Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

трябва да добавим още нещо: с увереност може да се твърди, че много жени биха дали всичко, за да разменят своя живот срещу живота на Маргарита Николаевна. Бездетната трийсетгодишна
Маргарита беше съпруга на изтъкнат специалист, при това човек, направил важно откритие от държавно значение. Мъжът й беше млад, красив, добър, честен и обожаваше жена си. Маргарита
Николаевна и съпругът й разполагаха с целия горен етаж от прекрасна къща с градина на една пресечка близо до Арбат.
Очарователно място! Всеки може да се убеди в това, ако пожелае да види градината. Нека ми се обади, аз ще му дам адреса, ще му обясня как да стигне — къщата си стои и до днес.
Маргарита Николаевна разполагаше с пари. Маргарита
Николаевна можеше да си купи каквото й хареса. Сред познатите на мъжа й имаше интересни хора. Маргарита никога не беше докосвала примус. Маргарита Николаевна не познаваше ужасите на живота със съквартиранти. С една дума… тя беше щастлива?
Нито миг! Откакто деветнайсетгодишна се бе омъжила и беше заживяла в тази къща, тя не знаеше какво е щастие. О, богове, богове! Какво й липсваше на тази жена, в чиито очи винаги трепкаха загадъчни пламъчета, какво й липсваше на тази малко кривогледа с едното око вещица, която се беше закичила тогава, през пролетта, с мимози? Не зная. Не ми е известно. Изглежда че е казвала истината — нужен й е бил той, Майстора, а не готическата къща с градината и не парите. Тя го обичаше, тя казваше истината. Дори на мене, правдив повествовател, но страничен човек, ми се свива сърцето при мисълта какво изживя
Маргарита на другия ден, когато отиде в къщурката на
Майстора — за щастие, без да успее да говори със съпруга си, който не се върна в уреченото време — и разбра, че Майстора вече го няма.

Тя направи всичко възможно да научи нещо за него, но естествено не научи нищо. Тогава се върна в разкошната къща и заживя на старото място.
— Да, да, да, същата грешка! — повтаряше си Маргарита през зимата, седнала пред печката и загледана в огъня. — Защо го оставих онази нощ? Защо? Това е безумие! Върнах се на другия ден, честно, както бях обещала, но беше вече късно. Да, и аз като нещастния Леви Матей се върнах твърде късно!
Всички тези думи бяха, разбира се, нелепи, защото наистина какво би се променило, ако онази нощ тя беше останала при
Майстора? Нима щеше да го спаси? Смешно!… — бихме възкликнали ние, но няма да го сторим пред тази изпаднала в отчаяние жена.
В такива мъки живя Маргарита Николаевна цялата зима и доживя до пролетта. Същия ден, когато се забърка цялата тази нелепа каша, предизвикана от появата на черния маг в Москва, в петъка, когато чичото на Берлиоз беше натирен да си върви в
Киев, когато беше арестуван счетоводителят и се случиха още много други безкрайно глупави и неясни неща — Маргарита се събуди по обед в своята спалня в еркера на кулата.
Когато се събуди, Маргарита не заплака, както ставаше често, защото се събуди с предчувствието, че днес най-сетне нещо ще се случи. Усетила такова предчувствие, тя почна да го разпалва и да го подхранва в душата си от страх да не я напусне.
— Аз вярвам! — шепнеше тържествено Маргарита. — Аз вярвам! Нещо ще се случи! Не може да не се случи, иначе наистина трябва да ми е отредена доживотна мъка? Признавам, че лъгах и мамех, водех таен, скрит от хората живот, но нима може наказанието за това да е толкова жестоко… Да, сигурна съм, че нещо ще се случи, защото е невъзможно нещо да се

проточи вечно. Освен това сънят ми беше пророчески, убедена съм…
Така шепнеше Маргарита Николаевна, гледаше алените завеси, които се наливаха със слънце, обличаше се тревожно и решеше пред Тройното огледало късата си накъдрена коса.
Тази нощ сънят на Маргарита Николаевна беше наистина необичаен. Работата е там, че през зимните си терзания нито веднъж не беше сънувала Майстора. Нощем той я оставяше и тя се мъчеше само в часовете на деня. А сега го беше сънувала.
Беше й се присънила непозната местност — безнадеждна, унила, под навъсеното небе на ранна пролет. Сънува сивкаво небе, покрито с дрипави облаци, а под тях беззвучно ято врани.
Разкривено, неугледно мостче. Под него мътна пролетна рекичка, безрадостни, сиромашки полуголи дървета, самотна трепетлика, а по-нататък — сред дърветата зад една зеленчукова градина — някаква дървена барака: лятна кухня, баня или дявол знае какво!
Всичко наоколо някак мъртвешко и толкова унило, че просто ти иде да се обесиш на трепетликата при мостчето. — Нито ветрец повява, нито облаче помръдва и няма жива душа. Какво адско място за жив човек!
И изведнъж, представете си, вратата на бараката се отваря и се появява той. Доста е далече, но ясно се вижда. Окъсан, не може да се разбере с какво е облечен. Косата му чорлава, небръснат. Очите болни, тревожни. Вика я с ръка, зове я.
Задъхана от мъртвешкия въздух, Маргарита се завтече по бабунките към него и се събуди.
„Този сън може да означава едно от двете — разсъждаваше
Маргарита Николаевна, — или е мъртъв и ме вика, значи дошъл е да ме вземе и скоро ще умра.

Това е много хубаво, защото идва краят на мъките ми. Или е жив, и тогава сънят може да означава само, че ми напомня за себе си! Иска да каже, че пак ще се видим… Да, ние много скоро ще се видим!“
Все още в такова възбудено състояние, Маргарита се облече и почна да си внушава, че всъщност всичко се нарежда чудесно, а човек трябва да умее да улавя миговете на сполука и да ги използва. Мъжът й е в командировка за цели три дни. В продължение на три денонощия тя може да разполага със себе си, никой няма да й попречи да мечтае за каквото си иска. Петте стаи на горния етаж на къщата, цялото това жилище, на което в
Москва биха завидели десетки хиляди — е изцяло на нейно разположение.
Но, получила свобода за цели три дни, Маргарита избра от разкошното жилище едно място, което съвсем не беше най- хубавото. Като си изпи чая, тя отиде в тъмната стая без прозорци, където в два големи гардероба бяха струпани куфари и разни вехтории. Клекна, отвори долното чекмедже на единия и извади изпод купчината копринени парцали единствената скъпоценност, която притежаваше. Маргарита държеше в ръце стар албум от кафява кожа със снимката на Майстора, спестовната книжка с влог от десет хиляди на негово име, изсушени листенца от роза между оризова хартия и купчина листа от тетрадка голям формат, изписани на машина и с обгорен долен край.
Маргарита Николаевна се върна с това богатство в спалнята си, сложи снимката на трикрилото огледало и седя така близо час с обгорените листа върху коленете, разгръщаше ги и препрочиташе онова, което огънят беше оставил без начало и край: „… Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула, от небето се

спусна бездна и заля крилатите богове над хиподрума,
Хасмонийския дворец с бойниците, пазарите, кервансараите, уличките, езерцата… Изчезна Иерушалаим, великият град, като да не бе съществувал на този свят…“
На Маргарита й се искаше още да чете, но по-нататък нямаше нищо освен неравни овъглени краища.
Маргарита Николаевна избърса сълзите си, остави тетрадката, подпря лакти на тоалетката пред огледалото и дълго седя така, отразена в огледалото, без да откъсва поглед от снимката. После сълзите й изсъхнаха. Маргарита прибра грижливо съкровището си и след няколко минути то беше отново погребано под копринените парцалчета, а в тъмната стая звънко щракна ключалка.
Маргарита Николаевна обличаше в антрето мантото си, за да отиде на разходка. Хубавицата Наташа, домашната й прислужница, я попита какво да сготви и като получи отговор, че й е все едно, за да се поразвлече, подхвана с господарката си разговор и ги заразправя едни: че вчера например в театъра някакъв фокусник правил такива фокуси, че всички просто ахнали, на всички раздал безплатно по два вносни парфюма и дамски чорапи, а после, когато представлението свършило и публиката излязла на улицата — изведнъж всички се видели голи! Маргарита Николаевна рухна на стола пред огледалото в антрето и се разсмя.
— Наташа, засрамете се! — каза Маргарита Николаевна. —
Вие сте грамотно, умно момиче; по опашките се разнасят какви ли не лъжи, а вие ги повтаряте!
Наташа пламна и възрази много разпалено, че не е никаква лъжа и тя със собствените си очи видяла днес в гастронома на
Арбат една гражданка, която влязла в гастронома с обувки, а

докато плащала на касата, обувките изчезнали от краката й и тя застанала по чорапи. Стои опулена! На едната й пета — дупка. А обувките й били вълшебни — от онова представление.
— И си тръгна така?
— Така си тръгна! — извика Наташа и пламна още по-силно от яд, че не й вярват. — Маргарита Николаевна, ами нощес милицията арестувала стотина души. Гражданките си излизали от онуй представление само по кюлоти и хуквали по Тверская.
— Ти това явно от Даря си го чула — каза Маргарита
Николаевна, — отдавна съм я забелязала, че много лъже.
Смешният разговор завърши за Наташа с приятна изненада.
Маргарита Николаевна отиде в спалнята и се върна оттам с чифт чорапи и шишенце одеколон. Каза на Наташа, че иска и тя да направи фокус, подари й чорапите и шишенцето и Добави, че я моли само да не тича по Тверская по чорапи и да не слуша Даря.
Господарката и домашната прислужница се целунаха и се разделиха.
Отпусната върху удобната мека седалка в тролея, Маргарита
Николаевна пътуваше по Арбат и ту си мислеше за свои работи, ту надаваше ухо на онова, което си шепнеха двама граждани, седнали при нея.
А те се озъртаха от време на време да не ги слуша някой и си шепнеха явни дивотии. Едрият месест човек с шарещи свински очета, седнал до прозореца, тихо говореше на дребничкия си съсед, че се наложило да покрият ковчега с черен плат…
— Не може да бъде! — шепнеше поразен дребничкият. —
Нечувано!… Ами Желдибин взе ли мерки?
Сред равномерното бучене на тролея откъм прозореца долиташе:

— Криминалната милиция… скандал… чиста мистика!…
От тези откъслеци Маргарита Николаевна скалъпи нещо що- годе свързано. Гражданите си шепнеха как на някакъв покойник — не му казаха името — днес сутринта му откраднали от ковчега главата. Затова този Желдибин сега е толкова притеснен. А тия, дето си шепнат в тролея, също имат някакво отношение към ограбения покойник.
— Дали ще успеем да купим цветя? — тревожеше се нисичкият. — Казваш, че кремацията е в два?
Най-сетне на Маргарита Николаевна й дотегна да слуша тайнственото дърдорене за откраднатата от ковчега глава и тя се зарадва, че ще слиза.
След няколко минути Маргарита Николаевна вече седеше на една пейка пред Кремълската стена, откъдето се виждаше
Манежът.
Маргарита Николаевна примижаваше от яркото слънце, спомняше си снощния сън и как точно преди една година, в същия ден и час, на същата пейка беше седяла с него. И също като тогава черната чантичка лежеше на пейката до нея. Днес него го нямаше, но мислено Маргарита Николаевна разговаряше пак с него: „Ако си изселен, защо не ми се обаждаш? Нали други се обаждат. Или вече не ме обичаш? Не знам защо, но не вярвам да е така. Значи, са те изселили и ти си умрял… Тогава, моля те, пусни ме, позволи ми свободно да живея, да дишам въздух.“ След това си отговаряше вместо него: „Ти си свободна… Нима ти преча?“ И му възразяваше: „Но това не е отговор. Иди си от паметта ми, тогава ще съм свободна.“
Край Маргарита Николаевна минаваха хора. Някакъв мъж се извърна към добре облечената жена, привлечен от красотата и

самотата й. Той се покашля и приседна на крайчеца на пейката на
Маргарита Николаевна. Мъжът събра смелост и подхвана:
— Днес времето с положителност е хубаво…
Но Маргарита го изгледа така мрачно, че той стана и си отиде.
„Ето ти пример — каза мислено Маргарита на онзи, който беше неин повелител, — всъщност защо изгоних този мъж? Аз скучая, а в този донжуан нямаше нищо лошо освен може би това глупаво «с положителност»? Защо седя като кукумявка сама пред тая стена? Защо съм изхвърлена от живота?“
Тя съвсем се натъжи и посърна. Но изведнъж същата утринна вълна на очакване и възбуда я тласна в гърдите. „Да, нещо ще се случи!“ Вълната я тласна втори път и тя разбра, че е звукова вълна. Сред градския шум все по-ясно се чуваха приближаващи се удари на барабан и звуците на духови инструменти, свирещи малко фалшиво.
Пръв се появи милиционер на кон, който мина бавно край оградата на градината, а след него трима пеши. После се зададе бавно камион с музиканти. Зад тях почти пълзеше съвсем нова открита катафалка с ковчег, отрупан с венци, а по ъглите на платформата стърчаха четирима души: трима мъже и една жена.
Даже от това разстояние Маргарита можа да види, че изразът на застаналите върху катафалката хора, които изпращаха покойника в последния му път, беше някак странно объркан. Това важеше най-вече за гражданката, застанала в левия заден ъгъл на камионетката катафалка. Дебелите бузи на гражданката сякаш бяха още по-издути от някаква пикантна тайна, плувналите в лой оченца проблясваха с двусмислени пламъчета. На човек му се струваше, че още миг и гражданката няма да издържи, ще смигне към покойника и ще каже: „Да сте виждали нещо подобно?

Същинска мистика!“ Много смутени бяха и лицата на хората, навярно близо триста души, които вървяха бавно в траурна процесия след катафалката.
Маргарита изпращаше с поглед шествието, вслушваше се как заглъхва в далечината унилият турски барабан, който повтаряше монотонно „бум, бум, бум!“ и си мислеше: „Какво странно погребение… И каква тъга навява това «бум»! Ах, аз наистина съм готова да си дам душата на дявола, само да разбера дали е жив… Интересно кого ли погребват?“
— Михаил Александрович Берлиоз — чу тя до себе си малко носов мъжки глас, — председателя на МАССОЛИТ.
Маргарита Николаевна се обърна учудена и видя на пейката си гражданин, който, изглежда, беше седнал безшумно, докато
Маргарита гледаше подир шествието и навярно от разсеяност беше задала гласно последния въпрос.
В това време процесията тръгна още по-бавно, навярно задържана от светофарите на пътя й.
— Да — продължи неизвестният гражданин, — в странно настроение са. Изпращат покойник, а мислят само къде ли се е дянала главата му.
— Каква глава? — попита Маргарита и се вгледа в неочаквания съсед. Съседът се оказа дребничък, с огненочервена коса, с щръкнал кучешки зъб, колосана риза и хубав раиран костюм, с лачени обувки и бомбе. Беше с ярка вратовръзка.
Странното беше, че от джобчето на този гражданин, джобче, в което мъжете носят обикновено кърпа за нос или автоматична писалка, стърчеше оглозган пилешки кокал.

— Ами вижте какво — обясни червенокосият, — тази сутрин в зала „Грибоедов“ някой отмъкнал от ковчега главата на покойника.
— Как е възможно? — възкликна неволно Маргарита и веднага си спомни шепненето в тролея.
—
Дяволска работа! — отвърна безочливо червенокосият. — Впрочем смятам, че най-добре е този въпрос да се зададе на Бегемот. Много майсторски е дигната. Грандиозен скандал! Какво да ви кажа — то наистина да се чуди човек кому и за какво е изтрябвала тая глава!
Колкото и да беше погълната от собствените си грижи,
Маргарита Николаевна все пак беше изненадана от странните измишльотини на непознатия гражданин.
— Извинете! — възкликна тя изведнъж. — На кой Берлиоз?
Същия, за когото днес във вестниците…
— Ами да, да…
— Значи, зад ковчега му вървят литератори? — попита
Маргарита и изведнъж се ухили.
— Ами естествено!
— Вие познавате ли ги добре?
— Всички до един — отвърна червенокосият.
— Кажете — заговори Маргарита и гласът й стана глух, — не виждате ли между тях критика Латунски?
— Че може ли без него? — отговори червенокосият. — Ей го ей там от края, в четвъртия ред.
— Русият? — попита Маргарита и присви очи.

— С пепеляворусата коса… Вижте, сега вдигна очи към небето.
— Дето прилича на католически свещеник?
— Той същият!
Загледана в Латунски, Маргарита не зададе друг въпрос.
— Както виждам — усмихна се червенокосият, — вие мразите този Латунски.
— Аз и други хора мразя — процеди през зъби
Маргарита, — но това не е интересна тема за разговор.
В това време процесията продължи пътя си; след пешеходците се заточиха леки коли, повечето от тях празни.
— Да, наистина, не е много интересна, Маргарита
Николаевна!
Маргарита се учуди:
— Вие ме познавате?
Вместо отговор червенокосият свали бомбето с почтителен жест.
„Каква разбойническа мутра!“ — помисли си Маргарита, като се взираше в своя уличен събеседник.
— Но аз не ви познавам, — каза сухо Маргарита.
— Че откъде ще ме познавате? Впрочем изпратен съм при вас по една работа.
Маргарита побледня и се дръпна.
— Направо с това да бяхте почнали — заговори тя, — а не да дрънкате разни врели-некипели за отрязаната глава! Искате да ме арестувате?

— Нищо подобно — възкликна червенокосият, — на какво прилича това: щом заговориш с някого, значи искаш да го арестуваш! Чисто и просто съм пратен при вас по работа.
— Нищо не разбирам, каква работа?
Червенокосият се озърна и каза тайнствено:
— Изпратен съм да ви поканя тази вечер на гости.
— Какво бълнувате, какви гости?
—
При един твърде прочут чужденец — каза многозначително червенокосият и присви око. Маргарита ужасно се ядоса.
— Нова порода се развъдила — уличен сводник! — каза тя и стана да си върви.
— Покорно благодаря за подобни поръчения! — възкликна обиден червенокосият и измърмори подир отдалечаващата се
Маргарита: — Идиотка!
— Мръсник! — обърна се тя и веднага чу след себе си гласа на червенокосия:
— Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула… Изчезна
Нерушалаим, великият град, като да не беше съществувал на този свят… Я ми се махайте от главата с вашата обгоряла тетрадка и изсушената ви роза! Стойте си тука сама на пейката и го умолявайте да ви върне свободата, да ви остави да дишате спокойно, да изчезне от паметта ви!
Пребледняла,
Маргарита се върна при пейката.
Червенокосият я гледаше с присвити очи.

— Нищо не разбирам — заговори тихо Маргарита
Николаевна, — за листата все някак бихте могли да научите… да се промъкнете, да надникнете… Наташа е подкупена, нали? Но как можахте да прочетете мислите ми? — и добави със страдалческа гримаса: — Кажете ми кой сте? От кое учреждение?
— Ама че досадно — изръмжа червенокосият и заговори по- високо: — Извинете, но нали ви обясних, че не съм от никакво учреждение! Седнете, моля ви.
Маргарита се подчини безпрекословно, но все пак, докато сядаше, попита още веднъж:
— Кой сте вие?
— Е, хубаво де, казвам се Азазело, но на вас това, така или иначе, нищо не ви говори.
— Бихте ли ми казали откъде знаете за листата и за мислите ми?
— Няма да ви кажа — отвърна сухо Азазело.
— А за него знаете ли нещо? — прошепна молещо
Маргарита.
— Е, да речем, че зная.
— Умолявам ви: кажете ми само едно, жив ли е? Не ме измъчвайте.
— Да, жив е, жив — отвърна неохотно Азазело.
— О, боже!
— Много ви моля, без вълнения и възгласи — каза намръщен Азазело.
— Прощавайте, прощавайте — заповтаря вече покорната
Маргарита, — разбира се, разсърдих ви се. Но съгласете се, ако

на улицата канят една жена на гости… Уверявам ви, че не страдам от предразсъдъци — усмихна се тъжно Маргарита, — но не се срещам с никакви чужденци, нямам никакво желание да общувам с тях… и освен това мъжът ми… Моята трагедия е, че живея с човек, когото не обичам, но смятам, че е недостойно да му причинявам неприятности. Видяла съм от него само добро…
Азазело изслуша с нескрита скука обърканите й думи, после изрече сурово:
— Ще ви помоля една минутка да помълчите. Маргарита покорно млъкна.
— Каня ви при съвсем безопасен чужденец. За това посещение няма да знае абсолютно никой. Гарантирам!
— Но за какво съм му дотрябвала? — попита плахо
Маргарита.
— Това ще научите по-късно.
— Разбирам… Аз трябва да му се отдам — каза замислено
Маргарита.
В отговор Азазело се усмихна надменно и отвърна така:
— Смея да ви уверя, че всяка жена би могла само да мечтае за това — муцуната на Азазело се разкриви, леко ухилена, — но ще трябва да ви разочаровам — такова нещо няма да има.
— Но какъв е този чужденец?! — възкликна объркана
Маргарита, и то така високо, че близките минувачи се обърнаха. — И каква полза ще имам да ходя там?
Азазело се наведе към нея и прошепна многозначително:
— О, много голяма… Ще се възползвате от случая…

— Какво? — възкликна Маргарита с широко разтворени очи. — Ако ви разбирам добре, вие намеквате, че там ще мога да науча нещо за него?
Азазело мълчаливо кимна.
— Отивам! — възкликна високо Маргарита и се вкопчи в ръката на Азазело. — Ако ще накрай света!
Азазело въздъхна с облекчение, отпусна се на облегалката, закривайки с гръб името „Нюра“, изрязано на нея с едри букви, и заговори иронично:
— Мъчно нещо сте това жените! — Той пъхна ръце в джобовете и изпружи напред крака. — Защо трябваше мен да пращат за тая работа? Нека ходи Бегемот, той е обаятелен…
Маргарита заговори с трепереща и жалка усмивка:
— Престанете да ме обърквате и да ме измъчвате с вашите недомлъвки… Аз съм един нещастен човек и вие използвате това.
Напъхвам се в някаква странна история, но, кълна ви се, само защото ме помамихте с думи за него! Свят ми се вие от всички тези загадки.
— Без драми, без драми — направи гримаса Азазело, — но трябва и вие да ми влезете в положението. Да фрасна администратора по муцуната, да изхвърля чичото от къщата, да улуча човек с куршум или да свърша друга някоя дреболия — това си ми е специалност. Но да разговарям с влюбени жени — а, не, покорно благодаря. От половин час ви кандърдисвам! Значи, ще дойдете?
— Ще дойда — отвърна просто Маргарита Николаевна.
— Тогава бъдете тъй добра да вземете това — каза Азазело, извади от джоба си кръгла златна кутийка и я подаде на

Маргарита с думите: — Ама скрийте я де, че минувачите гледат.
Тя ще ви потрябва, Маргарита Николаевна. Доста сте поостаряла от мъка през последната половин година. (Маргарита пламна, но не отвърна нищо, а Азазело продължи). — Бъдете тъй добра довечера, точно в девет и половина, да се съблечете гола и да си намажете с този крем лицето и цялото тяло. После правете каквото щете, но да сте до телефона. В десет ще ви се обадя и ще ви кажа всичко необходимо. От вас не се иска нищо, ще бъдете откарана където трябва и няма да ви се причинят никакви неприятности. Ясно ли е?
Маргарита помълча, после отвърна:
— Ясно. Това нещо е от чисто злато, личи по тежестта. Е добре, аз отлично разбирам, че ме подкупвате и ме въвличате в някаква съмнителна история, за която скъпо ще си платя…
— Ама на какво прилича това? — почти изсъска Азазело. —
Пак ли почвате?
— Но почакайте!
— Върнете ми крема.
Маргарита стисна силно кутийката и продължи:
— Не, не, почакайте… Разбирам на какво се решавам. Но върша всичко само заради него, защото не ми е останала на този свят никаква друга надежда. Обаче искам да ви кажа, че ако ме погубите, това ще е срамно за вас! Да, срамно! Аз загивам в името на любовта! — и като се удари в гърдите, Маргарита погледна към слънцето.
— Върнете ми го — изсъска злобно Азазело, — върнете ми го и да върви всичко по дяволите. Да пратят Бегемот.

—
О, не! — възкликна
Маргарита, учудвайки минувачите. — Съгласна съм на всичко, съгласна съм да играя комедията с намазването, съгласна съм накрай света да ида. Няма да ви го върна!
— Ха! — викна внезапно Азазело, опули се срещу градинската ограда и взе да сочи нанякъде с пръст.
Маргарита се обърна, накъдето сочеше Азазело, но не видя там нищо особено. Тогава се извърна към Азазело да получи обяснение за нелепото „Ха!“, но вече нямаше кой да й даде обяснение: тайнственият събеседник на Маргарита Николаевна беше изчезнал. Маргарита бръкна веднага в чантичката, в която преди възгласа на Азазело беше скрила кутийката, и се убеди, че е там. Тогава, без да мисли за нищо, Маргарита напусна тичешком Александровската градина.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: