Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

човек. Преди месец и отмъкнах връзката ключове и получих възможност да излизам на общия балкон, а той обикаля целия етаж и затова мога от време на време да посетя някой съсед.
— Щом излизате на балкона, значи, можете да офейкате.
Или е високо? — заинтересува се Иван.
— Не — отговори твърдо гостът, — не мога да избягам оттук не защото е високо, а защото няма къде да бягам — и след пауза добави: — И тъй, лежим си тука, нали?
— Лежим си — отговори Иван, като се взираше в кафявите и много неспокойни очи на пришълеца.
— Да … — разтревожи се изведнъж гостът. — Надявам се, че не сте буен, нали? Да ви кажа право, не понасям шум, кавги, насилия и тям подобни работи. Особено ми е омразен човешкият вик, бил той вик на страдание, ярост или какъвто и да е друг.
Успокойте ме, кажете, нали не сте буен?
— Вчера в ресторанта цапардосах един тип по муцуната — мъжествено си призна преобразеният поет.
— Основание? — строго попита гостът.
— Ами, да си призная, без основание — отговори засрамен
Иван.
— Безобразие — каза осъдително гостът и добави: — Освен това какви са тези изрази: цапардосах го по муцуната … То не се знае какво именно притежава човекът, муцуна или лице. Струва ми се, че е все пак лице. Тъй че, нали разбирате, с юмруци … Не, откажете се веднъж завинаги от тия неща.
Като смъмра така Иван, гостът се осведоми:
— Професия?

— Поет — кой знае защо неохотно си призна Иван.
Дошлият се натъжи.
— Ох, как не ми върви! — възкликна той, но веднага се усети, извини се и попита: — Как се казвате?
— Бездомни.
— Тц тц тц… — каза гостът и се намръщи.
— Защо, не ви ли харесват стихотворенията ми? — попита с любопитство Иван.
— Ужасно не ми харесват.
— Кои сте чели?
— Не съм чел нито едно ваше стихотворение! — възкликна нервно посетителят.
— Тогава как можете да говорите така?
— Защо да не мога? — отговори гостът, — на други поети нали съм чел? Впрочем… знам ли, може да сте някакво чудо?
Добре, готов съм да го приема на доверие. Кажете вие сам, хубави ли са стиховете ви?
— Чудовищни са! — отсече изведнъж смело и откровено
Иван.
— Не пишете повече! — помоли настойчиво дошлият.
— Обещавам и се заклевам! — тържествено изрече Иван.
Скрепиха клетвата с ръкостискане, но в това време откъм коридора се чуха меки стъпки и гласове.
— Шшшшт! — прошепна гостът, изскочи на балкона и дръпна подире си решетката.

Надникна Прасковя Фьодоровна, попита Иван как се чувствува и на тъмно ли иска да спи или на светло. Иван я помоли да остави лампата запалена. Прасковя Фьодоровна пожела на болния лека нощ и си отиде. Когато всичко утихна, гостът се върна.
Той съобщи шепнешком на Иван, че в стая 119 докарали нов — някакъв шишко с червендалеста физиономия, който мърморел за някаква валута в отдушника и се кълнял, че в къщата им на Садовая се е настанила нечиста сила.
— Ругае Пушкин като хамалин и непрекъснато крещи:
„Куролесов, бис, бис!“ — разказваше гостът и нервно потреперваше. Като се поуспокои, той седна, каза: — Впрочем какво ни интересува! — и продължи разговора си с Иван: — Та защо попаднахте тук?
— Заради Пилат Понтийски — отговори Иван и заби в пода навъсен поглед.
— Какво?! — възкликна гостът, забравил всякаква предпазливост, и сам си запуши устата с ръка. — Поразително съвпадение! Умолявам ви, умолявам ви, разкажете!
Кой знае защо, но Иван изпитваше доверие към непознатия; отначало малко се запъваше и говореше плахо, но после се окопити и заразказва вчерашната история на Патриаршите езера.
Да, внимателен слушател си намери Иван Николаевич в лицето на тайнствения крадец на ключове! Гостът не смяташе Иван за луд, той прояви изключителен интерес към разказа му, а с разгръщането на повествованието просто изпадна във възторг.
Начесто прекъсваше Иван с възклицания:
— Ии? И после? Умолявам ви, кажете какво стана по- нататък. Заклевам ви, не пропускайте нищо!

Иван и без това не пропускаше нищо — и на него му беше по-лесно да разказва така и малко по малко стигна до момента, когато Пилат Понтийски в бяло наметало с кървава подплата излиза на балкона.
Тогава гостът долепи молитвено длани и прошепна:
— О, как съм отгатнал! Как всичко съм отгатнал!
Описанието на ужасната смърт на Берлиоз слушателят съпроводи със странна забележка и в очите му пламна злоба:
— За едно само съжалявам — че на мястото на този Берлиоз не е бил критикът Латунски или литераторът Мстислав
Лаврович!, — а после възкликна екзалтирано, но съвсем тихо: —
Продължавайте!
Котаракът, плащащ на кондукторката, много развесели госта, той се давеше от сподавян смях и гледаше как Иван, развълнуван от успеха на разказа си, леко подскача клекнал, за да представи котарака с десетте копейки в мустаците.
— И ето — завърши Иван, след като разказа за произшествието в Грибоедов, и се натъжи и посърна, — така се озовах тук.
Гостът сложи съчувствено ръка върху рамото на злочестия поет и му каза така:
— Нещастни поете! Сам сте си виновен за всичко, миличък.
Не е бивало да се държите с него толкова безцеремонно и дори нагло. За това си плащате сега. Трябва дори да сте благодарен, че сте се отървали сравнително евтино.
— Но кой е той в края на краищата? — попита Иван и сви възбудено юмруци.
Гостът се взря в Иван и отговори с въпрос:

— Това няма ли да ви разстрои? Ние всички тук сме хора лабилни… Няма да има викане на лекар, инжекции и всичката тази суматоха, нали?
— Не, не! — възкликна Иван. — Кажете ми кой е.
— Добре тогава — съгласи се гостът и произнесе натъртено и отчетливо: — Вчера на Патриаршите езера вие сте се срещнали със сатаната.
Иван сдържа обещанието си и не се разстрои, но все пак остана просто сащисан.
— Не може да бъде! Та него изобщо го няма!
— Но моля ви се! Всеки друг може да твърди това, само не и вие. Били сте, изглежда, една от първите му жертви. Сега се намирате, както сам разбирате, в психиатрията, а непрекъснато повтаряте, че го няма. Наистина странно!
Объркан, Иван замълча.
— Щом почнахте да го описвате — продължи гостът, — и взех да се досещам с кого сте имали вчера удоволствието да беседвате. Право да си кажа, чудя му се на Берлиоз! Хайде вие, да речем, сте човек действен — и гостът отново се извини, — но оня, доколкото съм чувал, все е попрочел нещичко. Още първите думи, произнесени от професора, разсеяха всичките ми съмнения.
Него, приятелю мой, човек не може да не го познае! Впрочем вие… извинете ме още веднъж, но нали не греша, вие сте човек неук, така ли е?
— Безспорно — съгласи се неузнаваемият Иван.
— Ето на… та нали даже лицето, което ми описахте… различните очи, веждите! Прощавайте, но вие сигурно даже операта „Фауст“ не сте гледали?

Кой знае защо, Иван ужасно се засрами и замърмори с пламнало лице за някакво пътуване до санаториума в Ялта…
— Ами да, ами да… нищо чудно! А Берлиоз, повтарям, наистина ме поразява. Той е човек не само начетен, но и много хитър. Макар че трябва да кажа в негова защита — Воланд е способен, разбира се, да хвърли прах в очите и на по-хитър човек.
— Как?! — възкликна на свой ред Иван.
— По-тихо.
Иван се плесна с всичка сила по челото и изсъска:
— Разбирам, разбирам. На визитната му картичка имаше буквата „В“. Тц тц тц, я виж ти! — той помълча смаян, загледа се в луната, която плуваше зад решетката, и заговори: — Значи, наистина е можел да бъде при Пилат Понтийски? Нали тогава е бил вече роден? А мене ме писаха луд! — добави Иван, сочейки възмутено вратата.
Горчиви гънки прерязаха ъгълчетата на устните на гостенина.
— Нека погледнем истината в очите — и гостът обърна лице към минаващото през облак нощно светило. — Ние и двамата сме луди, защо да отричаме! Ето, той ви е пораздрусал и вие сте си загубили ума, защото сте представлявали изглежда подходяща почва. Онова, което разказахте, наистина е било в действителност. Но то е толкова необикновено, че, разбира се, даже гениален психиатър като Стравински не ви е повярвал. Той прегледа ли ви? (Иван кимна.) Вашият събеседник е бил при
Пилат, ходил е и на закуска у Кант, а сега е на посещение в
Москва.

— Но той може да направи дяволски бели! Трябва някак да бъде заловен, нали? — не много уверено, но все пак надигна глава в новия Иван предишният, още недоубит Иван.
— Вие вече опитахте, стига ви толкова — отвърна с ирония гостенинът, — но и другиго не съветвам да опитва. А че ще направи бели, в това можете да бъдете сигурен! Ах, ах! Как ме е яд, че вие сте се срещнали с него, а не аз! Въпреки че всичко е прегоряло и въглените са покрити с пепел, все пак кълна се, за такава среща давам връзката ключове на Прасковя Фьодоровна, защото нямам друго какво да дам. Аз съм просяк.
— Но за какво ви е изтрябвал? Гостът дълго седя тъжен и тръпнещ, но най-сетне заговори:
— Как да ви кажа, странна история, но аз съм тука за същото, за което и вие, заради Пилат Понтийски — гостът боязливо се озърна и добави: — Работата е там, че преди една година написах роман за Пилат.
— Вие сте писател? — попита с интерес поетът.
Лицето на госта посърна, той се закани на Иван с юмрук, после каза:
— Аз съм Майстор — лицето му стана сурово, той извади от джоба на халата си много мръсна черна шапчица, на която с жълт копринен конец беше извезана буквата „М“. Сложи си шапчицата и се обърна към Иван и в профил, и анфас, за да докаже, че е
Майстор. — Тя собственоръчно ми я уши — тайнствено добави той.
— Как се казвате?
— Аз вече нямам име — отвърна с мрачно презрение странният гост, — отказах се от него, както и от всичко в този живот. Да го забравим.

— Тогава поне за романа ми разкажете — помоли деликатно
Иван.
— Щом искате. Моята история е наистина необикновена — поде гостът.
… Историк по образование, той допреди две години работел в един московски музей и освен това превеждал.
— От какъв език? — попита любопитно Иван.
— Аз зная освен руски още пет езика — каза гостът, — английски, френски, немски, латински и гръцки. Оправям се горе-долу и с италианския.
— Я виж ти! — прошепна завистливо Иван.
Историкът живеел самотно, нямал никъде никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И изневиделица един ден спечелил сто хиляди рубли.
— Представете си моето учудване — шепнеше гостът с черната шапчица, — пъхам ръка в коша за мръсно бельо и гледам — същият номер като във вестника! На облигацията — обясни той, — бяха ми я дали в музея.
Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван постъпил така: накупил си книги, напуснал стаята си на улица
Мясницкая…
— Уу, проклета дупка! — изръмжа гостенинът.
… и наел от някакъв предприемач на една уличка близо до
Арбат…
— Знаете ли какво са предприемачите? — попита гостенинът Иван и веднага му обясни: — Това е малка група мошеници, оцеляла по чудо в Москва…

Наел от предприемача две стаи в сутерена на една къщичка с градина. Напуснал музея и се заловил да пише роман за Пилат
Понтийски.
— Ах, това беше златен век — шепнеше с блеснали очи разказвачът, — съвсем самостоятелно малко жилище, освен това антре с чешма и мивка — кой знае защо с особена гордост подчерта той, — с прозорчета над самия тротоар, водещ към градинската врата. На четири крачки от тях, до оградата, люляк, липи и кленове. Ах, ах, ах! През зимата през прозорчето съвсем нарядко ми се мяркаха нечии черни крака и чувах как снегът скърца под тях. В печката ми винаги пламтеше огън. Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях люляковите храсти — отначало голи, после как се покриват със зеленина. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо далеч по- възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, е огромна сума!
— Вярно — съгласи се Иван, който слушаше внимателно.
— Отворих прозорчетата и седях най-често във втората, съвсем малка стая — гостът замери с ръце: — даа… ей тук канапе, срещу него още едно канапе, между тях масичка и върху нея чудесна нощна лампа, а по към прозореца книгите, ей тука малко бюро, а в първата стая — огромна стая, четиринайсет квадрата! — книги, книги и печката. Ах, каква обстановка имах!
Люлякът ухае толкова хубаво! Главата ми олекваше от умора и Пилат летеше към края си…
— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възклицаваше Иван.
— Точно така! Пилат летеше към края, към края, и аз вече знаех, че последните думи на романа ще бъдат: „… петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски…“ Е, разбира

се, излизах да се поразходя. Сто хиляди са огромна сума и аз имах чудесен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше един чудесен ресторант, не зная съществува ли още.
Сега очите на госта широко се отвориха и той продължи да шепне, загледан в луната:
— Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но неизвестно защо, те, първи се появяват в
Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от
Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите й.
Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.
И представете си, изведнъж заговори тя:
— Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:
— Не.

Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?
— Нищо не казвам! — възкликна Иван и добави: —
Умолявам ви, после?
И гостът продължи:
— Да, тя ме изгледа учудено и попита:
— Изобщо ли не обичате цветя?
Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.
— Обичам цветя, но не тези.
— А какви?
— Обичам рози.
Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох й ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.
Вървяхме така известно време, без да кажем дума, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме редом.
— После? — каза Иван. — Моля ви, не пропускайте нищо!
— После ли? — повтори въпроса гостът. — Можете и сам да се досетите — той избърса изведнъж с десния си ръкав неочаквана сълза и продължи: — Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно.

Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!
Впрочем тя твърдеше по-късно, че не било така, че сме се обичали, разбира се, много отдавна, още преди да се познаваме, преди да сме се виждали, че тя е живяла с друг човек и аз там, тогава… с онази, как й беше името…
— С кого? — попита Бездомни.
— С онази… е, де… с онази де… — отвърна гостът и защрака с пръсти:
— Били сте женен?
— Ами да, нали затова щракам с пръсти… За онази…
Варенка, Манечка… Не, Варенка… да де, с раираната рокля… музея… впрочем вече не помня.
Та тя казваше, че излязла този ден с жълтите цветя в ръце, за да я намеря най-сетне, и ако това не се било случило, тя щяла да се отрови, защото животът й бил пуст.
Да, любовта ни прониза мигновено. Разбрах го още същия ден, още след час, когато се озовахме, слепи за града наоколо ни, пред стената на Кремъл, на крайбрежния булевард.
Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се срещнем на другия ден пак там, на Москва река, и се срещнахме. Майското слънце ни светеше. И скоро, много скоро тази жена стана моя тайна съпруга.
Тя идваше при мене всеки ден, а почвах да я чакам още от сутринта. Очакването се изразяваше в това, че местех предметите по масата. Десет минути преди тя да дойде, сядах до прозорчето и почвах да се ослушвам кога ще хлопне вехтата вратичка. Колко странно: преди да я срещна, в нашето дворче рядко влизаше

някой, направо казано, никой не влизаше, а сега ми се струваше, че целият град се е устремил към него. Хлопне вратичката, сърцето ми трепне, и представете си, точно срещу лицето си непременно ще видя през прозорчето нечий мръсен ботуш.
Точиларят. Но кому в нашата къща е изтрябвал точилар? Какво ще точи? Какви ножове?
Тя минаваше през вратичката само веднъж, но преди да мине, най-малко десет пъти получавах сърцебиене, не лъжа.
После, когато настъпваше нейният час и стрелките показваха пладне, сърцето ми изобщо не преставаше силно да тупти, докато внезапно и почти съвсем безшумно не се изравняваха с прозореца нейните обувки с черни велурени панделки, пристегнати с метални токи.
Понякога тя си правеше шега — спираше пред второто прозорче и почукваше с върха на обувката по стъклото. Само за секунда се озовавах до прозореца, но обувката изчезваше, изчезваше черната коприна, засланяща светлината, и аз отивах да й отворя.
Никой не знаеше за нашата връзка, гарантирам, въпреки че никога не става така. Не знаеше мъжът й, не знаеха познатите.
Във вехтата къща, където беше моето сутеренче, разбира се, знаеха, виждаха, че при мен идва някаква жена, но не знаеха името й.
— Но коя е тя? — попита Иван, крайно заинтригуван от любовната история.
Гостът направи жест, означаващ, че той никога и никому няма да го каже, и продължи разказа си.
Иван научи, че Майстора и непознатата се обикнали така силно, че станали просто неразделни. Иван вече ясно си представяше и двете стаи в сутерена на къщата, където винаги

царял полумрак от люляците и оградата. Червената протрита мебел, бюрото, върху него часовникът, звънтящ всеки половин час, и книгите, книгите — от боядисания под чак до опушения таван и печката.
Иван научи, че неговият гостенин и тайната му жена още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата съдба ги е срещнала на онзи ъгъл на Тверская и че са създадени един за друг завинаги.
От разказа на госта Иван научи как са прекарвали деня си влюбените. Тя идвала, бързо си слагала престилка и в тясното антре, до чешмата, с която по неизвестни причини толкова се гордееше нещастният болен, запалвала примуса на дървената маса, приготвяла закуската и я поднасяла в първата стая върху овалната маса. Когато бушували майските бури и покрай мътните ниски прозорци водата шумно се стичала към вратата, заплашвайки да залее последното им убежище, влюбените запалвали печката и си печели картофи. Картофите вдигали пара, черните люспи цапали пръстите. В сутерена се чувал смях, дърветата в градината отърсвали след дъжда прекършени клонки и бели цветове. Когато бурите преминали и дошло задушното лято, във вазата се появили дългоочакваните любими и на двамата рози.
Този, който наричаше себе си Майстор, работел трескаво над своя роман, а тя, заровила в косата си тънки пръсти с остро изпилени нокти, четяла и препрочитала написаното, а после бродирала ей тази шапчица. Понякога приклякала пред долните лавици или се изправяла върху стол до горните и забърсвала с парцал стотиците прашни томове. Тя му предричала слава, карала го да бърза и тъкмо тогава почнала да го нарича Майстор.
Очаквала с нетърпение обещаните вече последни думи за петия прокуратор на Иудея, напевно и високо повтаряла отделни

изречения, които й харесвали, и казвала, че в този роман е нейният живот.
Той бил завършен през август и даден на някаква машинописка, която го преписала в пет екземпляра. Най-сетне настъпил часът, когато Майстора трябвало да напусне тайното си убежище и да навлезе в живота.
— И аз навлязох в живота с романа в ръце и тогава моят живот свърши — прошепна Майстора, оброни глава и печалната черна шапчица с жълтата буква „М“ дълго се поклаща. После продължи разказа си, но вече някак несвързано. Можеше да се разбере само едно, че точно тогава някаква катастрофа сполетяла
Ивановия гост.
— За пръв път попадах в света на литературата, но сега, когато вече всичко е свършено и гибелта ми е неоспорим факт, аз си спомням с ужас за него! — прошепна тържествено Майстора и вдигна ръка. — Да, той ме потресе издъно, ах как само ме потресе!
— Кой? — едва чуто попита Иван, притеснен да не би да прекъсне развълнувания разказвач.
— Ами редакторът, нали ви казвам, редакторът! Да, той го прочете. Гледаше ме така, като че ли на бузата си имам цирей, кривеше странно очи към ъгъла и дори срамежливо се изхили.
Мачкаше без нужда ръкописа и пуфтеше. Въпросите, които ми задаваше, ми се сториха налудничави. Без да каже за романа нещо съществено, той ме разпитваше кой съм и откъде съм се взел, отдавна ли пиша и защо не е чувал досега нищо за мен, зададе ми дори един, мисля, съвсем идиотски въпрос: кой ми е дал идеята да напиша роман на такава странна тема?
Най-сетне ми дойде до гуша и го попитах без заобикалки ще публикува ли романа ми, или не.

Той се засуети, зафъфли нещо и заяви, че не може да реши въпроса сам, с произведението ми трябвало да се запознаят и другите членове на редакционната колегия, а именно критиците
Латунски и Ариман и литераторът Мстислав Лаврович. Покани ме да отида след две седмици.
Отидох след две седмици и бях приет от някаква девойка, кривогледа от непрекъснато лъготене.
— Това е Лапшоникова, секретарката на редакция та — усмихна се Иван, който добре познаваше света, така гневно описан от неговия гост.
— Може — отсече оня, — та от нея получих романа си, вече здравата омазнен и разръфан. Като се мъчеше да отбягва погледа ми, Лапшоникова ми съобщи, че редакцията била затрупана с материали за две години напред и затова въпросът за публикуването на моя роман отпадал, както тя се изрази.
— Какво още си спомням? — мърмореше Майстора, разтривайки слепоочието си. — Да, окапалите червени листенца. върху титулната страница и очите на моята приятелка. Да, тези очи помня аз.
Разказът на Ивановия гост ставаше все по-объркан, все повече се изпълваше с недомлъвки. Той спомена нещо за косия дъжд, за отчаянието, настъпило в прибежището в сутерена, и че бил ходил още някъде. Възклицаваше шепнешком, че нея, която го насърчавала за борба, той не вини ни най-малко, о, не, не я вини!
— Помня, помня тая проклета вътрешна страница на вестника — мърмореше гостът и чертаеше с два пръста във въздуха лист от вестник, а от последвалите объркани изречения
Иван се досети, че друг редактор е публикувал откъс от романа на този, който наричаше себе си Майстора.

Според думите му не минали и два дена и в друг вестник се появила статия от критика Ариман, озаглавена „Враг под крилото на редактора“, в която пишело, че Ивановият гост използвал недоглеждането и невежеството ма редактора и се опитал да прокара в печата апология на Иисус Христос!
— А, спомням си, спомням си! — възкликна Иван. — Но съм забравил името ви!
— Да оставим на мира името ми, повтарям ви, то вече не съществува — отвърна гостът. — Пък и няма значение. След още един ден в друг вестник се появи нова статия, от Мстислав
Лаврович, в която авторът предлагаше да се нанесе удар, и то силен удар по пилатовщината и по онзи иконописец, решил да я прокара (пак тази проклета дума!) в печата.
Втрещен от думата „пилатовщина“, разгърнах трети вестник. В него имаше две статии: едната — от Латунски, а другата подписана с инициалите „Н. Е.“. Уверявам ви, че произведенията на Ариман и на Лаврович бяха съвсем безобидни в сравнение с написаното от Латунски. Достатъчно е да ви кажа, че статията му беше озаглавена „Воинстващ старообрядец“. Бях така погълнат от четенето на написаните за мен статии, че не забелязах как тя (бях забравил да затворя вратата) се изправи пред мене с мокър чадър и мокри вестници в ръце. Очите й хвърляха искри, ръцете й трепереха и бяха ледени. Най-напред тя се хвърли да ме целува, а после заудря по масата и заяви дрезгаво, че ще отрови Латунски.
Иван се покашля някак сконфузено, но нищо не каза.
— Настъпиха съвсем безрадостни дни. Романът беше написан, нямаше повече какво да правя и животът ни се състоеше в това, че седяхме върху едно килимче на пода пред печката и гледахме огъня. Впрочем сега се разделяхме по-често отпреди. Тя

почна да излиза на разходка. А на мене ми се случи нещо изключително, както е бивало неведнъж в живота ми…
Неочаквано се намерих с приятел. Да, да, представете си, аз поначало не съм склонен да се сближавам, притежавам такава странна черта: много трудно се сближавам с хората, недоверчив съм, мнителен. И представете си, въпреки това в душата ми все ще се намъкне някой непредвиден, неочакван и външно нищо и никакъв човек. и точно той най-много ще ми хареса.
Та тъкмо в онова проклето време вратичката на нашата градинка се отвори; помня дори, че денят беше много приятен, есенен. Нея я нямаше в къщи. През вратичката мина един човек, той влезе в къщата — търсеше по работа моя предприемач, после слезе в градинката и някак много бързо се запознахме. Каза ми, че е журналист. Той толкова ми хареса, че представете си, аз и до ден-днешен си спомням понякога за него и изпитвам желание да го видя. После почна да се отбива от време на време. Научих, че бил ерген, живеел в жилище почти като моето, но то му било тясно и прочее. Не зная защо, но не ме канеше у дома си. На жена ми той ужасно не й хареса. Но аз го защитих. Тя каза:
— Прави каквото знаеш, но те предупреждавам, че този човек ми е антипатичен.
Разсмях се. Да, но с какво всъщност ме беше привлякъл?
Работата е там, че поначало човек, който не крие изненада в себе си, в своя механизъм, е просто безинтересен. А пък Алоизий
Могарич (забравих да ви кажа, че новият ми познат се наричаше
Алоизий Могарич) криеше в механизма си такава изненада. Така аз никога не бях срещал и убеден съм, няма и да срещна по-умен човек от Алоизий Могарич. Ако не разбирах смисъла на някоя бележка във вестника, Алоизий ми я разясняваше само за миг и личеше, че това не му струва никакво усилие. Същото и по отношение на житейските явления и въпроси. Освен това

Алоизий ме покори със страстта си към литературата. Той не миряса, докато не се съгласих да му прочета целия си роман от първата до последната страница, и се изказа за него много ласкаво, но ми повтори с потресаваща точност, сякаш беше присъствал на разговора, всички забележки на редактора.
Попаденията му бяха стопроцентови. Освен това той ми обясни съвсем точно и аз се досещах, безпогрешно при това, защо моят роман не може да излезе. Казваше ми направо: глава еди-коя си не може да се публикува…
Статиите не спираха. На първите се смях. Но колкото по- многобройни ставаха, толкова повече се променяше и отношението ми към тях. Вторият стадий беше на учудването.
Нещо безкрайно фалшиво и неуверено лъхаше от всеки ред, въпреки заканителния и уверен тон на тези статии. Все ми се струваше — и аз не можех да се отърва от това чувство, — че авторите казват не това, което искат, и тъкмо по тази причина са така разярени. А после, представете си, настъпи третият стадий — на страха. Не, не страхът от статиите, разберете, а страхът от други неща, които нямат нищо общо нито с тях, нито с романа. Започнах например да се боя от тъмното. С една дума, настъпи стадият на психическото заболяване. Достатъчно беше да легна и да угася лампата в стаичката и веднага почваше да ми се струва, че през прозорчето, въпреки че е затворено, ще се промъкне някой октопод с много дълги и студени пипала.
Наложи се да спя на светло.
Моята любима много се промени (за октопода не й казах, разбира се, но тя виждаше, че съм зле), отслабна и побледня, престана да се смее и все ме молеше да й простя, че ме е посъветвала да публикувам откъса. Увещаваше ме да зарежа всичко, да замина на юг за Черно море и да изхарча за пътуването всичко, което ми беше останало от стоте хиляди.

Тя много настояваше и за да не споря (нещо ми подсказваше, че няма да стане нужда да заминавам за Черно море), аз й обещах да го направя след няколко дена. Но тя каза, че лично ще ми вземе билет. Тогава изтеглих всичките си пари, тоест към десет хиляди рубли, и й ги дадох.
— Защо толкова много? — учуди се тя. Измислих нещо — че уж се боя от крадци и я моля да скрие парите до моето заминаване. Тя ги взе, прибра ги в чантата, почна да ме целува и да ми обяснява, че предпочита да умре, но, да не ме оставя сам в такова състояние и все пак трябва да се прибере, покорява се на необходимостта и ще дойде утре. Умоляваше ме от нищо да не се боя.
Беше по здрач, към средата на октомври. Тя си отиде.
Легнах на канапето и заспах, без да паля лампата. Събудих се от усещането, че октоподът е там. Пипнешком в тъмното едва можах да запаля лампата. Джобният ми часовник показваше два часа след полунощ. Бях си легнал неразположен, а се събудих болен. Изведнъж ми се стори, че есенният мрак ще строши стъклата, ще нахлуе в стаята и аз ще се удавя в него като в мастило. Когато станах, бях вече човек, който не се владее.
Извиках, хрумна ми да избягам при някого, та ако ще и при предприемача, който живееше над мен. Борех се със себе си като безумен. Силите ми стигнаха да се довлека до печката и да запаля дървата. Когато те запращяха и вратичката затрака, малко ми олекна. Втурнах се в антрето, запалих там лампата, намерих бутилка бяло вино, отворих я и пих направо от нея. Страхът ми се попритъпи — поне дотолкова, че не хукнах при предприемача, а се върнах при печката. Отворих вратичката, пламъците зажариха лицето и ръцете ми, аз шепнех:
— Сети се, че съм в беда… Ела, ела, ела! Но никой не идваше. Огънят боботеше в печката, дъждът плющеше по

прозорците. Тогава дойде краят. Извадих от чекмеджето на масата тежките екземпляри на романа и тетрадките с черновите и почнах да ги горя. Това е много трудна работа, защото изписаната хартия гори неохотно. Изпочупих си ноктите да разкъсвам тетрадките, пъхах ги изправени между цепениците и разбутвах листовете с машата. От време на време пепелта ме надвиваше, задушаваше пламъка, но аз се борех с нея и романът, въпреки че се съпротивляваше упорито, все пак загиваше. Пред мен се мяркаха познати думи, страниците неудържимо пожълтяваха от долу на горе, но думите въпреки това още се открояваха. Те изчезваха едва след като хартията почернееше и аз яростно ги довършвах с машата.
В това време някой тихо задраска по прозореца. Сърцето ми подскочи, хвърлих последната тетрадка в огъня и изтичах да отворя. Тухлени стъпала водеха от сутерена към външната врата.
Запрепъвах се тичешком натам и тихо попитах:
— Кой е?
Гласът, нейният глас, ми отвърна:
— Аз съм…
Не помня вече как се оправих с веригата и с ключа. Щом прекрачи прага, тя веднага се притисна към мен, цялата мокра, с мокри бузи и провиснали къдрици, разтреперана. Можах да изрека само:
— Ти… Ти?… — гласът ми секна и ние се втурнахме надолу. Тя съблече в антрето палтото си и бързо влязохме в предната стая. С тих вик тя издърпа с голи ръце от печката последното топче листа, вече пламнали отдолу, и ги хвърли на пода. Стаята веднага се изпълни с пушек. Стъпках огъня с крака, а тя рухна на канапето и заплака неудържимо и конвулсивно.

Когато й помина, казах:
— Намразих този роман и ме е страх. Аз съм болен. Боя се.
Тя стана и заговори:
— Господи, колко си болен! Защо са тези мъки, защо? Но аз ще те спася, ще те спася. Как е възможно?
Виждах очите й, подпухнали от пушека и плача, усещах как студените ръце милват челото ми.
— Аз ще те излекувам, ще те излекувам — тихо повтаряше тя и се вкопчваше в раменете ми. — Ти ще го възстановиш. Защо, защо не си оставих един екземпляр?
Тя се озъби от ярост и заговори съвсем несвързано. После стисна устни и започна да събира и оправя обгорелите листове.
Беше някаква глава от средата на романа, не помня коя. Тя подреди грижливо листовете, уви ги в хартия и ги превърза с панделка. Всичките й действия показваха, че е изпълнена с решителност и се е овладяла. Поиска вино и след като пи, заговори по-спокойно.
— Виждаш ли колко скъпо си плаща човек за лъжата — говореше тя, — и аз не желая повече да лъжа. Бих останала при тебе още сега, но не искам да го направя по този начин. Не искам в паметта му да остане завинаги, че съм избягала от него посред нощ. Той не ми е причинявал никога никакво зло… Извикаха го внезапно, в завода им избухнал пожар. Но скоро ще се върне.
Утре сутринта ще му обясня всичко, ще му кажа, че обичам друг, и ще се върна завинаги при тебе. Отговори ми, ти може би не искаш това?
— Бедна, бедна моя — казах и аз. — Няма да допусна да го направиш. С мен ще се случи нещо лошо й не искам да се погубваш заедно с мен.

— Това ли е единствената причина? — попита тя и доближи очите си до моите.
— Единствената.
Тя страшно се оживи, притисна се към мене, обгърна шията ми и каза:
— Загивам заедно с теб. Утре сутринта ще бъда тук.
И ето последното, което помня от живота си: ивицата светлина от моето антре и в нея развита къдрица, нейната барета и изпълнените й с решителност очи. Спомням си черния силует върху прага на външната врата и белия пакет.
— Бих те изпратил, но вече не съм в състояние да се прибера сам, боя се.
— Не се бой. Потърпи няколко часа. Утре сутринта ще бъда при теб — това бяха последните й думи в моя живот.
— Шшшт! — изведнъж се прекъсна сам болният и вдигна пръст. — Тревожна е днес лунната нощ.
Той се скри на балкона. Иван чу как по коридора минаха колелцата, някой изхлипа или извика слабо.
Когато всичко утихна, гостът се върна и съобщи, че стая 120 е получила квартирант. Докарали някакъв човек, който молел да му върнат главата.
Двамата събеседници помълчаха разтревожени, но се успокоиха и се върнаха към прекъснатия разказ. Гостът тъкмо отвори уста, но тази нощ наистина беше неспокойна. Гласовете още се чуваха в коридора и гостът зашепна на ухото на Иван толкова тихо, че онова, което разказа, стана известно само на поета, с изключение на първото изречение.

— Петнайсетина минути след като тя ме напусна, на прозореца ми се почука…
Онова, което болният разказваше на ухо, изглежда много го вълнуваше. Лицето му непрекъснато се разкривяваше от спазми.
В очите му плуваха и се мятаха страх и ярост. Разказвачът сочеше с ръка някъде към луната, която отдавна си беше отишла от балкона. Едва когато отвън престанаха да долитат звуци, гостът се дръпна от Иван и заговори по-високо.
— Да, та в средата на януари, посред нощ, все в същото палто, но с изпокъсани копчета, аз се свивах от студ в дворчето си. Зад мен се издигаха преспи, скрили люляковите храсти, а пред мен, долу, бяха моите прозорци, мъждиво осветени и с пуснати пердета. Долепих ухо до първия и се ослушах — в моите стаи свиреше грамофон. Това беше всичко, което чух, но не можах нищо да видя. Постоях така, после излязох през вратичката на улицата. Там лудееше виелица. Едно куче се шмугна в краката ми, уплаши ме и аз избягах от него на отсрещния тротоар. Студът и страхът, станали мои постоянни спътници, ме докараха до изстъпление. Нямаше къде да ида и най-простото би било, разбира се, да се хвърля под трамвая на широката улица, на която излизаше моята пресечка. Виждах отдалече тези напълнени със светлина вледенени сандъци и чувах как Отвратително скърцат на студено. Но, скъпи мой съседе, цялата работа е там, че страхът владееше всяка клетчица на моето тяло. Страхувах се от трамвая също както от кучето. Да, в тази сграда по-лоша болест от моята няма, уверявам ви!
— Но вие сте могли да й се обадите — каза Иван със съчувствие към нещастния болен. — Освен това нали у нея са вашите пари? И тя ги е запазила, разбира се?
— Не ще и дума, разбира се, че ги е запазила. Но вие явно не ме разбирате. Или по-скоро аз съм загубил някогашната си

способност да описвам. Впрочем не съжалявам много за това, защото вече няма да ми потрябва. Пред нея — гостът се взря благоговейно в нощния мрак — щеше да се появи писмо от лудницата. Как може да се праща писмо от такъв адрес?
Душевноболен? Шегувате ли се? Да я направи нещастна? Не съм способен на това.
Иван не можа да възрази, но мълчащият Иван съчувстваше на госта, състрадаваше му. А той, измъчен от спомените, поклащаше главата си с черната шапчица и говореше:
— Горката жена… Впрочем надявам се, че тя ме е забравила.
— Но вие може да оздравеете… — каза плахо Иван.
— Аз съм неизлечим — отвърна спокойно гостът. — Когато
Стравински ми казва, че ще ме върне към живота, аз не му вярвам. Той е човечен и просто иска да ме утеши. Впрочем не отричам, че сега съм много по-добре. Да, докъде бях стигнал?
Студът, летящите трамваи… Знаех, че тази клиника е вече открита и тръгнах пеш през целия град насам. Безумие! Извън града положително щях да замръзна, но ме спаси една случайност. Някакъв камион се беше повредил, отидох при шофьора — беше на около четири километра извън града — и за мое учудване той се смили над мен. Камионът пътуваше насам и ме докара. Отървах се с премръзнали пръсти на левия крак.
Излекуваха ми ги. Четвърти месец съм тук. И знаете ли, намирам, че тук никак не е лошо. Не бива човек да живее с големи планове, скъпи съседе, не бива! Ето, аз например исках да обиколя цялото земно кълбо. Но се оказа, че не ми било писано. Виждам само незначително късче от това кълбо. Не мисля, че то е най- хубавото, но, повтарям, не е и чак толкова лошо. Ето, лятото наближава и както обещава Прасковя Фьодоровна, балконът ще се обвие с бръшлян. Ключовете разшириха възможностите ми.

Нощем ще има луна. Ах, тя е залязла! Захладня. Преваля полунощ. Време е да си вървя.
— Кажете ми какво стана после с Иешуа и Пилат — помоли
Иван. — Умолявам ви, искам да зная.
— Ах, не, не — отвърна с болезнена тръпка гостът. — Само като си спомня за моя роман, и се разтрепервам. Вашият познат от Патриаршите езера би направил това по-добре от мен.
Благодаря ви за разговора. Довиждане.
И докато Иван се опомни, решетката се затвори с тих звън и гостът изчезна.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: