Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Вестта за гибелта на Берлиоз се пръсна из цялата къща с някаква свръхестествена бързина и в четвъртък от седем часа сутринта на Босой почнаха да му се обаждат по телефона, а после да идват и лични със заявления, съдържащи претенции за жилищната площ на покойния. За два часа Никанор Иванович прие трийсет и две парчета.
Заявленията бяха пълни с молби, закани, инсинуации, доноси, обещания за ремонт за своя сметка; хората пишеха, че живеят в непоносима теснотия или че им е невъзможно да съжителстват с бандити. Имаше и едно смайващо с художествената си сила описание как в апартамент №31 някой откраднал пелмени и ги напъхал направо в джоба на сакото си, имаше и две уверения за слагане край на живота чрез самоубийство и едно признание за тайна бременност.
Викаха Никанор Иванович в антрето на жилището му, хващаха го за ръкава, шепнеха му нещо, намигаха и обещаваха да се реваншират.
Тези мъки продължиха до към един часа по обед, когато
Никанор Иванович просто избяга от дома си в помещението на домсъвета до входа, но като видя, че го причакват и там, пак избяга. Отскубна се някак от хората, които го следваха по петите през асфалтирания двор, изчезна в шести вход и се качи на петия етаж, където се намираше този гаден апартамент №50.
Дебеланкото Никанор Иванович си пое дъх на площадката и звънна, но никой не му отвори. Звънна още веднъж, после взе да мърмори и тихичко да ругае. Но пак никой не му отвори.
Търпението на Никанор Иванович се изчерпа, той извади от джоба си връзката дубликати от ключовете, с която разполагаше домсъветът, отключи с властна ръка вратата и влезе.

— Хей, прислужницата! — кресна Никанор Иванович в полутъмното антре. — Как ти беше името. Груня ли беше?… Ей, няма ли те?
Никой не се обади.
Тогава Никанор Иванович махна печата от вратата на кабинета, после извади от чантата си дърводелски метър и прекрачи прага на кабинета.
За прекрачване, прекрачи го, но спря изумен до вратата и чак потрепери.
До масата на покойния седеше непознат кльощав и длъгнест гражданин с карирано възкъсо сако, жокейско кепе и пенсне… е, с една дума, оня същият.
— Вие кой сте, гражданино? — попита уплашено Никанор
Иванович.
— Охо! Никанор Иванович! — развика се с треперлив тенор неочакваният гражданин, скочи и приветства председателя с насилствено и внезапно ръкостискане. Това посрещане не зарадва ни най-малко Никанор Иванович.
— Много се извинявам — заговори той недоверчиво, — но вие кой сте? Официално лице?
— Ех, Никанор Иванович! — възкликна сърдечно неизвестният. — Какво значи официално — неофициално?
Всичко зависи от каква гледна точка се подхожда към въпроса, всичко е толкова нетрайно и условно, Никанор Иванович. Днес съм неофициално лице, пък утре, току-виж, съм станал официално! А се случва и обратното, Никанор Иванович, и още как!

Това разсъждение не задоволи ни най-малко председателя на домсъвета. Недоверчив по природа, той реши, че раздрънкалият се гражданин е лице именно неофициално, а комай и празноскитащо.
— Но кой сте вие? Как се казвате? — питаше все по-строго председателят и дори взе да настъпва към непознатия.
— Е, да речем, да речем, че се казвам Коровиев — отговори гражданинът, без да се смути ни най-малко от тази строгост. —
Но ще позволите ли да ви предложа нещо за хапване, Никанор
Иванович? Само не се стеснявайте! А?
— Ще прощавате — взе вече да негодува Никанор
Иванович, — откъде-накъде хапване! (Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че Никанор Иванович си беше по природа малко грубоватичък.) — Забранено е да се седи в стаите на покойника! Вие що щете тук?
— Но заповядайте, седнете, Никанор Иванович — крещеше гражданинът, без да се смущава ни най-малко, и се заумилква, предлагайки фотьойл на председателя.
Вече извън кожата си, Никанор Иванович отказа да седне на фотьойла и кресна:
— Абе кой сте вие?
— Позволете да ви обясня: преводач съм на една чуждестранна особа, чиято резиденция е в това жилище — заяви представилият се като Коровиев и чукна токовете на червеникавите си прашни обувки.
Никанор Иванович зина. Присъствието в този апартамент на някакъв чужденец, че и с преводач, беше за него пълна изненада и той настоя за обяснение.

Преводачът с готовност го даде. Директорът на „Вариете“
Степан
Богданович
Лиходеев поканил най-любезно чуждестранния артист господин Воланд, докато трае гостуването му, навярно една седмичка, да живее в неговия апартамент, за което писал още вчера на Никанор Иванович с молба да регистрира временно чужденеца, докато Лиходеев прескочи до
Ялта.
— Нищо не ми е писал — каза изумен председателят.
— Я си вижте в чантата, Никанор Иванович — сладко предложи Коровиев.
Никанор Иванович сви рамене, отвори чантата и намери в нея писмото на Лиходеев.
— Че как съм могъл да забравя — измърмори Никанор
Иванович, като гледаше тъпо разпечатания плик.
— Къде по-лоши неща стават, Никанор Иванович! — закаканиза Коровиев. — Разсеяност, разсеяност и преумора, и високо кръвно, скъпи приятелю наш Никанор Иванович! Аз самият съм ужасно разсеян! Някой ден на чашка ще ви разкажа такива факти от моята биография, че ще си умрете от смях!
— А Лиходеев кога замина за Ялта?
— Ама той вече замина, замина! — закрещя преводачът. —
Ами да, той вече се е понесъл натам! Вече е дявол знае къде! — и преводачът замаха с ръце като с мелнични криле.
Никанор Иванович заяви, че трябва лично да види чужденеца, но преводачът отказа: абсолютно невъзможно. Зает е.
Дресира котарака си.
— Котарака, ако желаете, мога да ви покажа — предложи
Коровиев.

От това на свой ред се отказа Никанор Иванович, а преводачът веднага направи на председателя неочаквано, но твърде интересно предложение.
Тъй като господин Воланд в никакъв случай не желае да се настанява в хотел, а е свикнал да живее нашироко, не би ли му дала управата под наем за една седмичка, докато трае гостуването на Воланд в Москва, цялото жилище, тоест и стаите на покойния?
— Ама че на него, на покойника де, му е все едно — съскаше шепнешком Коровиев. — Не е ли тъй, Никанор
Иванович, на него този апартамент вече не му е изтрябвал, нали?
Никанор Иванович възрази с известно недоумение, че доколкото знае, редното е чужденците да живеят в „Метропол“, а не в частни квартири …
— Нали ви казах, дяволски е капризен! — зашепна
Коровиев — Просто не желае! Той не обича хотелите! Ах, дотука са ми дошли тия чужденци! — доверително се оплака Коровиев, сочейки с ръка жилестия си врат. Ако щете вярвайте, изтровиха ми душата! Пристигне… и или ще изшпионира нещо, кучият му син, или ще изкара всички от нерви с капризите си: туй не му харесвало, онуй не му било по вкуса!… А вашият домсъвет,
Никанор Иванович ще има явна полза и тлъста изгода, той няма да се пазари — Коровиев се озърна, после прошепна на ухото на председателя: — Милионер е!
Предложението на преводача беше повече от изгодно и звучеше много солидно, но нещо учудващо несолидно имаше и в начина, по който говореше преводачът, и в облеклото му, и в това гадно, отвратително пенсне. Затова нещо смътно терзаеше душата на председателя, но той реши все пак да приеме предложението. Работата беше там, че домсъветът имаше, уви,

доста голям дефицит. Наесен трябваше да купят нафта за парното, а с каква пара — един дявол знае. С парите от чужденеца може би щяха да се оправят. Но деловият и предпазлив Никанор Иванович заяви, че трябва най-напред да съгласува въпроса с бюрото за чужденци.
— О, разбирам! — възкликна Коровиев. — Как може без съгласуване, ама разбира се. Ето ви телефона, Никанор Иванович, и веднага го съгласувайте. А за парите не се притеснявайте — добави той шепнешком и повлече председателя към антрето, където беше телефонът, — че от кого ще вземете, ако не от него!
Да можехте да видите каква вила има в Ница! Догодина, като заминете за чужбина, на всяка цена се отбийте да я видите — ще ахнете!
С бюрото за чужденци работата се уреди по телефона неочаквано бързо, което слиса председателя. Оказа се, че там вече знаели за намерението на господин Воланд да живее в апартамента на Лиходеев и нямали нищо против.
— Е, прекрасно! — крещеше Коровиев. Малко замаян от дърдоренето му, председателят заяви, че домсъветът е съгласен да даде под наем за една седмица апартамент №50 на артиста
Воланд срещу… Никанор Иванович се позапъна и каза:
— Петстотин рубли на ден.
Сега Коровиев окончателно смая председателя. Той смигна шмекерски към вратата на спалнята, откъдето се чуваха меките скокове на тежък котарак, и изхриптя:
— Значи, за една седмица три хиляди и петстотин, нали?
Никанор Иванович реши, че той ще добави: „Лакомичък сте.
Никанор Иванович!“, но Коровиев каза съвсем друго:

— Че това пари ли са! Искайте пет бона, ще снесе. Никанор
Иванович се ухили смутено и не забеляза как се намери до бюрото на покойника, на което Коровиев със смайваща бързина и ловкост надраска в два екземпляра договора. След това изхвърча с него до спалнята и се върна, а двата екземпляра се оказаха вече подписани със замах от чужденеца. Председателят също подписа договора. Коровиев го помоли за разписка срещу пет…
— Словом, словом, Никанор Иванович!… хиляди рубли… — И с думи, които някак не подхождаха за такава сериозна работа: — Айн, цвай, драй! — трупна на председателя пет чисто нови пачки, току-що получени от банката.
Последва броене, придружено от шегичките и остроумията на Коровиев от рода на „пара ли е, отваряй си очите“, „око да види, ръка да пипне“ — и тям подобни.
Щом преброи парите, председателят получи от Коровиев паспорта на чужденеца за временна регистрация, сложи го заедно с договора и парите в чантата и не можа да се въздържи, срамежливо помоли за гратисче…
— Иска ли дума! — изрева Коровиев. — Колко билетчета ви трябват, Никанор Иванович, дванайсе, петнайсе?
Зашеметеният председател обясни, че му трябват само две гратисчета, за него и за Пелагея Антоновна, съпругата му.
Коровиев веднага измъкна цяло тесте и със замах попълни за Никанор Иванович гратис за двама души на първия ред. Този гратис преводачът чевръсто връчи с лявата си ръка на Никанор
Иванович, а с дясната пъхна в другата ръка на председателя дебела шумоляща пачка. Никанор Иванович й метна бърз поглед, изчерви се до уши, понечи да я върне.
— Не е редно… — измрънка той.

— Не желая да ви слушам — зашепна му на ухо
Коровиев, — у нас не е редно, а в чужбина е редно. Ще го обидите, Никанор Иванович, и ще стане неудобно. Положили сте труд…
— Строго наказуемо е — съвсем тихо прошепна председателят и се озърна.
— Ами Къде ги свидетелите? — прошепна в другото му ухо
Коровиев. — Питам ви, де ги? Я стига!
И тогава станало, както твърдеше по-късно председателят, чудо: пачката сама изпълзяла в чантата му. После председателят, някак отмалял и дори омаломощен, се намери на стълбището.
Вихър от мисли бушуваше в главата му. В нея се въртяха и вилата в Ница, и дресираният котарак, и мисълта, че свидетели наистина няма, а Пелагея Антоновна ще се зарадва на гратиса.
Несвързани мисли, но, общо взето, приятни. И все пак някъде много дълбоко в душата му някаква игличка пробождаше председателя. Игличката на тревогата. Освен това още по стълбите сякаш го блъсна в главата мисълта: ами как се е озовал в кабинета този преводач, след като на вратата имаше печат?! И как можа той, Никанор Иванович, да не го попита? Известно време председателят гледа като теле стъпалата, но после реши да плюе на всичко и да не се тормози с този заплетен въпрос…
Щом председателят напусна апартамента, от спалнята се чу нисък глас:
— Не ми хареса този Никанор Иванович. Изпечен мошеник и шмекер. Не може ли да се направи нещо, та повече да не идва?
— Само да заповядате, месир!… — обади се отнякъде
Коровиев, но не с треперлив, а с много чист и звучен глас.

Проклетият преводач веднага се намери в антрето, набра там някакъв номер и заговори, кой знае защо, много плачливо в слушалката:
— Ало! Смятам за свой дълг да съобщя, че нашият председател на домсъвета на №302-бис на улица Садовая
Никанор Иванович Босой спекулира с валута. В момента в неговия апартамент номер трийсет и пет във вентилационната шахта в клозета има увити във вестник четиристотин долара.
Обажда се живущият в посочената къща, в апартамент номер единайсет, Тимофей Квасцов. Но ви заклевам да запазите името ми в тайна. Боя се от мъстта на гореизложения председател.
И сложи слушалката, подлецът!
Какво е станало по-нататък в апартамент №50 не се знае, но се знае какво стана у Никанор Иванович. Той влезе в клозета и сложи кукичката, измъкна от чантата пачката, която му беше натрапил преводачът, и се убеди, че в нея има четиристотин рубли. Тази пачка Никанор Иванович уви в парче вестник и я пъхна в отвора на шахтата.
След пет минути председателят седеше до масата в малката си трапезария. Съпругата му донесе от кухнята старателно нарязана солена селда, обилно наръсена с пресен лук. Никанор
Иванович си наля голямшка чаша, изпи я, повтори, набоде на вилицата три парчета селда… и в това време някой позвъни. А
Пелагея Антоновна внесе димяща тенджера и само като я погледнеше човек, можеше да се сети, че в нея, в огнения борш, се намира онова, от което по-вкусно на този свят няма — кокал с мозък.
Никанор Иванович преглътна лигите си и заръмжа като пес:
— Да пукнете дано! Не може един залък да хапне човек…
Не пускай никого, мене ме няма, няма ме. За апартамента им

кажи — стига са вдигали врява. След една седмица ще има заседание.
Съпругата изтича в антрето, а Никанор Иванович извлече с черпака от огнедишащото езеро разцепилата се надлъж кост. И в същия миг в трапезарията влязоха двама граждани, а с тях, кой знае защо много бледа, и Пелагея Антоновна. Като погледна гражданите, Никанор Иванович също пребледня и стана.
— Къде е клозетът? — попита угрижен първият, който беше с бяла рубашка.
Нещо изтрополя по масата (Никанор Иванович беше изтървал черпака върху мушамата).
— Тука е, тука — отвърна забързано Пелагея Антоновна.
Дошлите веднага тръгнаха по коридора.
— Но какво има? — попита Никанор Иванович и ги последва. — У нас не може да има нищо такова… Прощавайте, ама легитимирайте се, ако обичате…
Първият, както вървеше, показа на Никанор Иванович картата си, а в това време вторият вече се беше покачил на едно столче и беше пъхнал ръка в шахтата. На Никанор Иванович му притъмня пред очите. Разгърнаха вестника и в пачката се оказаха не рубли, а непознати пари — сини ли, зелени ли — и с лика на някакъв старец. Впрочем на Никанор Иванович всичко това му се мярна смътно, пред очите му плуваха петна.
— Долари в шахтата… — каза замислено първият и попита меко и учтиво Никанор Иванович: — Ваше ли е пакетчето?
— Не! — отговори със страшен глас Никанор Иванович. —
Подхвърлили са го врагове!

— Случва се — съгласи се оня, първият, и пак меко добави: — Е, няма как, ще трябва да предадете и останалите.
— Нямам, нямам! В господа бога ви се кълна, такова нещо в ръце не съм хващал! — извика отчаяно председателят.
Той се спусна към скрина, измъкна с грохот едно чекмедже, а от него чантата си и закрещя несвързано:
— Ето договора… тая гадина преводачът ги е подхвърлил
… Коровиев… с пенснето!…
Той отвори чантата, надникна в нея, пъхна ръка, лицето му посиня и той изтърва чантата в борша. Вътре нямаше нищо: нито писмото на Стьопа, нито договора, нито паспорта на чужденеца, нито парите, нито гратисите. С една дума, нищо освен дърводелския метър.
— Другари! — изкрещя яростно председателят. — Дръжте ги, в къщата има нечиста сила!
Не се знае какво й се е привидяло в този миг на Пелагея
Антоновна, но тя плесна с ръце и възкликна:
— Покай се, Иванич! Ще ти намалят наказанието!
Никанор Иванович с кръвясали очи вдигна юмруци над главата на жена си и изхриптя:
— У, тъпачко проклета!
След което премаля и се строполи върху стола, очевидно решен да се покори на неизбежното.
През това време на стълбищната площадка Тимофей
Кондратиевич Квасцов долепяше ту ухо, ту око към ключалката на вратата на председателя и примираше от любопитство.

След пет минути онези обитатели на сградата, които бяха на двора, видяха как председателят, придружен от още две лица, се запъти право към портата. Разправяха, че Никанор Иванович бил блед като мъртвец, олюлявал се пиянски и нещо мърморел.
А след още един час, тъкмо когато Тимофей Кондратиевич, задъхан от удоволствие, разказваше на съквартирантите как дигнали председателя, в апартамент номер единайсет влезе неизвестен гражданин, повика с пръст Тимофей Кондратиевич да излезе от кухнята в антрето, каза му нещо и изчезна заедно с него.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: