предопределя независимостта на „24 часа”. При проведените разговори за реалната му ориентация повечето информатори окачествяват вестника като „червен” или „червенеещ се”. Тяхната квалификация произтича от наблюдението, че във вестника присъстват много критични материали, но те са насочени единствено към СДС, а действията на социалистите винаги остават в сянка, дори и при тяхната открита подкрепа за кабинета на Любен Беров.

В началото на 1992г. в. „Труд” все по-успешно се дистанцира от синдикалния си покровител и доскорошен собственик. Неговите стремежи също са насочени към търсенето на масовост и комерсиален успех. Независимо от това, че едва към края на 1994г. преминава в таблоиден размер, той съвсем съзнателно се конкурира с популярността на часовите вестници. Неговият познат и добре приеман формат от предходните години, както вече бе посочено, му позволява да запази и предишните си читатели. Според медийния експерт Весела Табакова аудиторията на вестника са „хората на заплата,” силно заинтересувани и потърпевши от подготвяните структурни промени и приватизационни сделки на управляващите. Това съхранено в известна степен синдикално начало го поставя в съчетание на две роли – когато е необходимо той е партньор на определени управленски решения, но също така, според ситуацията и конюнктурата, може да се превърне и в техен опонент.⁵¹ Вкусът към сензационния тип поднасяне на новини присъства и на неговите страници, но претенциите, че това е социално и критично мотивиран акт, го прави да изглежда по-малко самоцелен от „24 часа”. Социалната ангажираност е добре разчетена стратегия. Редакционната политика на вестника изисква всеки един публикуван материал да избягва чистата информативност и да е съпроводен с нотки на аналитичност, оценъчност и дълбочина. Това ощетява многообразието и количеството на новините, но помага на всекидневника да се приема като сериозен вестник и да поддържа стабилен рейтинг и тираж.⁵²

Измежду „ценните” постижения на вестника са големите интервюта-портрети. Те успяват умело и интересно да персонализират лицата от политиката и да ги представят в интимна и любопитна светлина. През този период се появяват и две дъщерни издания – седмичникът „Жълт Труд” и вечерният „Нощен Труд”, които успешно запълват отворилите се пазарни ниши. Умелите ръководни способности на главният редактор Тошо Тошев и екипа му превръщат създадената от него „Медия Холдинг”, управляваща вестниците и проявяваща издателски апетити, в една от най-стабилните и проспериращи фирми на прехода. Само за година-две Тошев афишира завидно богатство и за кратко влиза в „клуба на богатите” (т. нар. Г-13), преди формацията безславно да се разпадне поради бизнес неразбирателство между нейните членове. Присъствието му сред „големите играчи”, чийто капитал в повечето случаи се възприема за недоказано почтен и „твърде съмнителен”, предизвиква различни опасения и предположения. В публичността се прокрадва мнението, че вестникът и неговият редактор се радват на политически и икономически протекции и следователно изпълняват нечии поръчки чрез своите журналистически позиции. Появилата се в по-късните години информация при поредното отваряне на досиетата, че Тошев е бил свързан с бившата ДС, също поддържат тези подозрения и са непрекъснато посочвани, когато се постави въпросът каква всъщност е ориентацията на вестник „Труд”. В част от информаторите се е затвърдило мнението, че той е „вестник на МВР”, „контролиран е от тайните служби” и публикува материали „в услуга на комунистите”.

През разграждания период влиянието и на четирите медиите върху оформянето на политическата култура на обществото е осезаема. Тяхната роля в подхранването на недоверието и враждебността към политическите субекти и отношението към властта като нещо нечисто и корумпирано не подлежи на съмнение. Преследвайки своята цел да използват най-вече критичния подход към управляващите, за да бъдат коректив на властта, те същевременно се превръщат в регресивен фактор. Въпреки декларациите за безпристрастност и „в служба на народа”, те подминават с мълчание факта, че за своето икономическо развитие и оцеляване трябва да бъдат пазарно ориентирани – политическите от линията на своите формации, а „независимите” – от своя тираж и финансиране. Това е условието, което определя тяхната обективност и ги тласка към използването на манипулативни или сензационни прийоми за медийно въздействие.

Всеки всекидневник преследва своите цели при поднасянето на определена информация. Вестник „Дума” трябва да убеди своите идейни привърженици, че приватизацията, реституцията и принципа при връщането на земята са процеси, които ощетяват обикновения човек. Вестник „Демокрация” има по-тежка задача – той трябва да защитава тези процеси и същевременно всички негативи, произтичащи от тях, и от действията на „сините” управляващи да бъдат прехвърлени към политическите опоненти. Това е причината, поради която всекидневникът ожесточено напада както правителството на Л. Беров, така и всички, които биват „отлюспени” от СДС. Вестниците „24 часа” и „Труд” се борят за пазарно надмощие и едновременно с това изявяват претенции да са посредник между гражданина и политиката и следователно – да защитават неговите интереси. Този стремеж ги подтиква перманентно да експлоатират устойчиви културни стереотипи и разпространени нагласи, каквито са отношението към властта, политиците и формите на раздържавяване.

4. Изобретяване на нови вестникарски стратегии за манипулации ( 1995 – 1997 г.)
Изборите в края на 1994 г. са спечелени от социалистите. Поради наложилия се двуполюсен политически модел, а и след провала на десницата, БСП се налага като единствената възможна алтернатива. Идването й на власт съвпада със закономерния процес на „олевяване”, който се наблюдава в останалите бивши съветски сателити в Източна Европа. Той се дължи преди всичко на силните икономически сътресения и високата социална цена, която населението на тези страни започва да изпитва на гърба си. Обръщането към социалистическите идеи е съвсем естествена съпротива и реакция срещу механизмите на пазарната икономика и изчезването на „осигурения и спокоен” начин на живот преди 1989 г. В своята поредна предизборна кампания бившите комунисти обещават спиране на регресивните процеси в икономиката, стабилизиране на държавните предприятия, предотвратяване на техния фалит и ограничаване на безработицата. Те получават необходимия кредит на доверие, но се оказва, че нямат ясно изразена стратегия как да стане това. Прилагането на подобни мерки ще засегне интересите на една голяма част от бившата стопанска номенклатура и нейните производни в лицето на мощните икономически групировки, които са се слели със социалистическия управленски елит. Това предизвиква поредица от полумерки и полуреформи, които допълнително влошават състоянието на българската икономика и стопанство. За по-малко от две години държавата преживява едни от най-големите сътресения и кризи от началото на промените след 10 ноември 1989г. Фалирането на пирамидалните структури, предизвиканият зърнен дефицит и огромното количество банки, които обявяват несъстоятелност и завличат спестяванията на стотици хиляди хора, за никого не остават съмнения, че българският преход е поел в погрешна посока.

Разочарованието от различните политически формации и недоверието в държавните институции нараства главоломно, за да се стигне до безпрецедентното нахлуване със сила в българския парламент и отчаяната саморазправа с намиращите се там депутати на 10 януари 1997 г. Този емоционален акт е твърде показателен за натрупаните негативни и нихилистични нагласи в обществото. Те се дължат на загубената вяра и респект в субектите на политическата власт и отразяват реалните оценки, които народът дава на своите управници. През този период ролята на разглежданите всекидневници също търпи промяна. Техните медиаторски функции продължават да влияят върху изграждането на политическата култура на хората, като постепенно се прибавят и нови щрихи.

През този период при четирите печатни медии се наблюдават няколко нови и любопитни тенденции. Тиражът и аудиторията на партийните вестници („Дума” и „Демокрация”) все повече се свива и намалява. Тяхната основна роля за публичното легитимиране на политическите опоненти се е свила и приключила безвъзвратно. Под ударите на пазарната икономика и безмилостната конкуренция те се оказват безпомощни и изоставени от партийните централи, които са насочили своето влияние и внимание към „силните на деня” и атрактивни високотиражни всекидневници („24 часа” и „Труд”). За да постигнат своите цели и поддържат своя имидж, политиците се нуждаят от индиректни послания и удобна информация, каквито само независимите печатни медии могат да им осигурят. Чрез връзки, политически протекции и икономически отстъпки, но и чрез натиск, на който са способни само управляващите, контролът и цензурата се засилват драстично, за разлика от началните години на демократичните промени.

В подобна ситуация и пренасочени интереси партийните вестници не могат да разчитат на силна финансова подкрепа, нито на реализиране на големи приходи от продажби и рекламодатели. Те нямат възможност да увеличат броя на страниците си и количеството полезна, атрактивна и любопитна информация, която да им носи читатели извън твърдия електорат. В такава незавидна позиция изпада дори в. „Дума”, който в началото на промените изиграва ключова роля за изграждането и налагането на новото лице на партията. Независимо от успешно изпълнената мисия, авторитетът му, след смяната на висшето партийно ръководство, постепенно намалява и официозът изпада в немилост. Назрява конфликт, който се огласява в публичното пространство на поредната общопартийна конференция в края на месец юли 1995г. На нея главният редактор Стефан Продев скандализира „червените” партийци и привърженици с откровеното си изказване, в което признава за влошените отношения между редакционния екип и хората около министър-председателя Виденов. Твърденията на Продев са, че вестникът се намира под непрекъснатия кръстосан огън на всевъзможни интереси и атаки. От друга страна, насочените към него обвинения са, че заема „твърде либерални или твърде консервативни позиции”, не информира правилно и критикува партията, вместо да я защитава. На свой ред опитният журналист хвърля ръкавицата към партийното ръководство чрез изнесените факти, че активите на вестника се използват за нерегламентирано забогатяване от фирма, свързана със скандалната икономическа групировка „Орион”.⁵³ Проявата на такова открито несъгласие с висшите партийни кръгове и то на такъв висок форум е ясна индикация, че в столетницата текат процеси, който рушат нейната монолитност, а действията на младия премиер не се посрещат безрезервно от старите „политически акули”. След откритите обвинения на Стефан Продев срещу него не са предприети мерки за отстраняването му и той продължава да определя политиката и начина на списване на всекидневника, като се опитва да го поддържа като „трибуна, а не слуга”.⁵⁴ Главният редактор защитава своята теза, че официозът не води война с никого, но има правото да критикува действията на правителството. Независимо от това, „Дума” губи от своята емоционалност, пропагандна изобретателност и коментарна острота, с която се е отличавал от останалите партийни вестници.

Вестник „Демокрация” втвърдява своите опозиционни позиции и продължава да развива това, в което е най-добър – да критикува властта и управляващите. В началото на разглеждания период се залага на старите и поизтъркани теми за т. нар „Народен съд”, унищожаването на интелигенцията и съветските имперски домогвания, но твърде скоро те са изместени от много по-интригуващите и актуални журналистически разследвания. Те са съсредоточени най-вече върху връзките на бившите комунисти с големите икономически групировки („Мултигруп” и след това „Орион”), тяхното толериране и оказана помощ при завладяването на цялостния контрол върху държавната икономика. Интересно е да се отбележи, че спират откритите и яростни атаки на вестника срещу бившите, „отлюспени” и изпаднали в немилост „сини” лидери, включително и срещу президента Желю Желев. Тази промяна се дължи на новия „син” председател на съюза – прагматичния икономист Иван Костов, който се стреми към диалог с останалите опозиционни сили. През този период се прави и една единствена смяна на главния редактор, но се случва и нещо важно. От началото на юли 1996г. в. „Демокрация” започва да излиза с логото „национален всекидневник”. Тази стъпка се прави с цел да се разшири намалялата аудитория и притока на реклами, важни за финансовото съществуване на всяка печатна медия. В публикуваното съобщение за тази промяна се прави уговорката, че всекидневникът вече не е партиен орган, но си остава политически вестник. Част от ръководството на СДС влизат в редакционния екип и представляват издателския синдикат. Преминава се и към наложилия се от другите популярни издания таблоиден формат.

Характерното за двата независими всекидневника през този период е тяхната засилена конфронтация един срещу друг, която преминава границите на здравословния конкурентен дух и се изражда в размяна на взаимни компромати и инсинуации. В края на 1995г. в. „Труд” надминава по популярност и тираж в.”24 часа”, който се компрометира пред обществеността с явното му обвързване с кандидатурата на банкера Венцислав Йосифов за кмет на столицата. Той е собственик на Първа частна банка и бизнес-партньор на издателя на пресгрупата Петьо Блъсков. Въпреки, че тази кандидатура е обявена за независима, зад нея застава и ръководството на БСП. Това не само дискредитира широко прокламирана политическа необвързаност на всекидневника, но и го довежда до огласяването на откровения фалшификат, какъвто представлява партийната книжката на „синия” кандидат за кмет на столицата Стефан Софиянски.

Откритото и скандално замесване в политиката, при това с нечисти средства, води до отлив на неговата аудитория и до безпрецедентното уволнение на главния редактор Валери Найденов. В началото на март 1996г. името му тихомълком е махнато от редакционния екип и от списъка на акционерите на в. „24 часа”. Заедно с него напускат и няколко талантливи журналисти, несъгласни с новата политика на вестника. Функциите на главен редактор са поети от Петьо Блъсков. Като продължение на конфликта Найденов се появява с голямо интервю във в. „Труд”, където открито заявява, че БСП и групировката „Орион” контролират часовия вестник и обобщава: „Да уволниш един главен редактор на независим, при това - частен вестник, трябва наистина много да си овладял положението.”⁵⁵

Преекспонирането на този скандал в публичното пространство позволява открито да се заговори за криза в медиите, както и за откровено и съзнателно манипулиране на поднасяните новини с цел обслужване на определени политически интереси. Това допълнително отблъсква читателската аудитория, чиято нараснала чувствителност към медийните манипулации е свързана със започналото цялостно настройване към управленските практики на социалистите. Все по-силно се затвърждава и мнението, че зад независимостта на печатната преса всъщност стоят конспиративни политически игри и сложни икономически зависимости. Фалирането на Първа частна банка, която е основен кредитор на вестника, задълбочаването на стопанската криза и нарасналите дългове към ИПК „Родина” утежняват положението на издателя Блъсков и го подтикват да продаде „24 часа” и седмичника „168 часа” на немската издателска групировка ВАЦ. Към края на септември 1996г. сделката е финализирана.

Единственият всекидневник, успял да затвърди своите позиции, да увеличи авторитета си и да задържи вниманието на читателите, си остава в. „Труд”. Без излишна показност и емоционалност, той умело улавя интересите на аудиторията и се опитва да реализира сентенцията на своя главен редактор, че „сериозният вестник е опозиция на всяка власт”.⁵⁶ Същевременно обаче, всекидневникът продължава своето интимничене със силните на деня чрез радващата се на изключителна популярност рубрика „Политици по пантофи”. Нещо повече, той се превръща и в сцена, на която се развихрят ожесточените скандали, признания и обвинения, възникнали между лидера на ДПС Ахмед Доган, бившата му съпруга и нейните близки. Замесването на в. „Труд” в личната драма и интимни проблеми на разпадналото се семейство чрез серия публикации и интервюта и на двете страни определено накърнява неговата сериозност, но утвърждава позицията му на политически таблоид, при който сериозното и скандалното се налагат с еднаква тежест в обществото.

Другата характерна особеност за него през този период е поставеният акцент върху криминалните новини и големите журналистически разследвания. Те изтласкват актуалната политическа информация и завземат все по-голямо вестникарско пространство. Почти всяко от десетките показни убийства от периода се отразяват с уводни статии и големи заглавия на първите страници. Темата продължава в следващите броеве с догатки, различни хипотези и пространни анализи, в които се прави опит да се открие произхода на нарастващата и неконтролируема криминогенна обстановка и връзките й с политическата и икономическа действителност. От страниците на вестника тези журналистически изследвания са публикувани в отделна книга, която се радва на висок тираж и обществен интрес.⁵⁷ Според медийния анализатор Орлин Спасов обвързването с криминалния код му позволява успешно да експонира цялостната картина на актуалната престъпност в страната.⁵⁸ Но въпреки това, тази обвързаност често се разминава с обективността и неангажирания поглед към „новите герои на прехода”, в каквито постепенно се превръщат „подземните босове” и групите на „борците”.

Позицията, заета от вестника в конфликта с пресгрупата, при който се поставя морален акцент върху защитата на честта на журналистическата професия, му помага да спечели уважението на гилдията и обществеността.⁵⁹ Пръв на своите страници „Труд” отваря и важната тема за налаганата цензура от властимащите върху електроните и печатни медии.⁶⁰ Натиск, който не е наблюдаван при предишните правителства, и подтикващ пресата да води яростна защита на извоюваната свобода на словото от началото на демократичните промени. Опитът за пряк партиен контрол предизвиква остра реакция на журналистите и засилва нападките и обвиненията в рекомунизация, която управляващите искат да наложат. Самочувствието и претенциите, с които пресата е възприела ролята си на „четвърта власт”, я прави чувствителна спрямо подобни посегателства. Появяват се силно критични статии против начина, по който се налага тази употреба от „опитните партийни кукловоди”, съпроводена с предупреждения, че посегателствата върху свободата на словото в демократичните общества не остават ненаказани от гражданите му.⁶¹ За пореден път социалистите ще покажат, че загубеното влияние върху масмедиите води до техния провал и показва неумението да управляват в силно критична среда.

През този период са регистрирани и първите опити за физическа саморазправа с журналисти. Един от най-фрапиращите случаи е свързан с журналистката на в. „24 часа” от гр. Дупница, която е малтретирана в дома си от група непознати, заради твърденията в свои публикации.⁶² Без данни за реално посегателство, но с обвинения, че е заплашвана от такова и размяна на много скандални реплики, в медийното пространство става известен конфликтът между съветничката на премиера Невена Гюрова и Андрей Луканов. Неговото осветляване открива съществуването на дълбоко личностно и идейно противоречие между бившия и настоящия министър-председател Жан Виденов. Сблъсък, който има сериозен принос към течащите подмолни и разложителни процеси в партията. Към тази серия се нарежда и инцидента с регионалните кореспонденти на двата централни всекидневника „Труд” и „24 часа” от гр. Смолян, които без основателна причина са арестувани по нареждане на градския прокурор, засегнат от неточната информация, разпространена от журналистите.⁶³ В нея те обвиняват близък до магистрата в корупционни схеми. В случая става въпрос за надвишаване на правата и самоволна саморазправа при наложенато прокурорско решение. След протестите и на двете медии и намесата лично на Иван Татарчев двамата задържани са освободени. Важно е да се отбележат дружните действия на всекидневниците, които в този момент проявяват съпричастност към опитите за посегателство върху техния авторитет на популярни медии и извършеното подценяване на тяхното значение като важен демократичен фактор в развиващото се гражданско общество.