Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

телеграмата е била предадена изопачено. Думата „ме“ сигурно е попаднала тук от друга телеграма вместо думите „Берлиоз го“, което пък е станало „Берлиоз“ и е отишло в края на телеграмата.
С такава поправка смисълът на телеграмата ставаше ясен, но, разбира се, трагичен.
Като се поуталожи пристъпът на мъка, покрусил съпругата на Максимилиан Андреевич, той незабавно се застяга за Москва.
Налага се да открием една тайна на Максимилиан
Андреевич. Безспорно той жалеше племенника на жена си, загинал в разцвета на живота си. Но като делови човек разбираше също, че на погребението няма особена нужда от неговото присъствие. Въпреки това Максимилиан Андреевич много бързаше да отиде в Москва. Каква беше причината? Само една: жилището. Жилище в Москва — това не е шега работа! Кой знае защо, Максимилиан Андреевич не обичаше Киев и мисълта за преместване в Москва така го глождеше напоследък, че почна даже лошо да спи. Не го радваше пролетното пълноводие на
Днепър, когато водата, скрива островите откъм ниския бряг и се слива с хоризонта. Не го радваше вълнуващата красота на изгледа, който се открива от подножието на паметника на княз
Владимир. Не го очароваха слънчевите петна, които подскачат напролет по тухлените пътечки на Владимирския хълм. Не, всичко това не му трябваше, трябваше му само едно — да се премести в Москва.
Обявите във вестниците за замяна на апартамент в Киев, улица Институтска, срещу по-малко жилище в Москва не даваха никакъв резултат. Желаещи нямаше а дори и да се обаждаха понякога, предложенията им бяха недобросъвестни.
Телеграмата потресе Максимилиан Андреевич. Грехота беше да изпусне такъв момент. Деловите хора знаят, че такива моменти не се повтарят.

С една дума, независимо от всички трудности трябваше да успее да наследи апартамента на племенника на Садовая. Да, сложно, много сложно беше, но сложностите трябваше на всяка цена да бъдат преодолени. Опитният Максимилиан Андреевич знаеше, че за тази цел първата и абсолютно необходима стъпка беше следната: той трябваше на всяка цена да се регистрира поне временно в трите стаи на покойния племенник.
В петък Максимилиан Андреевич прекрачи прага на стаята, в която се помещаваше домсъветът на №302-бис на улица
Садовая в Москва.
В тесничката стая, където на стената висеше стар плакат, изобразяващ в няколко картини начините за съживяване на удавен в река, зад кухненската маса седеше в пълна самота човек на средна възраст, небръснат и с тревожни очи.
— Мога ли да говоря с домоуправителя? — учтиво се осведоми икономистът плановик, свали шапка и сложи куфарчето си на свободния стол.
Този уж най-обикновен въпрос, кой знае защо, така смути седналия, че чак изразът на лицето му се промени. Очите му се разкривиха от тревога и той смотолеви неясно, че председателя го нямало.
— В къщи ли си е? — попита Поплавски. — Работата е много бърза.
Седналият отвърна пак нещо несвързано. Все пак стана ясно, че председателят не си е в къщи.
— Ами кога ще дойде?
Седналият не отговори и погледна някак тъжно през прозореца.

„Ах!…“ — каза си умният Поплавски и попита за секретаря.
Странният човек зад масата се изчерви от напрежение и пак неясно измърмори, че и секретаря го нямало… не се знае кога ще дойде… секретарят е болен…
„Аха!…“ — каза си Поплавски.
— Но все някой трябва да има от домсъвета, нали?
— Аз — обади се със слаб глас човекът.
— Вижте какво — заговори изтежко Поплавски, — аз съм единственият наследник на покойния Берлиоз, мой племенник, загинал, както ви е известно, на Патриаршите, и съм задължен, съгласно закона да приема наследството, състоящо се от нашия апартамент номер петдесет…
— Не съм в течение, другарю… — прекъсна го измъчен човекът.
— Но извинете — каза звучно Поплавски, — като член на домсъвета вие сте длъжен…
В този момент в стаята влезе някакъв гражданин. Като видя влезлия, седналият до масата пребледня.
— Членът на домсъвета Пятнажко? — попита влезлият.
— Аз — едва чуто отговори седналият.
Влезлият прошепна нещо на седналия и оня, съвсем сломен, се надигна от стола и след няколко секунди Поплавски остана сам в празната стая на домсъвета.
„Ох, какво усложнение! Как можа да се случи всичките отведнъж да ги…“ — мислеше си ядосан Поплавски, пресичайки асфалтирания двор, забързан към апартамент №50.

Щом икономистът плановик позвъни, веднага му отвориха и
Максимилиан Андреевич влезе в полутъмното антре. Учуди го донякъде обстоятелството, че не беше ясно кой му отвори: в антрето нямаше никой освен един огромен черен котарак, седнал на стол.
Максимилиан Андреевич се покашля, пристъпи от крак на крак и тогава вратата на кабинета се отвори и в антрето излезе
Коровиев. Максимилиан Андреевич го поздрави учтиво, но с достойнство, и каза:
— Името ми е Поплавски. Аз съм чичо на…
Но преди да довърши, Коровиев измъкна от джоба си мръсна кърпа, завря нос в нея и заплака.
— … покойния Берлиоз…
— Ах, да, ах, да! — прекъсна го Коровиев и свали кърпата от лицето си. — Щом ви видях, и се сетих, че сте именно вие! —
Той се затресе от плач и възкликна: — Какво нещастие, а? Какви неща стават, само като си помисли човек? А?
— Трамвай ли го прегази? — попита шепнешком
Поплавски.
— Чиста работа! — извика Коровиев и сълзите потекоха като ручеи изпод пенснето му. — Чиста работа! Аз бях свидетел.
Няма да повярвате — хоп! И главата му отлетя! Десният крак — прас, на две. Левият — прас, на две! Ето докъде водят тия трамваи! — И тъй като явно не беше в състояние да се овладее,
Коровиев сплеска нос в стената до огледалото и избухна в ридания.
Чичото на Берлиоз беше искрено смаян от поведението на непознатия. „Ето на, а пък казват, че в наше време нямало сърдечни хора!“ — помисли си той и усети, че и неговите очи

почват да парят. Но в същото време неприятно облаче засенчи душата му и тутакси се промъкна като змийче мисълта дали не се е регистрирал вече този сърдечен човек в жилището на покойния, защото и такива неща са се случвали в живота.
— Извинете, вие приятели ли бяхте с моя покоен Миша? — попита той и избърса с ръкав сухото си ляво око, а с дясното изучаваше потресения от скръб Коровиев. Но оня така се разрида, че нищо не можа да се разбере, освен повтарящите се думи
„прас — на две“ Като се нарида до насита, Коровиев се отлепи най-сетне от стената и произнесе:
— Не, не мога повече! Ще ида да изпия триста капки валериан с етер! — обърна към Поплавски мокро от сълзи лице и добави: — Това са те, трамваите!
— Извинете, вие ли ми телеграфирахте? — попита
Максимилиан Андреевич и се напрегна мъчително: кой ли ще е този странен ревльо.
— Той — отговори Коровиев и посочи с пръст котарака.
Поплавски се опули, помисли, че не е чул добре.
— Не, не мога повече, смазан съм — продължи, подсмърчайки, Коровиев, — само като си спомня: колелото през крака… само колелото тежи над сто и петдесет кила… Фрас!…
Ще ида да си легна, да заспя, да забравя — и той изчезна от антрето.
А котаракът се размърда, скочи от стола, на задни лапи, сложи предна лапа на кръста, зина с огромна уста и каза:
— Аз, аз пратих телеграмата. Е, и?

На Максимилиан Андреевич веднага му се зави свят, ръцете и краката му изтръпнаха, той изтърва куфара и седна на стола срещу котарака.
— Аз, струва ми се, на чист руски ви питам — сурово каза котаракът, — е, и какво?
Но Поплавски не даде никакъв отговор.
— Паспорта! — изрева котаракът и протегна угоена лапа.
Без да съобразява каквото и да било, без да вижда нищо друго освен двете искри, пламнали в котешките очи, Поплавски измъкна като кинжал паспорта от джоба си. Котаракът взе от масичката под огледалото очила с дебела черна рамка, надяна ги на муцуната си, така стана още по-внушителен, и дръпна от подскачащата ръка на Поплавски паспорта.
„Интересно, ще припадна ли, или не!“ — помисли си
Поплавски. Отдалече се носеше хълцането на Коровиев, цялото антре се изпълни с миризма на етер, на валериан и още някаква отвратителна гадост.
— От кое районно управление е издаден документът? — попита котаракът, като се взираше в страницата. Отговор не последва.
— Четиристотин и дванайсето — сам си отговори котаракът, прекарвайки лапа по паспорта, който държеше наопаки, — ами да, разбира се! Знам го аз това управление! Те там изобщо не гледат на кого издават паспорти! Аз например не бих издал на такъв като вас! За нищо на света не бих му издал!
Само един поглед — и моментално бих ви отказал! — котаракът така се разсърди, че запокити паспорта на пода. — Вашето присъствие на погребението се отменя — продължи котаракът с

официален тон, — бъдете така любезен да заминете за местожителството си — и изрева към вратата: — Азазело!
На неговия зов в антрето се втурна един дребосък — накуцващ, в прилепнало черно трико, с нож, пъхнат в колана, червенокос, с жълт кучешки зъб и с перде на лявото око.
Поплавски усети, че се задушава, стана от стола и заотстъпва, притиснал ръка към сърцето си.
— Азазело, изпрати го! — заповяда котаракът и излезе от антрето.
— Поплавски — изгъгна тихо влезлият, — надявам се, вече всичко е ясно? Поплавски кимна.
— Връщай се веднага в Киев — продължи Азазело, — кротувай си там и не мечтай за никакви апартаменти в Москва, ясно ли е?
Този дребосък, който вдъхваше на Поплавски смъртен ужас с кучешкия си зъб, с ножа и кривогледото си око, стигаше едва до рамото на икономиста, но действаше енергично, последователно и организирано.
Преди всичко той вдигна паспорта й го подаде на
Максимилиан Андреевич, който пое документа с изтръпнала ръка. После така нареченият Азазело с една ръка вдигна куфара, с другата разтвори широко вратата и като хвана под ръка чичото на
Берлиоз, изведе го на площадката на стълбището. Поплавски се опря на стената. Без ключ Азазело отвори куфара, измъкна от него огромна печена кокошка без едната кълка, увита в мазен вестник, и я пльосна на площадката. После измъкна два ката бельо, ремък за точене на бръснач, книга и някакъв калъф и изрита в шахтата на стълбището всичко с изключение на

кокошката. Натам отхвърча и опразненият куфар. Чу се как той избумтя долу и ако се съди по звука, капакът му се откачи.
После червенокосият разбойник хвана кокошката за другата кълка и с цялата кокошка така силно и страшно фрасна
Поплавски през врата, че туловището на кокошката отскочи, а кълката остана в ръцете на Азазело. „В дома на Облонски всичко се обърка“, както с основание се е изразил именитият писател
Лев Толстой. Точно така би казал той и в дадения случай. Да!
Всичко се обърка пред погледа на Поплавски. Дълга искра прелетя пред очите му, после някаква траурна змия, която угаси моментално майския ден и Поплавски се отърколи презглава по стълбата с паспорта в ръка. Като долетя до завоя, той изби с крак прозореца на долната площадка и се пльосна на едно стъпало.
Покрай него заподскача надолу безкраката кокошка и падна в шахтата. Останалият горе Азазело в миг оглозга кълката, а кокала пъхна в страничното джобче на костюма си, влезе в апартамента и затвори с трясък вратата зад гърба си. В това време отдолу се дочуха предпазливи стъпки на човек, който се качваше.
Поплавски изтича още един етаж по долу, седна на дървената пейка на площадката и си пое дъх.
Някакъв дребничък възрастен човек с неизразимо печално лице, със старомоден костюм от шантунг и кървава сламена шапка със зелена лента се качваше нагоре по стълбите и спря до
Поплавски.
— Позволете да ви запитам, гражданино — каза тъжно човечето с шантунга, — къде е апартамент номер петдесет?
— По-нагоре! — отвърна отсечено Поплавски.
— Покорно ви благодаря, гражданино — пак така тъжно каза човечето и тръгна нагоре, а Поплавски стана и хукна надолу.

Възниква въпросът, дали Максимилиан Андреевич не бързаше към милицията да се оплаче от разбойниците, извършили над него дивашко насилие посред бял ден? Не, в никакъв случай, това може да се каже със сигурност. Да влезе в милицията и да заяви, че видите ли, преди малко един котарак с очила чете паспорта ми, а после един човек с трико и с нож… не, граждани, Максимилиан Андреевич беше наистина умен човек.
Той беше вече долу и до външната врата видя друга, на някакво килерче. Стъклото на вратата беше счупено. Поплавски пъхна паспорта си в джоба и се озърна с надеждата да види своите изхвърлени вещи. Но от тях нямаше и следа. Поплавски се учуди колко малко го огорчи това. Занимаваше го друга интересна и примамлива мисъл: да провери на гърба на онова човече още веднъж проклетия апартамент. И наистина, щом пита къде е, значи отива там за пръв път. Следователно ще се навре право в лапите на бандата, която се е залостила в апартамент
№50. Нещо подсказваше на Поплавски, че човечето много скоро ще излезе оттам. На никакво погребение на никакъв племенник
Максимилиан Андреевич, разбира се, вече нямаше намерение да ходи, а до киевския влак имаше доста време. Икономистът се озърна и се шмугна в килерчето. В това време далече горе хлопна врата. „Влязъл е!“ — помисли си със замряло сърце Поплавски. В килерчето беше хладно, миришеше на мишки и на ботуши.
Максимилиан Андреевич седна на някакво пънче и реши да чака.
Позицията беше удобна, от килерчето добре се виждаше изходната врата на шести вход.
Но на киевчанина му се наложи да чака по-дълго, отколкото предполагаше. Стълбището, кой знае защо, през цялото време беше пусто. Чуваше се добре и най-сетне на петия етаж хлопна врата. Поплавски замря. Да, неговите стъпчици. „Слиза.“ Отвори се врата един етаж по-долу. Стъпките замряха. Женски глас.
Гласът на тъжния човек, да… неговият глас… Произнесе нещо

като: „Оставете ме на мира, за бога…“ Ухото на Поплавски стърчеше през строшения прозорец. Това ухо долови женски смях. Бързи и енергични стъпки надолу. И ето, мярна се гърбът на жена. Тази жена със зелена мушамена чанта в ръка излезе през вратата към двора. А стъпките на онова човече се чуха пак.
„Странно, той се връща в апартамента! Дали не е и той от шайката! Да, връща се. Ето, горе пак се отвори вратата. Е, нищо, ще почакаме малко.“
Този път не се наложи да чака дълго, Скърцане на врата.
Стъпките замряха. Див писък. Мяукане на котка. Стъпки — бързи, ситни, надолу, надолу!
Поплавски дочака. Като се кръстеше и мърмореше нещо, край него прелетя печалният човек, вече без шапка, със съвсем обезумяло лице, изподрана плешивина и съвсем мокър панталон.
Той задърпа дръжката на изходната врата и в страха си не можеше да съобрази накъде се отваря — навън или навътре, — най-сетне се оправи и излезе на открито, на слънце.
Проверката на апартамента беше извършена и без да мисли повече нито за покойния племенник, нито за жилището, потрепервайки само при мисълта за опасността, на която се бе изложил, Максимилиан Андреевич изхвърча на двора, шепнейки само: „Всичко е ясно! Всичко е ясно!“ След няколко минути тролеят отнасяше икономиста плановик към Киевската гара.
Докато икономистът седеше долу в килерчето, на дребното човече му се случи пренеприятна история. Човечето беше бюфетчия във „Вариете“ и се казваше Андрей Фокич Соков.
Докато траеше следствието във „Вариете“, Андрей Фокич стоеше настрана от всичко и хората забелязаха само, че е станал още по- тъжен, отколкото си беше поначало, и освен това, че е научил от куриера Карпов къде е отседнал пристигналият маг.

И тъй, след като се раздели на площадката с икономиста, бюфетчията се качи на петия етаж и звънна на апартамент №50.
Отвориха му незабавно, но бюфетчията трепна, стъписа се и не влезе веднага. Имаше защо. Отвори му една мома, която не беше си сложила нищо друго освен кокетна дантелена престилчица и бяло дантелено боне. Впрочем краката й бяха обути в златни пантофки. Момата имаше безукорно телосложение, за единствен недостатък във външността й можеше да се вземе само аленият белег на шията.
— Е, хайде, щом звъните, влизайте! — каза момата, вперила в бюфетчията зелени развратни очи.
Андрей Фокич изохка, запремига, прекрачи прага на антрето и свали шапка. Тъкмо в това време в антрето иззвъня телефонът.
Безсрамната слугиня качи крак на един стол, вдигна слушалката и каза:
— Ало!
Бюфетчията не знаеше къде да гледа, пристъпваше от крак на крак и си мислеше: „Я виж каква слугиня си имал чужденецът!
Тю, че гадост!“ И за да се спаси от тази гадост, взе да гледа встрани.
Цялото огромно и полутъмно антре беше затрупано със странни предмети и облекла. Така на облегалката на стола беше метнато траурно наметало, подплатено с огнена тъкан, на масичката пред огледалото лежеше дълга шпага с искряща златна дръжка. Три шпаги със сребърни дръжки стояха в ъгъла така естествено, като че бяха чадъри или бастуни. Върху еленови рога висяха барети с орлови пера.
— Да — каза слугинята по телефона, — как? Барон Майгел ли? Слушам. Да! Господин артистът днес си е в къщи. Да, ще се

радва да ви види. Да, гости… Фрак или черно сако. Моля? В полунощ. — Като свърши разговора, слугинята затвори слушалката и се обърна към бюфетчията: — Какво ще обичате?
— Трябва да видя гражданина артист.
— Как? Именно него самия?
— Него — отвърна печално бюфетчията.
— Ще попитам — каза с явно колебание слугинята, открехна вратата към кабинета на покойния Берлиоз и доложи: —
Рицарю, дошъл е един мъничък човек, който казва, че търси месир.
— Аа, нека влезе — чу се откъм кабинета прегракналия глас на Коровиев.
— Влезте в гостната — каза момата така естествено, като да беше облечена човешки, открехна вратата на гостната, а тя самата изчезна от антрето.
Щом влезе, където го бяха поканили, бюфетчията чак забрави по каква работа е дошъл, така го изненада подредбата на стаята. През цветните стъкла на големите прозорци (приумица на безследно изчезналата бижутерша) се лееше необикновена, прилична на черковна светлина. В старинната огромна камина въпреки горещия пролетен ден пламтяха дърва. Но в стаята не беше никак горещо, даже напротив, влезлият усети влага като в мазе. Пред камината, благодушно примижал срещу огъня, седеше върху тигрова кожа огромен черен котарак. Имаше и маса и когато погледна към нея, богобоязливият бюфетчия потрепера: тя беше покрита с брокатена покривка от олтар. Върху брокатената покривка бяха наредени множество бутилки — тумбести, плесенясали и прашни. Между бутилките искреше блюдо и веднага личеше, че е от чисто злато. Пред камината червенокос

дребосък с нож в колана печеше на дълга стоманена шпага късове месо, сокът капеше в огъня и в комина се вдигаше пушек.
Миришеше не само на печено, но и на някакъв много силен парфюм и на тамян, поради което през ума на бюфетчията, вече научил от вестниците за гибелта на Берлиоз и за апартамента му, премина мисълта да не би пък да са сложили за Берлиоз панихида, мисъл, която той впрочем веднага отпъди като явно нелепа.
Слисаният бюфетчия чу неочаквано тежък бас:
— Е, с какво мога да ви бъда полезен?
И тогава бюфетчията различи в тъмното онзи, който му трябваше.
Черният маг се беше излегнал върху някакъв необятен нисък диван с разхвърляни по него възглавници. На бюфетчията му се стори, че артистът е само по черни долни дрехи и черни островърхи обувки.
— Аз — заговори с горчивина бюфетчията — съм завеждащ бюфета на театър „Вариете“.
Артистът протегна напред ръка, по чиито пръсти искряха скъпоценни камъни, сякаш за да затвори устата на бюфетчията, и заговори много разпалено:
— Не, не, не! Нито дума повече! В никакъв случай и никога!
Във вашия бюфет нищичко няма да сложа в уста! Аз, многоуважаеми, минах вчера край вашия тезгях и досега не мога да забравя нито есетрата, нито сиренето! Скъпоценни мой!
Зелено сирене няма, някой ви е измамил. То трябва да бъде бяло.
Ами чаят! Помия! С очите си видях как някакво мърляво момиче доливаше от една кофа в огромния ви самовар студена вода, а в

същото време вие продължавахте да наливате на хората чай. Не, миличък, така не бива!
— Извинявам се — зина, смаян от внезапните нападки,
Андрей Фокич, — но аз идвам по друга работа, която няма нищо общо с есетрата.
— Тоест как така няма нищо общо, щом тя е развалена?
— Бяха ни пратили есетра втора преснота — заяви бюфетчията.
— Глупости говорите, гълъбче!
— Защо да са глупости?
— Втора преснота — това е глупост. Преснотата бива само една — първа, първа и последна. А щом есетрата е втора преснота, това значи, че тя е вмирисана.
— Извинете… — поде отново бюфетчията, като не знаеше как да се отърве от заялия се с него артист.
— Не мога да ви извиня — твърдо отсече оня.
— Но аз съм дошъл по друга работа! — изрече бюфетчията, вече съвсем посърнал.
— По друга ли? — учуди се чужденецът маг. — Но каква друга работа е могла да ви доведе при мен? Ако паметта не ми изневерява, между лицата с професия, близка до вашата, познавах само една маркитантка, но то беше отдавна, когато вие още не сте бил роден. Впрочем радвам се. Азазело! Подай табуретка на господин завеждащ бюфета!
Оня, който печеше месото, се обърна, ужаси бюфетчията с кътниците си и чевръсто му подаде една от ниските тъмни дъбови табуретки. Други столове в стаята нямаше.

Бюфетчията промълви:
— Много благодаря — и се отпусна на табуретката. Задното й краче веднага се строши с трясък и бюфетчията изохка, защото много болезнено си натърти задника в пода. Падайки, закачи с крак друга табуретка пред него и изля върху панталона си сложената на нея пълна чаша с червено вино.
Артистът възкликна:
— Ах! Да не се ударихте?
Азазело помогна на бюфетчията да стане, подаде му друга табуретка. Бюфетчията със страдалчески глас се отказа от предложението на домакина да си свали панталона и да го изсуши на огъня и безкрайно притеснен в мокрото си бельо и горни дрехи, седна предпазливо на друга табуретка.
— Обичам да седя на ниско — заговори артистът, — от ниско не се пада толкова зле. Да, и тъй, бяхме се спрели на есетрата, нали? Гълъбче! Стоката трябва да е прясна, прясна и още веднъж прясна; това трябва да бъде девизът на всеки бюфетчия. Впрочем не бихте ли желали да опитате…
На алената светлина от камината пред бюфетчията проблесна шпага и Азазело сложи върху златното блюдо цвъртящ къс месо, поля го с лимонов сок и подаде на бюфетчията златна двузъба вилица.
— Много благодаря… но аз…
— Не, не, опитайте!
Бюфетчията сложи от учтивост една хапка в уста и веднага разбра, че дъвче нещо наистина много прясно и най-важното — необикновено вкусно. Но докато дъвчеше ароматното сочно месо, бюфетчията едва не се задави и не падна втори път. От

съседната стая влетя голяма тъмна птица и докосна леко с крило плешивата глава на бюфетчията. Когато птицата кацна на камината до часовника, оказа се, че е сова. „Господи, боже мой! — помисли си нервният като всички бюфетчии Андрей
Фокич. — Ама че апартаментче!“
— Чаша вино? Бяло, червено? Вино от коя страна предпочитате по това време на деня?
— Много благодаря… не пия…
— Напразно! Тогава може би да хвърлим едни зарове? Или обичате други игри? Домино, карти?
— Не играя — отвърна, вече уморен, бюфетчията.
— Лошо — реши домакинът, — прощавайте, но има нещо съмнително в мъжете, които избягват виното, игрите, обществото на прелестни жени, разговорите на чашка. Такива хора или са тежко болни, или тайно мразят околните. Наистина, възможни са изключения. Между лицата, които са сядали с мене на пиршество, е имало и ужасни подлеци! И тъй, бих искал да чуя по каква работа сте дошли.
— Вчера вие благоволихте да правите фокуси…
— Аз? — възкликна изумен магът. — Но моля ви! Та това дори някак не ми прилича!
— Извинете — каза слисаният бюфетчия, — но нали… сеансът на черна магия…
— Ах, е да, да! Скъпи мой! Ще ви открия една тайна: аз не съм никакъв артист, просто ми се дощя да видя московчаните накуп, а най-удобно беше това да стане в театър. Затова моята свита — той кимна към котарака — направи този сеанс, а аз само седях и гледах московчаните. Но моля ви, не пребледнявайте, ами

кажете какво именно във връзка с този сеанс ви е довело при мен?
— Ами нали, както знаете, между другото и едни хартийки падаха от тавана — бюфетчията сниши глас и се озърна засрамен — и всички се втурнаха да ги хващат. После идва при мен в бюфета един млад човек, дава ми десет рубли, аз му връщам осем и петдесет… След него — втори…
— Също млад?
— Не, възрастен. Трети, четвърти. Аз все връщам. А днес, като седнах да проверя касата, гледам — вместо пари нарязани хартийки. Сто и девет рубли дефицит за бюфета.
— Тц тц тц! — възкликна артистът. — Нима са повярвали, че банкнотите са истински? Не допускам дори мисълта да са го направили съзнателно.
Бюфетчията се озърна някак криво и страдалчески, но си премълча.
— Нима са мошеници? — попита магът гостенина си. —
Нима сред московчани има мошеници?
Вместо отговор бюфетчията толкова горчиво се усмихна, че всякакви съмнения се изпариха: да, сред московчани има мошеници.
— Това е низост! — възмути се Воланд. — Вие сте беден човек… беден човек сте, нали?
Бюфетчията сви глава между раменете и стана ясно, че той е беден човек.
— Колко спестени пари имате?

Въпросът беше зададен със съчувстващ тон, но все пак такъв въпрос не може да не се признае за неделикатен.
Бюфетчията се обърка.
— Двеста четирийсет и девет хиляди рубли в пет спестовни каси — обади се от съседната стая пресипнал глас — и в къщи, под дюшечето, двеста златни монети по десет рубли.
Бюфетчията сякаш се залепи за табуретката си.
— Е, това, разбира се, не са много пари — каза снизходително Воланд на своя гост, — макар че всъщност и те не ви трябват. Вие кога ще умрете?
Сега вече бюфетчията се възмути.
— Това никой не знае и никого не засяга — отговори той.
— Бре, никой не знаел — чу се същият отвратителен глас откъм кабинета, — много сложно, нали, биномът на Нютон! Той ще умре след девет месеца, през февруари идната година, от рак на черния дроб в клиниката на Първи московски държавен университет, четвърта стая.
Бюфетчията прежълтя.
— Девет месеца — пресмяташе замислен Воланд, — двеста четирийсет и девет хиляди… Значи, някъде към двайсет и седем хиляди на месец, нали? Не е много, но за скромен живот стига.
Като добавим и ония жълтици…
— Той няма да успее да ги реализира — намеси се същият глас и вледени сърцето на бюфетчията, — след смъртта на
Андрей Фокич къщата веднага ще бъде съборена и парите ще отидат в Държавната банка.
— Не бих ви съветвал да постъпвате в клиниката — продължи артистът, — какъв смисъл има да умирате в болнична

стая сред стенанията и хриповете на обречените? Не е ли по- добре да уредите с тези двайсет и седем хиляди пиршество и да глътнете отрова, да се преселите в отвъдния свят сред звуците на струни, обкръжен от пийнали красавици и буйни приятели?
Бюфетчията седеше неподвижен и изведнъж много остарял.
Тъмни сенки обкръжиха очите му, бузите и долната му челюст увиснаха.
— Впрочем ние се размечтахме — възкликна домакинът — да се заловим за работа. Покажете ми вашата нарязана хартия.
Бюфетчията измъкна развълнуван от джоба си пакет, разгърна го и се вцепени. В парчето бяха увити банкноти по десет рубли,
— Скъпи мой, вие наистина сте болен — каза Воланд и сви рамене.
Бюфетчията стана с налудничава усмивка от табуретката.
— Ами — заекна той, — ами ако те пак, такова…
— Хм… — замисли се артистът — ами тогава елате пак тук.
Заповядайте! Радвам се, че се запознахме…
В този миг от кабинета изскочи Коровиев, вкопчи се в ръката на бюфетчията, взе да я разтърсва и да умолява Андрей
Фокич да предаде на всички, всички, поздравите му. Вече без да разбира каквото и да било, бюфетчията тръгна към антрето.
— Хела, изпрати го! — викаше Коровиев. Пак онази голата червенокоса в антрето! Бюфетчията се измъкна през вратата, изписука: „Довиждане“ и си тръгна като пиян. Заслиза надолу, седна на стъпалата, извади пакета и провери — банкнотите си бяха на мястото.

В това време от един апартамент на този етаж излезе жена със зелена чанта. Като видя човека, седнал на стъпалата и загледан тъпо в парите, усмихна се и каза замислено:
— Ама че къща! И тоя от сутринта е фиркан. И пак са строшили прозореца на стълбището. — Вгледа се по-внимателно в бюфетчията и добави: — Брей, пък много пари имате, гражданино, с лопата да ги ринеш! Да беше ми дал и на мене! А?
— Оставете ме на мира, за бога! — уплаши се бюфетчията и бързо прибра парите. Жената се разсмя.
— Бе я върви по дяволите, циция такава! Шегувам се — и заслиза надолу.
Бюфетчията се надигна бавно, посегна с ръка да си оправи шапката и се убеди, че я няма на главата му. Ужасно не му се връщаше, но му дожаля за шапката. Поколеба се малко и все пак се върна и позвъни.
— Какво има пак? — попита го проклетата Хела.
— Шапчицата съм си забравил — прошепна бюфетчията, като сочеше плешивата си глава. Хела се обърна. Бюфетчията мислено плю и затвори очи. Когато ги отвори, Хела му подаваше шапка и шпага с тъмна дръжка.
— Не е мое — прошепна бюфетчията, отблъсна шпагата и бързо си сложи шапката.
— Нима дойдохте без шпага? — учуди се Хела.
Бюфетчията измърмори нещо и бързо заслиза. Стана му някак непонятно и много горещо с шапката, той я свали, подскочи от страх и тихо изпищя: в ръцете си държеше кадифена барета с проскубано петльово перо. Бюфетчията се прекръсти. В същия миг баретата измяука, превърна се в черно котенце, скочи

пак върху плешивата глава на Андрей Фокич и впи нокти в нея.
Бюфетчията нададе отчаян вик и се втурна надолу, а котето падна от главата му и се юрна по стълбите нагоре.
Щом се озова най-сетне на двора, бюфетчията хукна в тръс към улицата и напусна завинаги дяволската къща №302-бис.
По-нататъшната му съдба е много добре известна. Щом изтича навън, бюфетчията налудничаво се озърна, сякаш търсеше нещо. След минута беше на отсрещната страна на улицата, в аптеката. Още щом произнесе: „Кажете, моля ви…“ — и жената зад тезгяха възкликна:
— Гражданино! Цялата ви глава е в рани!
След четири-пет минути бюфетчията беше превързан с марля и вече знаеше, че за най-добри специалисти по чернодробни заболявания се смятат професорите Бернадски и
Кузмин, попита кой от тях живее по-наблизо, просия от радост, когато разбра, че Кузмин живее буквално на две крачки в малка бяла къща, и след миг беше там. Жилището беше старо, но много, много уютно. Бюфетчията запомни, че срещна най-напред една стара слугиня, която искаше да поеме шапката му, но понеже той беше без шапка, слугинята, премлясквайки с беззъба уста, изчезна някъде.
Вместо нея до едно огледало и май под някакъв портал видя жена на средна възраст, която веднага каза, че може да го запише чак за деветнайсети, не по-рано. Бюфетчията тутакси се сети какво ще го спаси. Надникна с угасващ поглед през портала, където в нещо като чакалня седяха трима души, и прошепна:
— Безнадеждно болен съм…
Жената погледна с недоумение бинтованата глава на бюфетчията, поколеба се, каза:

— Добре тогава… — и пусна бюфетчията през портала.
В същия миг отсрещната врата се отвори, в нея блесна златно пенсне. Жената с бяла престилка каза:
— Граждани, този болен ще влезе с предимство. И преди да успее да се озърне, бюфетчията се озова в кабинета на професор
Кузмин. Нищо страшно, тържествено и медицинско нямаше в тази продълговата стая.
— Какво ви е? — попита с приятен глас професор Кузмин и погледна малко тревожно бинтованата му глава.
— Току-що научих от достоверен източник — отговори бюфетчията, като поглеждаше малко налудничаво към снимката на някаква група, сложена в рамка, — че през февруари идната година ще умра от рак на черния дроб. Умолявам ви да го спрете.
Както си седеше, професор Кузмин се отметна назад към високата кожена готическа облегалка на креслото.
— Извинете, не ви разбрах… при лекар ли сте ходили? Защо главата ви е бинтована?
— Какъв лекар… Да можехте да го видите тоя лекар!… — изведнъж зъбите му затракаха. — На главата ми не обръщайте внимание, тя няма нищо общо — отговори бюфетчията, — за главата хич да не ви е еня, тя наистина няма нищо общо. Рак на черния дроб, моля ви да го спрете!…
— Но, извинете, кой ви го каза?
— Вярвайте му — помоли горещо бюфетчията, — той знае всичко!
— Нищо не разбирам — сви рамене професорът и се отмести заедно с креслото от писалището. — Как може да знае кога ще умрете? Още повече щом не е лекар!

— В четвърта стая — отвърна бюфетчията. Тогава професорът изгледа пациента, главата му, мокрия панталон и си помисли: „Само това липсваше! Луд!“ Попита:
— Пиете ли водка?
— Никога не съм близвал — отговори бюфетчията. След минута той вече лежеше съблечен върху студената мушама на кушетката, а професорът мачкаше стомаха му. Трябва да кажем, че бюфетчията изведнъж живна. Професорът твърдеше категорично, че поне засега, за момента, няма никакви признаци на рак, но щом е така… щом се страхува и някакъв шарлатанин го е уплашил, трябва да се направят всички проби… Професорът дращеше на отделни листчета, обясняваше къде трябва да отиде, какво да занесе. Освен това му даде бележка за невропатолога професор Буре и каза на бюфетчията, че е много зле с нервите.
— Колко ви дължа, професоре? — попита с нежен и треперещ глас бюфетчията, измъквайки натъпкания си портфейл.
— Колкото обичате — отсечено и сухо отговори професорът.
Бюфетчията извади трийсет рубли и ги сложи на масата, а после с учудваща мекота, сякаш пипаше с котешка лапичка, сложи върху банкнотите звънтящо фишече.
— Какво е това? — попита Кузмин и засука мустак…
— Не ми отказвайте, гражданино професор — прошепна бюфетчията, — умолявам ви, спрете рака!
— Приберете веднага златото си — каза професорът, горд от себе си, — по-добре си пазете нервите. Още утре дайте урина за анализ, не пийте много чай и яжте съвсем безсолно.
— И супата ли да не соля? — попита бюфетчията.

— Нищо няма да солите! — заповяда Кузмин.
— Еех!… — възкликна тъжно бюфетчията, загледан с умиление в професора, прибра златните рубли и заотстъпва заднишком към вратата.
Тази вечер професорът нямаше много пациенти и скоро си отиде последният. Докато събличаше бялата престилка, професорът погледна към мястото, където бюфетчията беше оставил парите, и видя, че там няма никакви пари, ами три етикета от вино „Абрау Дюрсо“.
— Какво е това, по дяволите?! — измърмори Кузмин и повлякъл по пода пешовете на престилката, заопипва хартийките. — Той значи, е не само шизофреник, но и мошеник!
Все пак не мога да разбера какво искаше от мен? Бележка за анализ на урината? О! Откраднал е дрехите от закачалката! — и се втурна в антрето, все още с ръка в единия ръкав на престилката. — Ксения Никитишна — викна рязко от вратата на антрето, — я вижте дрехите тука ли са?
Изясни се, че всички дрехи са си на мястото. Но за сметка на това, когато професорът се върна и съблече най-сетне престилката, той сякаш се залепи за паркета, приковал поглед в бюрото. На мястото, където бяха етикетите, беше клекнало котенце сираче с нещастна муцунка и мяукаше над паничка с мляко.
— На какво прилича това, моля ви се?! Това вече… — и той усети как тилът му се вледенява.
Ксения Никитишна чу тихия и жалостен вик на професора, дотича и веднага го успокои напълно, като каза, че положително някой пациент е подхвърлил котето, което често се случвало у професори.

— Сигурно са бедни — обясни Ксения Никитишна, — а у нас, то се знае…
Взеха да се чудят и да гадаят кой ли е могъл да го подхвърли. Подозрението падна върху старицата с язва на стомаха.
— Сигурно е тя — твърдеше Ксения Никитишна, — разсъждавала е така: аз и без туй ще умра, ама жалко за котенцето.
— Но моля ви се — развика се Кузмин. — Ами млякото?…
И него ли е донесла? Ами паничката?!
— Донесла го е в шишенце, тука го е изляла в паничката — обясни Ксения Никитишна.
— Както и да е, махнете и котето, и паничката — каза
Кузмин и лично изпрати Ксения Никитишна до вратата. Когато се върна, обстановката се беше променила.
Докато окачваше престилката на пирона, професорът чу навън силен смях. Като надникна, естествено се вцепени. През двора към пристройката в другия му край притичваше дама само по комбинезон. Професорът дори знаеше името й — Маря
Александровна. Смееше се едно момче.
— Срамота! — каза презрително Кузмин.
В същия миг в стаята на дъщерята на професора грамофонът засвири фокстрота „Алилуя“, а зад гърба на професора зачурулика птиче. Той се обърна и видя, че по бюрото му подскача едър врабец.
„Хм… спокойно… — каза си професорът — влязъл е, когато се дръпнах от прозореца. Всичко е наред“ — заповяда си професорът, усещайки, че всичко е в пълен хаос и, разбира се,

преди всичко заради тоя врабец. Професорът се взря в него и веднага се убеди, че врабецът не е съвсем обикновен врабец.
Отвратително врабче, накуцваше с лявото краче, явно се кълчеше, влачеше го и подскачаше със синкопи, с една дума — танцуваше фокстрот под звуците на грамофона като пияница в кръчма, хулиганстваше разпасано и поглеждаше нагло професора. Ръката на Кузмин хвана слушалката, той реши да се обади на съкурсника си Буре, да го попита какво означават на шейсетгодишна възраст подобни врабченца и внезапен световъртеж?
А врабчето през това време кацна върху подарената мастилница, нацвъка я (не се шегувам!), литна, увисна във въздуха, после клъвна с все сила, сякаш със стоманена човка, стъклото на снимката, на която се кипреше целият университетски випуск от 94-а година, строши стъклото на парчета и чак тогава излетя през прозореца. Професорът набра друг номер и вместо да се обади на Буре, звънна в магазина за пиявици, каза, че се обажда професор Кузмин и помоли веднага да изпратят на адреса му пиявици.
Щом остави слушалката, той се обърна и нададе вопъл. До бюрото седеше жена с касинка на милосърдна сестра и чанта с надпис: „Пиявици“. Професорът закрещя, защото се взря в устата й: тя беше мъжка, разкривена, голяма до ушите, с щръкнал кучешки зъб. Очите на сестрата бяха мъртви.
— Паричките ще ги прибера — каза с мъжки бас сестрата, — няма що да се търкалят тука. — Загреба с птича лапа етикетите и почна да се топи във въздуха.
Минаха два часа. Професор Кузмин седеше в спалнята си на леглото и по слепоочията му, зад ушите и по врата му висяха пиявици. В другия край на кревата, върху копринения юрган, беше седнал професор Буре — човек с побелели мустаци, — той

гледаше съчувствено Кузмин и го успокояваше, че няма нищо.
Навън вече беше нощ.
Какви други чудесии са ставали тази нощ в Москва, не знаем и естествено няма и да се опитваме да разберем — още повече че е време да пристъпим към втората част на това правдиво повествование. Последвай ме, читателю!
Втора част

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: