Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Щом надникна през прозореца, който гледаше към Садовая, лицето му се разкриви и той не просто прошепна, а изсъска:
— Така си и знаех!
На ярката светлина на силните улични лампи видя на тротоара долу една дама по комбинезон и лилави кюлоти.
Наистина на главата си дамата носеше шапка, а в ръцете чадър.
Около тази ужасно объркана дама, която ту приклякаше, ту се опитваше да бяга нанякъде, се вълнуваше цяла тълпа и тя именно издаваше кикота, от който по гърба на финдиректора преминаваха студени тръпки. Край дамата се суетеше някакъв гражданин, който свличаше шлифера си и от вълнение все не можеше да се справи с ръкава, не успяваше да си издърпа ръката.
Викове и луд смях долетяха и отдругаде, а именно откъм левия изход, и като обърна глава натам, Григорий Данилович видя друга дама по розово бельо. Тя скочи от паважа на тротоара, опита се да се скрие в един вход, но прииждащата публика й преграждаше пътя и нещастната жертва на собственото си лекомислие и страст към тоалетите, измамена от фирмата на отвратителния Фагот, мечтаеше само за едно — да потъне вдън земя. Един милиционер се беше запътил към клетницата, пронизвайки въздуха със свиркането си, а подир милиционера бързаха някакви ужасно весели младежи с каскети. Те именно се смееха и дюдюкаха.
Мустакат мършав файтонджия долетя пред първата гола и рязко спря дръглестата си грохнала кранта. Лицето на мустакатия беше радостно ухилено.
Римски се удари с юмрук по главата, плю и отскочи от прозореца.
Поседя известно време до бюрото, заслушан в улицата. На няколко места свиркането стигна кулминацията си, после взе да

утихва. За учудване на Римски скандалът беше ликвидиран някак неочаквано бързо.
Беше дошло време да се действа, трябваше да се пие горчивата чаша на отговорността. През третата част от програмата телефоните се оправиха, сега трябваше да се обажда, да съобщава за станалото, да моли за помощ, да се измъква, да стоварва всичко върху Лиходеев, да отървава себе си и тъй нататък. По дяволите! На два пъти разстроеният финдиректор слага ръка върху слушалката и на два пъти я отдръпва. Изведнъж сред мъртвата тишина на кабинета телефонът сам иззвъня силно право в лицето на финдиректора и той потръпна и изстина.
„Здравата съм се изнервил!“ — помисли си той и вдигна слушалката. В същия миг се дръпна от нея и побледня като платно. Тих и същевременно мазен и развратен женски глас прошепна в слушалката:
— Не се обаждай никъде, Римски, че ще има да патиш!
Слушалката тутакси заглъхна. Усещайки как го полазват тръпки, финдиректорът затвори телефона и се озърна, кой знае защо, към прозореца зад гърба си. През редките и с още крехка зеленина клони на клена той видя луната, забързана през прозрачно облаче. Кой знае защо, Римски прикова очи към клоните, гледаше ги и колкото повече ги гледаше, толкова по- силен страх го обземаше.
С голямо усилие финдиректорът се извърна най-сетне от лунния прозорец и се надигна. За обаждане не можеше вече и дума да става, финдиректорът мислеше сега само за едно — как да се махне час по-скоро от театъра.
Ослуша се: сградата на театъра беше безмълвна. Римски разбра, че отдавна е сам-самичък на втория етаж, и при тази мисъл го скова детски непреодолим страх. Ужас го обземаше

само при мисълта, че ще трябва сега да мине самичък по пустите коридори и да слезе по стълбите. Събра трескаво от масата хипнотизаторските рубли, пъхна ги в чантата и се окашля, за да си даде поне малко кураж. Кашлицата му излезе хрипкава и слаба.
В този миг му се стори, че изпод вратата на кабинета лъхна изведнъж гнила влага. Тръпки преминаха по гърба на финдиректора. На всичкото отгоре неочаквано взе да бие часовникът и удари полунощ. И това дори накара финдиректора да изтръпне. Но сърцето му съвсем изстина, когато чу, че в бравата на вратата тихо се превърта секретният ключ. Вкопчил в чантата влажни студени ръце, финдиректорът чувстваше, че ако шумоленето в ключалката продължи още малко, няма да издържи и ще закрещи сърцераздирателно.
Най-сетне вратата отстъпи пред нечии усилия, отвори се и в кабинета безшумно влезе Варенуха. Римски, както си стоеше, падна в креслото, защото краката му се подкосиха. Той пое дълбоко въздух, усмихна се някак угоднически и тихо промълви:
— Божичко, как ме уплаши!
Да, тази внезапна поява можеше да уплаши всекиго, но въпреки това беше и много радостна. Показваше се поне една брънка от толкова заплетената история.
— Хайде де, казвай по-скоро! Хайде! Хайде! — изхриптя
Римски, като се вкопчваше в брънката. — Какво значи всичко това?!
— Прощавай, моля те — отвърна глухо влезлият и затвори вратата, — мислех, че вече си излязъл.
И без да си сваля каскета, Варенуха отиде до един стол и седна от другата страна на бюрото.

Трябва да кажем, че в отговора на Варенуха се прокрадна едва доловима странност и тя веднага прободе финдиректора, чиято чувствителност би могла да съперничи със сеизмографа на която и да е от най-добрите станции в света. Как така? Защо
Варенуха се е запътил за кабинета на финдиректора, щом е предполагал, че него го няма? Нали си има кабинет? Това едно. И второ: от който и вход да беше влязъл Варенуха в сградата, той неизбежно би срещнал някой от нощните дежурни, а те бяха предупредени, че Григорий Данилович ще остане по до късно в кабинета си.
Но финдиректорът не можа да размисли по-дълго върху тази странност. Не му беше сега до това.
— Защо не се обади по телефона? Какво значи цялата тази идиотщина с Ялта?
— Ами това, което ти казвах — отговори администраторът и всмукна въздух, като че ли го безпокоеше болен зъб, — намерили го в една кръчма в Пушкино.
— Как в Пушкино! Та то е край Москва?! Ами телеграмите в Ялта?
— Бе каква ти Ялта! Напил телеграфиста в Пушкино и почнали двамата да вършат безобразия, покрай другото да пращат и телеграми с щемпел „Ялта“.
— Аха… Аха… Е, хубаво, хубаво… — не изговори, а сякаш пропя Римски. Очите му заблестяха с жълтеникава светлина. В главата му се изрисува празнична картина на позорното сваляне на Стьопа от длъжност. Освобождение! Дългоочакваното освобождение на финдиректора от тази напаст, наречена
Лиходеев! А не е изключено Степан Богданович да си докара и нещо по-лошо от уволнение. — … Искам да чуя

подробностите! — каза Римски и удари с тежката попивателна по бюрото.
Варенуха заразказва подробностите. Щом отишъл, където го пратил финдиректорът, там веднага го приели и го изслушали най-внимателно. На никого, разбира се, и през ум не му минало, че Стьопа може да е в Ялта. Всички веднага се съгласили с предположението на Варенуха, че Лиходеев е, разбира се, в пушкинската „Ялта“.
— Но къде е сега? — прекъсна го развълнуваният финдиректор.
— Че къде може да е? — усмихна се накриво администраторът. — В изтрезвителното, естествено!
— Я виж ти! А така!
Варенуха продължи подробно да разказва и колкото по- дълго разказваше, толкова по-ярко се разгръщаше пред финдиректора дългата верига от мерзости и безобразия на
Лиходеев и всяко следващо звено от тази верига беше още по- гадно от предишното. Цена нямаше например пиянският танц в прегръдките на телеграфиста на полянката пред пушкинската поща под акомпанимента на някакъв празноскитащ акордеонист!
Преследването на някакви гражданки, които пищели от ужас!
Опитът да се сбие с бюфетчията в самата „Ялта“! Разхвърлянето на зелен лук по пода в същата тази „Ялта“. Счупването на осем бутилки сухо бяло вино „Ай Данил“. Разбиването на брояча на шофьора, отказал да качи Стьопа в таксито. Заканата му да арестува гражданите, които се опитвали да сложат край на неговите безчинства. С една дума — ужас и безумие!
Стьопа беше добре известен сред московските театрални кръгове и всички знаеха, че този човек не е ангел. Но все пак

онова, което разказа за него администраторът, беше прекалено даже за Стьопа… Да, прекалено. Дори повече от прекалено…
Пронизващите очи на Римски се впиваха през бюрото в лицето на администратора и колкото повече го слушаше, толкова по-мрачни ставаха тия очи. Колкото по-живи и колоритни бяха гадните подробности, с които изпъстряше разказа си администраторът… толкова по-малко му вярваше финдиректорът. А когато Варенуха съобщи как Стьопа се разпасал дотам, че се опитал да окаже съпротива на хората, пристигнали да го върнат в Москва, финдиректорът вече беше убеден, че всичко, което му разказва завърналият се в полунощ администратор, всичко е лъжа! От първата до последната дума — лъжа!
Варенуха не е ходил в Пушкино и Стьопа също не е бил в
Пушкино. Не е имало никакъв пиян телеграфист, нито счупен прозорец в кръчмата и не са връзвали Стьопа с въжета… — нищо подобно не се е случило. И щом финдиректорът се убеди окончателно, че администраторът го лъже, страх плъзна по тялото му от краката нагоре и на финдиректора на два пъти му се стори, че от пода лъха на гнила маларийна влага. Без да сваля нито за миг поглед от администратора, който се гърчеше чудновато на стола, все внимаваше да не се подаде извън синята сянка на нощната лампа и някак странно се прикриваше с вестник от светлината, която уж му пречела — финдиректорът мислеше само за едно: какво значи всичко това? Защо така нагло го лъже в пустата и мълчаща сграда върналият се толкова късно администратор? Съзнание за опасност, неизвестна, но страшна, загложди душата на финдиректора. Като се преструваше, че не забелязва увъртанията на Варенуха и фокусите му с вестника, финдиректорът разглеждаше лицето му и вече почти не слушаше какво го лъготи Варенуха. Имаше нещо още по-необяснимо от измисления кой знае защо, клеветнически разказ за похожденията

в Пушкино, и то беше промяната във външността и държанието на администратора.
Колкото и да нахлупваше на очите си патешката козирка на каскета, за да хвърли сянка върху лицето си, колкото и да въртеше вестника, финдиректорът успя да забележи огромна синина от дясната страна на лицето му, точно до носа. Освен това обикновено червендалестият администратор сега беше блед, с болезнена тебеширена бледост, а около врата му в тази задушна нощ беше омотано, кой знае защо, вехто раирано шалче. Ако се добави появилият се у администратора отвратителен навик да цъка и да премлясква, рязката промяна в гласа му, станал глух и груб, гузният и уплашен израз в очите — можеше смело да се каже, че Иван Савелиевич Варенуха беше станал неузнаваем.
Още нещо тревожеше с парлива острота финдиректора, но какво именно, той не можеше да разбере, колкото и да напрягаше възпаления си мозък, колкото и да се взираше във Варенуха. Но едно можеше да твърди със сигурност — имаше нещо невиждано, неестествено в съчетанието на администратора с добре познатия стол.
— А, озаптихме го най-сетне, натоварихме го в колата — боботеше Варенуха, като надничаше иззад вестника и прикриваше с длан синината.
Римски изведнъж протегна ръка и уж без да иска, барабанейки с пръсти по бюрото, натисна с длан копчето на електрическия звънец и изтръпна. В пустата сграда непременно щеше да отекне рязък сигнал. Но такъв сигнал не последва и копчето безжизнено потъна в плота на бюрото. Копчето беше мъртво, звънецът не работеше.
Хитростта на финдиректора не убягна на Варенуха, който трепна и попита с нескрито злобно пламъче в очите:

— Ти защо звъниш?
— Без да искам — отговори глухо финдиректорът, дръпна ръка и на свой ред неуверено попита: — Какво е това на лицето ти?
— Колата залитна и се ударих в дръжката на вратата — отговори Варенуха, като криеше очи.
„Лъже!“ — възкликна мислено финдиректорът. Но изведнъж очите му се облещиха, съвсем обезумяха и той се втренчи в облегалката на стола.
Зад стола върху пода бяха легнали две кръстосани сенки, едната по-плътна и по-черна, другата лека и сива. Ясно се очертаваше сянката от облегалката на стола, от стесняващите се надолу крака, но над облегалката до пода не се виждаше сянка от главата на Варенуха, а под краката на стола нямаше сянка от краката на администратора.
„Той не хвърля сянка!“ — мислено извика отчаян Римски и целият се разтрепери.
Проследил безумния поглед на Римски, Варенуха се озърна крадешком зад облегалката на стола и разбра, че е разкрит.
Той стана (същото направи и финдиректорът) и се дръпна на една крачка от бюрото, стиснал в ръце чантата си.
— Досети се, проклетнико! Открай време си схватлив — каза Варенуха и се усмихна злобно право в лицето на финдиректора, после неочаквано отскочи от стола към вратата и бързо пусна секрета на бравата. Финдиректорът заотстъпва към прозореца над градината, озърна се отчаян и в този прозорец, залян от лунната светлина, видя прилепено до стъклото лице на гола мома и нейната гола ръка, която се беше провряла през

горното прозорче и се мъчеше да дръпне долния райбер. Горния вече го беше отместила.
На Римски му се стори, че светлината на нощната лампа гасне, а бюрото се накланя. Ледена вълна заля Римски, но за свой късмет той се овладя и не падна. Остатъкът от силите му стигна, за да прошепне, но не и да извика:
— Помощ…
Варенуха, който пазеше на вратата, подскачаше пред нея, задържаше се за дълго във въздуха и се полюшваше там. Той размахваше сгърчени пръсти към Римски, съскаше и мляскаше, смигаше на момата зад прозореца.
Тя се разбърза, пъхна червенокосата си глава през прозорчето, протегна колкото можеше ръка, взе да дере с нокти по долния райбер и да разтърсва рамката. Ръката й се издължи като гумена и се покри с мъртвешка плесен. Най-сетне зелените пръсти на мъртвата хванаха главичката на райбера, извиха я и рамката почна да се отваря. Римски слабо извика, подпря се на стената и се прикри с чантата като с щит. Той разбираше, че е дошла гибелта му.
Рамката широко се разтвори, но вместо нощна прохлада и аромат на липи в стаята нахлу миризма на мазе. Покойницата стъпи на перваза. Римски ясно виждаше петната от тлен по гърдите й.
В същия миг радостно, неочаквано кукуригане долетя от градината, от ниската постройка зад стрелбището, където държаха петлите и кокошките, участващи в програмите.
Гласовитият дресиран петел тръбеше, възвестявайки, че утрото наближава от изток към Москва.

Дива ярост обезобрази лицето на момата, тя изпсува дрезгаво, а Варенуха изпищя пред вратата и се строполи от въздуха на пода.
Кукуригането се повтори, зъбите на момата скръцнаха и червената й коса настръхна. При третото кукуригане тя се обърна и излетя навън. А подир нея подскочи и се изпъна хоризонтално във въздуха като летящ купидон и Варенуха, прехвърча над бюрото и бавно мина през прозореца.
Старецът с бяла като сняг коса без нито едно черно косъмче, който доскоро беше Римски, се втурна към вратата, завъртя секрета, отвори и хукна по тъмния коридор. При завоя за стълбите напипа, стенещ от страх, копчето и стълбището светна.
Там старецът, цял разтреперан, падна, защото му се стори, че върху него меко се стоварва Варенуха.
Римски препусна надолу и видя дежурния, заспал във вестибюла на един стол до касата. Пристъпи на пръсти край него и се измъкна през главния вход. На улицата му поолекна. Съвзе се дотолкова, че като се хвана за главата, можа да съобрази, че си е оставил шапката в кабинета.
От само себе си е ясно, че не се върна да я вземе, а пресече задъхан широката улица към отсрещния ъгъл при киното, където се мяркаше мъждива червена светлинка. След миг беше вече до нея. Никой не успя да го превари за таксито.
— За бързия влак за Ленинград, ще ти дам бакшиш — проговори старецът, като дишаше тежко и се хващаше за сърцето.
— За гараж съм — изрече с омраза шофьорът и се извърна.
Тогава Римски отвори чантата, извади петдесет рубли и ги подаде на шофьора през отворения преден прозорец.

След няколко мига раздрънканото такси летеше като вихър по Садовая. Пътникът подскачаше на седалката и в счупеното огледало над шофьора Римски виждаше ту неговите радостни очи, ту своите безумни.
Пред сградата на гарата Римски изскочи от колата и викна на първия срещнат човек с бяла престилка и метален номер на гърдите:
— Един първа класа, ще ти дам трийсет — и като ги мачкаше, заизважда от чантата банкноти. — Ако няма първа, вземи втора … ако не — трета!
Човекът с металния номер поглеждаше към светещия часовник и дърпаше банкнотите от ръцете на Римски.
След пет минути изпод стъкления купол на гарата изчезна бързият влак и се стопи в мрака. С него изчезна и Римски.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: