Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

беше, че не можеше да разбере и къде се намира. Помъчи се да си изясни поне последното и с тази цел разлепи слепените клепачи на лявото си око. В сумрака нещо хвърляше мътни отблясъци.
Стьопа най-сетне позна голямото огледало и разбра, че лежи по гръб у дома си, тоест в бившето легло на бижутершата, в спалнята. Но в този миг така го стегна главата, че той затвори очи и застена.
Да обясним: Стьопа Лиходеев, директорът на театър
„Вариете“, се беше събудил сутринта у дома си в апартамента, който беше наел заедно с покойния Берлиоз в една голяма шестетажна сграда, разположена във формата на буквата „П“ на улица Садовая.
Трябва да кажем, че този апартамент №50 отдавна имаше ако не лоша, то във всеки случай странна репутация. Само допреди две години негова собственичка беше вдовицата на бижутера Дьо Фужере. Ана Францевна дьо Фужере, петдесетгодишна почтена и много делова дама, даваше три от общо петте си стаи под наем на някакъв човек, който се казваше, струва ми се, Беломут, и на друг един — със загубено презиме.
И ето че преди две години в апартамента взеха да се случват необясними произшествия: хората от този апартамент почнаха да изчезват безследно.
Един неработен ден в апартамента се появи милиционер, извика в антрето втория квартирант (този с изчезналото име) и му каза, че трябвало да прескочи за малко до районното управление, нещо да подпише. Квартирантът поръча на Анфиса, преданата и отдавнашна слугиня на Ана Францевна, ако някой му се обади по телефона, да каже, че ще се върне след десет минути и тръгна с учтивия милиционер с бели ръкавици. Но той не само че не се върна след десет минути, но изобщо не се върна. Най-чудното е, че заедно с него изчезна, изглежда, и милиционерът.

Набожната, или, откровено казано, суеверна Анфиса точно така и го изтърси на ужасно разстроената Ана Францевна: това е магия и тя много добре знае кой е отвлякъл и квартиранта, и милиционера, ама не иска да говори такива неща по вечерно време. Както е известно обаче, магията почне ли веднъж, после с нищо не можеш я спря. Вторият квартирант изчезна, доколкото си спомням, в понеделник, а в сряда сякаш вдън земята потъна и
Беломут, но наистина при по-други обстоятелства. Сутринта дойде, както винаги, колата да го закара на работа и наистина го откара, но не върна никого и тя самата повече не се появи.
Мъката и ужасът на мадам Беломут бяха неописуеми. Но уви, и едното, и другото не продължиха дълго. Още същата нощ, като се върна с Анфиса от вилата си, за която, кой знае защо, беше побързала да замине, Ана Францевна не завари и гражданката Беломут в апартамента. Нещо повече: вратите на двете стаи, заемани от съпрузите Беломут, се оказаха запечатани.
Криво-ляво минаха два дена. А на третия Ана Францевна, която беше страдала през цялото това време от безсъние, отново спешно замина за вилата си… Трябва ли да казваме, че не се върна!
Останала сама, Анфиса се наплака до насита и си легна в два часа през нощта. Какво е станало с нея по-нататък, не се знае, но обитателите на другите апартаменти разправяха, че уж в апартамент №50 цялата нощ се чувало някакво чукане и прозорците светели чак до сутринта. А на сутринта се разбра, че и Анфиса я няма!
За изчезналите и за прокълнатия апартамент в къщата дълго се разправяха какви ли не истории, като например, че тази съсухрена и набожна Анфиса носела на спаружените си гърди кожена торбичка с двайсет и пет едри брилянта, собственост на
Ана Францевна. Че уж в древния сайвант на вилата, за която така

спешно беше заминала Ана Францевна, се намерили от само себе си някакви несметни съкровища също във вид на брилянти, както и на златни монети от царско време… И прочее все от тоя сорт.
Е, което не знаем, за него не гарантираме.
Както и да е, но апартаментът остана празен и запечатан само една седмица, а после в него се настаниха покойният
Берлиоз със съпругата си и същият този Стьопа, и той със съпругата си. Съвсем естествено е, че щом се озоваха в молепсаното жилище, и на тях почна да им се случва дявол знае какво! А именно — за един месец изчезнаха и двете съпруги.
Само че не безследно. За съпругата на Берлиоз разправяха, че я виждали в Харков с някакъв балетмайстор, а съпругата на Стьопа била открита уж в приюта Божедомка; хората дрънкаха, че директорът на „Вариете“ благодарение на безбройните си връзки успял да я настани там в самостоятелна стая, но при едно условие — кракът й да не стъпва на Садовая…
И тъй, Стьопа взе да пъшка. Понечи да викне домашната прислужница Груня и да й поиска пирамидон, но можа все пак да съобрази, че това е глупаво и че Груня, разбира се, няма пирамидон. Опита се да викне на помощ Берлиоз, два пъти изстена: „Миша… Миша…“, но, както сами разбирате, отговор не получи. В апартамента цареше пълна тишина.
Стьопа размърда пръстите на краката си и се досети, че е легнал с чорапи, прокара трепереща ръка по бедрото си, за да установи дали е с панталон, или не, но не можа да разбере.
Най-сетне му стана ясно, че е изоставен, самотен, че няма кой да му помогне, и реши да стане, каквито и нечовешки усилия да му струва това.
Стьопа разлепи слепените си клепачи и видя, че се отразява в огледалото като човек с щръкнала на всички посоки коса, с

подпухнала, обрасла с черна четина физиономия, плувнали в тлъстина очи, с мръсна риза и вратовръзка, по наполеонки и по чорапи.
Такъв се видя в огледалото, а до огледалото видя непознат човек, облечен в черно и с черна барета.
Стьопа седна на леглото и опули, доколкото можеше, кръвясалите си очи срещу непознатия.
Мълчанието наруши този непознат, той произнесе с нисък, тежък глас и с чуждестранен акцент следното:
— Добър ден, пресимпатични Степан Богданович!
Настъпи пауза, после Стьопа с огромно усилие изрече:
— Кой сте вие? — и се изненада, че не може да познае гласа си. Думата „кой“ произнесе с дискант, „сте“ — басово, а от „вие“ изобщо нищо не се получи.
Непознатият дружелюбно се усмихна, извади голям златен джобен часовник с брилянтен триъгълник на капака, който иззвънтя единайсет пъти, и каза:
— Единайсе. Точно един час ви чакам да се събудите, понеже ми казахте да бъда тука в десет. Ето ме!
Стьопа напипа на стола до кревата панталона, прошепна:
— Извинете… — обу го и помоли с дрезгав глас: —
Припомнете ми, моля ви, името си.
Беше му трудно да говори. На всяка дума сякаш някой забождаше в мозъка му игла и му причиняваше адска болка.
— Как! Забравили сте дори името ми? — непознатият се усмихна.

— Простете… — изхриптя Стьопа и усети, че махмурлукът го дарява с нов симптом: стори му се, че подът до леглото потъна някъде и ей сега ще полети и той надолу с главата при дяволите в преизподнята.
— Скъпи Степан Богданович — заговори посетителят, като се усмихваше проницателно, — никакъв пирамидон няма да ви помогне. Придържайте се към старото и мъдро правило, че клин, клин избива. Единственото, което ще ви върне към живот, са две чашки водка с нещо пикантно и топло за мезе.
Стьопа беше хитър човек и колкото и да му беше лошо, съобрази, че щом са го сварили в такова състояние, трябва да си признае всичко.
— Откровено казано — с мъка обърна той език, — аз снощи малко нещо…
— Нито дума повече! — отвърна посетителят и се дръпна встрани заедно с креслото.
Стьопа видя облещен, че на масичката е сложена табла, а на нея филии бял хляб, пресован чер хайвер в купичка, чинийка мариновани бели гъби, нещо в тенджерка и най-сетне водка в тумбестата гарафа на бижутершата. Особено го смая фактът, че гарафата беше запотена. Впрочем нищо чудно, тя беше сложена в легенче с много лед. С една дума, сервирано бе чисто и умело.
Непознатият не допусна изумлението на Стьопа да придобие болезнен характер и бързо му наля половин чаша водка.
— Ами вие? — изписука Стьопа.
— С удоволствие!

Стьопа поднесе с трепереща ръка чашата към устата си, а непознатият гаврътна на един дъх съдържанието на своята:
Докато дъвчеше черния хайвер, Стьопа промълви:
— Ами вие, моля… няма ли да си замезите?
— Много благодаря, свикнал съм без мезе — отговори непознатият и отново напълни чашите. Отхлупиха тенджерката, в нея се оказаха кренвирши с доматен сос.
И ето че проклетата зеленина пред очите се стопи. Стьопа вече изговаряше ясно думите и най-важното, спомни си някои неща. А именно, че всичко това беше станало вчера в Сходня, във вилата на автора на скечове Хустов, където този Хустов беше закарал Стьопа с такси. Спомни си също, че се качиха в таксито пред „Метропол“, с тях имаше още някакъв човек, май че актьор… с грамофон в куфарче. Да, да, да, във вилата беше!
Спомни си също, че от грамофона кучетата почнаха да вият.
Само дамата, която Стьопа се беше опитал да целуне, оставаше неизяснена… дявол я знае коя е… май работи в радиото, пък може и да не работи там.
Така вчерашният ден започваше постепенно да се прояснява, но Стьопа сега се интересуваше много повече от днешния и по-точно от появата на непознатия в спалнята, и то на всичко отгоре с мезета и водка. Ето това не би било зле да се изясни!
— Е, надявам се, че сега си спомнихте името ми? Но Стьопа само се усмихна свенливо и разпери ръце.
— Я виж ти! Усещам, че след водката сте пили портвайн.
Прощавайте, но бива ли така!
— Бих ви помолил това да си остане между нас — заумилква се Стьопа.

— О, естествено, естествено! Но за Хустов, разбира се, не гарантирам.
— Вие познавате Хустов?
— Вчера във вашия кабинет зърнах за миг този индивид, но ми беше достатъчен само бегъл поглед към лицето му, за да разбера, че е мръсник, интригант, нагаждач и подлизурко.
„Абсолютно вярно!“ — помисли си Стьопа, поразен от това толкова вярно, точно и кратко определение на Хустов.
Да, вчерашният ден вече се слепваше от отделните късчета, но все пак тревогата не напускаше директора на „Вариете“.
Работата е там, че в този вчерашен ден зееше огромна черна дупка. Ще прощавате, но вчера Стьопа изобщо не беше виждал в кабинета си този непознат с баретата
— Воланд, професор по черна магия — представи се изтежко посетителят, разбрал затруднението на Стьопа, и разказа всичко поред.
Вчера бил пристигнал от чужбина в Москва, незабавно отишъл при Стьопа и му предложил да гастролира във „Вариете“.
Стьопа се обадил в Московската областна зрелищна комисия, съгласувал въпроса (Стьопа пребледня и запремига) и подписал с професор Воланд договор за седем представления (Стьопа зина), разбрали се Воланд да дойде в дома му в десет часа сутринта, за да уточнят подробностите… И ето, Воланд дошъл.
Отворила му слугинята Груня, която обяснила, че е приходяща и току-що е дошла, че Берлиоз го няма и ако посетителят иска да види Степан Богданович, нека влезе в спалнята: Степан Богданович спи толкова дълбоко, че тя не се наема да го буди. Като видял какво е състоянието на Степан

Богданович, артистът изпратил Груня в близкия гастроном за водка и мезета, в аптеката за лед и…
— Позволете да ви се издължа — изскимтя окончателно смазаният Стьопа и затърси портфейла си.
— О, що за глупости! — възкликна гастрольорът и не пожела да чуе нито дума повече.
И тъй, водката и мезетата вече бяха ясни и все пак Стьопа беше направо за окайване: той не помнеше абсолютно нищо за договора и главата си режеше, че не е виждал вчера тоя Воланд.
Хустов да, но никакъв Воланд.
— Позволете да хвърля един поглед на договора — тихо помоли Стьопа.
— Заповядайте, заповядайте…
Стьопа погледна документа и замръзна. Всичко си беше на мястото. Първо, собственоръчният подпис на Стьопа, сложен със замах. Горе в ъгъла косо — резолюцията на финансовия директор
Римски да се платят на артиста Воланд десет хиляди рубли аванс срещу дължимите му за седем спектакъла трийсет и пет хиляди рубли. На всичкото отгоре беше приложена и разписка на
Воланд, че вече е получил тези десет хиляди рубли!
„Но какво значи това?!“ — помисли си нещастният Стьопа и му се зави свят. Начало на зловещи празнини в паметта? Но след предявяването на договора по-нататъшни изрази на учудване биха били, разбира се, просто неприлични. Стьопа помоли госта си да му позволи да излезе за минутка и както си беше по чорапи, изтича в антрето до телефона. По пътя викна към кухнята:
— Груня!

Никой не се обади. Погледна към вратата на кабинета на
Берлиоз, която беше до антрето, и дето има една дума, направо се вцепени. На вратата видя огромен печат от червен восък, увиснал на връвчица. „А така! — изрева някой в главата на Стьопа. —
Само туй липсваше!“ Сега мислите на Стьопа полетяха вече по двойни релси, но както става винаги при катастрофа — всичките в една посока и изобщо дявол знае накъде. Трудно е дори да се предаде каква каша се забърка в главата на Стьопа. Какво ли нямаше в нея — и тая дяволщина с черната барета, и изстудената водка, и невероятният договор… А сега за капак, моля ви се — и този печат на вратата. Тоест когото щете убеждавайте, че Берлиоз се е забъркал в нещо — никой няма да ви повярва, не, не, не, няма да ви повярва! Да, но печатът — ето го! Даа…
В мозъка на Стьопа загъмжаха някакви ужасно неприятни мисли за статията, която за беля беше връчил наскоро на Михаил
Александрович да я помести в списанието си. И то, между нас казано, идиотска статия! Нищо и никаква статия, пък и парите малко…
Веднага след спомена за статията долетя и споменът за някакъв двусмислен разговор, който бяха водили, доколкото си спомняше, на двайсет и четвърти април вечерта тук, в трапезарията, докато вечеряха с Михаил Александрович. Тоест, всъщност разговорът не би могъл да се нарече двусмислен
(Стьопа не би допуснал да го въвлекат в такъв разговор), но беше на някаква излишна тема. Съвсем спокойно би могло, граждани, да не се подхваща такъв разговор. Ако не беше печатът, разговорът би могъл несъмнено да мине за абсолютна дреболия, но виж сега, след този печат…
„Ах, Берлиоз, Берлиоз! — припламваше в мозъка на
Стьопа. — Просто не ми го побира главата!“

Но нямаше време за продължителни терзания и Стьопа избра номера на телефона в кабинета на Римски, финансовия директор на „Вариете“. Положението на Стьопа беше деликатно: първо, чужденецът можеше да се обиди, че го проверява, след като е показал на Стьопа договора, пък и с финансовия директор разговорът щеше да е мъчителен. Тъй де, може ли да го попита:
„Кажете, сключвал ли съм вчера договор за трийсет и пет хиляди рубли с един професор по черна магия?“ Така не бива да се пита!
— Да! — чу се в слушалката резкият, неприятен глас на
Римски.
— Здравейте, Григорий Данилович — тихо заговори
Стьопа, — обажда се Лиходеев. Исках да ви попитам… хм… хм.,. тук при мене е този… е… артистът Воланд… Та… исках да зная. какво става с представлението тази вечер?…
— Ах, черната магия? — обади се в слушалката Римски. —
Сега ще донесат афишите.
— Аха… — каза с отпаднал глас Стьопа — е, хайде…
— А вие кога ще дойдете? — попита Римски.
— След половин час — отговори Стьопа, затвори телефона и стисна с две ръце пламналата си глава. Ах, какъв отвратителен номер! Какво става с паметта ми, кажете, граждани?
Но беше неудобно да се бави повече в антрето и Стьопа веднага скрои следния план: на всяка цена да прикрие невероятната си забраванщина, а сега най-напред хитро да подпита чужденеца какво всъщност има намерение да демонстрира в поверения на Стьопа театър „Вариете“.

Стьопа обърна гръб на телефона и в огледалото, което се намираше в антрето и отдавна не беше бърсано от мързеливата
Груня, ясно различи някакъв странен субект, дълъг като върлина и с пенсне. (Ах, ако Иван Николаевич беше тук! Той би познал веднага този субект!) А оня се отрази и изчезна. Стьопа надникна разтревожен по-навътре в антрето и втори път го втресе, защото в огледалото премина грамаден черен котарак и също изчезна.
Сърцето на Стьопа спря да бие, той се олюля.
„Какво значи това? — запита се той. — Дали не полудявам?
Откъде тези отражения?!“ Надникна в антрето и уплашено се развика:
— Груня! Какъв е този котарак, дето се шляе тука?! Откъде се е взел? И освен него има още някой!
— Не се тревожете, Степан Богданович — обади се глас, но не Груниният, а на госта от спалнята, — котаракът е мой. Не се нервирайте. А Груня я няма, аз я изпратих в родния й град
Воронеж, понеже ми се оплака, че много отдавна не сте й давали отпуска.
Тези думи бяха толкова неочаквани и нелепи, че Стьопа реши — счуло му се е. Съвсем объркан, той се върна в ситен тръс в спалнята и замря на прага. Косата му се изправи и по челото му избиха ситни капчици пот.
В спалнята гостът не беше вече сам, а с компания: в другото кресло седеше същият тип, който му се привидя в антрето. Сега можа да го види ясно: мустачки като перушина, в пенснето блести едно стъкълце, а другото липсва. Но в спалнята имаше и по-страшни неща: върху ниската мека табуретка на бижутершата се беше разположил в безцеремонна поза и трети, а именно — черен котарак с кошмарни размери, с чаша водка в едната лапа и

вилица, на която беше успял да набоде маринована гъба — в другата.
И без туй слабата светлина в стаята помръкна в очите на
Стьопа. „Значи, така се полудявало!“ — помисли си той и се хвана за горния праг на вратата.
— Виждам, че май сте малко учуден, скъпи Степан
Богданович! — попита Воланд, а на Стьопа му затракаха зъбите. — Но всъщност няма нищо чудно. Това е моята свита.
В този миг котаракът изпи водката, а ръката на Стьопа запълзя надолу по вратата.
— На тази свита й трябва място — продължи Воланд, тъй че в апартамента един от нас е излишен. Струва ми се, че излишният сте тъкмо вие.
— Те, те! — запя с кози глас карираният дангалак, говорейки за Стьопа в множествено число. — Те изобщо вършат напоследък ужасни свинщини.
Пиянстват, използват положението си за връзки с жени, нищо не вършат, пък и за нищо не ги бива, защото бъкел не разбират от работата си. А на началството хвърлят прах в очите!
— Току се разкарват със служебната кола! — изпорти котаракът, дъвчейки гъбата.
И тогава се случи четвъртото и последно явление в апартамента, докато Стьопа, вече проснат на пода, дращеше прага с отмаляла ръка.
Направо от огледалото излезе някакъв — нисичък, но много широкоплещест, с бомбе на главата и щръкнал от устата кучешки зъб, който обезобразяваше и без това неописуемо отвратителната му физиономия. На всичкото отгоре косата му беше огненочервена.

— Аз — намеси се в разговора новодошлият — изобщо не разбирам как е станал директор. — Червенокосият гъгнеше все по-неясно. — Той е толкова директор, колкото аз съм архиерей.
— Ти не приличаш на архиерей, Азазело — обади се котаракът и си сложи в чинията кренвирши.
— Нали това казвам — изгъгна червенокосият и като се обърна към Воланд, добави почтително: — Позволете, месир, да го накарам да се пръждоса по дяволите от Москва!
— Къш!!! — изрева изведнъж котаракът и козината му настръхна.
Тогава спалнята се завъртя около Стьопа, той си удари главата в прага и докато губеше съзнание, си помисли: „Умирам
…“
Но той не умря. Поотвори очи и се видя седнал върху нещо каменно. Наоколо му нещо шумеше. Когато отвори хубаво очи, видя, че шуми морето, нещо повече, че вълните се полюшват в краката му, накъсо казано, че седи на самия край на вълнолома, под него е яркото синьо море, а зад него се простира красив град върху хълмове.
Понеже не знаеше как се постъпва в такива случаи, Стьопа се изправи на разтрепераните си крака и се запъти по вълнолома към брега.
На вълнолома стоеше някакъв човек, пушеше и плюеше в морето. Той погледна стреснато Стьопа и спря да плюе. Тогава
Стьопа направи следния номер: коленичи пред непознатия пушач и го попита:
— Умолявам ви, кажете кой е този град?
— Брее! — каза бездушният пушач.

— Не съм пиян — дрезгаво отговори Стьопа, — случи ми се нещо… аз съм болен… Къде се намирам? Кой е този град? …
— Ами Ялта…
Стьопа тихо въздъхна, свлече се на хълбок и си удари главата в напечените камъни на вълнолома.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: