Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Неочаквано пред него се сблъскаха две жени и едната, остроноса и чорлава, закрещя на другата над самото ухо на поета:
— Анушка, нашата Анушка! От Садовая! Тя е виновна…
Купила от бакалницата олио и да вземе да строши шишето в турникета! Цялата пола си оля … Че като взе да пустосва! Пък той, клетникът, се подхлъзнал, значи, и право на релсите…
От всичко, което изкрещя жената, в разбъркания мозък на
Иван Николаевич се заби една дума: „Анушка“ …
За думата „Анушка“ се лепна думата „олио“, после, кой знае защо, „Пилат Понтийски“. Поетът отхвърли Пилат и заплете бримките, започвайки от думата „Анушка“. Синджирчето се изплете много бързо и веднага го отведе към лудия професор.
Но моля ви се! Та нали той каза, че заседанието няма да се състои, защото Анушка е разляла олиото, И ето на, то наистина няма да се състои! Нещо повече, той направо заяви, че на Берлиоз ще му отреже главата жена! Да, да, да! Нали ватманката беше жена?! Но какво значи това? А?
Не оставаше и капчица съмнение, че на тайнствения консултант му е била предварително и точно известна цялата картина на ужасната смърт на Берлиоз. Две мисли пронизаха в този миг мозъка на поета. Първата: „Глупости, той изобщо не е луд!“, и втората: „Дали той самият не е нагласил всичко това?“
Но как, позволете да запитам?!
— А, не! Това ще го разберем!
Иван Николаевич с огромно усилие стана от пейката и се втурна обратно към мястото, където бяха разговаряли с професора. Оказа се, че той, за щастие, още не си беше отишъл.

По Бронная вече бяха запалили лампите, а над Патриаршите светеше златна луна и на лунната, винаги измамна светлина на
Иван Николаевич му се стори, че оня стои и държи под мишница не бастун, а шпага.
Навлекът — бивш диригент — седеше на мястото, където допреди малко беше седял самият Иван Николаевич. Сега диригентът беше увесил на носа си някакво явно излишно пенсне, на което едното стъкло изобщо липсваше, а другото беше пукнато. От това карираният гражданин изглеждаше още по- гаден, отколкото беше, когато сочеше на Берлиоз пътя към релсите.
Със замряло сърце Иван се доближи до професора и когато го погледна в лицето, се убеди, че по това лице няма и никога не е имало никакви признаци на лудост.
— Признайте си кой сте! — глухо каза Иван. Чужденецът се намръщи, погледна така, сякаш за пръв път вижда поета, и отвърна неприязнено:
— Не разбирал… руски говорил …
— Те не разбират — намеси се от пейката диригентът, въпреки че никой не беше го молил да обяснява думите на чужденеца.
— Не се преструвайте! — каза заканително Иван и усети как го присвива стомахът. — Допреди малко чудесно говорехте руски. Вие не сте немец и не сте професор! Вие сте убиец и шпионин! Документите! — яростно викна Иван.
Загадъчният професор изкриви презрително и без това кривата си уста и сви рамене.
— Гражданино! — отново се намеси гадният диригент. —
Как смеете да безпокоите чужденеца? За такова нещо ще ви се

потърси най-строга отговорност! — а подозрителният професор погледна надменно, врътна се и си тръгна.
Иван усети, че се обърква. Той се обърна задъхан към диригента:
— Ей, гражданино, помогнете ми да задържа престъпника!
Длъжен сте да го направите!
Диригентът страшно се оживи, скочи и се развика:
— Кой е престъпник? Къде е? Чужденец престъпник? — очетата на диригента радостно засвяткаха. — Тоя ли? Ако е престъпник, трябва веднага да викаме „Помощ!“ Иначе ще избяга. Хайде да викаме заедно! Двамата! — и диригентът зина широко.
Слисаният Иван послуша зевзека диригент и викна:
„Помощ!“, но диригентът го прекара и нищо не извика.
Самотният дрезгав вик на Иван не даде добри резултати.
Някакви две госпожици отскочиха бързо встрани и той чу думата
„пиян“.
— А, значи си му съучастник? — кресна гневно Иван. — Ти подиграваш ли ми се? Дръпни се!
Иван хукна надясно, диригентът — и той, Иван наляво — оня мошеник също.
— Ти нарочно ли ми се мотаеш в краката? — закрещя Иван, вече освирепял. — Аз и тебе ще те закарам в милицията!
Иван се опита да хване негодника за ръкава, но не успя, нищичко не хвана. Диригентът сякаш потъна вдън земя.
Иван ахна, погледна в далечината и видя омразния непознат.
Оня беше вече на изхода откъм улица Патриаршая и при това не беше сам. Безкрайно подозрителният диригент беше успял да се

присъедини към него. Но и това не беше всичко. Трети в тази компания се оказа един изникнал кой знае откъде котарак, огромен като шопар, черен като катран или като гарван и със страхотни кавалерийски мустаци. Тройката се запъти към
Патриаршая, котаракът се носеше на задните си крака.
Иван се втурна подир злодеите и веднага се убеди, че ще бъде много трудно да ги стигне.
Тройката за миг прекоси улицата и се озова на
Спиридоновка. Колкото и да ускоряваше Иван крачка, разстоянието между него и преследваните все не намаляваше.
Преди да успее да се опомни, от тихата Спиридоновка поетът изведнъж се намери при Никитската порта, където положението му се влоши. Тук вече имаше навалица. Иван налетя върху неколцина минувачи, които го наругаха. А злодейската шайка точно тогава реши да приложи любимата тактика на бандитите — да офейка в различни посоки.
Диригентът се шмугна много ловко в движение в един автобус, който летеше към Арбатския площад, и изчезна. След като загуби единия от преследваните, Иван съсредоточи вниманието си върху котарака и видя как този странен котарак се приближи към стъпалото на първия вагон на трамвай „А“, който беше на спирката, как изтика нагло една жена, която изквича, как се хвана за дръжката и дори се опита да пробута на кондукторката десет копейки през отворения поради жегата прозорец.
Поведението на котарака така смая Иван, че той замръзна неподвижен пред бакалницата на ъгъла, и сега втори път, но много по-силно се смая, вече от поведението на кондукторката.
Щом видя котарака, който се опитваше да се вмъкне в трамвая, тя цялата се разтрепери от злоба и се развика:

— За котки е забранено! С котки е забранено! Марш!
Слизай, че ще викна милиция!
Нито кондукторката, нито пътниците бяха изненадани от самата същност на факта: сякаш обстоятелството, че някакъв котарак иска да се вмъкне в трамвая, не беше най-смайващото, ами това, че настоява да си плати!
Котаракът се оказа не само платежоспособно, но и дисциплинирано животно. Още след първото нахокване на кондукторката той прекрати настъплението, слезе от стъпалото и седна на спирката, като потриваше с десетте копейки мустаците си. Но щом кондукторката дръпна въженцето и трамваят потегли, котаракът постъпи като всеки, когото свалят, от трамвая, но комуто все пак се налага да пътува. Той изчака да отминат и трите вагона и скочи на задния буфер на последния, вкопчи се в някакъв маркуч, който се подаваше от трамвая, и офейка, спестил по този начин десет копейки.
Залисан с гадния котарак, Иван за малко да изтърве най- важния от тримата — професора. За щастие той не беше успял да офейка. Иван видя сивата му барета в тълпата нейде в началото на Болшая Никитская или на улица Херцен. Само след миг и
Иван беше там. Отново неуспех. Поетът ту ускоряваше крачка, ту хукваше в ситен тръс, блъскайки минувачите, и пак не намали нито със сантиметър разстоянието до професора.
Колкото и да беше зашеметен Иван, все пак поразяваше го свръхестествената бързина, с която протичаше преследването.
По-малко от двайсет секунди бяха изтекли, откакто Иван бе минал край Никитската порта, а вече го заслепяваха светлините на Арбатския площад. Още няколко секунди, и в една тъмна пресечка с разкривени тротоари Иван Николаевич падна и си удари коляното. Пак осветена магистрала — улица Кропоткин, отново пресечка, после Остоженка и още една уличка, унила,

отвратителна, оскъдно осветена. Тъкмо там Иван Николаевич окончателно изгуби от поглед онзи, който така му трябваше.
Професорът изчезна.
Иван Николаевич се обърка, но само за малко, защото изведнъж се сети, че сигурно ще намери професора в къщата номер 13, и то непременно в апартамент 47-ми.
Иван Николаевич се втурна във входа, изхвърча стремглаво на втория етаж, веднага намери апартамента, позвъни припряно.
Не се наложи да чака дълго: отвори му някакво момиченце на около пет години и без да попита дошлия каквото и да било, веднага изчезна.
Антрето беше огромно, ужасно занемарено, на високия, черен от мръсотия таван едва мъждукаше мъничка крушка; на стената висеше велосипед без гуми; имаше и огромен, обкован в желязо сандък, а на полицата над закачалката беше захвърлена топла ушанка с провиснали дълги уши. Зад една от вратите кънтящ мъжки глас сърдито крещеше по радиото нещо в стихове.
Иван Николаевич не се обърка нито за миг в непознатия апартамент и се запъти направо към коридора, разсъждавайки така: „Той явно се е скрил в банята.“ Коридорът беше тъмен.
Иван се блъсна няколко пъти в стените, после забеляза бледа ивица светлина под някаква врата, напипа дръжката и леко я дръпна. Резето отскочи, Иван наистина се озова в банята и си каза, че му е провървяло.
Но излезе, че не му е провървяло чак толкова. Иван усети, че го лъхна влажна топлина и на светлината на жаравата в кюмбето различи някакви големи корита, окачени по стената, и ваната, цялата в страшни черни петна от падналия емайл. Та в тази вана стоеше гола гражданка, насапунисана от главата до петите и с изтривалка в ръка. Тя присви късогледи очи срещу

нахълталия Иван, навярно се припозна на тази дяволска светлина, и каза тихо и весело:
— Кирюшка! Стига глупости! Да не сте полудели? …
Фьодор Иванович ей сега ще се прибере. Марш оттука веднага — и замахна срещу Иван с изтривалката.
Недоразумението беше явно и виновен беше, разбира се,
Иван Николаевич. Но той не пожела да си го признае, възкликна с укор: „Ах, развратнице!…“ — и след миг се намери, кой знае защо, в кухнята. Там нямаше никого и в полумрака върху печката стояха безмълвно десетина загасени примуса. Един лунен лъч се процеждаше през прашния, немит от години прозорец и скъпернически осветяваше отсрещния ъгъл, където сред прах и паяжини висеше забравена икона, а от иконостасчето се подаваха краищата на две венчални свещи. Под голямата икона висеше забодена малка, книжна.
Никой не знае каква мисъл е завладяла в този миг Иван, но преди да се втурне към задната стълба, той присвои една от тези свещи, а също и книжната иконичка. Заедно с тези предмети напусна непознатото жилище, като мърмореше нещо, смутен от мисълта за току-що изживяното в банята, и неволно се мъчеше да отгатне кой ли ще да е тоя нагъл Кирюша и дали не е негова отвратителната ушанка.
В пустата тъжна уличка поетът се озърна, търсейки беглеца, но онзи никакъв го нямаше. Тогава Иван твърдо си каза:
— Но да, разбира се, той е на Москва река! Напред!
Би било редно може би Иван Николаевич да бъде запитан защо смята, че професорът е именно на Москва река, а не другаде. Но бедата е там, че нямаше кой да го попита. Гнусната уличка беше съвсем пуста.

След много кратко време Иван Николаевич можеше вече да бъде видян при амфитеатралните гранитни стъпала към река
Москва.
Иван се съблече и повери дрехите си на някакъв приятен брадатко, който пушеше свита собственоръчно цигара до една дрипава бяла риза толстовка и чифт вехти развързани обуща.
Иван размаха ръце, за да му мине потта, и се стрелна като лястовица във водата. Дъхът му секна, толкова студена беше, и дори му мина през ум, че комай не ще може да изскочи на повърхността. Но изскочи и като пъшкаше и пръхтеше с изцъклени от ужас очи, Иван Николаевич заплува във вмирисаната на нафта черна вода между начупените зигзаги от крайбрежните лампи.
Когато мокрият Иван изтанцува по стъпалата до мястото, където беше оставил на брадатия дрехите си, стана ясно, че са задигнати не само вторите, но и първият, тоест самият брадат.
Вместо купчината дрехи бяха останали само едни рипсени наполеонки, дрипавата толстовка, свещта, иконката и кутийка кибрит. В безсилна злоба Иван се закани с юмрук някому в далечината. После прикри голотата си с оставеното.
Сега го заглождиха две мисли: първо, че беше изчезнала членската му карта за МАССОЛИТ, с която никога не се разделяше, и второ, ще може ли в такъв вид да мине безпрепятствено през Москва? Все пак по наполеонки… Вярно е, че това никого не засяга, но дали няма да се заядат с него или да го задържат?
Иван откъсна онези копчета на наполеонките, с които те се закопчават на глезените — правеше си сметка, че така може би ще минат за летен панталон, вдигна иконката, свещта и кибрита и тръгна, като си каза:

— Отивам в Грибоедов! Той положително е там.
Градът вече беше заживял вечерния си живот. В прахта префучаваха камиони, веригите им дрънчаха, а отзад върху чували се бяха излегнали с коремите нагоре някакви мъже.
Всички прозорци бяха отворени. Във всеки прозорец гореше лампа с оранжев абажур и от всички прозорци, от всички врати, от всички входове, от покривите и таваните, от мазетата и дворовете се изтръгваше с дрезгав вой полонезата из операта
„Евгений Онегин“.
Опасенията на Иван Николаевич напълно се оправдаха: минувачите го заглеждаха и се обръщаха подире му. Затова реши да се махне от централните булеварди и да се промъкне по страничните улички — там хората не са толкова нахални и е по- малка вероятността да се лепнат за бос човек и да го влудят с въпроси за наполеонките, които упорито не пожелаха да заприличат на панталон.
Иван така и направи, потъна в тайнствения лабиринт на арбатските улички и се запровира край стените, като стрелкаше уплашени погледи, всеки миг се озърташе, от време на време се криеше във входовете и избягваше кръстопътищата със светофари и разкошните врати на посолствата.
Из целия му труден път, кой знае защо, безкрайно го измъчваше вездесъщият оркестър, под чийто съпровод тежък бас пееше за любовта си към Татяна.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: