Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

фелдшерка, която се казваше Прасковя Фьодоровна, малкото моливче и хартията, той потри делово ръце и бързо се настани на масата. Началото написа доста уверено:
„До милицията. Заявление от Иван Николаевич Бездомни, член на МАССОЛИТ. Вчера вечерта отидох с покойния М. Д.
Берлиоз на Патриаршите езера…“
И поетът веднага се обърка, най-вече заради думата
„покоен“. От самото начало — някаква безсмислица: как така отишъл с покойния? Покойниците не ходят! Наистина може да го вземат за луд!
Като съобрази това, Иван Николаевич се залови да поправя написаното. Стана така: „… с М. А. Берлиоз, впоследствие покойник…“ И това не задоволи автора. Наложи се да опита трета редакция, но тя излезе още по-несполучлива от първите две: „… с Берлиоз, който беше прегазен от трамвай…“ — сега пък се сети за тоя никому неизвестен композитор със същото име и се наложи да добави: „… но не композитора…“.
Като се на мъчи с тия двама Берлиозовци, Иван задраска всичко и реши да започне направо с нещо много силно, та да привлече веднага вниманието на четящия, и написа как котаракът се качи на трамвая, а после се върна към епизода с отрязаната глава. Главата и предсказанието на консултанта го отведоха към мисълта за Пилат Понтийски и за да е убедителен, Иван реши да изложи докрай целия разказ за прокуратора от момента, когато той с бяло наметало с кървава подплата се появява в колонадата на Иродовия дворец.
Иван работеше усърдно, задраскваше написаното, вмъкваше нови думи и дори се опита да нарисува Пилат Понтийски, а после и котарака, застанал на задни лапи. Но и рисунките не помогнаха, а заявлението на поета ставаше все по-объркано и неясно.

Когато отдалеч се зададе буреносният облак с димящи краища, покри боровата гора и излезе вятър, Иван усети, че отмалява и няма да се справи със заявлението; той не събра пръснатите листчета, а тихо и горчиво заплака.
Добродушната фелдшерка Прасковя Фьодоровна навести поета през време на бурята, разтревожи се, като го видя, че плаче, пусна щорите, за да не се стряска болният от мълниите, вдигна листчетата от пода и изтича с тях да викне лекаря.
Той дойде, направи на Иван инжекция в ръката и го успокои, че няма повече да плаче, че сега всичко ще мине, всичко ще се промени и всичко ще се забрави.
Лекарят излезе прав. Скоро боровата гора отвъд реката стана предишната. Тя се открои до последното дърво под небето, което си възвърна цялата предишна синева, а реката се успокои.
Мъката почна да отпуска Иван веднага след инжекцията и сега поетът лежеше спокойно и гледаше дъгата, просната през небето.
Така продължи до вечерта и той дори не забеляза как дъгата се стопи, как небето затъгува и избледня, как посърна гората.
Иван пи топло мляко, пак полегна и се учуди колко се бяха променили мислите му. Проклетият дяволски котарак някак се смекчи в паметта му, вече не го плашеше отрязаната глава и като се освободи от мисълта за нея, Иван се размисли, че всъщност в клиниката не е никак лошо, че Стравински е умник и светило и да общуваш с него е много приятно. При това и вечерният въздух е сладостен и свеж след бурята.
Домът на скръбта заспиваше. В тихите коридори угаснаха матовите бели лампи и вместо тях — така беше тук — светнаха слабите сини нощни лампи, а отвън все по-нарядко отминаваха внимателните ситни стъпки на фелдшерките по гумените пътеки в коридорите.

Сега Иван лежеше в сладка премала, от време на време поглеждаше към лампичката с абажур, която лееше от тавана мека светлина, после, към луната, която се подаваше иззад
Черната борова гора, и разговаряше сам със себе си.
— Защо всъщност се развълнувах толкова, че Берлиоз го прегази трамвай? — разсъждаваше поетът. — Да го вземат мътните, в края на краищата! Че какъв съм му, кум или сват?
Като си помисля, излиза, че аз всъщност дори не познавах отблизо покойника. Тъй де, какво знаех за него? Ами нищо друго, освен че беше плешив и ужасно красноречив. А освен това, граждани — продължи Иван, като се обръщаше към някого, — нека си обясним следното: кажете защо ме вбеси този загадъчен консултант, маг и професор с пусто и черно око? Защо беше цялото това глупаво преследване по бели гащи със свещ в ръка, а после тази идиотска каша в ресторанта?
— Тц тц тц! — сопна се изведнъж някъде в него или може би над ухото му предишният Иван на новия. — Той нали все пак знаеше, че главата на Берлиоз ще бъде отрязана? Как да не се разтревожи човек?
— За какво става дума, другари? — възразяваше новият
Иван на стария, предишния Иван. — Че работата не е чиста, е ясно и за децата! Той е необикновена и тайнствена личност — хиляда на сто! Но нали тъкмо това е най-интересното! Този човек се е познавал Лично с Пилат Понтийски, от туй по-интересно — здраве! И вместо да вдигам на Патриаршите езера тази идиотска гюрултия, нямаше ли да е по-умно да го разпитам най-учтиво какво е станало по-нататък с Пилат и с арестувания Ха-Ноцри?
Пък аз се юрнах да върша такива дивотии! Премазали директор на списание — много важно произшествие, няма що! Да не би сега да спре списанието? Тъй де, какво бе казано, че

човекът е внезапно смъртен. Е, лека му пръст! Ще сложат друг редактор, може и да е още по-сладкодумен от предишния!
След като си подремна, новият Иван попита ехидно стария
Иван:
— И какъв съм, значи, тогава аз?
— Глупак! — проговори ясно някакъв бас, който не принадлежеше на нито един от Ивановците и много приличаше на гласа на консултанта.
Кой знае защо, Иван не се обиди на думата „глупак“ и дори беше приятно изненадан от нея, усмихна се и се унесе в полудрямка. Сънят пристъпваше на пръсти към Иван, вече му се мярна палма със слонски крак и котаракът мина край него — не страшен, а весел; с една дума, още малко, и сънят щеше да обгърне Иван, но изведнъж решетката беззвучно се плъзна встрани и на балкона се появи тайнствена фигура, която се криеше от лунната светлина, и замаха към Иван с пръст да мълчи!
Без никаква уплаха Иван се надигна в леглото и видя, че на балкона стои мъж. И този мъж, притиснал пръст към устните си, прошепна:
— Шшшшт! …

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: