Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Иван. Надписът „Болногледачката“ се смени с друг: „Викнете лекаря.“
— Хм… — измърмори Иван. Той не знаеше какво да прави с цилиндъра. Но случайно му провървя. При надписа
„Фелдшерката“ Иван натисна копчето втори път. Цилиндърът тихо иззвънтя, спря, угасна, а в стаята влезе пълна симпатична жена с чиста бяла престилка и каза на Иван:
— Добро утро!
Иван не отговори, защото сметна този поздрав в дадените обстоятелства за неуместен. Ама да, напъхали здрав човек в болницата и на всичкото отгоре се преструват, че така е редно!
През това време жената с все същия добродушен израз на лицето с едно натискане на някакво копче вдигна щорите и през леката метална мрежа от широки брънки, която стигаше чак до пода, в стаята нахлу слънце. Зад мрежата се откри балкон, зад него бряг на лъкатушеща река, а оттатък нея — весела борова гора.
— Заповядайте да вземете вана — покани го жената и под пръстите и се разтвори вътрешна стена, зад която, оказа се, имало баня и прекрасно обзаведена тоалетна.
Въпреки че беше решил да не разговаря с жената, Иван не се сдържа и като видя как водата плющи във ваната на широка струя, каза с ирония:
— Я виж ти! Също като в „Метропол“!…
— О, не! — отвърна с гордост жената. — Тук е много по- хубаво. Такова обзавеждане няма и в чужбина. Учени и лекари идват специално да видят нашата клиника. Всеки ден ни гостуват чужденци.

При думата „чужденци“ Иван веднага си спомни за вчерашния консултант. Той се навъси, погледна из под вежди и каза:
— Чужденци … Как само ги обожавате тия чужденци! А между тях има всякакви. Аз например се запознах вчера с един — думи нямам!
И насмалко да разкаже за Пилат Понтийски, но се въздържа — разбираше, че е излишно да споделя това с жената, тя, все едно, не можеше да му помогне.
На изкъпания Иван Николаевич веднага му беше дадено абсолютно всичко, необходимо за един мъж след баня: изгладена риза, наполеонки, чорапи. Нещо повече — жената отвори вратата на гардероба, посочи в него и попита:
— Какво ще обичате да облечете — халатчето или пижамката?
Прикован насила в новото си жилище, Иван едва не плесна с ръце от тази безцеремонност на жената и мълчаливо посочи пижамата от яркочервен бархет.
След това поведоха Иван Николаевич по празния и безшумен коридор и го вкараха в огромен кабинет. Решил да се отнася с ирония към всичко в тази великолепно обзаведена сграда, Иван веднага кръсти мислено кабинета „кухня — комбинат“.
Имаше защо. Пълно беше с шкафове и стъклени шкафчета с лъскави никелирани инструменти. Имаше кресла с много сложно устройство, някакви тумбести лампи с блестящи абажури, множество стъкленици и спиртници, електрически жици и абсолютно никому неизвестни апаратури.

В кабинета с Иван се заловиха трима души — две жени и един мъж, всичките в бяло. Най-напред отведоха Иван до една маса в ъгъла с явната цел да го поразпитат за туй-онуй. Иван се замисли над положението си. Пред него се откриваха три възможности. Много съблазнителна беше първата: да се хвърли върху тези лампи и чудновати нещица, да ги направи всичките на пух и прах и така да изрази протеста си, задето е бил задържан неправилно. Но днешният Иван значително се различаваше от вчерашния Иван и първият вариант му се видя съмнителен: току- виж у тях се загнезди мисълта, че е буен луд. Затова Иван отхвърли първия изход. Имаше и втори: веднага да почне да им разправя за консултанта и за Пилат Понтийски. Но вчерашният опит му подсказваше, че хората не вярват на този разказ или го приемат някак изопачено. Затова Иван се отказа и от този вариант и реши да избере третия — да запази гордо мълчание.
Но не успя да устои докрай и ще — не ще, отговори, макар и сдържано, навъсено, на цяла редица въпроси. Разпитаха Иван за абсолютно всичко, свързано с досегашния му живот, дори как е боледувал от скарлатина преди петнайсетина години. След като казаното от Иван запълни цяла страница, обърнаха я и жената в бяло взе да разпитва Иван за роднините му. Че като почна Иван една дълга и широка: кой кога и от какво е умрял, дали е пиел, боледувал ли е от венерически болести и тям подобни. Накрая го помолиха да разкаже за вчерашното произшествие на
Патриаршите езера, но не му досаждаха много и на съобщението за Пилат Понтийски не се учудиха.
После жената прехвърли Иван на мъжа, който го подхвана по иначе, вече без да го разпитва. Премери му телесната температура и пулса, надникна му в очите, като светеше в тях с някаква лампа. На помощ на мъжа дойде друга жена и двамата почнаха да бодат Иван с нещо в гърба, но не болезнено, рисуваха с дръжката на едно чукче по кожата на гърдите му някакви знаци,

удряха го с чукчета по коленете, та краката на Иван подскачаха, бодоха му пръста, за да му вземат кръв, бодоха го в свивката на лакътя, слагаха му на ръцете някакви гумени гривни …
Иван само горчиво се усмихваше в себе си и размишляваше колко глупаво и странно се бе получило. Само като си помисли човек! Искаше да предупреди всички за опасността, с която ги заплашва непознатият консултант, канеше се да го залови, а успя само да се озове в някакъв тайнствен кабинет, за да разправя разни дивотии за впиянчения си чичо Фьодор от далечната
Вологда. Непоносимо глупаво!
Най-сетне освободиха Иван. Върнаха го в стаята му, където получи чаша кафе, две рохки яйца и бял хляб с масло.
След като изяде и изпи всичко поднесено, Иван реши да дочака някой главен в това учреждение и него да накара да му обърне внимание, от него да потърси справедливост.
И той го дочака, и то почти веднага след закуската. Вратата на Ивановата стая неочаквано се отвори и влязоха много хора с бели престилки. Начело вървеше човек на около четирийсет години, старателно избръснат като някой актьор, с приятни, но много проницателни очи и подчертано учтив. Цялата свита му оказваше внимание и уважение и затова влизането му стана много тържествено. „Като Пилат Понтийски!“ — помисли си
Иван.
Да, това беше несъмнено главният. Той седна на табуретката, а другите останаха прави.
— Доктор Стравински — представи се седналият на Иван и го погледна дружелюбно.

— Заповядайте, Александър Николаевич — тихо каза един с грижливо подстригана брадичка и подаде на главния гъсто изписания Иванов картон.
„Цяло дело са скалъпили!“ — помисли си Иван. А главният погледна с опитно око болничния картон, измърмори: „Нда, нда
…“ и размени с обкръжаващите го няколко изречения на не особено разпространен език.
„И латински говори, като Пилат“ — печално си помисли
Иван. В този миг една дума го накара да трепне и това беше думата „шизофрения“, произнесена, уви, още вчера от проклетия чужденец на Патриаршите езера, а днес повторена тук от професор Стравински.
„Той и това знаеше!“ — помисли си тревожно Иван.
Главният следваше, изглежда, правилото да се съгласява с всички, да се радва на всичко, казано от околните, и да изразява това с думите „чудесно, чудесно“…
— Чудесно! — каза Стравински, връщайки някому листа, и се обърна към Иван: — Вие сте поет?
— Поет съм — мрачно отговори Иван и за пръв път изпита някакво необяснимо отвращение към поезията, а неговите собствени стихове, които веднага си спомни, му се сториха, кой знае защо, неприятни.
Намръщен, той попита на свой ред Стравински:
— Вие професор ли сте?
Стравински с подчертана учтивост кимна.
— И сте тука най-главният? — продължи Иван. Стравински потвърди и това с кимване.

— Трябва да поговоря с вас — каза многозначително Иван
Николаевич.
— Тъкмо затова съм дошъл — отвърна Стравински.
— Вижте сега — поде Иван, усещайки, че е дошъл неговият час, — таксуват ме за луд, никой не желае да ме изслуша! …
— О, не, ние ще ви изслушаме много внимателно — сериозно и успокояващо каза Стравински — и в никакъв случай няма да позволим да ви таксуват за луд.
— Тогава чуйте: вчера вечерта срещнах на Патриаршите езера една тайнствена личност, може би чужденец, който знаеше предварително за смъртта на Берлиоз и е виждал с очите си
Пилат Понтийски.
Свитата безмълвно и неподвижно слушаше поета.
— Пилат ли? Онзи Пилат, който е живял по времето на
Иисус Христос? — попита Стравински и примижа срещу Иван.
— Същият.
— Аха — каза Стравински, — а този Берлиоз го премаза трамваят?
— Да, именно него премаза вчера пред мен трамваят на
Патриаршите езера, а оня загадъчен гражданин …
— Познатият на Пилат Понтийски? — попита Стравински, който явно беше много схватлив.
— Да, именно той — потвърди Иван, изучавайки
Стравински, — та той каза предварително, че Анушка е разляла олиото… И той се подхлъзна точно на това място! Как ви се струва тая работа? — попита многозначително Иван, като се надяваше да постигне с думите си силен ефект.

Но такъв ефект не последва и Стравински много просто зададе следващия въпрос.
— Ами коя е тази Анушка?
Въпросът малко разстрои Иван, лицето му потръпна.
— Анушка няма никакво значение — каза той нервно, — дявол я знае коя е. Някаква идиотка от Садовая. Важното е, че той е знаел предварително за олиото, чувате ли — предварително! Разбирате ли ме?
— Отлично ви разбирам — отговори сериозно Стравински, докосна коленете на поета и добави: — Не се вълнувайте и продължете.
— Продължавам — каза Иван, като се мъчеше да влезе в тон със Стравински; той вече знаеше от горчив опит, че само спокойствието ще му помогне, — та този ужасен тип, а той лъже, че е консултант, притежава някаква свръхестествена сила.
Втурнеш се например да го гониш и разбираш, че е невъзможно да го стигнеш. Придружава го една двойка, и тя еша си няма: някакъв дангалак със строшено пенсне и един чудовищно едър котарак, който си се вози на трамвай. Освен това — непрекъсван от никого, Иван говореше все по-разпалено и убедително, — той е бил лично на балкона на Пилат Понтийски и това е абсолютно сигурно. Че то това на какво прилича? А? Той трябва незабавно да бъде арестуван, иначе ще направи неописуеми бели.
— Значи, вие правите всичко възможно той да бъде арестуван? Правилно ли съм ви разбрал? — попита Стравински.
„Той е умен — помисли си Иван, — трябва да се признае, че и между интелигентите се срещат рядко умни хора, това не бива да се отрича“ — и отговори:

— Точно така! И как иначе, помислете само! А мене ме задържат тук насила, навират ми в очите някаква лампа, къпят ме във вана, питат ме разни глупости за чичо ми Федя… Той отдавна е на оня свят! Настоявам веднага да ме пуснат!
— Е хубаво, чудесно, чудесно! — отвърна Стравински. —
Ето че всичко се изясни. Наистина какъв смисъл да се държи в болницата здрав човек? Добре, аз ще ви изпиша веднага, ако ми кажете, че сте нормален. Не ако докажете, а просто ако ми го кажете. И тъй, вие сте нормален, нали?
Сега настъпи пълна тишина и дебелата жена, която сутринта се беше грижила за Иван, погледна с благоговение професора, а
Иван още веднъж си помисли:
„Явно е умен!“
Предложението на професора много му хареса, но преди да отговори, той най-сериозно се замисли, смръщил чело, после каза твърдо:
— Аз съм нормален.
— Е, чудесно — възкликна с облекчение Стравински, — а щом е тъй, хайде да разсъждаваме логично. Да вземем вчерашния ви ден — той се обърна и незабавно му подадоха Ивановия картон. — Търсейки неизвестния човек, който ви се е представил като познат на Пилат Понтийски, вие сте извършили вчера следните постъпки — и Стравински запрегъва дългите си пръсти, като поглеждаше ту в листа, ту към Иван, — окачили сте на гърдите си иконичка. Така ли?
— Така — навъси се Иван.
— Паднали сте от ограда и сте си изподрали лицето. Нали?
Отишли сте в ресторанта със запалена свещ в ръка и по долни дрехи, в ресторанта сте набили някого. Докарали са ви тук

вързан. Оттук сте телефонирали в милицията и сте молили да пратят картечници. После сте направили опит да се хвърлите през прозореца. Нали? Пита се: ако действате по такъв начин, ще успеете ли някого да заловите или да арестувате? Ако сте нормален човек, сам ще си отговорите: в никакъв случай. Вие искате да се махнете оттука? Моля. Но позволете да ви попитам — накъде ще се запътите?
— В милицията, разбира се — отговори Иван, но вече не толкова уверено, и малко се смути от погледа на професора.
— Направо оттук?
— Ъхъ.
— А в къщи няма ли да се отбиете? — бързо попита
Стравински.
— Но аз нямам време да се отбивам! Докато се отбивам по къщите, оня ще офейка!
— Тъй. Ами какво ще кажете най-напред в милицията?
— За Пилат Понтийски — отговори Иван и очите му сякаш плувнаха в мътна пелена.
— Е, чудесно! — възкликна възхитен Стравински, обърна се към оня с брадичката и заповяда: — Фьодор Василиевич, пуснете, моля ви се, гражданина Бездомни да отиде в града. Но стаята му да не се заема и може да не сменяте чаршафите. След два часа гражданинът Бездомни отново ще бъде тук. И така — обърна се той към поета, — успех няма да ви пожелавам, защото не вярвам ни най-малко в този успех. До скоро виждане! — и той стана, а свитата му се размърда.
— На какво основание ще ме докарат отново тук? — попита тревожно Иван.

Стравински сякаш очакваше този въпрос, веднага седна и заговори:
— На това основание, че щом се появите в милицията по наполеонки и кажете, че сте срещнали човек, който е познавал лично Пилат Понтийски, моментално ще ви докарат тук и отново ще се намерите в стаята си.
— Какво общо имат наполеонките? — озърташе се объркан
Иван.
— Преди всичко Пилат Понтийски. Но и наполеонките.
Защото ние ще си приберем болничните дрехи и ще ви върнем вашите одежди. А вас са ви докарали по наполеонки. И тъй като нямахте никакво намерение да се отбивате в къщи, въпреки че ви го намекнах… По-нататък ще последва Пилат Понтийски… и готово!
Сега с Иван Николаевич стана нещо странно. Волята му сякаш се прекърши; той усети, че е слаб, че има нужда от съвет.
— Но тогава какво да правя? — попита той, този път вече плахо.
— Е, чудесно! — обади се Стравински. — Това вече е уместен въпрос. Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило с вас. Вчера някой здравата ви е уплашил и разстроил с разказ за
Пилат Понтийски и тям подобни неща. И вие, изнервен, измъчен човек, хуквате из града да разказвате за Пилат Понтийски.
Съвсем естествено е да ви вземат за луд. Сега за вас има едно- единствено спасение — пълното спокойствие. Затова се налага на всяка цена да останете тук.
— Но той трябва да бъде заловен! — възкликна вече умоляващо Иван.

— Да, добре, но защо да тичате вие? Изложете на хартия вашите подозрения и обвинения срещу този човек. Нищо по- просто от това заявлението ви да бъде пратено където трябва и ако имаме работа с престъпник, както предполагате, всичко ще се изясни много скоро. Но при едно условие: не напрягайте мозъка си и се помъчете да мислите колкото може по-рядко за Пилат
Понтийски. Ако почнем да вярваме на всичко, което ни разказват
Нали?
— Разбрах! — заяви решително Иван. — Моля да ми се даде хартия и писалка.
— Дайте му хартия и моливче — заповяда Стравински на дебелата жена, а Иван посъветва: — Препоръчвам ви днес да не пишете.
— Не, не, още днес, на всяка цена още днес! — възкликна тревожно Иван.
— Е, хубаво. Само не си напрягайте мозъка. Ако днес не успеете — утре.
— Той ще избяга!
— О, не — възрази уверено Стравински, — никъде няма да избяга, гарантирам. И помнете, че тука ще ви помогнем с всичко възможно, а сам нищо няма да направите. Чувате ли ме? — попита изведнъж многозначително Стравински и стисна и двете ръце на Иван Николаевич. Хвана ги в своите и дълго се взира втренчено в очите на Иван, повтаряйки: — Ние ще ви помогнем
… чувате ли ме? … Ние ще ви помогнем … Ние ще ви помогнем.
Ние ще ви помогнем …
Иван Николаевич неочаквано се прозя, изразът на лицето му се смекчи.
— Да, да — тихо каза той.

— Е, чудесно! — приключи според обичая си беседата
Стравински и стана. — Довиждане! — той стисна ръка на Иван и вече на излизане се обърна към оня с брадичката: — Да, опитайте кислород… и бани.
След няколко мига пред Иван вече нямаше никой — нито
Стравински, нито свитата. Зад мрежата на прозореца под лъчите на обедното слънце се простираше радостната и пролетна борова гора на отвъдния бряг, а по-наблизо искреше реката.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: