Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

предприеме, а трябваше да се предприеме нещо, и трябваше да го стори именно той, защото се оказа старши в целия екип на
„Вариете“.
Към десет часа сутринта опашката от жадуващи билети така набъбна, че слуховете за нея стигнаха чак в милицията и с поразителна бързина бяха пратени както пеши, така и конни наряди; те именно приведоха опашката в известен ред. Но и подредена, змията, проточена близо километър, представляваше сама по себе си голяма съблазън и смайваше безмерно гражданите по Садовая.
Такова беше положението извън, но вътре във „Вариете“ нещата също не бяха в ред. Още рано сутринта зазвъняха и продължиха да звънят непрекъснато телефоните в кабинета на
Лиходеев, в кабинета на Римски, в деловодството, в касата и в кабинета на Варенуха. Василий Степанович отначало отговаряше нещо, отговаряше и касиерката, измърморваха по нещо и разпоредителите, а после направо престанаха да отговарят, защото на въпросите къде са Лиходеев, Варенуха, Римски, просто нямаше какво да отговорят. Отначало се опитваха да се отърват с думите „Лиходеев си е в къщи“, но отвън отговаряха, че са се обаждали в дома му и са им казали, че Лиходеев е във „Вариете“.
Обади се разтревожена дама, настояваше да я свържат с
Римски, посъветваха я да се обади на съпругата му, при което слушалката се разрида и отговори, че тя именно е съпругата и че
Римски е изчезнал. Забърка се същинска каша. Чистачката разправяше на всички как отишла в кабинета на финдиректора да чисти и, видяла, че вратата е широко отворена, лампите светят, прозорецът към градината е счупен, креслото е катурнато на пода и няма никого.
Някъде след десет във „Вариете“ нахлу мадам Римска. Тя ридаеше и кършеше ръце. Василий Степанович, съвсем загубил

ума и дума, не знаеше какво да я посъветва. А в десет и половина се появи милицията. Нейният пръв и съвсем законен въпрос беше:
— Какво става тук, граждани, какво има?
Екипът отстъпи назад и остави за прикритие бледия и развълнуван Василий Степанович. Наложи се нещата да бъдат наречени с имената им и да се признае, че администрацията на
„Вариете“ в лицето на директора, финдиректора и администратора е изчезнала и се намира кой знае къде, че след вчерашния сеанс конферансието е откарано в психиатрията, с една дума, че този вчерашен сеанс е бил, направо казано, скандален сеанс.
Милицията успокои, доколкото беше възможно, ридаещата мадам Римска, отпрати я да си върви и най-много се заинтересува от разказа на чистачката в какво състояние е намерила кабинета на финдиректора. Служителите бяха помолени да си отидат по местата и да си гледат работата и малко по-късно в сградата на
„Вариете“ се появиха следователи, придружени от остроухо мускулесто куче с цвят на цигарена пепел и с извънредно умни очи. Служителите от „Вариете“ веднага си зашепнаха, че този пес е именно знаменитият Асокаро. Наистина беше той. Поведението му смая всички. Щом се втурна в кабинета на финдиректора,
Асокаро изръмжа, оголи чудовищните си жълтеникави зъби, после легна по корем и с израз на мъка и ярост в очите запълзя към строшения прозорец. Преодолял страха си, той скочи изведнъж на перваза, навири острата си муцуна и диво, злобно зави. Не искаше да слезе от прозореца, ръмжеше, потреперваше и се силеше да скочи долу.
Изведоха песа от кабинета и го пуснаха във вестибюла, оттам той излезе през главния вход на улицата и заведе хората,

които го следваха, до таксиметровата пиаца. Там загуби дирята, която беше надушил. После откараха Асокаро.
Следствието се разположи в кабинета на Варенуха и почна да вика там един по един онези служители на „Вариете“, които бяха свидетели на снощните произшествия по време на сеанса.
Нека кажем, че следствието трябваше да преодолява на всяка крачка непредвидени трудности. Нишката непрекъснато се късаше в ръцете му.
Афиши имаше ли? Имаше. Но през нощта бяха налепили върху тях други и сега нямаше за цяр. Откъде се е взел този маг?
Че кой го знае. Значи, с него е бил сключен договор?
— Сигурно — отговори развълнуван Василий Степанович.
— Но щом е бил подписан договор, нали е редно да мине през счетоводството?
— Абсолютно задължително — отговори развълнуван
Василий Степанович.
— Тогава къде е?
— Няма го — отговори счетоводителят, като ставаше все по-блед и разперваше ръце. Наистина нито в папките на счетоводството, нито при финдиректора, нито при Лиходеев, нито при Варенуха — никъде не можаха да открият и следа от договора.
Как се казва този маг? Василий Степанович не знае, не е бил вчера на представлението. Разпоредителите не знаят, касиерката бърчи, бърчи чело, мисли, мисли и най-сетне каза:
— Во … Май че беше Воланд …
Но може и да не е Воланд, нали? Може и да не е Воланд.
Може да е Фоланд.

Оказа се, че в бюрото за чужденци не са чували абсолютно нищо за никакъв Воланд, маг, нито за Фоланд.
Куриерът Карлов съобщи, че магът май се бил настанил в апартамента на Лиходеев. Разбира се, отидоха веднага там, но не намериха никакъв маг. Лиходеев също го нямаше. Домашната прислужница Груня я нямаше и никой не знае къде се е дянала.
Председателя на домсъвета Никанор Иванович го нямаше.
Пролежнев го нямаше.
Получаваше се нещо съвсем нелепо: изчезнало е цялото ръководство на администрацията, вчера е имало странен скандален сеанс, а кой го е провел и по чие внушение — неизвестно.
Вече наближаваше пладне и трябваше да отворят касата. Но за това, разбира се, не можеше и дума да става! На вратата на
„Вариете“ веднага беше окачен огромен картон с надпис:
„Днешното представление се отменя“… В опашката това предизвика вълнение, започващо от челото й; тя се повълнува, но в края на краищата взе да се пръска и след около час на Садовая от нея не остана и следа. Следствието си отиде, за да продължи работата си другаде, служителите бяха освободени, оставени бяха само дежурни и вратите на „Вариете“ бяха заключени.
Счетоводителят Василий Степанович трябваше да изпълни незабавно две задачи. Първо, да отиде в Комисията за зрелища и увеселения от по-лек тип и да докладва там за снощните произшествия, и, второ, да се отбие във финзрелищния сектор да предаде парите от вчерашната каса — 21 711 рубли.
Усърдният и изпълнителен Василий Степанович уви парите във вестник, върза пакета на кръст с канап, сложи го в чантата си и тъй като беше отлично запознат с инструкцията, запъти се

естествено не към автобуса или трамвая, ами към пиацата за таксита.
Но шофьорите на трите коли, щом видяха пътника, забързан към пиацата с претъпкана чанта, потеглиха и тримата под носа му празни и, кой знае защо, злобно се озърнаха.
Смаян от това обстоятелство, счетоводителят дълго стоя вцепенен, размишлявайки какво може да означава случилото се.
След две-три минути пристигна свободно такси и щом шофьорът зърна пътника, лицето му веднага се разкриви.
— Свободен ли сте? — попита Василий Степанович и се покашля изумен.
— Покажете си парите — отвърна злобно шофьорът, без да поглежда пътника.
Все по-учуден, счетоводителят стисна скъпоценната чанта под мишница, извади от портфейла си банкнота от десет рубли и я показа на шофьора.
— Не тръгвам! — отсече кратко оня.
— Много се извинявам… — подхвана счетоводителят, но шофьорът го прекъсна:
— По три рубли имате ли?
Съвсем объркан, счетоводителят извади от портфейла две банкноти по три рубли и ги показа на шофьора.
Качвайте се! — викна шофьорът и с такава сила завъртя ключа на брояча, че едва не го строши. — Къде?
— Дребни ли нямате? — плахо попита счетоводителят.
— Пълен ми е джобът с дребни! — закрещя шофьорът и в огледалото се отразиха очите му, които започнаха да

кръвясват. — На три пъти ми се случва днес. И на други им се случило. Дава ми един кучи син десетачка, връщам му четири и петдесет, слиза си, мръсникът! След пет минути гледам: вместо десетачката етикет от минерална вода! — и шофьорът произнесе няколко нецензурни думи. — Вторият път към Зубовская.
Десетачка. Връщам му три. Отиде си. Бъркам в портфейла, от него изхвърча оса, ужили ми пръста! Ах да ти е…! — шофьорът пак изтърси нещо нецензурно. — Десетачката я няма. Вчера в това „Вариете“ (нецензурни думи) някакъв мръсник фокусник направил сеанс с банкноти по десет рубли (нецензурни думи).
Счетоводителят онемя, сви се и се престори, че даже думата
„Вариете“ я чува за пръв път, и си каза: „Втасахме я!“
Като пристигна където трябваше и благополучно се издължи, счетоводителят влезе в сградата, тръгна по коридора към кабинета на завеждащия и още там разбра, че е дошъл в лош час. В канцеларията на зрелищната комисия цареше суматоха.
Край счетоводителя притича куриерка със смъкната на темето забрадка и опулени очи.
— Няма го, няма го, мили мой, няма го! — крещеше тя неизвестно кому. — Сакото и панталонът са тука, ама сакото е празно!
Тя изчезна зад някаква врата и след малко се чу шум от строшени съдове. От секретарската стая изскочи познатият на счетоводителя завеждащ първи сектор на комисията, но беше в такова състояние, че не позна счетоводителя, и изчезна безследно.
Потресен от всичко това, счетоводителят стигна до стаята на секретарката — преддверие към кабинета на председателя на комисията — и там бе окончателно поразен.

През отворената врата на кабинета долиташе заканителен глас, който принадлежеше несъмнено на Прохор Петрович, председателя на комисията. „Дали трие някому сол на главата?“ — помисли си слисан счетоводителят, но като се озърна, видя друго: в коженото кресло лежеше, отметнала глава на облегалката, и ридаеше неудържимо с мокра кърпичка в ръка, изпружила крака почти до средата на стаята, личната секретарка на Прохор Петрович — красавицата Ана Ричардовна.
Брадичката на Ана Ричардовна беше изпоцапана с червило, а от миглите й по прасковените бузи се стичаха потоци размазан грим.
Като видя, че някой влиза, Ана Ричардовна скочи, втурна се към счетоводителя, вкопчи се в реверите на сакото му и го разтърси с виковете:
— Слава богу! Намери се поне един храбър човек! Всички се разбягаха, всички са предатели! Да идем, да идем при него, не зная какво да правя! — продължавайки да ридае, тя повлече счетоводителя към кабинета.
В кабинета счетоводителят най-напред си изтърва чантата, а после всички мисли в главата му се преобърнаха нагоре с краката. Трябва да признаем — имаше защо.
Зад огромното бюро с масивна мастилница седеше празен костюм и с непотопено в мастило сухо перо дращеше по един лист. Костюмът беше с вратовръзка, от горното джобче на костюма се подаваше автоматична писалка, но над яката нямаше нито врат, нито глава, а от маншетите не се подаваха китки на ръце. Костюмът беше потънал в работа и изобщо не забелязваше суматохата, царяща наоколо. Като чу, че някой влиза, костюмът се облегна в креслото и над яката прозвуча добре познатият на счетоводителя глас на Прохор Петрович:

— Какво има? Нали на вратата пише, че не приемам.
Красавицата секретарка изпищя, закърши ръце, извика:
— Виждате ли? Виждате ли?! Няма го! Няма го! Върнете го, върнете го!
В това време някой се шмугна в кабинета, ахна и излетя навън. Счетоводителят усети, че краката му се подкосяват и седна на крайчеца на стола, но не забрави да си вдигне чантата.
Ана Ричардовна подскачаше около счетоводителя, дърпаше го за сакото и викаше:
— Винаги, винаги съм го възпирала да не споменава дявола!
Ето на, получи си го — хубавицата изтича към бюрото и с нежен музикален глас, малко гъгнив от плача, възкликна:
— Проша, къде сте?
— Кой тук е за вас „Проша“? — осведоми се надменно костюмът и хлътна още по-дълбоко в креслото.
— Не ме познава! Мене не познава! Разбирате ли? — зарида секретарката.
— Моля да не ридаете в кабинета ми! — каза вече ядосано раздразнителният раиран костюм и придърпа с ръкав нов куп книжа с явната цел да им сложи резолюции.
— Не, не мога да гледам това, не мога! — възкликна Ана
Ричардовна и избяга в стаята си, а след нея изхвърча като куршум и счетоводителят.
— Представете си само, седя си аз — разказваше, разтреперана от вълнение Ана Ричардовна — и влиза един котарак. Черен, едър като бегемот. Викнах му, разбира се: „Къш!“
Тъкмо се пръждоса, и влиза един шишко, и той с котарашка муцуна, и ми казва: „Вие, гражданко, как така викате на

посетителите «къш?» — и хоп, право при Прохор Петрович.
Викнах, разбира се, и подир него: «Вие луд ли сте?» А тоя нахалник право при Прохор Петрович и сяда срещу него в креслото. Пък той… той е рядко добра душа, но е нервен. Вярно е — кипна! Нервозен човек, работи като вол — кипна: «Вие — как така се вмъквате без позволение?» А оня нахалник, можете ли да си представите, разполага се в креслото и се усмихва: «Ами аз — казва — съм дошъл да си поговорим за една работа.»
Прохор Петрович пак кипна: «Зает съм.» Пък оня, представяте ли си, му казва: «Ами, с нищо не сте зает…» А? И тогава естествено
Прохор Петрович загуби търпение и кресна: «Що за безобразие?
Изведете го, да ме вземат дяволите!» А оня, представете си, се усмихва: «Дяволите ли да ви вземат? Че защо не, може!» И фрас, не успях да извикам, и гледам оня с котарашката муцуна изчезна и се… седи… този костюм… Ъъъ!… — виеше Ана Ричардовна с разкривени, загубили всякакво очертание устни.
Тя се задави от риданията, пое си дъх и занарежда нещо вече съвсем безумно:
— И пише, пише, пише! Ще полудея! Говори по телефона!
Костюмът! Всички се пръснаха като зайци!
Счетоводителят цял се тресеше. Но в този миг съдбата го отърва. В стаята на секретарката със спокойна, делова походка влизаше милицията в състав от двама души. Като ги видя, хубавицата ревна още по-силно и взе да сочи към вратата на кабинета.
— Да не ридаем сега, гражданко — каза спокойно първият, а счетоводителят, почувствал, че е съвсем излишен, изскочи от стаята и след минута беше на чист въздух. В главата му ставаше някакво течение, нещо бучеше като в комин, а сред бученето звучаха откъслечни думи от разказите на разпоредителите за

снощния котарак, участвал в сеанса. Ооо! Дали пък не е било нашето котараче?
Понеже не свърши нищо в комисията, добросъвестният
Василий Степанович реши да се отбие във филиала на улица
Ваганковская и за да се поуспокои малко, вървя до филиала пеш.
Градският зрелищен филиал се помещаваше в поолющена от времето богаташка къща в дъното на един двор и беше прочут с порфирните колони във вестибюла.
Но не колоните смайваха този ден посетителите на филиала, а онова, което ставаше между тях.
Няколко посетители стояха вцепенени и гледаха плачещата госпожица, седнала до една масичка с подредена на нея специализирана зрелищна литература, която госпожицата продаваше. В дадения момент госпожицата не предлагаше никому от литературата и на изпълнените със съчувствие въпроси само махаше с ръка, а в това време и отгоре, и отдолу, и отстрани, във всички отдели на филиала кънтяха поне двайсет телефона и се съсипваха да звънят.
Госпожицата си поплака, после изведнъж трепна, викна истерично:
— Ето пак! — и неочаквано запя с неуверен сопран:
Славно море, ти, свещен наш Байкал…
Един куриер се подаде на стълбището, закани се някому с юмрук и запя заедно с госпожицата с груб, фалшив баритон:
Нашият кораб е бъчва от риба!…
Към гласа на куриера се присъединиха по-далечни гласове, хорът нарасна и най-сетне песента гръмна от всички кътчета на филиала. В най-близката стая №6, където беше счетоводно-

контролният отдел, особено се открояваше нечия мощна и малко дрезгава октава. Засилилият се трясък на телефоните акомпанираше на хора.
Северен ветре, надуй ни платната!…“ дереше се куриерът на стълбите.
Сълзи се стичаха по лицето на госпожицата, тя се опитваше да стисне зъби, но устата й се отваряше от само себе си и тя пееше с една октава по-високо от куриера:
Ето, брегът там се вижда!
Безмълвните посетители на филиала бяха смаяни, че хористите, пръснати на различни места, се бяха спели толкова добре, сякаш целият хор стоеше пред невидим диригент и не откъсваше поглед от него.
Минувачите по Ваганковская спираха пред чугунената ограда на двора и се чудеха на веселбата, царяща във филиала.
Щом първият куплет свърши, песента изведнъж секна пак сякаш под палката на диригент. Куриерът тихо изпсува и изчезна.
Тогава се отвори главният вход и се появи гражданин с пардесю, изпод което се подаваха пешовете на бяла престилка, а с него един милиционер.
— Вземете мерки, докторе, умолявам ви! — викна истерично госпожицата.
На стълбището изхвърча секретарят на филиала, той явно изгаряше от срам и смущение, и заговори, заеквайки:
— Вижте какво, докторе, това е някакъв случай на масова хипноза и ще трябва… — той не довърши изречението, задави се в думи и изведнъж се чу и неговият тенор:
Шилка и Нерчинск…

— Кретен! — успя да викне госпожицата, но не обясни кого ругае, а вместо това изкара явно насила една рулада. И също запя за Шилка и Нерчинск.
— Овладейте се! Престанете да пеете — обърна се докторът към секретаря.
Личеше си, че секретарят би дал мило и драго, за да спре да пее, но не можеше да спре и заедно с хора уведоми минувачите по уличката, че в дебрите го е пощадил жестокият звяр и куршумът на стрелците не го е улучил.
Щом куплетът свърши, госпожицата първа получи от доктора доза валериан, после той се втурна след секретаря при останалите — и на тях да даде капки.
— Прощавайте, гражданко — обърна се изведнъж Василий
Степанович към госпожицата, — един черен котарак да се е отбивал при вас?
— Какъв котарак? — развика се злобно госпожицата. —
Магаре се е запънало в нашия филиал, магаре! — и като добави: — Нека чуе! Всичко ще кажа! — наистина разказа какво се беше случило.
Оказа се, че завеждащият градския филиал, който (според думите на госпожицата) „изобщо провали развлеченията от по- лек тип“, страдал от манията да организира най-различни кръжоци.
— Хвърляше прах в очите на началството! — крещеше госпожицата.
За една година завеждащият успял да организира кръжок по изучаване на Лермонтов, по шах и шашки, кръжоци по пинг-понг и езда. За през лятото се заканвал да организира кръжок по гребане в речни води и кръжок по алпинизъм.

И изведнъж днес, през обедната почивка, влязъл той, завеждащият…
— И води под ръка някакъв кучи син — разправяше госпожицата, — кой знае откъде го е довлякъл, с карирано панталонче, с пукнато пенсне и… с безкрайно гадна муцуна!…
Според разказа на момичето веднага го представил на всички обядващи в стола като изтъкнат специалист по хоровите кръжоци.
Лицата на бъдещите алпинисти помрачнели, но завеждащият веднага призовал всички към бодрост, а специалистът казал весело няколко смешки и се заклел, че пеенето ще отнема съвсем малко време, пък ползата от него щяла да е неописуема.
Естествено, както съобщи госпожицата, първи рипнали
Фанов и Косарчук, най-големите подмазвачи във филиала, и заявили, че се записват. Тогава останалите служители разбрали, че пеенето няма да им се размине, и им се наложило също да се запишат в кръжока. Решили да пеят през обедната почивка, защото останалото време било заето с Лермонтов и с кръжока по шашки. За да даде пример, завеждащият заявил, че е тенор, и по- нататък всичко протекло като в кошмар. Карираният специалист хормайстор изревал:
— До-ми-сол-до! — измъкнал най-срамежливите иззад шкафовете, където се опитвали да се спасят от пеенето, на
Косарчук казал, че има абсолютен слух, захленчил, заскимтял, помолил за уважение към стария диригент и песнопоец, заудрял с пръст камертона и им се примолил да подхванат всички, та да екне високо „Славно море“.
Тогава запели всички. Хем здравата. Карираният наистина си разбирал от работата. Изкарали първия куплет. Диригентът се

извинил, казал: „Една минутка!“ — и… изчезнал. Мислили, че той наистина ще се върне след минута, но минали цели десет, а него го нямало. Радост обзела филиалните — изчезнал е!
Но ненадейно някак от само себе си подхванали втория куплет. Повел ги подире си Косарчук, който може и да нямал абсолютен слух, но притежавал твърде приятен висок тенор.
Изпели го. Диригентът го няма! Разотишли се по местата си, но едва седнали и неволно запели. Искат да спрат — къде ти!
Помълчат две-три минути и пак ревнат. Помълчат — ревнат.
Тогава проумели, че ги е сполетяла беда. Завеждащият се заключил в кабинета си от срам.
На това място разказът на госпожицата секна. Валерианът беше помогнал.
След четвърт час пред чугунената ограда на Ваганковская спряха три камиона и в тях се качи целият състав на филиала начело със завеждащия.
Щом първият камион се олюля през портала и излезе на уличката, служителите, застанали прави в каросерията, прегърнати през раменете, веднага отвориха уста и в улицата екна популярната песен. Вторият камион я подхвана, след него третият. Така и потеглиха. Минувачите, забързани по свои си работи, хвърляха към камионите само бегъл поглед, без да се учудват ни най-малко — сигурно някаква група заминаваше на екскурзия извън града. Заминаваха наистина, но не на екскурзия, а за клиниката на професор Стравински.
След половин час, съвсем изгубил ума и дума, счетоводителят се довлече до финзрелищния сектор с надеждата да се отърве най-сетне от държавните пари. Вече поучен от опита си, надникна най-напред внимателно в продълговатата зала, където зад матови стъкла със златни надписи седяха

чиновниците. Счетоводителят не откри тук никакви признаци на тревога или неспокойствие. Беше тихо, както подобава на прилично учреждение.
Василий Иванович пъхна глава в прозорчето, на което пишеше: „Приемане на суми“, поздрави някакъв чиновник и учтиво помоли за приходен ордер.
— Защо ви е? — попита чиновникът през прозорчето.
„Странно!“ — помисли си счетоводителят. Учудването му беше съвсем естествено. За пръв път през живота си се сблъскваше с нещо подобно. Всеки знае колко е трудно да се получат пари, за това винаги могат да възникнат препятствия. Но в трийсетгодишната практика на счетоводителя не беше имало случай някой, било то юридическо или частно лице, да се затрудни да приеме пари.
Най-сетне мрежата се дръпна и счетоводителят пак се залепи за прозорчето.
— Много ли носите? — попита чиновникът.
— Двайсет и една хиляди, седемстотин и единайсет рубли.
— Охо! — кой знае защо, иронично подвикна чиновникът и подаде на счетоводителя зелено листче.
Добре запознат с формалностите, счетоводителят го попълни за миг и взе да развързва канапчето на пакета. Щом разопакова товара си, изведнъж му причерня пред очите и той болезнено измуча нещо.
Пред очите му запъстряха чуждестранни пари: имаше пачки канадски долари, английски фунтове, холандски гулдени, латвийски лати, естонски крони…

— Ето го един от фокусниците на „Вариете“! — чу се страшен глас над онемелия счетоводител. И Василий Степанович веднага бе арестуван.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: