Правно положение на юридическите лица в чужбина

По принцип юридическите лица се признават в чужбина и тяхното правно положение се приравнява към гражданите на тази държава, която националност имат. Сравнителните изследвания показват, че в някои държави за да се признае и допусне до дейност частно юридическо лице, е необходимо издаване на специален акт – така е във Франция и Румъния по отношение асоциациите, фондациите и дружествата със съучастие.

В тази област са приети две международни конвенции. Първата е ХК от 1956г относно признаване юридическа личност на дружества, асоциации и фондации, според която “юридическата личност, придобита от дадено дружество, асоциация или фондация по силата на закона на д-съдоговорителка, в която са осъществени формалностите по регистрацията и в която се намира установеното седалище, ще бъде напълно призната в другите държави-съдоговорителки, ако такава организация има процесуална правоспособност и призната способност да придобива имущества и сключва договори”. 1966г в Страсбург е сключена ЕК за установяване на дружествата на територията на държавите-членки на СЕ. Нейните решения са изградени върху принципа за предоставяне на национален режим.

В нашето МЧП е налице определено развитие на отношението към юридическите лица. Въпреки отсъствието на обща уредба, има определени решения от които се правят изводи относно националността на юридическите лица, техният личен закон и правното положение на чуждите юридически лица у нас и на българските в чужбина.

Българският законодател най-напред е отдавал предпочитание на критерия “местонахождение на седалището” – чл. 132 ЗЛС – “Юридическите лица имат своето седалище там, където се намира управлението им.” В това решение се вижда значението, което законодателят отдава на местоуправлението на юридическото лице и неговия закон. В последствие в ЗВЦВК – чл. 4 и 5, при разграничаване на юридическите лица на местни и чуждестранни, е използван пряко критерият “местонахождение на седалището”.Също и при уредбата на българско участие в чуждестранни фирми и дружества последните са квалифицирани според местонахождението на седалището им – в чужбина.

Значението на местонахождението на седалището е подчертано в Международния граждански процес – чл. 1 (2) ЗМТА и чл. 89 (1) ГПК. В последствие се очертава тенденция към кумулативно или алтернативно съчетаване на критериите местоседалище и месторегистрация – например в ЗЧИ от 1991г.

В ТЗ за първи път се определя приложимият закон към някои юридически лица, като е направена радикална промяна на признака, по който той се определя. В чл. 281 ТЗ като критерий за определяне приложимият закон към ЕТ, се сочи месторегистрацията. А по чл. 282 (1) ТЗ за всички основни въпроси на правното положение на търговските дружества се отпраща към закона на държавата, където дружеството е регистрирано. /”Учредяването, преобразуването и прекратяването на търговските дружества, както и начинът на представляването им, а също и правата и задълженията на съдружниците се определят от правото на страната по регистрацията на дружеството.”/ В ал. (2) е уредено стълкновение на закони – “Ако търговското дружество е регистрирано в повече от една страна, прилага се правото на страната, където според устава на дружеството се намира неговото управление.” Т.е. критерият местоседалище е използван като коректив на критерия месторегистрация, като може да се говори за уставно седалище на юридическото лице.

Накрая, съгласно чл. 282 (3) ТЗ, “По отношение на клона на търговски дружества се прилага законът по регистрацията на клона.”

В Р. България не може да се регистрира търговско дружество със седалище в чужбина – вписването се прави в Търговския регистър към ОС, в района на който се намира седалището на дружеството! Преместването на седалището от Р. България в чужбина би трябвало да води до заличаване на регистрацията в нашия ТР?!

От разпоредбите на ТЗ може да се направи извода, че търговско дружество, регистрирано и със седалище в Р. България, е българско дружество и неговият lex societatis е българския закон.

Уредба на личния закон на юридическите лица има и в ДПП. Като критерий за определянето му се използва местосъздаване – чл. 16 (2) ЗПП с Полша – “правоспособността се преценява по правото на държавата, където юридическото лице е създадено”; чл. 27 ДПП с Чехословакия – “…по законодателството на държавата, съгласно което те са създадени.”

В друга група ДПП изводи се правят от уредбата на съдебната защита и достъп до съдилищата. Според ДПП с Австрия “разпоредбите на този договор се прилагат и към юридическите лица, учредени по законите на една от договарящите се страни и имащи седалище на нейна територия” – т.е. налице е съчетание на критериите местоседалище и месторегистрация.

Според Зидарова, de lege ferenda е необходимо определяне на lex societatis при възприемане критериите на европейското Общностно право, което препраща към закона на държавата, въз основа на който е предоставено качеството “юридическо лице”.

При разграничаване юридическите лица на местни и чуждестранни в §1 т.2 б. “б” и “в” от ДР на ВЗ е използван критерият местоседалище. Така местни са юридически лица със седалище в Р. България, но и юридически лица със седалище извън страната, имащи регистриран клон за дейността в страната.

Правоспособността на юридическите лица с чужда националност се признава у нас. На lex societatis е подчинено решаването на основните въпроси във връзка с правният статус: учредяване, преобразуване и прекратяване на юридическото лице. Признаването на правосубектността на юридическите лица изрично произтича от някои международни договори: ДПП, ДТК, СИДДО, ДВНЗИ, търговски договори. В тях държавите взаимно предоставят на своите юридически лица национален режим, или режим на най-облагодетелствана нация. Но признаването на правосубектността произтича и от националното законодателство – КРБ, ТЗ, ЗК, ВЗ, ЗС, ЗЧИ и др.

Чуждестранните юридически лица имат достъп до правосъдните органи. Могат да бъдат субекти на търговска дейност по смисъла и условията, определени от ТЗ. Могат да участват в създаване на смесени търговски дружества. Могат да бъдат субекти и на други правни сделки, както и да участват в стопанска дейност, при условията и реда на ЗЧИ и ЗК, включително участие в приватизацията.

Чуждестранни юридически лица могат да бъдат субекти на право на собственост и други вещни права в рамките и условията на КРБ, ЗС, ЗСПЗЗ, ЗЧИ , ЗК и други нормативни актове.

Разширени възможности съществуват и за чуждестранните фондации и сдружения с нестопанска цел. Ако дейността им не е уредена с международен договор, в който е определено приложимото право, тя ще се осъществява при съобразяване на lex societatis с българското право. Определени дейности могат да бъдат поставени при условията на разрешителен режим.

От 1ви Януари 2001г действа Закон за юридическите лица с нестопанска цел. Учредители на такива лица могат да бъдат български и чуждестранни юридически лица, както и дееспособни юридически лица – чл. 5 ЗЮЛНЦ.

Поставя се въпроса за квалификация на понятията “чуждестранни физически и юридически лица”. “Чуждестранни физически лица” без съмнение са всички лица, които нямат българско гражданство или постоянно местопребиваване в Р. България. Но що се отнася до “чуждестранните юридически лица” въпросът е дали да се използва определението по ЗЧИ, или по ВЗ или някое трето? Според Зидарова, квалификацията може да се изведе от чл. 6 (1) на самия ЗЮЛНЦ: “Юридическото лице на организацията с нестопанска цел възниква с вписването му в регистъра за юридическите лица с нестопанска цел в района на окръжния съд по седалището на юридическото лице.” Така всяко юридическо лице с нестопанска цел, което не е регистрирано пред български съд и няма седалище в Р. България е чуждестранно!

Що се отнася до дееспособността, за физическите лица тя ще се преценява по lex personalis, а при юридическите по lex societatis.

В глава IV от ЗЮЛНЦ е определен личния закон на чуждестранните юридически лица с нестопанска цел. Това е закона на държавата по седалище. Изрично се определя предметният обхват на този закон – всички въпроси, относно: правоспособност, дееспособност, учредяване, реорганизация, прекратяване, управление, представителство и членство.

Тези лица могат да регистрират клонове у нас, стига техния lex societatis да допуска това. Когато клон се отваря в друга държава, всички въпроси относно неговото правно положение се уреждат по закона на съответната държава. Едно чуждестранно юридическо лице с нестопанска цел може да открие клон на територията на Р. България само ако целите му не противоречат на нашия общественият ред.

*По чл. 13 (1) т.3 б.”б” ЗЮЛНЦ “Юридическото лице с нестопанска цел се прекратява с решение на окръжния съд по седалището на юридическото лице с нестопанска цел, когато извършва дейност, която противоречи на закона или е противна на обществения ред или на добрите нрави.” Нашият закон не може да прекрати съществуването на едно такова чуждестранно юридическо лице. Но българското право, в качеството му на lex loci actus, няма да позволи на чуждестранното юридическо лице да извършва дейност у нас, която противоречи на общественият реди и добрите нрави!

Правното положение на българските юридически лица в чужбина ще се определя от българското право /като lex societatis/ и правото на държавата, където се осъществява дейността. Български юридически лица могат да извършват стопанска дейност в чужбина, да участват в търговски и други дружества, да сключват външнотърговски сделки, да бъдат носители на право на собственост и други вещни права. Призната им е гражданско-процесуална правосубектност в чужбина.

В някои случаи, при наличието на международен договор, може да бъде създадена и специална уредба на правното положение на българските юридически лица със стопанска и с нестопанска цел.

Правните сделки са правомерни юридически действия, насочени към пораждане, видоизменяне или прекратяване на права и задължения. За Таджер, това са юридически факти, които имат за съществена съставна част волеизявление на едно или повече лица, пораждащи гражданско правно действие, определено по начало от волеизявлението.

Правната уредба на сделките в МЧП се различава от тази във вътрешното право. Малко са правните системи, които дават обща уредба на правните сделки. Преобладаващият брой съдържат норми, уреждащи отделни елементи или видове сделки. Като пример за обща уредба може да се посочи ЗМЧП на Румъния, които определя като приложим закон /и условия за действителност/ lex voluntatis или при липса на такъв – закона на държава, с която сделката се намира в най-тясна връзка. Ако такава държава не може да се определи, приложим е lex loci actus.

Най-многобройна е групата от национални правни системи, уреждащи с общи норми дееспособността на лицата, волеизявлението и формата на правните сделки. В МЧП формата на сделката се подчинява преди всичко на lex causae, като е достатъчно спазване на формата по lex loci actus(местоизвършване). В някои случаи, в областта на договорите, изрично се отпраща към lex loci contractus.

В българското ГП липсва общ режим на сделките. Отношение имат чл. 8-43 и чл. 44 ЗЗД. Обща уредба няма и в нашето МЧП. Уредени са отделни видове сделки, а в ДПП има общи разпоредби по отношение дееспособността и формата на сделките.

За МЧП от значение са всички класификации на правните сделки от ГП.

При отсъствието на обща уредба, белег за приложение се търси по отношение отделните елементи на правните сделки:

1)Дееспособност на субектите – по lex personalis /за нас lex patriae/ с изключение на брачната дееспособност, където кумулативно приложими са lex patriae и lex loci celebrationis, специалната търговската дееспособност – lex loci registrationis, сделки за ежедневни нужди – lex loci actus, специалната менителнична дееспособност по чл. 563 (2) ТЗ – по lex loci actus.

2)Валидност на волеизявлението – при едностранните сделки приложим е lex patriae, а при двустранните – lex loci actus.

3)Предмет на сделката – тук действат разпоредбите на ЗЗД – чл. 26 (1) и (2).

4)Форма на сделката – най-подробно уредена, като най-често срещано решение е lex loci actus, включително чл. 10 (2) КТМ, чл. 142 ГПК, чл. 14 ЗГВ – “Формата и условията за действителност на договора за прехвърляне на собственост върху въздухоплавателно средство се определят от законите на страната, където се сключва договорът.”

Подробна уредба за формата при търговските сделки е дадена в чл. 606г ТЗ – “(1) Формата на договора се смята спазена, ако отговаря на изискванията на приложимото към него право или на правото по местосключването.” Т.е основно приложим е lex causae, при достатъчен lex loci contractus. В ал. (2) е уредена хипотезата на сключване на договор между отсъстващи – “Когато при сключване на договора страните са се намирали на територията на различни държави, договорът е действителен, ако са спазени изискванията за форма на една от тях.” В ал. (3) с оглед търговските договори с предмет права върху недвижима вещ, освен lex cause, е предвидено съобразяване с особените повелителни норми на lex rei sitae.

В някои случаи прилагането на lex loci actus има диспозитивен характер, а в други – повелителен. Чл. 129 СК допуска по отношение формата на брака алтернативното приложение на lex loci celebrationis и lex patriae, в случаите на брак пред български консулски или дипломатически представител. В някои случаи lex loci celebrationis придобива повелителен характер. /Например при брак между чужди граждани с различно гражданство пред българско длъжностно лице./

Законодателят има специални изисквания за формата в определени случаи, въпреки подчиняването и на lex loci actus или друг закон – такова е изискването за писмена форма по чл. 14 ЗГВ и към завещанието по ЗН.

Уредбата по отношение сделките в ДПП засяга дееспособността и формата по lex causae, при достатъчен lex loci actus. Що се отнася до сделки във връзка с недвижими вещи, приложим е lex rei sitae. В някои случаи, за някои категории сделки, е предвидено широко алтернативно привързване – например в чл. 34 ДПП със СССР относно формата на завещанието се приема, че завещание на гражданин на държава-съдоговорителка ще бъде признато от гледна точка на формата, ако отговаря на: 1)lex loci actus; 2)lex patriae към момента на съставяне или момента на смъртта; 3)lex domicilii към момента на съставяне или момента на смъртта. Така посочените закони са приложими и към формата на акта, с който се променя завещанието.

Отношение имат и КК, определящи функциите на консулските длъжностни лица в областта на правните сделки. На тях е предоставено правото да оформят писмено и да заверяват сделки между граждани на изпращащата държава, както и сделки между тях и граждани на приемащата или трета държава. Консулските длъжностни лица могат да осъществяват тези функции при наличието на 3 условия: 1)последиците от сделките да се осъществяват на територията на изпращащата държава; 2)сделките да не противоречат на законодателството на приемащата държава; 3)да не се отнасят до недвижими имоти, намиращи се на територията на приемащата държава.

По повод на формата възникват интересни въпроси относно приложението на lex loci actus, lex causae и българският закон. На първо място е хипотезата на действителна по lex causae сделка, при която не е спазена формата по lex loci actus, определен като приложим от българското МЧП. Две са становищата. Първото признава действителността на сделката. Според второто трябва да се отчете предаденото от българският законодател значение на lex loci actus и щом отпращането е императивно, то сделката е недействителна.

Въпроси възникват и при хипотезата на сключена действителна сделка в чужбина по lex loci actus /сочен като от българското МЧП/, но не и по lex causae. Доктрината счита, че трябва да се отчете функцията на сделките в МЧП и не трябва да се създават излишни пречки за осъществяването и. Ако сделката не отговаря на българското право, тя ще е недействителна само ако законодателят е издигнал дадена форма като съществен елемент от фактическият състав на сключване – т.е. при forma ad solemnitatem. /Например при брак в религиозна форма в чужбина, договорно учредяване на ипотека, форма на завещанието./

*В проекта за ГК от 1999г има уредба за договорите, от която могат да се направят изводи по отношение на сделките. Когато приложимото право не може да се избере по разпоредбите на кодекса, приложим е lex loci actus. Може да се приеме, че в бъдеще законодателят ще сочи за водещ lex voluntatis, а при липса на такъв – lex causae.
XXX.Представителството в българското МЧП. Задължително представителство

Първият въпрос засяга закона, по който от гледна точка на българското МЧП ще се уреждат отношенията между представител и представляван. При законовото /необходимо/ представителство, имайки пред вид значението му на способ за закрила на определени лица, се приема като приложим lex patriae на представляваното лице. Аргументи за това се извличат от чл. 137 СК – “Отношенията между родители и деца се уреждат по отечествения закон на детето освен ако родителите са с еднакво гражданство и техният отечествен закон е по-благоприятен за детето.” Значение има и текста на чл. 138 СК, където основанията, действието и прекратяването на попечителството /настойничеството/ се уреждат по lex patriae.

Норми в този смисъл се съдържат и в нашите ДПП. Особеното в материята на настойничеството и попечителството е, че отношенията между настойник /попечител/ и поставен под настойничество /попечителство/ се уреждат по lex fori – закона на държава, чийто орган е назначил настойника /попечителя/.

Що се отнася до законовото представителство на юридическите лица, то влиза в предметният обхват на lex societatis. За нас това е lex registrationis, или закона на държавата по седалището на юридическите лица с нестопанска цел.

При представителство по пълномощно, имайки пред вид, че то се е наложило по мотиви за удобство, у нас се приема, че отношенията между представител и представляван трябва да се уреждат от закона на държавата, където е направено упълномощаването – lex loci actus. Развитието на МЧП предполага и у нас да се приеме за приложим избрания от страните закон, когато има такъв.

Ползването на пълномощното ще зависи от уредбата на отношението, за което е издадено. Например в България няма да се приеме сключване на брак по пълномощно, макар чуждото право да го допуска! Обратно – български гражданин може да упълномощи друг български или чужд гражданин да сключи брак в чужбина от негово име, когато закона на съответната държава го допуска. И в двата случая водещ е lex loci celebrationis.

Вторият въпрос засяга приложимият закон за отношенията между представител и трети лица. У нас се приема те да се уреждат по принципа на равнопоставеност според закона, уреждащ сделката между тях – т.е. по lex causae. Имайки пред вид някои ХК, би трябвало на първо място да се предвиди приложението на lex voluntatis и едва при липса на такъв да се прибегне към lex causae. В тази насока са решенията на ХК от 1996г относно сътрудничеството … и закрила на децата и ХК от 2000г за международната закрила на непълнолетните. Предвидена е закрила за трети лица при действия на законния представител. За валидността на сделката /и освобождаване на трети лица от отговорност/ е достатъчно законният представител да е имал съответното качество по lex loci actus и третото лице да е било добросъвестно – да не е знаело за липсата на качеството по правото на държавата, в която е постоянното пребиваване на представляваните лица. /Втората конвенция предвижда доброволно представителство, предоставено от пълнолетно лице по договор или едностранна сделка, за да бъдат упражнявани правата му когато в бъдеще няма да бъде в състояние да се грижи за своите интереси. Спрямо съществуването, продължаването, изменянето на пълномощията ще се прилага правото на държавата, в която е постоянното местопребиваване на пълнолетното лице в момента на упълномощаване, освен ако писмено не е бил определен като приложим lex patriae, lex domicilii по предходно местожителство, или закона на държавата по местонахождение на недвижимите имоти./

Особени случаи на представителство

КК и някои ДПП предвиждат консулското длъжностно лице лично, или чрез упълномощено от него лице, да представлява в съответствие с законодателството на приемащата държава пред нейните компетентни органи граждани на изпращащата държава, които поради отсъствие или други причини не са в състояние да поемат сами закрилата на своите права и интереси. Това представителство продължава докато представлявания лично не поеме закрилата на своите интереси или не упълномощи трето лице. В някои ДПП /например чл. 53 ДПП с Чехословакия/ такова представителство е предвидено за наследствени дела и спорове. Това е представителство sui generis, тъй като разкрива близост както със законовото, така и с договорното. То възниква ex lege /подобно на законовото/ но може да бъде прекратено чрез волеизявление или действие на представляваното лице /както при договорното/.

Представителство по индустриална собственост е предвидено в чл. 3 ЗП, където важен е текста на ал. (2) – “Заявители с постоянно местожителство или със седалище извън страната са длъжни да извършват действия пред Патентното ведомство чрез представители по индустриална собственост по предходната алинея.” Следователно за български заявители разпоредбата на чл. 3 ЗП има диспозитивен характер – те могат да извършват действия пред Патентното ведомство лично или чрез представител. Но за лицата с постоянно местопребиваване в чужбина /български или чужди граждани/ разпоредбата има повелителен характер. Действа специална Наредба за представителите по индустриална собственост, определяща условията за придобиване на качеството. За МЧП от значение е изискването съответното лице да има българско гражданство и постоянно местопребиваване на територията на Р. България. /Следователно чуждите граждани за изключени от персоналния обхват на уредбата./ Лицата трябва да имат висше юридическо, икономическо или математическо образование. Вписват се в специален регистър към Патентното ведомство.

Сходна е уредбата по чл. 3 ЗМГО, чл. 5 ЗПД и чл. 4 ЗТИС.

Търговското представителство е новост в нашето право. При действието на Закона за външната търговия само определени организации /бюрата към Интерпред/ можеха да извършват действия по търговско представителство. Сега уредбата е в слава VI ТЗ и обхваща фигурите на прокуриста, търговския пълномощник, търговският помощник, търговския представител и посредник.

За МЧП от значение са разпоредбите на раздел II “Правно положение на Търговският представител”, както и чл. 283 ТЗ. Няколко са насоките на приложение: 1)когато българското право се явява като приложимо по чл. 283 ТЗ; 2)когато българското право бъде избрано в чужбина да урежда договор за търговско представителство /ДТП/; 3)като lex fori в случай на празноти в приложимото чуждо право; 4)в резултат на извънредни способи – например квалификация, неустановяване съдържанието на чуждото право и накърняване на българският обществен ред.

По чл. 1 т. 4 ТЗ и раздел II на глава VI, търговският представител е търговец. Следователно лицето, осъществяващо търговско представителство, трябва да отговаря на изискванията по ТЗ. Дали едно лице има качеството “търговец” се преценява по lex loci registrationis.

В чл. 283 ТЗ е определен приложимият закон към ДТП. Въпросите за личния статус на страните по договора се решават по lex personalis или lex societatis в зависимост дали са физически или юридически лица. Като специалната търговска дееспособност на физическите лица се определя по lex loci registrationis.

Съгласно чл. 283 ТЗ – “Договорът за търговско представителство се урежда от закона на страната, където търговският представител осъществява дейността си, независимо от местосключването на договора.” Текстът урежда само ДТП и тъй като такъв се сключва между търговец и търговски представител, то определеното приложимо право ще урежда вътрешните отношения между лицата. Този извод произтича и от връзката между чл. 46 (1) изр. първо ТЗ – “Вътрешните отношения между търговския представител и търговеца се уреждат от договора им.” И чл. 283 ТЗ.

Приложението на чл. 283 ТЗ налага изясняване на понятието “място на дейност”. То може да се определи като място в което търговският представител извършва дейност по представляване на търговеца, в което осъществява предмета на самия ДТП. Конкретно то се определя по ДТП - чл. 45 ТЗ – “Договорът за търговско представителство определя предмета и района на действие на търговския представител.” Т.е. чрез ДТП се определя обхвата на представителната власт.

Ако районът обхваща няколко държави, като място на дейност би трябвало да се определи тази държава, в която се намира седалището на представителя.

Когато ДТП е сключен на територията на една държава, а дейността се осъществява в друга държава, се поставя въпроса за приложението на lex loci contractus. Би могло да се поддържа, че формата на такъв ДТП ще се урежда по lex causae – държавата, където се осъществява дейността, или по lex loci contractus. Но в чл. 32 (2) ТЗ е налице особена повелителна норма, относно задължителната форма на договора. Независимо от това на правото на коя държава ще бъде подчинен ДТП, той ще бъде действителен за нас само ако е спазена писмената форма! /Според Зидарова, не би трябвало да се допуска възможността формата да се определя по трети закон, избран от страните!/

Закона на държавата, в която търговският представител осъществява дейността си,като lex causae ще се прилага за всички отношения между търговец и представител. Ако търговското представителство е в Р. България, прилага се глава VI ТЗ, като съгласно чл. 44 се съобразяват и разпоредбите на ЗЗК. Тези забрани и ЗЗК ще се отнасят и за български граждани – търговски представители или търговци, осъществяващи дейност в чужбина.

Чл. 283 има характер на повелителна двустранна отпращаща норма – единствено приложим е закона на държава, в която търговският представител осъществява дейността си. Но в ТЗ няма отговор що се отнася до приложимият закон за отношенията между търговския представител и трети лица. Възможни са няколко варианта:

1)Да се приложи закона, уреждащ ДТП – по този начин се постига единство в правната уредба на всички отношения при търговско представителство. Аргумент от противното становище е, че в противоречие с принципа за равнопоставеност едно правоотношение се привързва с правото на държава, с която е свързан само един от субектите.

2)Да се приложи lex causae в зависимост от конкретното отношение.

3)Преди всичко да се предостави възможност за избор, тъй като lex voluntatis най-пълно отговаря на равнопоставеността на субектите.

*Ръководейки се от характера на ДТП като търговски договор, ХК относно приложимото право към търговското представителство и посредничество, както и сегашната уредба в ТЗ, Зидарова счита, че отношенията между търговският представител и трети лица следва да се уреждат от lex voluntatis и едва при липса на такъв, да се приложи правото на държавата, в която е мястото на дейност или постоянното пребиваване на държащият характерната престация.

*Чл. 281 – 283 ТЗ са създадени преди гл. XXXIII, която е съгласувана с РК. Сега уредбата на ДТП се различава съществено от тази, посветена на международните търговски договори. Пример за това е липсата на основното диспозитивно начало, характерно за МТП – изборът на приложимо право.

В чл. 6 (1) ЗЧИ се приема: “Чуждестранни лица, които имат право да извършват търговска дейност по националното си законодателство, могат да откриват в страната търговски представителства, които трябва да бъдат регистрирани в Българската търговско-промишлена палата.” Тези представителства не са юридически лица и не могат да извършват стопанска дейност. Сделките, които чуждестранното лице сключва с местни лица за нуждите на регистрирано от него представителство, се подчиняват на реда за извършване на сделки между местни лица.

Чуждестранните лица по ЗЧИ могат да откриват търговски представителства, стига да са регистрирани като търговци. Особеното е, че наличието на качеството търговец се преценява не по смисъла на ТЗ, а на националното законодателство! За юридическите лица и неперсонифицираните образувания водещ е lex loci registrationis. Но за физическите лица месторегистрацията не може да бъде критерий. Според Зидарова “национално законодателство” в случая трябва да се тълкува като “отечествен закон” на физическите лица.

В тази връзка е особен статута на лицата с двойно гражданство, едно от които е българско. За тях е необходимо да са придобили качеството “търговец” по смисъла на чуждото, а не на българското право. В противен случай няма да могат да се ползват със статут на чуждестранни инвеститори!