Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

възбуда, бе проведен разговор, но разговорът излезе някак странен, объркан, или, по-точно казано, от този разговор нищо не излезе.
Първият въпрос, който зададоха на Никанор Иванович, беше:
— Вие сте Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на номер 302-бис на Садовая?
На което Никанор Иванович се разсмя със страшен смях и отговори буквално така:
— Да, аз съм Никанор, разбира се, че съм Никанор! Но какъв председател съм, да му се не види!
— Тоест как така? — попитаха Никанор Иванович с присвити очи.
— Ами така — отговори той, — ако бях председател на място, щях веднага да разбера, че той е нечиста сила! Как иначе?!
Пенснето му пукнато… целият в дрипи… ясно, че такъв човек не може да бъде преводач на никакъв чужденец!
— За кого говорите? — попитаха Никанор Иванович.
— За Коровиев! — викна Никанор Иванович. — Залостил се в кооперацията ни, в апартамент номер петдесет! Пишете:
Коровиев! Трябва веднага да бъде заловен. Пишете: шести вход, там е.
— Откъде взе валутата? — мило попитаха Никанор
Иванович.
— Боже праведни, боже всемогъщи — закаканиза Никанор
Иванович, — ти всичко виждаш, пък на мене така ми се пада. Не съм и сънувал никаква валута, не съм и подозирал, че има някаква си валута! Господ ме наказа за прегрешенията ми —

нареждаше прочувствено Никанор Иванович и ту закопчаваше ризата си, ту я откопчаваше, ту се кръстеше. — Вярно е, взимал съм! Взимал съм, но само наши, съветски! Не отричам, давах квартири срещу рушвет, случвало се е. Той и секретарят ни
Пролежнев, и той е една стока! Откровено казано, в домсъвета всички са вагабонти… Но валута не съм взимал!
На молбата да не се прави на балама, а да разкаже как са се озовали доларите в отдушника, Никанор Иванович коленичи, олюля се и зина, сякаш искаше да глътне дъсчица от паркета.
— Ако заповядате — измуча той, — пръст ще ям, за да ви докажа, че не съм взимал. Пък Коровиев — той е сатана!
Всяко търпение си има граници и откъм бюрото вече повишиха глас, намекнаха на Никанор Иванович, че е време да заговори на човешки език.
Тогава стаята с въпросното канапе се огласи от дивия рев на
Никанор Иванович, който скочи на крака:
— Ето го! Ето го зад шкафа! Хили се! Ето му пенснето…
Дръжте го! Помещението да се наръси със светена вода!
Кръвта се изтегли от лицето на Никанор Иванович. Той кръстеше разтреперан въздуха, втурваше се ту към вратата, ту назад, после запя молитва и най-сетне взе да дрънка същински врели-некипели.
Стана пределно ясно, че Никанор Иванович е негоден за каквито и да било разговори. Изведоха го, настаниха го в отделна стая, където той се поукроти и само се молеше и хлипаше.
Отидоха, разбира се, на Садовая и влязоха в апартамент
№50. Но не намериха там никакъв Коровиев и никой в къщата не познаваше и не беше виждал никакъв Коровиев. Жилището на покойния Берлиоз и на отпътувалия за Ялта Лиходеев беше

празно и по шкафовете в кабинета си висяха тихо и мирно, непипнати от никого, печатите от червен восък. Заминаха си от
Садовая с празни ръце, а със заминалите отпътува, смутен и потиснат, и секретарят на домсъвета Пролежнев.
Вечерта Никанор Иванович бе откаран в клиниката на
Стравински. Там взе така да буйства, че се наложи да му бият инжекция по рецептата на Стравински и чак след полунощ
Никанор Иванович заспа в стая №119, надавайки от време на време мъчително страдалческо мучене.
Но постепенно сънят му ставаше все по-спокоен. Той вече не се въртеше и не стенеше, задиша леко и равномерно и го оставиха сам.
Тогава на Никанор Иванович му се яви сън, в чиято основа лежеше несъмнено преживяното през деня. Най-напред на
Никанор Иванович му се привидя, че уж някакви хора със златни фанфари в ръце го водят, и то много тържествено, към голяма лакирана врата. Пред вратата спътниците му изсвириха туш в чест на Никанор Иванович, а после долетял от висините звучен бас весело каза:
— Добре дошъл, Никанор Иванович! Хайде, предайте валутата.
Безкрайно учуден, Никанор Иванович видя над главата си черен високоговорител.
После той се озова, кой знае защо, в някакъв театрален салон, където на позлатения таван сияеха кристални полилеи, а по стените — аплици. Всичко си беше както му е редът в скромен по размери, но много богат театър. Имаше сцена, закрита с кадифена завеса, тъмновишневият й фон беше осеян като със звездички с нарисувани златни монети по десет рубли; имаше и суфльорска кабина и дори публика.

Никанор Иванович се учуди, че публиката е съставена изключително от хора от един пол — мъжки, при това, непонятно защо, всички мъже бяха с бради. Другата изненада беше, че в театралния салон нямаше столове и цялата тази публика беше насядала по пода, великолепно лъснат и хлъзгав.
Притеснен от това ново за него и многолюдно общество,
Никанор Иванович последва след кратко колебание примера на всички, седна и той по турски на паркета между един рижав здравеняк с огромна брада и някакъв блед и много брадясал гражданин. Насядалите не обърнаха на новопристигналия зрител никакво внимание.
В това време се разнесе нежен звън, светлината в салона угасна, завесата се дръпна и се появи осветената сцена с кресло и масичка, на която стоеше златно звънче, а цялото дъно на сцената беше закрито от черна кадифена завеса.
Иззад кулисите излезе артист в смокинг, гладко обръснат и вчесан на път, млад и с много приятни черти на лицето.
Публиката в салона се оживи и всички се обърнаха към сцената.
Артистът се приближи до суфльорската будка и потри ръце.
— Още ли сте тука? — попита той с мек баритон и се усмихна на салона.
— Още, още — отговориха му хорово от залата тенори и баси.
— Хмм… — замисли се артистът, — просто не мога да ви разбера — не ви ли омръзна? Нормалните хора се разхождат сега по улиците, наслаждават се на пролетното слънце и топлина, а вие киснете тука на пода в задушната зала! Да не би случайно програмата да е толкова интересна? Впрочем, въпрос на вкус — философски реши артистът.

После той промени тембъра и интонациите на гласа си и весело и звучно обяви:
— И тъй, следващият номер от нашата програма — Никанор
Иванович Босой, председател на домсъвет и управител на диетичен стол. Молим Никанор Иванович да заповяда!
В отговор прозвучаха дружни ръкопляскания. Смаяният
Никанор Иванович облещи очи, а конферансието закри с ръка лицето си от светлината на рампата, намери го с поглед между насядалите и много мило го повика с пръст да се качи горе.
Никанор Иванович не разбра как се озова на сцената.
Отдолу и отпред го заслепи светлината на разноцветните лампи и салонът с публиката веднага потъна в мрак.
— Е, Никанор Иванович, чакаме вашия пример изрече подкупващо младият артист, — предайте си валутата.
Настъпи тишина. Никанор Иванович си пое дъх и тихо заговори:
— Кълна се в бога…
Не успя да изрече тези думи и залата избухна в негодуващи викове. Никанор Иванович се смути и млъкна.
—
Доколкото можах да разбера — подхвана конферансието, — вие искахте да се закълнете в бога, че нямате валута, така ли? — и погледна съчувствено Никанор Иванович.
— Да, точно така е, нямам — отвърна Никанор Иванович.
— Добре де — обади се артистът, — но извинете за нескромния въпрос: откъде тогава се взеха тези четиристотин долара, намерени в тоалетната на апартамента, чиито единствени обитатели сте вие и вашата съпруга?

— Вълшебни са! — каза с нескрита ирония някой в тъмната зала.
— Тъй вярно, вълшебни — плахо отвърна Никанор
Иванович неизвестно кому: на артиста или на тъмната зала — и обясни: — нечистата сила ми ги подхвърли, оня карираният, преводачът.
Залата пак изрева негодуващо. А когато се възцари тишина, артистът каза:
— Чухте ли какви Лафонтенови басни ми се налага да изслушвам! Подхвърлили му четиристотин долара! Хайде вие кажете: всички вие се занимавате с валутни далавери! Питам ви като специалисти — това възможно ли е?
— Ние не се занимаваме с валутни далавери — чуха се откъм залата отделни обидени гласове, — но това наистина е невъзможно.
— Напълно съм съгласен — заяви категорично артистът, — но бих искал да ви попитам: какво може да се подхвърли?
— Дете! — викна някой от залата.
— Абсолютно вярно — потвърди конферансието, — дете, анонимно писмо, прокламация, адска машина и какво ли не още, но четиристотин долара няма да подхвърли никой, понеже такъв идиот в природата не съществува — и като се обърна към
Никанор Иванович, артистът добави укорително и тъжно: — Вие много ме наскърбихте, Никанор Иванович! Толкова се надявах на вас. И тъй, нашият номер не се получи.
В залата се чу свиркане по адрес на Никанор Иванович.
— Абе личи си, че прави далавери с валута! — викнаха откъм залата. — Заради такива като него и ние страдаме невинно!

— Не го ругайте — каза меко конферансието, — той ще се разкае — и като обърна към Никанор Иванович плувнали в сълзи сини очи, добави: — Хайде, идете си на мястото, Никанор
Иванович.
После артистът звънна със звънчето и заяви високо:
— Антракт, негодници!
Потресеният Никанор Иванович, станал толкова неочаквано участник в театрална програма, се озова пак на своето място на пода. Сега му се присъни, че залата потъна в пълен мрак, а по стените изскочиха червени пламтящи думи: „Предайте си валутата!“ После завесата отново се разтвори и конферансието призова:
— Моля на сцената да излезе Сергей Герардович Дънчил.
Дънчил се оказа благообразен мъж някъде към петдесетте, но имаше вид на човек, който съвсем се е изоставил.
—
Сергей
Герардович — обърна се към него конферансието, — ето, вече месец и половина откакто сте тука и упорито отказвате да предадете останалата ви валута. Нашата страна има нужда от нея, а на вас тя ви е абсолютно излишна и въпреки това вие упорствате. Интелигентен човек сте, много добре разбирате всичко и все пак не желаете да ми помогнете.
— За съжаление не мога нищо да направя, тъй като нямам повече валута — спокойно отвърна Дънчил.
— В такъв случай нямате ли поне брилянти? — попита артистът.
— Брилянти също нямам.
Артистът наведе глава и се замисли, после плесна с ръце. От кулисите на сцената излезе дама на средна възраст, модерно

облечена, тоест с манто без яка и съвсем малка шапка. Дамата изглеждаше разтревожена, а Дънчил я погледна, без да му мигне окото.
— Коя е тази дама? — попита конферансието Дънчил.
— Това е жена ми — отговори с достойнство Дънчил и погледна с известно отвращение дългия врат на дамата.
— Мадам Дънчил, обезпокоихме ви по следния повод — обърна се конферансието към дамата, — искаме да ви попитаме дали съпругът ви разполага с още валута?
— Той тогава предаде всичко — отвърна развълнувана мадам Дънчил.
— Така — каза артистът — е, щом е така, значи е така. След като е предал всичко, ще се наложи незабавно да се разделим със
Сергей Герардович — няма как! Сергей Герардович, ако желаете, можете да напуснете театъра — и артистът направи царствен жест.
Дънчил спокойно и с достойнство се обърна и се запъти към кулисите.
— Момент, моля! — спря го конферансието. — Позволете ми на сбогуване да ви покажа още един номер от нашата програма — и той пак плесна с ръце.
Задната черна завеса се вдигна и на сцената излезе млада красавица с бална рокля, тя държеше в ръце златно подносче, на което беше сложена дебела пачка, вързана с панделка от бонбониера, и брилянтено колие, сипещо сини, жълти и червени искри.
Дънчил отстъпи крачка назад и пребледня като платно.
Залата замря.

— Осемнайсет хиляди долара и колие за четиристотин хиляди, и то златни — обяви тържествено артистът. — Сергей
Герардович е скрил в Харков, в апартамента на своята любовница
Ида Херкулановна Ворс, която имаме удоволствието да видим и която бе така любезна да ни помогне да открием тези безценни, но безцелни в ръцете на частно лице съкровища. Много ви благодарим Ида Херкулановна.
Красавицата се усмихна, зъбите й блеснаха, а гъстите й мигли трепнаха.
— Зад вашата маска на уверено достойнство — обърна се артистът към Дънчил — се крие алчен паяк и отвратителен измамник и лъжец. С тъпия си инат вие ни мъчихте цял месец и половина. Да, сега си вървете в къщи и нека адът, в който ще ви хвърли вашата съпруга, ви бъде заслуженото наказание.
Дънчил се олюля и сигурно щеше да падне, но нечии съчувствени ръце го подкрепиха. В този миг предната завеса падна и скри всички, които бяха на сцената.
Бесни ръкопляскания така разтърсиха залата, че на Никанор
Иванович му се стори, сякаш светлините в полилеите заподскачаха. Когато предната тъмна завеса се вдигна пак, на сцената нямаше никой освен самотния артист. Той предизвика втори взрив от ръкопляскания, поклони се и заговори:
— В лицето на този Дънчил в програмата ни взе участие едно същинско магаре. Нали вече имах удоволствието да ви обясня вчера, че укриването на валута е безсмислено. Защото никой и при никакви обстоятелства не може да я използува, уверявам ви. Да вземем например този Дънчил. Той получава огромна заплата и не му липсва нищо. Има разкошен апартамент, жена и красива любовница. Но вместо да предаде валутата и скъпоценните камъни и да си живее тихо и мирно без каквито и

да било неприятности, този сребролюбив кретен дочака да бъде публично изобличен и на всичкото отгоре си докара сериозни семейни неприятности. И тъй, кой ще предаде валута? Няма ли желаещи? В такъв случай следващият номер от нашата програма ще бъде изпълнен от известния драматически талант, артиста
Сава Потапович Куролесов, поканен специално, за да рецитира откъси из „Скъперникът рицар“ от поета Пушкин.
Обещаният Куролесов не закъсня да се появи на сцената и се оказа висок, месест, гладко обръснат мъж, с фрак и бяла папийонка.
Без каквито и да било предисловия той направи мрачна физиономия, свъси вежди и подхвана с неестествен глас, поглеждайки изкосо към златното звънче:
— Тъй както млад безделник чака среща със някаква развратница лукава… (Пр. Р. Ралин)
Куролесов разказа за себе си куп лоши неща. Никанор
Иванович го чу как си призна, че нещастна вдовица коленичила с вопли пред него под дъжда, но не трогнала закоравялото сърце на артиста. Преди този сън Никанор Иванович не познаваше нито една творба от поета Пушкин, но познаваше отлично самия поет и по няколко пъти на ден произнасяше изречения като: „Ами наема за апартамента Пушкин ли ще го плаща?“ или „Значи, лампата на стълбището Пушкин я е свил, така ли?“, „Значи, нафтата Пушкин ще я купува, а?“
Сега, след като се запозна с едно от произведенията му,
Никанор Иванович се натъжи, представи си коленичилата жена, останала със сирачетата си под дъжда, и неволно си каза: „Ама че отвратителен тип е този Куролесов!“
А
Куролесов повишаваше непрекъснато глас и продължаваше да се кае, с което съвсем обърка Никанор

Иванович, защото изведнъж взе да се обръща към някого, дето го нямаше на сцената, и да си отговаря сам вместо отсъствуващия, като наричаше себе си ту „господарю“, ту „бароне“, ту „татко“, ту
„сине“ и говореше ту на „вие“, ту на „ти“.
Никанор Иванович разбра само едно, че след като извика:
„Ключовете ми къде са? Ах, моите ключове …“ — артистът бе сполетян от жестока смърт, строполи се на пода, захърка и взе да си развързва внимателно папийонката.
След като умря, Куролесов стана, отърси праха от панталона си, усмихна се фалшиво и излезе, придружен от вяли ръкопляскания. А конферансието заговори така:
— Ние чухме „Скъперникът рицар“ в блестящото изпълнение на Сава Потапович. Този рицар се е надявал, че ще го наобиколят пъргави нимфи и ще му се случат още много приятни неща. Но, както видяхме, не стана нищо подобно и нито нимфи го обкръжиха, нито музите го споходиха, нито успя да вдигне палати, а тъкмо обратното, свърши много зле, поразен от удар, опъна петалата и издъхна върху сандъка с валутата и скъпоценните камъни. Предупреждавам, че ако не предадете валутата, и на вас ще ви се случи същото, ако не и нещо по-лошо.
Дали поезията на Пушкин оказа такова силно въздействие, или прозаичната реч на конферансието, но от залата изведнъж се чу свенлив глас:
— Аз ще предам валута.
— Много ви моля, качете се на сцената! — покани го учтиво конферансието, като се взираше в тъмната зала.
На сцената излезе нисък рус гражданин, ако се съди по лицето му, не беше се бръснал от три седмици.
— Извинете, как се казвате? — осведоми се конферансието.

— Николай Канавкин — обади се срамежливо появилият се.
— А, много ми е приятно, гражданино Канавкин, и тъй?
— Предавам ги — тихо каза Канавкин.
— Колко?
— Хиляда долара и двайсет златни монети по десет рубли.
— Браво! Това ли е всичко, други нямате ли?
Конферансието впери поглед право в очите на Канавкин и на
Никанор Иванович даже му се стори, че от този поглед бликнаха лъчи, пронизващи Канавкин като рентгенови. Всички в залата затаиха дъх.
— Вярвам ви! — възкликна най-сетне артистът и угаси погледа си. — Вярвам ви! Тези очи не лъжат. Толкова пъти вече повтарям: най-голямата ви грешка е, че недооценявате значението на човешките очи. Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите — никога! Задават ви неочакван въпрос и вие не трепвате дори, само за миг се овладявате и вече знаете какво да кажете, за да скриете истината, казвате го твърде убедително и на лицето ви не трепва нито едно мускулче, но уви, разтревожена от въпроса, истината изскача за миг от дъното на душата в очите ви и край на всичко. Виждат я и вие сте заловен!
Като изрече, и то много разпалено, тази крайно убедителна тирада, артистът попита меко Канавкин:
— Къде са скрити?
— У леля ми Пороховникова, на Пречистенка …
— А! Момент… ама… у Клавдия Илинична ли?
— Да.

— Ах, да, да, да, да! Хубавата малка къща? Срещу градинката? Но да, разбира се, знам я, знам я! Ами къде сте ги напъхали?
— В мазето, в кутия от бисквити „Ейнем“…
Артистът плесна с ръце.
— Но на какво прилича това? — възкликна той с горчивина. — Ами че нали ще мухлясат там, ще плесенясат. Е, кажете, може ли на такива хора да се доверява валута? Бога ми — същински деца!
Канавкин също разбра, че е постъпил зле, направил е пакост, затова наведе рошавата си глава.
— Парите — продължи артистът — трябва да се съхраняват в държавната банка, в специални сухи и добре охранявани помещения, а не в лелиното ви мазе, където, между другото, и плъховете могат да ги изядат. Не ви ли е срам, Канавкин!
Възрастен човек!
Канавкин вече не знаеше къде да се дене и само човъркаше с пръст пеша на сакото си.
— Е, нищо, нищо — поомекна артистът, — било каквото било… — после неочаквано добави: — Впрочем хайде да свършим всичко отведнъж, хем да не разкарваме излишно колата
… леля ви също има, нали? А?
Канавкин, който не беше очаквал подобен обрат, трепна и в театъра настъпи мълчание.
— Е, Канавкин — с мек укор каза конферансието, — аз го хваля, хваля, а той взе, че се запъна! Та това е нелепо, Канавкин!
Нали току-що ви обясних за очите. Веднага си личи, че и леля ви има. Хайде, защо ни измъчвате напразно?

— Има! — викна с отчаяна смелост Канавкин.
— Браво! — викна и конферансието.
— Браво! — страшно изрева салонът.
Когато всички утихнаха, конферансието честити на
Канавкин, стисна му ръка, предложи му колата да го откара до в къщи и заповяда някому зад кулисите да се отбие със същата кола за лелята — да я покани да заповяда на представление в женския театър.
— Ах, исках да ви попитам — леля ви да е казвала къде си крие валутата? — осведоми се конферансието, предлагайки любезно на Канавкин цигара и горяща клечка кибрит. Канавкин запали и някак мъченически се усмихна.
— Вярвам ви, вярвам — въздъхна артистът, — тая дърта стипца не на племенника си, на дявола няма да каже. Но нищо, ще се опитаме да събудим човешки чувства в сърцето й. Може би още не всички струни са се скъсали в сарафската й душица.
Всичко добро, Канавкин!
Щастливият Канавкин отпътува. Артистът попита няма ли други желаещи да предадат валута, но му отговориха с мълчание.
— Какви хора, ей богу! — изрече артистът и сви рамене, а после завесата го скри.
Лампите угаснаха, известно време царуваше мрак и сред него отдалече долиташе нервен тенор, който пееше:
„Там купища има злато, и мое, да, мое е то!“
После някъде отдалече на два пъти долетяха ръкопляскания.
— В женския театър някоя дама предава — обади се неочаквано рижият брадат съсед на Никанор Иванович и с въздишка добави: — Ех, да не бяха гъсоците ми! Аз, мили мой,

отглеждам в Лианозово бойни гъсоци. Страх ме е, че ще измрат без мен. Бойните гъсоци са много нежни, големи грижи искат…
Ех, да не бяха гъсоците. Пет пари не давам за Пушкин — и пак завъздиша.
В този миг салонът се освети ярко и Никанор Иванович засънува, че от всички врати нахълтват готвачи с бели калпаци и черпаци. Помощник-готвачите довлякоха в салона котел с чорба и табла с филии черен хляб. Зрителите се оживиха. Веселите готвачи сновяха между любителите на театралното изкуство, наливаха в канчета чорбата и раздаваха хляба.
— Обядвайте, момчета — викаха готвачите, — и предавайте валутата! Защо да киснете залудо тука? Много ли ви се услажда тая помия? Иди си в къщи — хапване, пийване — кеф!
— Ей, ти бе, бащице, защо киснеш тука? — обърна се непосредствено към Никанор Иванович дебел готвач с морав врат, докато му подаваше канчето, в което самотно плаваше един зелев лист.
— Нямам! Нямам! Нищо нямам! — викна обезумял
Никанор Иванович. — Разбери — нямам!
— Нямаш, а? — изрева със страшен бас готвачът. — Нямаш ли? — попита той след миг с нежен женски глас. — Нямаш, нямаш — заповтаря успокояващо и взе да се превръща във фелдшерката Прасковя Фьодоровна.
Тя потупваше нежно по рамото стенещия насън Никанор
Иванович. Тогава готвачите се стопиха и рухна театърът със завесата. Никанор Иванович видя през сълзи стаята си в болницата и двама с бели престилки, но не нахалните готвачи, които се навираха със съветите си, а лекари, и с тях Прасковя
Фьодоровна, която не носеше канче, а табличка, покрита с марля, върху която беше сложена спринцовка.

— На какво прилича това — оплака се горчиво Никанор
Иванович, докато му правеха инжекцията, — нямам, нямам, нямам! Пушкин да им предава валута. Нямам!
— Нямаш, нямаш — успокояваше го добросърдечната
Прасковя Фьодоровна, — какво сега, на босия цървулите, тъй де.
След инжекцията на Никанор Иванович му поолекна и той заспа без сънища.
Но от виковете му тревогата се пренесе и в 120-а стая, където болният се събуди и си затърси главата, а също и в 118-а, където изпадна в паника неизвестният Майстор и закърши от мъка ръце, като гледаше луната и си спомняше горчивата последна есенна нощ от живота си, ивицата светлина под вратата в сутерена и провисналите къдрици.
От стая 118-а тревогата прелетя през балкона при Иван, той се събуди и заплака.
Но лекарят бързо успокои всички разтревожени, всички скръбни духом и те почнаха да заспиват. Последен потъна в забрава Иван — едва когато над реката взе да съмва. След лекарството, напоило цялото му тяло, успокоението дойде като вълна, която го заля. Тялото му олекна, а дрямката облъхваше като топъл ветрец челото му. Той заспа и последното, което чу наяве, бе чуруликането на птичките в гората, малко преди да се съмне. Но те скоро млъкнаха и Иван засънува, че слънцето вече се снишава над Плешивия хълм и хълмът е опасан от двойна верига…

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: