Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

— Ето, докторе — кой знае защо тайнствено зашепна
Рюхин, поглеждайки плахо към Иван Николаевич, — това е известният поет Иван Бездомни… и как да ви кажа… опасяваме се дали не е алкохолно отравяне…
— Много ли пиеше? — попита през зъби лекарят.
— Не, пийваше, ама не без мярка…
— Хлебарки, плъхове, дяволчета или бездомни псета да е гонил?
— Не — потрепера Рюхин, — вчера го виждах, и тази сутрин… беше си съвсем здрав.
— А защо е по наполеонки? От леглото ли го вдигнахте?
— Докторе, той в ресторанта така дойде…
— Аха, аха — изрече с подчертано задоволство докторът, — ами тези синини от какво са? Да не се е бил с някого?
— Паднал от някаква ограда, а после в ресторанта удари един човек… и още някои…
— Тъй, тъй, тъй — каза докторът, обърна се към Иван и добави: — Добър вечер!
— Здрасти, вредителю! — злобно и високо отговори Иван.
Рюхин така се засрами, че не посмя да вдигне очи към учтивия доктор. Но оня никак не се обиди, ами с привично леко движение си свали очилата, вдигна пеша на престилката, пъхна ги в задния джоб на панталона, после попита Иван:
— На колко сте години?
— Абе я се пръждосвайте всички по дяволите, ама ха! — грубо се развика Иван и се извърна.

— Но защо се сърдите? Нима съм ви казал нещо неприятно?
— На двайсет и три години съм — възбудено заговори
Иван — и ще напиша оплакване срещу всички вас. На първо място срещу тебе, гнидо! — обърна се той специално към Рюхин.
— От какво искате да се оплачете?
— От това, че мен, здрав човек, ме хванаха и насила ме довлякоха в лудницата! — тросна се Иван.
Рюхин се вгледа в Иван и изтръпна: абсолютно никакво безумие нямаше в очите му. От мътни, каквито бяха в Грибоедов, те бяха станали бистри както преди.
„Майчице! — уплашено си помисли Рюхин. — Ама той наистина е нормален! Каква идиотщина! Защо наистина го довлякохме тука? Нормален е, нормален, само муцуната му е изподрана…“
— Вие се намирате — спокойно заговори лекарят и седна на бяла табуретка с метално лъскаво краче — не в лудницата, а в клиниката, и ако не е необходимо, никой няма да ви задържи.
Иван Николаевич погледна недоверчиво изпод вежди, но все пак измърмори:
— Слава тебе, господи! Намери се най-сетне един нормален между тези идиоти начело с ей този тъпак и бездарник Сашка!
— Кой е този бездарник Сашка? — осведоми се лекарят.
— Ей го на, Рюхин! — Иван посочи с мръсен пръст към
Рюхин.
Оня пламна от негодувание.
„И това вместо да ми благодари, че се грижа за него — помисли си с горчивина. — Наистина долен човек!“

— Психика на типичен кулак — заговори Иван
Николаевич — изглежда, много му се дощя да разобличи
Рюхин. — При това кулак, който много умело се маскира като пролетарий. Вижте му само постната физиономия и я сравнете със звучните стихотворения, дето ги тъкми за Първи май. Ха-ха- ха… „Вейте се!“ „Развейте се!“… ама я надникнете в него да го видите какво мисли… ще ахнете! — Иван Николаевич зловещо се разсмя.
Рюхин дишаше тежко, беше се изчервил и мислеше само за едно: че е стоплил в пазвата си змия, че е помогнал на човек, който се оказа в действителност негов лют враг. И най-важното, че е безсилен — да не вземе сега да се кара с душевноболен?!
— Но защо всъщност ви докараха тук? — попита лекарят, след като изслуша внимателно изобличенията на Бездомни.
— А че дявол ги знае тия кретени! Грабнаха ме, вързаха ме с някакви парцали и ме помъкнаха с камион!
— Позволете да ви попитам защо сте дошли в ресторанта по долни дрехи?
— Няма нищо чудно — отговори Иван, — отидох да се къпя в Москва река, пък там ми свиха дрехите и ми оставиха тия дрипи! Няма да тръгна гол през цяла Москва я! Навлякох каквото имаше, защото бързах за ресторанта, за Грибоедов.
Лекарят погледна въпросително Рюхин и оня навъсено измърмори:
— Ресторантът се нарича така.
— Аха — каза лекарят, — ама защо бързахте толкова?
Делова среща?
— Преследвам консултанта — тревожно се озърна Иван.

— Какъв консултант?
— Познавате ли Берлиоз? — попита многозначително Иван.
— Кого… композитора ли? Иван се обърка.
— Какъв композитор? А, да, уф, не. Композиторът се казва като Миша Берлиоз.
На Рюхин не му се говореше, но се наложи да обясни:
— Берлиоз, секретарят на МАССОЛИТ, тази вечер е бил прегазен на Патриаршите от трамвай.
— Бе не лъжи, като не знаеш! — разсърди се на Рюхин
Иван. — Аз бях там, а не ти! Оня нарочно го натика под трамвая!
— Бутна ли го?
— Защо трябва да го е бутнал — възкликна Иван, ядосан, че никой нищо не разбира. — Такъв няма нужда да те бута! Едни номера прави — да ти настръхне косата! Той предварително знаеше, че Берлиоз ще го сгази трамвай!
— Някой друг освен вас да е видял консултанта?
— Там е лошото, че само ние двамата с Берлиоз.
— Тъй. И какви мерки взехте, за да заловите този убиец? — при тези думи лекарят се обърна и хвърли поглед към жената с бяла престилка, седнала встрани до една маса. Тя извади лист и почна да попълва празните му графи.
— Мерки ли? Ами взех от кухнята една свещ…
— Тази ли? — лекарят посочи натрошената свещ, сложена на масата пред жената заедно с иконичката.
— Да, същата и…
— Ами иконката защо ви беше?

— А, иконката ли… — Иван се изчерви. — То всъщност иконката най-много ги изплаши — и той посочи пак с пръст към
Рюхин, — работата е там, че той, консултантът де, той, да си кажем откровено… е свързан със сатаната… и иначе не може да се улови.
Санитарите, кой знае защо, изпънаха ръце като войници и не сваляха поглед от Иван.
— Нда — продължи Иван, — свързан е! Това е неоспорим факт. Той е разговарял лично с Пилат Понтийски. Какво сте ме зяпнали! Истината ви казвам! Той всичко е видял — и балкона, и палмите. С една дума. бил е при Пилат Понтийски, това ви го гарантирам.
— Да, да, продължавайте…
— Затова, значи, си окачих иконката на гърдите и хукнах…
В този миг часовникът внезапно удари два пъти.
— О-хо! — възкликна Иван и стана от канапето. — Часът е два, пък аз си губя времето с вас! Прощавайте,. къде ви е телефонът?
— Пуснете го до телефона — заповяда лекарят на санитарите.
Иван грабна слушалката, а в това време жената тихо попита
Рюхин:
— Женен ли е?
— Ерген — уплашено отговори Рюхин.
— Профсъюзен член?
— Да.

— Милицията? — завика Иван в слушалката. — Милицията ли е? Другарю дежурен, наредете да бъдат пратени незабавно пет мотоциклета с картечници за залавянето На чужденец консултант. Какво? Елате да ме вземете, ще дойда с вас…
Обажда се поетът „Бездомни от лудницата… Какъв ви е адресът? — шепнешком попита Бездомни лекаря, като прикриваше слушалката с длан, после“ отново завика в нея: —
Чувате ли ме? Ало?… Безобразие! — изведнъж закрещя Иван и запокити слушалката в стената. После се обърна към лекаря, протегна му ръка, сухо каза „довиждане“ и се накани да си върви.
— Но моля ви, къде ще ходите? — заговори лекарят, като се взираше в очите на Иван. — Посред нощ и по долни дрехи? …
Вие не сте добре, останете тук.
— Я ме пуснете — каза Иван на санитарите, препречили вратата. — Бе вие ще ме пуснете ли или не? — със страшен глас кресна поетът.
Рюхин се разтрепера, а жената натисна някакво копче на масата и върху стъклената й повърхност изскочи лъскава кутия и пълна ампула.
— А, така ли?! — изрече бясно Иван и се заозърта като хванато в капан животно. — Е, добре тогава! Сбогом… — и се хвърли с главата напред към щорите на прозореца. Чу се удар, но нечупливите стъкла зад щорите го задържаха и след миг Иван се замята в ръцете на санитарите. Той хъркаше, опитваше се да хапе, крещеше:
— Виж ги ти какви прозорчета си имали!… Пусни ме!
Пусни ме, ти казвам!
Спринцовката блесна в ръцете на лекаря, жената с един замах разпра вехтия ръкав на толстовката и се вкопчи с неженска сила в ръката на поета. Замириса на етер. Иван отмаля в ръцете

на четиримата, опитният лекар използва момента и заби иглата в
Ивановата ръка. Подържаха Иван още няколко секунди, после го сложиха на канапето.
— Бандити! — викна Иван, изскочи от канапето, но бе въдворен отново на него. Щом го пуснаха, понечи пак да скочи, но този път си седна сам. Помълча, като се озърташе диво, после неочаквано се прозя, после злобно се усмихна.
— Успяхте да ме заточите — каза той, прозя се още веднъж и неочаквано легна, сложи глава на възглавницата, а ръката като дете под бузата, замърмори вече сънено и незлобливо: — Е, много хубаво… ще си платите за всичко. Аз ви предупредих, пък вие правете каквото знаете! А мене сега най-много ме интересува
Пилат Понтийски… Пилат… — и затвори очи.
— Ваня, сам в стая сто и седемнайсета и под наблюдение — разпореди се лекарят и си сложи очилата. Рюхин отново трепна: безшумно се отвори бяла врата, видя се коридор, осветен от сини нощни лампи. От коридора вкараха количка с гумени колелца, сложиха на нея притихналия Иван и той замина по коридора, а вратата се затвори зад него.
— Докторе — пошепна потресен Рюхин, — той, значи, наистина е болен?
— О, да! — отвърна лекарят.
— Но какво му е? — плахо попита Рюхин.
Умореният лекар погледна Рюхин и вяло отговори:
—
Двигателна и речева възбуда… налудничави интерпретации… изглежда сложен случай…
Навярно шизофрения. На всичкото отгоре и алкохолизъм…

От думите на лекаря Рюхин не разбра нищо, освен че положението на Иван Николаевич, изглежда, е лошо, въздъхна и попита:
— Ами защо непрекъснато говори за някакъв консултант?
— Видял е навярно някого, който е поразил болното му въображение. Или може би е имал халюцинации…
След няколко минути камионът откарваше Рюхин в Москва.
Разсъмваше и светлината на още неугасените лампи по шосето беше вече излишна и неприятна. Шофьорът се ядосваше, че си е пропилял нощта, и така даваше газ, че камионът занасяше по завоите.
Ето, вече и гората потъна, остана някъде зад тях, и реката изчезна встрани, срещу камиона се изсипваше какво ли не: огради, караулки и @стифи дърва, огромни стълбове и някакви мачти, а по мачтите нанизани макари, после купища чакъл, земя, прорязана от канали — с една дума, чувстваше се, че още малко и ще се появи Москва, че вече е близо, зад завоя, и веднага ще се нахвърли върху тях и ще ги погълне.
Рюхин се друсаше и подскачаше, някаква цепеница, върху която се беше настанил, непрекъснато се опитваше да се измъкне изпод него. Пешкирите от ресторанта, нахвърляни от милиционера и Пантелей, които си отидоха преди него с тролея, танцуваха по цялата каросерия. Рюхин се опита да ги събере, но после, кой знае защо, изсъска злобно: „Да вървят по дяволите!
Какво ли се въртя и аз като глупак? …“ — ритна ги с крак и повече не ги погледна.
Настроението на пътника беше ужасно. Ставаше ясно, че посещението в дома на скръбта е оставило в него много дълбока диря. Рюхин се мъчеше да проумее какво го терзае. Коридорът със сините лампи, заседнал в паметта му? Мисълта, че няма на

този свят по-тежко нещастие от това да загубиш разсъдъка си?
Да, да, разбира се, и това. Но то е просто обща мисъл, нали? Има нещо друго. Какво? Обидата, ето какво. Да, да, оскърбителните думи, които Бездомни му хвърли право в очите. И най-лошото е не че са обидни, а че в тях има истина.
Поетът вече не гледаше наляво и надясно, а се втренчи в мръсния подскачащ под, замърмори нещо, застена — глождеше сам себе си.
Да, стихотворенията… Той е трийсет и две годишен!
Наистина, какво го очаква? Ще продължи да пише по няколко стихотворения на година. Докато остарее? Да, докато остарее. И какво ще му донесат тези стихотворения? Слава? „Глупости!
Поне себе си недей да мамиш. Славата никога няма да споходи оня, който пише слаби стихотворения. Защо да са слаби?
Истината, истината ми каза! — безпощадно говореше Рюхин със себе си. — Да, аз наистина не вярвам в това, което пиша!…“
Отровен от този пристъп на неврастения, поетът се олюля, подът под него престана да подскача. Рюхин вдигна глава и видя, че отдавна е в Москва, нещо повече, че над Москва се съмва, че един облак над него сияе в злато и камионът е спрял в колона от коли на завоя, а съвсем близо до него върху пиедестал стои човек от метал, навел леко глава, и гледа с безразличие булеварда.
Някакви странни мисли нахлуха в главата на заболелия поет. „Ето пример за истински късмет… — Рюхин се изправи в цял ръст в каросерията на камиона и вдигна с непонятно ожесточение ръка срещу човека от чугун, който не закачаше никого — да, този каквато крачка и да е направил през живота си, каквото и да му се е случвало, всичко е било в негова полза, всичко му е носело слава! Но какво толкова е направил. Не разбирам… Какво толкова има в тези думи: «Бурята с мъгла покрива…» Не разбирам!… Провървяло му е, просто му е

провървяло!… — изведнъж отсъди язвително Рюхин и усети, че камионът под него потегли. — Стреля, стреля в него оня белогвардеец, раздроби му бедрото и му осигури безсмъртие…“
Колоната потегли. Съвсем болен и дори остарял, след не повече от две минути поетът се качваше на верандата на
Грибоедов. Тя беше вече пуста. В ъгъла си допиваше някаква компания, неин център беше едно известно конферансие с тюбетейка на главата и чаша „Абрау“ в ръка.
Натовареният с пешкирите Рюхин бе посрещнат любезно от
Арчибалд Арчибалдович и незабавно освободен от проклетите парцали. Да не беше толкова измъчен от клиниката и камиона,
Рюхин навярно би изпитал удоволствие да разкаже как е минало всичко в болницата и да поукраси разказа си с намислени подробности. Но нямаше желание, пък и колкото и да не беше наблюдателен, сега, след мъчението в камиона, Рюхин за пръв път се взря остро в пирата и разбра — въпреки че разпитва за
Бездомни — и дори възклицава: „Ох-ох-ох!“. той всъщност е абсолютно равнодушен към съдбата на Бездомни и ни най-малко не го съжалява. И добре прави! Браво на него!" — с цинична и самоунищожителна злоба си помисли Рюхин, прекъсна разказа си за шизофренията и помоли:
— Арчибалд Арчибалдович, една водка, ако обичате…
На физиономията на пирата се изписа съчувствие, той прошепна:
— Разбирам… веднага… — и махна на келнера.
След четвърт час Рюхин седеше съвсем сам, превит над порция карагьоз, и пиеше чашка след чашка, разбрал и признал, че в неговия живот вече нищо не може да се поправи, а може само да се забрави.

Поетът бе пропилял своята нощ, докато другите бяха гуляли, и сега разбираше, че не може да я върне. Достатъчно беше да вдигне глава от лампата към небето, за да разбере, че нощта е загубена безвъзвратно. Келнерите чевръсто смъкваха покривките от масите. Котараците, които сновяха край верандата, имаха утринен вид. Върху поета неумолимо се стоварваше денят.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: