Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Старинната двуетажна къща, боядисана в кремаво, се намираше на булевардния пръстен в дъното на хилава градинка, отделена от тротоара на пръстена с красива чугунена ограда.
Малката площадка пред къщата беше асфалтирана и зиме там се извисяваше пряспа със забита в нея лопата, а през лятото се превръщаше в приказен летен ресторант градина. Наричаха тази къща Грибоедовата, понеже била уж някога собственост на лелята на писателя Александър Сергеевич Грибоедов. Е, дали наистина е била нейна — с положителност не знаем. Доколкото си спомням, писателят изобщо не е имал май никаква леля домопритежателка … Но къщата се наричаше именно така. Нещо повече, един московски дърдорко разправяше, че уж точно тук, на втория етаж, в кръглата зала с колоните, прочутият писател бил чел откъси от „От ума си тегли“ на същата тази леля, излегната върху канапето. Впрочем, дявол го знае, може и да й е чел, не това е важното!
Важното е, че понастоящем с къщата разполагаше същият този МАССОЛИТ, оглавяван от клетия Михаил Александрович
Берлиоз, преди той да се появи на Патриаршите езера.
По примера на членовете на МАССОЛИТ никой не я наричаше Грибоедовата къща, а просто Грибоедов: „Вчера се размотавах два часа в Грибоедов.“ — Е, и?" — „Изкопчих един месец за Ялта.“ — „Браво!“ Или: „Иди при Берлиоз, той днес приема в Грибоедов от четири до пет…“ — и тъй нататък.
МАССОЛИТ така удобно и уютно се беше настанил в
Грибоедов, че наистина от туй по-хубаво — здраве! Всеки посетител на Грибоедов се запознаваше неволно най-напред с обявите на разните спортни кръжоци и с груповите и индивидуални снимки на членовете на МАССОЛИТ, с които
(снимки) бяха покрити стените на стълбището за втория етаж.

На вратата на първата стая от този горен етаж имаше надпис с едри букви: „Рибарско-вилна секция“, нарисуван беше и шаран, който се е хванал на въдицата.
Надписът върху вратата на стая №2 беше твърде неясен:
„Еднодневна творческа командировка.
Търсете
В.
М.
Подложная.“
На следващата врата имаше кратък, но вече абсолютно непонятен надпис: „Перелигино“. После на случайния посетител на Грибоедов му се завиваше свят от надписите, изпъстрили ореховите врати на лелята: „Записване и запазване ред за хартия при Покльовкина“, „Каса“, „Лични сметки на скечистите“.
Ако човек пресечеше дългата опашка, започваща още долу при портиера, можеше да види и надписа на вратата, към която ежесекундно напираха хора: „Жилищен въпрос“.
До жилищния въпрос се мъдреше разкошен плакат, на който беше нарисувана скала, по билото й язди конник с кавказки ямурлук и винтовка на рамо. По-долу — палми и балкон, на балкона седи младеж с щръкнал перчем, с писалка в ръка, вперил много-много бистър поглед някъде във висините. Надпис:
„Пълни творчески отпуски от две седмици (разказ, новела), до една година (роман, трилогия) — Ялта, Суук-Су, Боровое,
Цихидзири, Махинджаури, Ленинград (Зимния дворец).“ И пред тази врата се точеше опашка, но не много дълга, към сто и петдесет души.
По-нататък следваха, подчинени на капризните извивки на стълбите в Грибоедовата къща, „Управителен съвет на
МАССОЛИТ“, „Каси №2, 3, 4, 5“, „Редакционна колегия“,
„Председател на МАССОЛИТ“, после същата онази зала с колоните, където лелята се е наслаждавала на комедията на гениалния си племенник.

Щом се озовеше в Грибоедов, всеки посетител, стига да не беше абсолютен тъпак, разбира се, веднага схващаше колко хубаво си живеят щастливците — членове на МАССОЛИТ, и черна завист почваше незабавно да го гложди. Той веднага отправяше горчиви укори към небето, което не го е дарило по рождение с литературен талант, без който естествено нямаше смисъл дори да мечтае да притежава един ден МАССОЛИТовска членска карта, тази кафява, ухаеща на скъпа кожа, с широк златен кант членска карта, която познава цяла Москва.
Кой ще каже нещо в защита на завистта? Това е долнопробно чувство, но все пак трябва да се влезе в положението и на посетителя. Понеже онова, което той виждаше на горния етаж, не беше всичко, о, ни най-малко. Целият долен етаж на лелината къща беше превърнат в ресторант, и то какъв ресторант! Той с право се смяташе за най-добрия в цяла Москва.
И не само защото заемаше две големи зали със сводести тавани, изрисувани с лилави коне с асирийски гриви, не само защото на всяка маса имаше лампа, засенчена с шал, не само защото там нямаше достъп първият срещнат от улицата, но и затова, че по качеството на продуктите Грибоедов спокойно биеше всички ресторанти в Москва и че тези продукти му се доставяха най- изгодно без надценка.
Затова няма нищо чудно, да речем, в такъв разговор, чут веднъж от автора на тези най-правдиви редове, при чугунената ограда на Грибоедов:
— Амвросий, къде ще вечеряш?
— Що за въпрос, разбира се, че тук, скъпи Фока! Арчибалд
Арчибалдович ми пошепна днес, че щяло да има бяла риба натюр. Виртуозен деликатес!

— Живота си живееш ти, Амвросий! — с въздишка отвърна
Фока, изпосталял, отпуснат и с цирей на врата, на руменоустния гигант, на златокосия червенобузест поет Амвросий.
— Ами, ами! — възрази Амвросий. — Просто имам най- обикновеното желание да живея човешки. Ти искаш да кажеш,
Фока, че бяла риба можеш да хапнеш и в „Колизей“. Да, ама в
„Колизей“ порция бяла риба струва трийсе рубли и петнайсе копейки, а тука пет и педесе! Освен това в „Колизей“ рибата е от по оня ден и в „Колизей“ нищо не ти гарантира, че някой хулиган, нахълтал от Театралния пасаж, няма да те цапне с чепка грозде по муцуната. Не, аз съм категорично против „Колизей“ — кънтеше из целия булевард боботещият глас на чревоугодника
Амвросий. — Не ме убеждавай, Фока!
— Не те убеждавам, Амвросий — писукаше Фока. — Човек и в къщи може да вечеря.
— Покорно благодаря — тръбеше Амвросий, — представям си как жена ти се опитва да измайстори в общата кухня в тенджерка бяла риба натюр! Хи-хи-хи! … Оревоар, Фока! — и
Амвросий се запъти, тананикайки, към верандата под навеса.
Ох-ох-ох… Да, какви времена бяха!… Помнят кореняците московчани прочутия Грибоедов! Знаят какво е варена бяла риба!
Бе остави рибата! То е нищо, мили ми Амвросий! Виж, чигата, чигата в сребриста тенджерка, парчета чига, между които са наредени рачи опашки и пресен хайвер! Ами яйцата кокот с гъбено пюре в чашки? Ами филето от дроздове не ви ли се услаждаше? С трюфели? Пъдпъдъците по генуезки? — Девет и петдесет! Че и джаз, и културно обслужване! Ами през юли, когато цялото ви семейство е на вилата, а неотложни литературни ангажименти ви задържат в града — на верандата, в сянката на асмата, в златното петно върху белоснежната покривка чиния супа прентаниер? Помните ли, Амвросий? Защо ли ви питам! По

устните ви разбирам, че помните. Сьомга, бяла риба — с тях ли ще ни смайвате? Виж бекасините — големите и малките, ами горските бекаси, когато им е сезонът, ами пъдпъдъците, дъждосвирците? Ами газираната вода, която ви бълбука в гърлото?! Но стига, ти се отвличаш, читателю! След мен! …
Същата вечер, когато Берлиоз загина на Патриаршите, в десет и половина на горния етаж на Грибоедов светеше само в една стая и там се измъчваха дванайсетте литератори, събрани на заседание и очакващи Михаил Александрович.
Насядали по столовете и по масите, и дори на двата перваза в стаята на Управителния съвет на МАССОЛИТ, те жестоко страдаха от задухата. Ни полъх не долиташе през разтворените прозорци. Москва излъчваше жегата, насъбрана през деня от асфалта, и беше ясно, че нощта няма да донесе облекчение.
Миризма на лук долиташе от мазето на лелината къща, където беше кухнята на ресторанта, и всички бяха прежаднели, изнервени и ядосани.
Белетристът Бескудников — кротък, прилично облечен човек с внимателен, ала и неуловим поглед — извади часовника си. Стрелката пълзеше към единайсет. Бескудников чукна с пръст циферблата, посочи го на съседа си, поета Двубратски, който седеше на масата и от скука си клатеше краката, обути в жълти обувки с гумени подметки.
— Е, прекалява — измърмори Двубратски.
— На Клязма трябва да е артисало момчето — с плътен глас се обади Настася Лукинишна Непременова, московско сираче от търговски род, станало писателка. Под псевдонима Щурман
Жорж, тя пишеше батални морски разкази.
— Ще прощавате! — смело заговори авторът на популярни скечове Загривов. — То и аз бих пийнал сега с удоволствие един

чай на терасата, вместо да се пържа тук. Нали заседанието беше насрочено за десет?
— Ох, колко е хубаво сега на Клязма — пускаше фитили на присъстващите Щурман Жорж; тя знаеше, че Перелигино, вилното селище на литераторите на река Клязма, е болното място на всички. — Вече сигурно и славеите пеят. Не знам защо, но винаги по ми върви работата извън града, особено пролетно време.
— Трета година внасям парици, за да изпратя в този рай болната си от базедова болест жена, но май нищо не се задава на хоризонта — каза жлъчно и с горчивина новелистът Йероним
Поприхин.
— Кой както се нареди — избоботи откъм перваза критикът
Абабков.
Радост пламна в очичките на Щурман Жорж и тя каза, смекчавайки контраалта си:
— Не бива да завиждате, другари. Вилите са всичко на всичко двайсет и две, строят се само седем нови, а в МАССОЛИТ сме три хиляди.
— Три хиляди сто и единайсет — вметна някой откъм ъгъла.
— Ето на, виждате ли — продължи щурманът, — какво да се прави? Естествено вилите са раздадени на най-талантливите сред нас…
— Генералите! — намеси се без заобикалки в свадата сценаристът Глухарьов.
Бескудников се прозя престорено и излезе от стаята.
— Разположил се в Перелигино в пет стаи самичък — каза подире му Глухарьов.

— Лаврович е сам в шест стаи — извика Денискин, — гостната му е с дъбова ламперия!
— Е, в момента това не е най-важното — избоботи
Абабков, — ами стана вече единайсет и половина.
Вдигна се шум, назряваше нещо като бунт. Опитаха да се свържат с омразното Перелигино, свързаха ги по погрешка с друга вила, на Лаврович, казаха им, че Лаврович отишъл на реката и това вече ги довърши. Обадиха се напосоки в комисията за изящна словесност на вътрешен 930 и, разбира се, не намериха никого.
— Можеше поне да се обади! — викаха Денискин,
Глухарьов и Квант.
Ах, те викаха напразно: Михаил Александрович не можеше никъде да се обади. Далече-далече от Грибоедов, в огромна зала, осветена от хилядосвещни лампи, върху три покрити с цинк маси лежеше онова, което доскоро беше Михаил Александрович.
На първата — голото тяло със съсиреци кръв, с премазана ръка и смачкан гръден кош, на другата — главата с избити предни зъби, с помътнели отворени очи, които не се бояха от рязката светлина, а на третата — купчина изкаляни дрипи.
Около обезглавения се бяха събрали: един професор по съдебна медицина, един патологоанатом със своя просектор, представители на следствените власти и литераторът Желдибин, заместник на Михаил Александрович в МАССОЛИТ, извикан по телефона и оставил в къщи болната си съпруга.
Една кола дойде да вземе Желдибин и най-напред го откара заедно със следователите (това стана към полунощ) в жилището на убития, където запечатаха книжата му, и чак тогава всички потеглиха за моргата.

Сега застаналите над останките на покойния се съвещаваха как ще е по-добре: дали да зашият отрязаната глава за тялото, или просто да изложат трупа в Грибоедовата зала, като го покрият с червен плат до брадичката.
Да, Михаил Александрович никъде не можеше да се обади и напразно се възмущаваха и крещяха Денискин, Глухарьов, Квант и Бескудников. Точно в полунощ дванайсетимата литератори напуснаха горния етаж и слязоха в ресторанта. Там отново споменаха мислено и с лошо Михаил Александрович, защото, разбира се, всички маси на верандата бяха заети и се наложи да вечерят в красивите, но задушни зали.
Точно в полунощ в първата нещо изгромоля, зазвънтя, пръсна се и заподскача. И веднага тънък мъжки глас бясно закрещя под съпровода на музиката: „Алилуя!“ Беше засвирил прочутият джаз на Грибоедов. Лъсналите от пот лица сякаш засияха, изрисуваните на тавана коне сякаш оживяха, лампите като че светнаха още по-силно. Изведнъж затанцуваха като пощръклели и двете зали, а след тях затанцува и верандата.
Затанцуваха Глухарьов с поетесата Тамара Полумесяц, затанцува Квант, затанцува романистът Жукопов с някаква киноактриса в жълта рокля. Танцуваха: Драгунски, Чардакчи, нисичкият Денискин с огромната Щурман Жорж, танцуваше красивата архитектка Семейкина-Гал, здравата притисната от някакъв непознат с бял конопен панталон. Танцуваха свои и гости, московчани и хора от провинцията, писателят Йохан от
Кронщад, някой си Витя Куфтик от Ростов, май че режисьор, с морав лишей върху цялата буза, танцуваха най-изтъкнатите представители на подсекция „Поезия“ към МАССОЛИТ, тоест
Павианов, Богохулски, Сладки, Шпичкин и Аделфина Будзяк, танцуваха късо подстригани младежи с неизвестни професии и широки от ватените подплънки рамене, танцуваше някакъв много

възрастен с брада, в която се бе оплело стръкче зелен лук, с него танцуваше възрастна, изнурена от малокръвие госпожица в смачкана оранжева копринена рокличка.
Плувнали в пот, келнерите носеха над главите си запотени халби бира, дрезгаво и злобно викаха: „Пардон, гражданино!“
Някъде един глас командваше през рупор: „Един карски кебап!
Две зубровки! Шкембе по селски!“ Тънкият глас вече не пееше, а виеше: „Алилуя!“ Грохотът на златните чинели в джаза заглушаваше от време на време грохота на съдовете, които миячките спускаха по наклонена плоскост в кухнята. С една дума — ад.
А в полунощ в този ад се появи видение. На верандата изникна черноок красавец с брадичка като кинжал, облечен във фрак, и обгърна с царствен взор своите владения. Ах, мистиците твърдяха, че някога красавецът не носел фрак, а ходел препасан с широк кожен колан, от който стърчали дръжките на пистолети, косата му, черна като гарваново крило, била превързана с алена копринена кърпа и той командвал бриг, който плавал по
Карибско море под черно мъртвешко знаме с череп и две кръстосани кости.
Но не, не! Лъжат изкусителите мистици, никакви Карибски морета няма на този свят и не плават по тях дръзки пирати, и не ги преследва корвета, не се стеле над вълните барутен дим. Нищо няма и нищо не е имало! Виж, онази хилава липа там, нея я има, както и чугунената ограда, и булевардът зад нея… И ледът се топи в съдинката, а на съседната маса светят нечии кръвясали бичи очи, и е страшно, страшно… О, богове, богове мои, отрова ми дайте, отрова!…
Изведнъж над една масичка изпърха думата „Берлиоз!“
Джазът внезапно се разпадна и млъкна, като че ли някой беше

стоварил върху него юмрук. „Какво, какво, какво?“ — Берлиоз!"
Че като наскачаха, като почнаха да възклицават…
Да, вълна от мъка се надигна при страшната вест за Михаил
Александрович. Някой се суетеше, крещеше, че е необходимо още сега, начаса, да се напише колективна телеграма и веднага да се изпрати.
Но каква телеграма, ще попитаме ние, и до кого? И защо трябва да се праща? Наистина до кого? За какво му е изтрябвала каквато ще да е телеграма на оня, чийто премазан тил стискат в този момент гумените ръце на просектора, чиято шия боде сега с криви игли професорът? Той е мъртъв и не му трябва никаква телеграма. Всичко е свършено, да не претоварваме телеграфа.
Да, мъртъв е, мъртъв… Но нали ние сме живи!
Да, надигна се вълна от мъка, но се позадържа, позадържа и взе да спада, някои вече се върнаха по масите и — отначало крадешком, а после открито — пийнаха водка и замезиха.
Наистина защо да отиват по дяволите котлетите де волай? Как да помогнем на Михаил Александрович? Като останем гладни? Но нали ние сме живи!
Естествено заключиха рояла, джазът се разотиде, няколко журналисти се запътиха към редакциите си да пишат некролози.
Разбра се, че Желдибин се е върнал от моргата. Беше се настанил в кабинета на покойния на втория етаж и веднага плъзна слух, че той именно щял да замести Берлиоз. Желдибин нареди да дойдат при него от ресторанта дванайсетте членове на управителния съвет и свиканото по спешност заседание в кабинета на Берлиоз пристъпи към обсъждане на неотложните въпроси относно украсата на колонната зала в Грибоедов, пренасянето на тялото от моргата в тази зала, свободния достъп в нея и разни други неща, свързани с прискърбното събитие.

А ресторантът отново заживя своя нормален нощен живот и щеше да си го живее до затварянето, тоест до четири часа сутринта, ако не беше се случило нещо вече съвсем необичайно, което изуми посетителите на ресторанта много повече от вестта за гибелта на Берлиоз.
Първи се разшаваха файтонджиите, които дежуреха пред вратата на Грибоедов. Чу се как един от тях, надигнал се на капрата, викна:
— Ее! Я гледайте!
После до чугунената ограда изневиделица припламна светлинка и се заприближава към верандата. Насядалите край масите почнаха да се надигат, да се взират и видяха, че заедно със светлинката към ресторанта шества бяло привидение. Когато то стигна съвсем близо до асмата, всички сякаш замръзнаха по масите с късчета чига на вилиците и с опулени очи. Портиерът, който тъкмо беше излязъл от гардероба на ресторанта в градината да пуши, смачка с крак цигарата и понечи да приближи привидението с явното намерение да му прегради пътя към ресторанта, но кой знае защо не го стори и се спря с глупава усмивка.
Привидението мина под свода с асмата и стъпи безпрепятствено на верандата. Тогава всички видяха, че не е никакво привидение, а широко известният поет Иван Николаевич
Бездомни.
Беше бос, в скъсана белезникава толстовка, на гърдите си с безопасна беше забол книжна иконка с позаличения образ на неизвестен светец, на краката с бели наполеонки. Иван
Николаевич носеше запалена венчална свещ. Дясната буза на
Иван Николаевич беше прясно разкървавена. Трудно е Да се измери дълбочината на мълчанието, което се възцари на

верандата. Можеше да се види как бирата от наклонената халба в ръцете на един от келнерите се излива на пода.
Поетът вдигна свещта над главата си и каза високо:
— Здравейте, приятели! — после надникна под най- близката маса и възкликна мъчително: — Не, няма го тук!
Чуха се два гласа. Басът каза безмилостно:
— Чиста работа. Алкохолно отравяне.
А вторият, женски, уплашен, произнесе думите:
— Как го е пуснала милицията да върви така по улиците?
Иван Николаевич чу и се обади:
— На два пъти искаха да ме спрат на Скатертная и тука, на
Бронная, но аз прескочих една ограда и нали виждате, изподрах си бузата! — после Иван Николаевич вдигна свещта и викна: —
Братя в литературата! — пресипналият му глас укрепна и стана по-пламенен. — Чуйте ме всички! Той се появи! Трябва веднага да го хванете, иначе той ще извърши неописуеми поразии!
— Какво? Какво? Какво каза? Кой се е появил? — долетяха гласове от всички страни.
— Консултантът — отвърна Иван Николаевич, — и този консултант преди малко уби на Патриаршите Миша Берлиоз.
Сега хората от вътрешната зала се изсипаха на верандата, около Ивановото пламъче се струпа тълпа.
— Моля, моля, кажете по-точно — прозвуча тих и любезен глас до ухото на Иван Николаевич, — кажете, как така го е убил?
Кой го е убил?
— Чуждестранният консултант, професор и шпионин! — отговори Иван и се озърна.

— А как се казва? — тихо го попитаха на ухото.
— Ах, името му! — възкликна с горчивина Иван. — Да му знаех името! Не успях да му разчета името на визитната картичка… Помня само първата буква — „В“, името му започва с
„В“! Но какво ли ще е това име с „В“? — сам се запита Иван, хвана се за челото и изведнъж замърмори: — В, в, в! Ва… Во…
Вашнер! Вагнер! Вайнер? Вегнер, Винтер? — косата му се изправи от напрежението.
— Вулф? — жалостиво извика някаква жена. Иван се разсърди.
— Глупачка! — кресна той, търсейки с очи извикалата. —
Какво общо има Вулф? Вулф няма никаква вина! Во, во… Не,
Така няма да си спомня! Вижте какво, граждани: обадете се веднага в милицията да пратят пет мотоциклета с картечници за залавянето на професора. И да не забравите да кажете, че с него има още двама: някакъв кариран дангалак… с пукнато пенсне… и един черен тлъст котарак. Пък аз през това време ще претърся
Грибоедов… Усещам, че е тук!
В силна възбуда Иван разбута стълпените хора, заразмахва свещта, като се капеше с восък, и занаднича под масите. Тогава се чу думата: „Лекар!“ и нечие мило месесто лице, избръснато, охранено и с рогови очила, се появи пред Иван.
— Другарю Бездомни — заговори лицето с юбилеен глас, — успокойте се! Вие сте потресен от смъртта на обичания от всички нас Михаил Александрович… не, просто Миша Берлиоз. Ние прекрасно ви разбираме. Необходимо ви е спокойствие. Сега приятелите ще ви сложат да си легнете и вие ще се унесете…
— Абе ти — озъби му се Иван, — ти разбираш ли, че трябва да хванем професора? Какво ми се вреш с тия глупости! Кретен!

— Но, другарю Бездомни, моля ви се!… — отвърна лицето, изчерви се, заотстъпва и вече сто пъти съжали, че се е намесило в тази история.
— А не, тъкмо на тебе няма да ти простя — с неизразима омраза изрече Иван Николаевич.
Гърч обезобрази лицето му, той бързо премести свещта от дясната си ръка в лявата, замахна широко и зашлеви съчувстващото лице по ухото.
Тогава се сетиха да се нахвърлят върху Иван и се нахвърлиха. Свещта угасна и очилата, изхвърчали от лицето, бидоха веднага стъпкани. Иван нададе страшен боен вопъл, който се чу, за всеобщо удоволствие, чак на булеварда, и почна да се брани. Зазвънтяха падащи от масите съдове, жените закрещяха.
Докато келнерите връзваха поета с пешкири, в гардероба се водеше разговор между командира на брига и портиера.
— Ти видя ли го, че е по наполеонки? — студено попита пиратът.
— Но, Арчибалд Арчибалдович — разтрепера се портиерът, — как можех да не го пусна, нали е член на
МАССОЛИТ?
— Ти видя ли го, че е по наполеонки? — повтори пиратът.
— Но моля ви се, Арчибалд Арчибалдович — цял пламна портиерът, — какво можех да направя? Аз разбирам, на верандата има дами…
— С дамите това няма нищо общо, на дамите им е безразлично — отговори пиратът, като буквално изгаряше с очи портиера, — но на милицията не й е безразлично! Човек може да върви по долни дрехи из улиците на Москва само в един-

единствен случай — ако е придружен от милиция и отива на едно-единствено място — в районното управление на милицията!
А ти като портиер трябва да знаеш, че видиш ли такъв човек, длъжен си на секундата да свиркаш. Чуваш ли какво става?
Обезумелият портиер чу откъм верандата глъч на сбиване, шум от строшени съдове и женски писъци.
— Е, кажи, какво да те правя сега? — попита корсарят.
Кожата по лицето на портиера придоби тифозен оттенък, очите му помъртвяха. Привидя му се, че черната, сресана на път коса се покри с огнена коприна. Пластронът и фракът изчезнаха и от кожения колан се подаде дръжката на пистолет. Портиерът си представи как виси обесен на формарс реята. Със собствените си очи видя изплезения си език и безжизнената си, обронена на рамото глава и дори чу плисъка на вълните зад борда. Краката му се подкосиха. Но пиратът се смили над него и угаси пронизващия си поглед.
— Внимавай, Николай! Това да ти е за последен път! Такива портиери в нашия ресторант не са ни притрябвали. По-добре се хвани да пазиш някоя черква. — След като каза всичко това, той изкомандува точно, ясно и бързо: — Пантелей от бюфета.
Милиционер. Протокол. Кола. В психиатрията — и добави: —
Свиркай!
След четвърт час потресените присъстващи не само от ресторанта, но и на булеварда, и по прозорците на къщите, които гледаха към градината на ресторанта, видяха как през вратата на
Грибоедов Пантелей, портиерът, един милиционер, един келнер и поетът Рюхин изнасят повит като кукла младеж, облян в сълзи, който плюе, мъчейки се да улучи именно Рюхин, и крещи:
— Мръсници!

Един шофьор палеше с озлобено лице камиона си. До него файтонджия шибаше коня си по задника с лилави юзди и викаше:
— Хайде с конче вихрогонче! Карал съм в психиатрията!
Наоколо тълпата боботеше и обсъждаше невижданото произшествие. С една дума, беше станал отвратителен, гнусен, пикантен, свински скандал, който свърши чак когато камионът отнесе от вратите на Грибоедов нещастния Иван Николаевич, милиционера, Пантелей и Рюхин.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: